Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (19)

Осемнадесета глава

Колкото повече приближаваше четири часа, толкова по-горещи ставаха молбите на Шийла.

— Моля те, сестро, ела с мен на възвишенията Грийн хил — почти проплака тя, като през това време взимаше наметалото си и чадъра. — Вече е почти четири часа. Остават ни само няколко минути.

— Точно сега имам прекалено много работа, за да си губя времето да бягам от нещо, което няма да се случи — отговори Шели, ядосана, че нейната побъркана сестра продължава да настоява да вършат нещо толкова глупаво. — Сега не е време да бягаме. Водата е само на няколко крачки от къщата и след този следобеден дъжд нивото сигурно ще се покачи.

— Но ние вече успяхме да приберем повечето от нещата — не се предаваше Шийла. — Това, което остана, не е толкова важно.

Шели въздъхна и махна с отрудената си ръка.

— Ти, ако искаш, бягай, щом си толкова наплашена, но моля те, не ми губи повече времето, като стоиш и ме убеждаваш да тръгна с тебе. Оставам тук, докато не опаковам и не отнеса горе и последната вещ на доктора. И когато свърша, смятам да отида в кухнята, за да притопля за вечеря на д-р Джонсън останалата от вчера яхния. Предполагам, че след напрегнатата работа през днешния ден е гладен като вълк. Освен това той каза, че всички ще тръгнем към къщата на младия господар Адам веднага щом приключим с работата тук.

— Моля те, Шели — умоляваше я Шийла, притискайки ръцете си към гърдите. — Тогава ще бъде прекалено късно. Тръгни с мен сега. Госпожица Грифин каза, че водата ще бъде колкото тази къща. Ако останеш, ще се удавиш. Та ти не знаеш да плуваш.

— Свикнала съм да се вслушвам повече в думите на д-р Джонсън — отговори Шели с типичното си строго изражение. — Няма причини за тревога. Бентът не се е разрушил и никаква вода няма да ни залее. Ако имаше някаква опасност, отдавна щяха да ни предупредят и градските камбани щяха да са проглушили вече ушите ни.

— Но какво ще стане, ако това се окаже истина? Водата може вече да се спуска към нас и дори и да са изпратили предупреждения, хората да не искат да повярват на тях както сега ти.

— Изглежда, на госпожица Грифин местните ахмаци са успели да замътят главата с постоянните си глупости за повреда на бента. Единствената причина според мен тя да взима толкова присърце тези приказки е, че е нова тук. Както каза д-р Джонсън, тя не е запозната с много от нещата. Просто не е стояла още достатъчно време, за да знае как всяка година вали като из ведро. Тези малоумници се опитват да внушат на всеки, че бентът ще се разруши. И го постигат, защото винаги се намират един-двама, които да им повярват. И тези глупаци мислят, че това е игра, като гледат как хората се притесняват при мисълта, че градът ще се окаже на дъното на езерото — тя поклати глава, за да покаже, че е отегчена от разговори на тази тема. — Всяка година все едно и също. Някой кретен се паникьоса и започне да вика: „Бентът ще се разруши! Бентът ще се разруши! Бягайте! Спасявайте се!“ — и всяка година се намират хора да се вържат на тези измишльотини.

— Но мис Грифин каза, че бентът вече е разрушен и водата идва. Тя каза още, че градът ще бъде залят малко след четири часа.

— Ти знаеш какво щеше да каже за това доктор Джонсън — отговори Шели с равен и спокоен тон, подобен на изражението на лицето й. Тя продължи да прибира различни дреболии в дървените сандъци, като междувременно говореше на сестра си: — Дори и да се е разрушил бентът, не е възможно мис Грифин или пък който и да е друг да знае кога точно водата ще залее града. Няма начин да се предскаже колко време ще е необходимо на толкова много вода да стигне до Джонстаун. Който й е разказал тази история, е лъгал от самото начало. Ти бягай към хълмовете, ако искаш. Стой там под студения дъжд, докато не посинееш от студ и не настинеш. Но мене ме остави на мира да си гледам работата.

— Моля те — Шийла се опита за последен път да убеди сестра си. Нейните тъмни очи се бяха напълнили със сълзи и тя не знаеше какво да предприеме, за да предума Шели да тръгне с нея.

— Не! — бе окончателният отговор, който не оставяше никакви съмнения, че Шели може да промени решението си. — Тръгвай, сестро, аз нямам време за такива глупости.

