Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (17)

Шестнадесета глава

Объркан от неочакваното поведение на Джоан след направеното предложение за женитба, Адам продължи да я гали нежно по косата и да я убеждава в своите чувства. Наистина не го бе разстроил фактът, че Джоан е спала с друг мъж преди. Той я обичаше толкова много, че каквото и да било от нейното минало не можеше да намали силата на чувствата му. Единственото му желание в този момент бе да я склони тя да стане негова съпруга и оттук нататък да бъде само неин.

— Джоан, аз наистина не се интересувам от твоето минало — продължаваше да я уверява Адам. — Моля те, повярвай ми и кажи, че си съгласна да се омъжиш за мен.

Когато Джоан само поклати отрицателно глава и продължи да плаче неудържимо, Адам се почувства толкова нещастен, колкото едва ли бе очаквал. Защо тя не му вярваше?

— Казвам ти самата истина. Мога да ти простя всичко от твоето минало. Моля те, Джоан, поне кажи, че ще помислиш върху моето предложение.

Джоан бе покъртена от неговото великодушие и благородност. Тя изхлипа и повдигна глава от възглавницата. Беше плакала толкова много, че очите й бяха целите зачервени, а възглавницата — мокра.

— Нали ти казах, че не можем да се оженим. Съдбите ни са твърде различни.

— Може и да са били различни до този момент, но ние с теб си приличаме по толкова много неща.

Адам подпря с пръст брадичката й, да не би Джоан отново да зарови красивото си лице във влажната възглавница.

— Ако се безпокоиш да не загубиш професията си, не се тревожи. Мога да уредя да започнеш медицинска практика тук. Джонстаун непрекъснато нараства и винаги има нужда от един нов лекар.

Джоан само примигна, устните й потрепнаха и очите й се напълниха отново със сълзи. Но Адам продължи да я увещава:

— Може в началото да започнеш като партньор на баща ми. Особено сега, когато самият той не е добре, наистина ще има нужда от заместник. Можеш да работиш заедно с него, колкото пожелаеш, а след това да продължиш сама. Той няма да работи вечно. В един момент ще му се наложи да се оттегли и тогава пациентите му ще останат без лекар. Защо да не те препоръча на собствените си пациенти? Още повече, че вече ще са свикнали с теб, ако практикувате заедно с баща ми.

Джоан потръпна, когато съзря надеждата и увереността в очите на Адам. Обхвана я истинско желание да може завинаги да остане с него. Това желание бе също толкова силно и непреодолимо, колкото и необходимостта да се завърне в своето време, в своя истински живот. Разбушувалите се противоречиви чувства я объркаха напълно.

— О, Адам, наистина бих искала да мога да остана при теб. Повярвай ми! Но не мога. Просто няма да се получи.

— Защо да не се получи? — запита Адам, засегнат от поредния й отказ. Лицето му придоби сериозно изражение и той свали ръката си от гърба й, облягайки се на канапето. — Нали ти и без това нямаш установена частна практика, където и да е. Нито пък си назначена, в която и да е болница в Питсбърг. Иначе едва ли би могла да дойдеш дотук така свободно.

Когато Джоан се извърна с препълнени от сълзи очи от причинената мъка, Адам се засрами от резкия си тон и обидните думи, които току-що бе изрекъл. Той побърза да ги смекчи:

— Не ме разбирай погрешно. Не искам да те карам да се чувстваш зле. Единствената причина, поради която не си успяла да се наложиш като лекар в Питсбърг, е в хората, които подобно на жителите в Джонстаун не са склонни да възприемат една жена като добър лекар. Вероятно положението е същото и в болниците.

— Ти си проверявал всички болници в Питсбърг? — удиви се Джоан, след като разбра, че въпреки разкритието за нейната измама Адам все още я обичаше и искаше да се ожени за нея. — Кога си успял да го направиш?

— Преди няколко седмици, но само защото живо ме интересуваш и исках да узная нещо повече за тебе — Адам се опитваше да й покаже, че не е разследвал миналото й от недоверие. — Тревожех се за тебе.

— Ти си се тревожил за мен? Но защо?

— Защото при всеки мой опит да поговорим за теб ти винаги се смущаваше и сменяше темата на разговора. Явно бе, че се страхуваш да говориш за себе си, затова предположих, че може би бягаш от нещо или от някого. Разтревожих се да не би нещо или някой да те заплашва по някакъв начин. Исках да ти помогна, да те защитя. Сега разбирам защо не си искала да говориш за работата си, нито пък къде живееш. Слава Богу, не си била в опасност. Просто не си искала да помислим, че не успяваш да се наложиш в професията си. Нима не съзнаваш? Причината не е у тебе, а у другите, които просто не могат да те възприемат като истински лекар. Те не могат да надмогнат собствените си предразсъдъци и да разберат колко добър и компетентен лекар си ти.

Джоан трудно можеше да възприеме благородството и способността на Адам да вниква в душата на хората и да проявява съчувствие. Защо повечето мъже не бяха като него! За миг тя се опита да си представи какво би било, ако се омъжи за него, като се съгласи да остане в неговото време. Да прекара остатъка от живота си с такъв прекрасен мъж, на когото може да се осланя за всичко. Но бързо се върна в реалността и реши, че не може да продължава да заблуждава по този начин Адам и да подхранва неговите надежди:

— Въпреки всичко не мога да се омъжа за теб.

— Но защо? — запита той настоятелно, напълно объркан и дори обиден от непрестанните й откази.

Адам тупна с ръка по канапето в гнева си. После внезапно стана и започна да събира дрехите им от пода, като хвърли към Джоан роклята й. Беше толкова ядосан от отказа й, че не обърна внимание на странното бельо, което се подаваше изпод дрехите й. Всичко, което достигаше до съзнанието му в този момент, бяха изплъзващите се романтични видения за съвместния им живот.

— Защо не ми отговаряш? Кажи, защо не можеш да се омъжиш за мен? — при тези думи Адам размаха ризата си, която току-що бе вдигнал от пода. — Вече призна, че ме обичаш. А и нали ми каза, че вече няма друг мъж в живота ти.

Душата на Джоан отново бе прободена от остра болка. Никога досега не бе чувствала толкова жестоко страдание. Не биваше да допуска Адам да се влюбва в нея. Тогава всичко щеше да е много по-лесно.

— Да, така е — каза Джоан с приглушен от болка и безпомощност глас. Тя бързо облече бельото си и се опита да не гледа към Адам, който също се обличаше в този момент. — Истина е, че те обичам и че няма друг мъж в живота ми. Но при все това не мога да се омъжа за тебе.

— Това още не е отговор на въпроса — Адам я погледна внимателно и забеляза, че Джоан се е облякла необикновено бързо и в момента се опитва да закопчее копчетата на гърба си. — Защо да не можеш да станеш моя жена? — повтори въпроса си той.

Джоан бе толкова съсипана от внезапната мъка, че просто промълви:

— Защото не мога.

И този път тя отново си представи колко по-лесно щеше да бъде, ако се бе съгласила. Колко спокоен и щастлив щеше да бъде животът им. Единствената й цел щеше да бъде да направи Адам щастлив. Колкото и примамливи да бяха тези мечти, те тутакси се стопиха и отстъпиха място на реалността. Джоан разбираше, че самата тя никога не би могла да бъде щастлива в този свят. Та нали бе лекар. Как би могла да изостави кариерата си! Да бъде помощник на лекар, който знаеше много по-малко от нея, и един ден да наследи грижите за шепа пациенти, й се стори твърде непривлекателна перспектива. Особено когато бе решила да подаде документи за длъжността завеждащ спешното отделение, която щеше да се освободи със заминаването на доктор Станфорд за Калифорния през август. Още повече че нямаше документ, подходящ за този век, който наистина да удостоверява медицинското й образование. Колкото и парадоксално да бе, през 1889 година нейната диплома, получена през двадесети век, нямаше никакъв смисъл.

Докато наблюдаваше как Джоан се разкъсва от тревожни размисли, Адам долавяше, че една малка частица от нея все пак иска да остане с него. Той искрено се надяваше, че именно това желание ще надделее. Затова приклекна до канапето и погледна Джоан в очите.