Шийла прегърна своята сестра близначка за последен път и убедена, че за обезумелия тон на Джоан има някаква причина, се спусна да изпълни заръките на младата лекарка. Излезе и бързо, доколкото й позволяваха множеството поли, пое по наводнените от дъжда улици към Грийн хил. Стигна хълма точно навреме, за да види как една голяма тъмна планина от вода помита със свистене телеграфната станция в края на града. Шийла се вцепени и не можеше да отмести погледа си от тази зловеща гледка. Тя продължи да гледа онемяла от ужас как огромната маса се търкаля надолу към Джонстаун и всеки момент ще се стовари върху града.

Поради постоянното триене, причинено от неравния терен на скалистата долина, основата на тази чудовищна водна грамада се движеше по-бавно. Това позволяваше на освободената от задръжки вода от върха на водната стена да се придвижва значително по-бързо и поради тази причина горните слоеве се стоварваха непрекъснато пред свличащата се надолу страховита маса. Картината бе ужасяваща. Тоновете вода и отломки буквално помитаха всичко, което срещаха по пътя си. Дърветата се пречупваха като кибритени клечки, а къщите грохваха, все едно че бяха от хартия.

Шийла се бе хванала за гърлото с две ръце и с ужас гледаше как лавинообразната маса обгръща малката община Коунмах, след което продължи да се разпростира в долината, където бе разположен Джонстаун. Някъде отдолу се чу сирена, после още една. Накрая забиха и църковните камбани. Това бе предупреждението, което трябваше да убеди Шели, но, уви, то бе твърде закъсняло, за да спаси любимата й сестра.

Шийла знаеше, че нищо не може да устои на силата на придошлата вода и едва ли ще са много хората, които ще оживеят при тази яростна стихия. Ето защо тя прикова поглед в тъмния покрив на господарската къща, където за последен път видя любимата си сестра. Чудеше се дали Шели бе успяла да чуе сирените? И ако ги беше чула, дали е имала време да каже последната си молитва, преди дробовете й да се напълнят с вода. Може би последните й мисли са били свързани с нея и се е притеснявала дали тя, Шийла, е успяла да се добере навреме до хълмовете? Или пък в последните си мигове си е спомнила за тяхната любима покойна майка — мир на праха й. А може и водата да я е изненадала и изобщо да не е разбрала откъде е дошла смъртта й.

Със сълзи в очите Шийла се помоли да е станало наистина така, както си го представи най-накрая. Тя не искаше да мисли, че Шели се е уплашила дори в последните си мигове.

Болката, която преряза сърцето й при самата мисъл за това, какво бе се случило на любимата и сестра, бе така остра, че за момент Шийла остана без дъх. Тя продължи да гледа, без да отмества поглед от ужасната картина, която се разиграваше пред очите й. Като насън видя как водата залива къщата, като от нея останаха да се виждат само четирите комина. Не успяха да я изкарат от унеса и множеството обезумели писъци, които пронизваха въздуха около нея.

Напротив, писъците и ревовете, които издаваха хора и животни, я парализираха още повече. Тези нечовешки звуци идваха отвсякъде. Някои бяха от опустошената долина под нея, други звучаха наоколо от хора, които подобно на нея самата бяха намерили спасение в горите на хълмовете. Тя продължаваше да гледа втренчено дори когато разбра, че най-пронизителният писък идваше всъщност от собственото й гърло.

 

 

Адам вдигна поглед, когато чу дрезгавия глас на сирената от Камбрийските стоманодобивни заводи. Това можеше да означава само, че някъде става нещо неприятно. Той погледна към малкия Джордж, който в този момент внасяше още една кутия от вещите на леля си, но още не бе намерил място за нея.

— Чудя се какво ли е станало? — каза Джордж намръщено и остави кутията по средата на стаята.

Момчето се отправи към прозореца, за да погледне не се ли вижда отнякъде дим или нещо друго, което би подсказало какво става. То почеса русата си глава в недоумение, като не видя във въздуха нищо смущаващо, което да намеква за беда.

— Да си призная, не знам какво става — каза Адам.

Той премести оставената кутия до купчината с другите, така че да не се препънат, след което отиде при Джордж до прозореца. От тавана на малката къща на сестрата на Дорис се виждаха няколко квартала, но единствено се забелязваха няколко мъже надолу по улицата, които газеха в покачващата се вода. Те ръкомахаха и клатеха глава по начин, който не оставяше съмнение, че обсъждат евентуалните щети от тазгодишното наводнение.