— Разбирам, че моето предложение е малко неочаквано и навярно ти е трудно да прецениш веднага какъв отговор да ми дадеш. Затова съм готов да изчакам, докато размислиш и решиш сама как да ми отговориш. Ще се съгласиш ли поне на такъв вариант? Нека имаш време да прецениш всичко, както трябва, и да вземеш правилното решение.

Джоан кимна с глава. Поне това можеше да направи, за да се отплати за изключителното благородство на Адам.

— Добре, Адам. Ще си помисля. Но моля те, не се надявай твърде много да се съглася. Едва ли ще реша да приема предложението ти за женитба. Ние с теб сме наистина твърде различни, за да се съберем за цял живот.

Ех, ако можеше Адам да възприеме наистина тези различия. Нима той никога нямаше да се заинтересува от тайните на нейното минало.

Горчивата истина бе, че Адам не можеше да не търси обяснения за нейната загадъчност. А ако Джоан трябваше да му признае коя е и откъде идва, той с положителност щеше да я помисли за ненормална. И дори ако се наложеше да го убеди в истинността на думите си, това надали щеше да промени ситуацията, в която бяха попаднали. Те щяха да си останат от два различни свята, от два различни века. Съвместното им бъдеще бе просто немислимо.

През следващите няколко часа те изобщо не обсъждаха предложението на Адам или това, че така страстно и нетърпеливо се бяха любили на канапето в гостната. Най-после Адам се прозина и поради напредналото време предложи:

— Ела с мен в моята спалня — той съпроводи своите думи с прегръдка и я погледна право в очите. — Искам само да ти покажа какво би било, ако се съгласиш да се омъжиш за мен.

Адам стоеше пред Джоан, чакайки нейния отговор. Въпреки усещането, че е редно да му откаже, желанието да се сгуши отново до него надделя. По-добре бе да забрави за страданието си и да се престори, че бъдещето е пред тях. Само това бе начинът да оцелее психически до края на седмицата.

— Само, при условие че каквото и да се случи между нас тази вечер, няма да повлияе на моето решение.

— Но как е възможно? — възпротиви се Адам и силно стисна ръката й. Без да дочака отговор, той се наведе и я целуна нежно до ухото и долови как Джоан си пое дълбоко въздух.

— Иска ми се да не те разочаровам повече, ако наистина реша да не приема предложението ти — каза Джоан и почувства прилив на ново вълнение и копнеж за любов.

— Но нали ми обеща поне да си помислиш? Това ми стига засега — увери я Адам и леко я придърпа към себе си, за да я целуне още веднъж по-близо до нежната извивка на ухото й.

Джоан леко притвори очи.

— Предполагам, че разбираш как се чувствам в този момент… — прошепна Джоан и без да може да продължи, хвана протегнатата ръка на Адам и го последва до неговата спалня. Тя изчака до вратата, докато Адам влезе да запали една настолна лампа до леглото.

Докато той отмяташе покривката на леглото, Джоан се огледа. Тя за първи път попадаше в неговата спалня. Мебелите бяха солидни, изключително красиви. Явно самият той ги бе подбирал. Стаята бе много по-голяма от онази, която използваше Джоан. В единия ъгъл бе разположено самото легло, а в противоположния се виждаха масичка с няколко стола и малко канапе.

— Затвори вратата и ела при мене — каза Адам и широко разтвори ръцете си в очакване Джоан да се приближи. Беше готов да я дари с цялата си любов и нежност.

Джоан бързо затвори вратата и само след миг потъна в прегръдките му. За броени минути двамата се съблякоха и се мушнаха в леглото, нетърпеливи да се насладят един на друг. Този път не разговаряха. Отдадоха се на истинската радост от секса без задръжки, без умувания, без тревога за бъдещето. Джоан предпочете да остане при Адам през остатъка от нощта заради самото щастие, което й носеше присъствието му. Тя забрави за бариерите на времето и за раздялата, която им предстоеше. Просто мечтаеше един ден наистина да може да стане негова съпруга.