— Каквото и да се е случило, ще оставим на някой друг да се оправя с него — продължи Адам. — Ние имаме още цяла стая с мебели, които трябва да качим тук, а времето ни е ограничено. С тези темпове, с които се покачва водата, и с неспиращите дъждове се съмнявам, че имаме на разположение едва няколко часа, за да свършим работата.

— Колко хубаво стана, че ви срещнах днес на улицата и вие се съгласихте да ни помогнете — побърза да каже Джордж. — Сами ние никога нямаше да успеем да качим вещите от долния етаж навреме. Особено след като Сайръс нарани така лошо ръката си, когато се опитваше да премести дивана съвсем сам — очите на момчето се разшириха при този спомен. — Мама все още му е много ядосана за тази глупава постъпка. Тя му се накара хубаво, като му каза, че ние сме дошли да помогнем на леля Вероника, а не да й създаваме допълнителни главоболия.

— Пак добре, че не си е счупил някоя кост — отбеляза Адам, като се досещаше, че Сайръс едва ли щеше да бъде в състояние да движи ръката си, ако си я бе счупил. Оставаха още доста вещи за пренасяне на тавана и Адам започна да ги струпва на купчини.

— Ще го отведа веднага при татко да го прегледа, само да свърша час по-скоро с тази работа. Ако побързаме, можем да изпреварим събитията и водата все още няма да е блокирала цялата улица.

— А аз мислех, че ще идете в института, където преподавате, за да им помогнете да вдигнат вещите на горните етажи — подметна Джордж.

— Ще трябва да се справят без мен — отвърна Адам, въпреки че се тревожеше дали всичките му лекции и документи ще бъдат прибрани на третия етаж.

Той се опасяваше, че бентът може да се разруши всеки момент, а това означаваше, че най-малко двадесетфутова водна маса може да се излее от езерото и да причини куп неприятности. Можеха да пострадат не само вещите на приземните етажи, а и много по-нагоре. Адам не искаше нищо от неговите документи и по-ценни неща да остане дори на втория етаж. Искрено се надяваше, че който и да е почиствал и прибирал в института, е проявил старание да ги вдигне поне до третия етаж. Нещо обаче го караше да подозира, че който и да е бил, е бързал да помогне на две, на три и да си замине.

Адам дочу виещите сирени откъм заводите, към които се присъедини тревожният звън на църковните камбани. Той се досети, че нещо много страшно се е случило, за да бият камбаните по такъв начин, но не сподели тревогата си.

— Първо ще се погрижим за ръката на Сайръс — Адам погледна към Джордж, — нали помниш, че преди време, когато ти нарани своята ръка, също зарязахме всичко останало.

— Тогава най-добре е да побързаме — отвърна Джордж, бързо се извъртя на пети и с типичния за възрастта си ентусиазъм и сръчност се насочи към вратата. Само след миг обаче той се спря до прозореца с изумено лице.

В същия момент Адам разбра какво става. Цялата къща се разтресе, сякаш се намираше до железопътна линия и току-що бе преминал влак. В следващия миг Адам долови тътнещ, громолящ звук.

— Какъв е този шум? — смая се Джордж и се извърна към Адам със слисано изражение на лицето.

— Не зная — отвърна Адам и погледна към прозореца, откъдето повяваше силен вятър и пердетата се поклащаха.

Оглушителният тътен отвън се усили още повече и Джордж дори закри ушите си с ръце. Странният застрашителен звук се усилваше с всяка минута и накара Адам да се приближи до прозореца, за да погледне по-внимателно навън, но едва бе направил две крачки, когато стената на къщата се срути под натиска на връхлетялата върху нея водна маса.

 

 

Оглушителният трясък бе последван от непоносима болка и внезапно Джоан се оказа под водата, борейки се със стихията с всички сили. Едва успяваше да устои на влачещата я във водовъртежите си мрачна водна паст. Въздухът й почти свърши. Тя знаеше, че може да издържи без въздух съвсем малко, докато водата я задави напълно и остане без капчица сила да се пребори със смъртта. Затова с цялата си воля и на границата на своите възможности тя се опитваше да изплува отгоре, въпреки че нямаше никакво понятие в коя посока се намира повърхността.

Нито някаква светлина, нито пък усещането, че се издига нагоре, можеха да й помогнат. Все едно се намираше в гигантска автоматична пералня, където водата и останалите отломки я блъскаха в различни посоки и нещо непрекъснато я дърпаше надолу и надолу.

Въпреки че водата бе ужасно мръсна и дразнеше очите й непоносимо, Джоан продължаваше да ги държи отворени дори когато нещо остро я удари по главата и тя усети пронизваща остра болка. Причудливи светли отблясъци танцуваха някъде пред нея, тя разбра, че навярно губи съзнание от удара, но се постара да запази самообладание, защото иначе щеше да се прости с живота си.