Едва когато първите слънчеви лъчи проблеснаха през прозореца, тя се измъкна тихо от леглото, като внимаваше да не го разбуди, и безшумно прекоси стаята, като за пръв път използва междинната врата, разделяща техните спални. Разбира се, истински й се искаше да остане и да види как ще се събуди Адам. Това сигурно щеше да е приятна гледка, но се притесняваше да не би Дорис или момчетата да открият какво се бе случило през нощта. Тя не знаеше дали Адам става сам, или Дорис го събужда.

Когато Адам се пробуди и забеляза, че е сам, а до него има само една измачкана възглавница, той изпита ужасен страх да не би Джоан да е избягала, защото е била разочарована от сексуалните им преживявания. Но когато си спомни спонтанните й движения, докато правеха любов, и думите й, уверяващи го в обичта й към него, той се поуспокои и надеждата отново изпълни сърцето му. Те двамата бяха създадени един за друг и той си обеща да направи всичко, което бе по силите му, за да я убеди, че това е така.

 

 

През следващия ден Джоан не можеше да се отърси от спомена за красивите любовни мигове от изминалата нощ. Може би затова никак не се изненада, когато Адам влезе в спалнята й тъкмо когато се канеше да си ляга. Обичта й към него бе толкова силна, а времето, което им оставаше да бъдат заедно — толкова кратко, че не можеше да намери сили да откаже на Адам да остане при нея. Тя отметна завивките почти по същия начин, по който и той бе сторил това предната вечер, после духна лампата и го покани в леглото си със страстна целувка.

По-късно, облегнала глава на неговото рамо, задоволена и щастлива, Джоан потъна в размисли за тях двамата и за бъдещето. Внезапно се досети, че не бе взела никакви мерки да се предпази от забременяване. Интересно защо това изобщо не й бе дошло наум през цялото време. Какво щеше да стане, ако, след като се върнеше на работа, установи, че е бременна от Адам. Подобна мисъл, вместо да я изплаши, я накара да се усмихне и тя сложи ръка на корема си, като си мечтаеше как ще роди детето и ще го възпита с цялата си обич, с която нямаше да може да дари Адам.

Докато се унасяше в сладък сън, Джоан неволно си представи дните на своето майчинство. Да, детето от него щеше да е най-красивият спомен за Адам, който тя можеше да си пожелае.

На следната утрин Джоан се събуди и установи, че Адам я бе изпреварил, и вместо него на възглавницата до главата си, тя намери малко жълто цвете. Тя вдигна нежно цветето и го помириса. Въпреки че не усети никакъв аромат, се усмихна радостно, като отбеляза, че Адам има още едно прекрасно качество — той бе и романтичен по природа.

На следващата вечер, която всъщност трябваше да бъде последната й нощ в 1889 година, Джоан се осмели и вместо да изчака Адам да дойде при нея, сама влезе в неговата спалня. Тя съзнателно отхвърли всички мисли за това, което предстоеше на следващия ден. Не й се искаше да гадае как ще се отрази на двамата нейното заминаване, този път последното.

Отчаянието, че скоро щеше да изгуби всичко онова, което той бе способен да й дари, я накара да бъде толкова всеотдайна и любяща, че тази нощ бе изпълнена от най-красивата възможна любов, от най-незабравимата сексуална игра, на която двамата бяха способни. Те се любиха няколко пъти, достигнали до пълна екзалтация и кулминация на чувствата. Джоан през цялото време упорито отхвърляше мисълта за раздялата им.

Тази нощ тя остана при него през цялото време. Само за няколко секунди, докато той спеше, тя се измъкна, прокрадна се в своята спалня, взе фотоапарата и направи бързо една снимка на унесения в сън Адам. През цялото време трепереше от страх да не би светлината от светкавицата да го събуди. За неин късмет Адам само потърка лицето си и се обърна по гръб. Джоан бе извънредно доволна, че най-сетне е успяла да го снима, макар и в съня му. Тази снимка щеше да бъде нейното успокоение през дългите самотни нощи, които й предстояха. Щеше да покаже и на детето си един ден, ако се окажеше, че е бременна. Тя искрено се надяваше да е бременна. Това бе нещо като да вземе частица от Адам със себе си на тръгване.

Джоан вече знаеше, че Дорис много рядко се качва горе и обикновено оставя Адам да се събуди сам. Затова остави фотоапарата обратно в своята стая, като се постара да го скрие добре в една купчина дрехи и побърза да се върне в леглото при Адам. През цялата нощ остана будна, сгушена до тялото на мъжа и вслушвайки се в равномерното му дишане.

Споменът за това, как двамата се любиха, я караше да потръпва от удоволствие, но много скоро осъзна колко мимолетно е било това щастие. Връзката им бе обречена и сърцето й застина от острата болка, причинена от неумолимата истина. Това бе последната им вечер заедно.

 

 

Когато на следващата сутрин Адам откри Джоан в леглото си, сърцето му се изпълни с радост и надежда.

— Нима твоята непреклонност е отстъпила вече? — запита той, щом отвори очи и видя Джоан надвесена над него, опряла се на единия си лакът. Тя го гледаше съсредоточено, а дългите й бухнали коси падаха свободно на голите й рамене. Приличаше му на морска сирена, която бе готова да го изкуши всеки момент.

— Не, ни най-малко — отвърна искрено Джоан и поклати тъжно глава. Сега, когато Адам вече бе буден, часът на раздялата бе настъпил.

— По-скоро съм разстроена, защото днес трябва да си тръгна — поясни Джоан.

Когато чу това, той скочи като ужилен, а лицето му се изопна от напрежение.

— Какво, какво? Та ти не си ми споменавала дори, че възнамеряваш да си тръгнеш точно днес.

— Не исках да те разстройвам — Джоан отклони погледа си встрани, защото усети как сълзите напират в очите й. Този път трябваше завинаги да напусне Адам. Не искаше да му признава, че тази раздяла е сериозна, не и преди да си вземе „сбогом“ с него. — Но наистина трябва да тръгвам днес.

— Защо? — мигом попита Адам, объркан от това, което Джоан току-що му бе съобщила. Изобщо не бе готов да се раздели с нея точно в този момент. Още не бе получил отговор на предложението си за женитба. — Защо трябва са си тръгнеш така внезапно?

— Не е внезапно. От няколко дни съм решила. Трябва да се върна на работа — гласът й звучеше съвсем сериозно. Джоан знаеше, че е крайно време да се настрои отново на вълна работа в спешното отделение.

— Но къде смяташ да се върнеш? — Адам все още недоумяваше на какво се дължи нейното неочаквано решение да си тръгне. — Аз вече проверих във всички болници в Питсбърг. Нали помниш, че ти казах? Никъде нямаше записано твоето име в списъка на работещия персонал.

— Има една болница, която навярно си пропуснал — Джоан отметна със замах завивките и облече халата си. Нямаше намерение да се впуска в подробности и по-нататъшни обяснения.

— Вече е почти шест и половина и Дорис навярно ще се запита защо се бавим още. Ще ти обясня какво съм решила, когато се облека и слезем долу.

И без да даде възможност на Адам да каже повече каквото и да е, Джоан бързо влезе в своята спалня.

Въпреки че никак не й се искаше Адам да я запомни със зачервени от плач очи, Джоан не успя да се сдържи и се разплака, докато се обличаше. Само за няколко часа трябваше да опакова дрехите, които възнамеряваше да вземе със себе си, и да напусне Адам завинаги. От мисълта, колко малко време им оставаше да бъдат заедно, й прилошаваше.

Но тъй като трябваше да е на работа в четири, това означаваше да си тръгне още преди обед, за да успее да се добере до дома на родителите си. Не бе подготвила нещата си за Питсбърг, нито пък бе взела със себе си в Уудвейл дрехи, подходящи за работа. Затова се налагаше да тръгне по-рано от дома на родителите си, за да има време да се отбие в апартамента си и да облече нещо, преди да иде на работа. Имаше най-малко час път с колата до Питсбърг, от което следваше, че ще трябва да напусне Уудвейл не по-късно от два часа следобед.

Когато Джоан влезе в трапезарията малко след шест и половина, вече бе успяла да се овладее, но Адам бързо отгатна по зачервените й очи, че е плакала. Вместо да й причинява болка, като я разпитва за причините, поради които си тръгва, Адам предпочете да я убеди да остане. Той скоро разбра, че е безпредметно да я разубеждава, и това, което му оставаше, бе да разбере дали ще имат възможност да прекарат поне по-голямата част от деня заедно. Истински се разочарова, когато веднага след закуската Джоан се извини и напусна стаята, за да стегне багажа си.

Към девет часа тя се появи с двете си чанти, готова за тръгване. Адам изчакваше в гостната, загледан с празен поглед през прозореца. Имаше вид на крайно обезсърчен. Въпреки, старанието си да изглежда външно спокойна Джоан цялата трепереше от нерви. Когато се приближи до него, тя прошепна:

— Тръгвам си.

Адам се стресна. Не бе чул отварянето на вратата, унесен в тъжните си размисли.

— Но аз още не съм приготвил каретата — отвърна той и погледна с изненада към двете чанти. Не бе предполагал, че може да се приготви толкова бързо. Повечето жени стягаха багажа си по цял ден дори тогава, когато им се налагаше да пътуват съвсем наблизо и за кратко. Джоан, както винаги, бе по-различна от другите. Беше просто необикновена. Всичко у нея беше по-особено. От това на Адам му стана още по-тежко.

— Не предполагах, че ще си тръгнеш така скоро. Ще се постарая да побързам с каретата.

Джоан постави ръка на рамото му и изпита огромна болка при мисълта, че това навярно е последният път, когато го докосва.

— Моля те, не се чувствай задължен да приготвяш каретата. Предпочитам да повървя пеша.

— Но аз не мога да те пусна да си ходиш пеша. От тук до Джонстаун са почти пет мили, а пътищата са все още кални от скорошните дъждове.

Точно заради това Джоан не искаше Адам да я откара до Джонстаун с каретата, защото това щеше да отнеме цял час езда дотам и почти още един час пеша до мястото на прехода. Оставаше й още половин час да се придвижи до дома на родителите си. При това положение времето по никакъв начин нямаше да й стигне. И без това бе чакала до последния възможен ден.

— Моля те, Адам, разбери ме!

Адам свали ръката й от рамото си и я загледа въпросително.

— Моля те, искам просто да ти кажа довиждане.

Изразът на лицето й излъчваше непоколебимо решение. Стори му се, че тя иска да си вземат „сбогом“, сякаш никога повече няма да се видят отново.

— Говориш така, сякаш се разделяме завинаги.

— Не съм сигурна, че отново ще дойда — отвърна Джоан. Тя трескаво размисляше как да му обясни нещата така, че да не го заблуди отново. Искаше й се Адам да може да я забрави мигновено след нейното заминаване и да се върне към своя предишен живот. — Да, едва ли отново ще дойда при тебе — добави накрая.

Адам присви ръцете си в юмруци, вцепенен от страх, че наистина никога повече няма да види Джоан. Сега вече изведнъж разбра всичко. Тя възнамеряваше да си тръгне завинаги. Като я сграбчи за раменете, той се вгледа проницателно в овалните й кафяви очи. По начина, по който тя го гледаше, Адам разбра, че това не е нейното желание или поне, че не е напълно убедена в намерението си.

— Моля те, не го прави. Не ме изоставяй. Остани поне още няколко дни. Трябва ми още време да те убедя да се омъжиш за мен.

Джоан не можеше да издържа повече тъжния му поглед. При допира на ръцете му тялото й изтръпна.

— Не мога да остана нито ден повече. Но дори и да можех, това едва ли щеше да промени нещата. Трябва да тръгвам.

— Поне ми остави адрес, на който да мога да те открия — помоли Адам и тръгна към масата за молив и лист хартия. — Поне това би могла да направиш за мене.

Джоан преглътна с мъка и се обърна, за да не гледа натъженото лице на Адам. Тя много добре знаеше какво означава нечии надежди да са напълно опустошени. Томас й бе причинил подобна болка преди много години.

— Не, не бих могла да ти оставя адрес.

— Но защо? — недоумяваше Адам. В гърдите му се надигаше необясним гняв, породен от своеволното поведение на Джоан, която все още не му бе дала разумно обяснение за действията си.

— Трябва ми време да размисля — излъга Джоан, за да се измъкне от въпросите му. — И единственият начин е, като си замина и остана насаме със себе си.

— Не ми казваш истината — отрече Адам. — И тук можеш да размисляш колкото си пожелаеш. Мога да те оставя сама, щом това е начинът. И без това имам достатъчно работа. Мога да си стоя в кабинета, без да ти се меся изобщо в нищо.

— Адам, нека да не правим трагедия от всичко. И бездруго и за двама ни е доста тежко.

Джоан цялата трепереше от нерви. Колко сили и напрежение щеше да й струва тази раздяла…

— Защо да не можеш да останеш — възпротиви се Адам. — Едва ли си даваш сметка, колко болка ми причиняваш, като си тръгваш така.

— Напротив — изхлипа Джоан, която бе изгубила и последната частица от самообладанието и твърдостта си. Вместо да се наведе за чантите си, й се прииска да се отпусне в прегръдките му. — Просто не ми остава нищо друго, освен наистина да си тръгна.

— Можеш поне да ми разрешиш да те повозя до града.

— Напротив, това ще ми причини още по-голяма болка — отвърна Джоан, приведена и от мъката, и от тежестта на двете чанти.

— Ще дойда в Питсбърг и ще те открия. Давам ти цяла седмица за размишления и после ще дойда да те намеря. Бъди сигурна, че ще те открия, където и да си.

Джоан притвори очи и дълбоко въздъхна. Тя се обърна да го погледне за последен път и каза тихо:

— Сбогом, Адам.

Изразът на лицето му изразяваше разочарование, скръб, болка от предателството и гняв. Жалко, че това изражение щеше да бъде последният спомен от Адам. Джоан бързо се извърна, пристъпи през прага и тръгна към каруцарския път. Не можеше да намери сили да се обърне и да види дали Адам е излязъл да я изпрати с поглед.

Когато най-после стигна до пътя, се обърна и като се увери, че Адам не я следва, забави леко крачка, насочвайки се към мястото на прехода във времето.

Когато стигна до натрупаните камъни, с които бе отбелязала прохода, Джоан прехвърли през дупката двете чанти, след което се обърна и хвърли последен поглед към миналото, изкушена за пореден път да се върне при Адам и да го помоли за прошка. Можеше лесно да му обясни, че е променила решението си и остава при него. Но здравият разум надделя. Както той не можеше да се вмести в нейния свят, така и тя по никакъв начин не можеше да си представи живота си в миналото. Поне й оставаха кариерата в болницата и надеждата, че навярно е бременна от Адам.

— Желая ти щастие, Адам — прошепна тя, а очите й се замъглиха от напиращите сълзи.

Джоан бързо прекрачи през отвора на тунела и забеляза, че този път трябва да се наведе още по-надолу, за да мине спокойно оттатък. Проходът неумолимо се стесняваше и може би само след няколко седмици нямаше да е възможно човек да премине през него. А после навярно щеше да се стопи също така неочаквано, както се бе появил. И едва ли било възможно връщане назад.

Колата й я очакваше точно там, където я бе оставила. Джоан вдигна чантите си и бавно се отправи към автомобила. Зад нея оставаше миналото. Нито веднъж не бе посмяла да намекне на Адам коя е и откъде наистина е дошла. Дори да бе опитала да му каже истината, това едва ли щеше да промени нещо, освен че Адам можеше да я сметне за абсолютна лъжкиня, която никога не е заслужавала доверието му. Или в най-добрия случай щеше да я помисли за побъркана.

Джоан знаеше, че с времето гневът му ще утихне. Искаше й се да го запомни нежен и любящ. Но по начина, по който си бе тръгнала, всичките й спомени щяха да бъдат свързани с тежката раздяла. Джоан дори не бе направила опит да му намекне, че принадлежи на друго време и друг свят. Може би някога той щеше да се изтегне на канапето в някой топъл следобед и да се усмихне при мисълта какво ли е станало с нея и къде ли е пропаднала безследно. Да, Джоан щеше да е щастлива, ако Адам мислеше за нея с усмивка.

Като напипа фотоапарата в джоба си, Джоан се успокои. Този път поне бе успяла да вземе част от миналото със себе си и в дългите самотни дни, които я очакваха, щеше да се радва на запечатаните на фотографската лента моменти от отминало щастие.