Докато бушуващата вода продължаваше да я лашка във всички посоки, тя изведнъж забеляза нещо тъмно и огромно пред себе си. Джоан инстинктивно се пресегна и го сграбчи в желанието си по-скоро да се вкопчи в предмета, отколкото да се предпази от удар с него.

След като усети нещо солидно в ръцете си, Джоан стисна очите и устата си. С нечовешки усилия се стараеше да не си поема въздух, при което неминуемо щеше да погълне фатално количество вода. Тя се опита да открие накъде може да се намира повърхността.

Вече се задушаваше от липсата на въздух. Накрая не издържа и отвори уста, ужасена при мисълта каква мътна и непоносимо мръсна вода щеше да погълне. Е, поне щяха да свършат мъките й. Неясно защо се бе втурнала да спасява Адам от удавяне, накрая сама щеше да загине безславно в тази мътилка. Шансът някой да успее да я идентифицира през далечната 1889 година бе практически нулев. Повечето хора, които можеха да я разпознаят, бяха останали в двадесети век. И никой никога нямаше да узнае какво е станало с Джоан Грифин.

В същия миг, когато очакваше да нагълта отвратителната вода, Джоан усети как нещо, което бе хванала в ръцете си, я издърпва към повърхността със скоростта на ракета.

Зашеметена от внезапно нахлулия в дробовете й въздух вместо очакваната противна вода, Джоан отвори очи и мигом отново потъна надолу заедно с онова нещо в ръцете си. Този път предметът се задържа отчасти на повърхността и Джоан успя да забележи, че се е хванала за голяма дървена седалка от карета. Единият й край бе отчупен и затова тя продължаваше да се носи под ъгъл във водата.

Джоан стисна още по-здраво седалката, заловила се като удавник за сламка, и се опита да се покатери върху нея, но водовъртежите отдолу продължаваха да теглят краката й и тя не успя да се справи. Всичко, което можеше да стори, бе да се вкопчи още по-здраво отстрани за дървото и да се моли то да се задържи на повърхността, като не я завлече някъде към развалините и отломките около каменния мост, който по всяка вероятност бе оцелял, но можеше да се превърне в гибелна клопка за всички оживели.

Джоан знаеше, че масата останки и човешки тела, натрупала се около моста, нарастваше с всеки изминал момент и скоро щеше да изпълнява ролята на изкуствен бент, от което водата щеше да се задържи и да образува нещо като мътно езеро над целия град. И когато по-късно тази маса щеше да се възпламени, всички, оживели по една случайност, щяха да станат жертви на неумолимия пожар.

Вместо да заседне в тази огромна маса, обречена да се превърне в клада за много хора, Джоан предпочиташе да изплува заедно със спасителното дърво на място, откъдето можеше безопасно да се избави от стихията. Другата й надежда бе да изплува в близост до някоя от сградите, които все още не бяха потънали изцяло под водата.

За съжаление само след секунди нещо тежко и назъбено се вряза в гърба й и тя прималя от неочакваната остра болка. Джоан изтърва дървената седалка и веднага потъна обратно в мътната вода. Този път обаче тя се присви и бързо се оттласна нагоре към повърхността.

Удавницата неистово търсеше нещо здраво, за което да може да се хване и да се спаси от ужасяващия водовъртеж, който безпомощно я влачеше надолу. В този миг тя повдигна с усилие глава над водата и се опита да докопа телеграфния стълб, край който току-що премина. За жалост не успя поради бързото течение на водната маса. Джоан продължаваше да се бори отчаяно с мътната стихия. Внезапно пред нея подобно на подводница изникна върхът на някаква сграда, до която се опитваха да стигнат още двама души, оживели по чудо.

Джоан осъзна, че повърхността на сградата бе твърде малка, за да побере доста хора, поради което панически започна да гребе с ръце натам. След няколко съдбоносни минути ръцете й достигнаха назъбените краища на покрива на сградата и Джоан си отдъхна с облекчение. Въпреки че едва имаше сили да се задържи на повърхността, тя усети как някой внезапно я избутва. Нечии здрави ръце я хванаха за китките и я задърпаха силно, а после я прехвърлиха върху импровизиран дървен сал.

Джоан се задави от погълнатата мръсна вода и се разкашля. Най-после се просна върху сала, без да може да повярва, че все още е жива. Дори и само засега.

След като едва успя да си поеме въздух, Джоан вдиша дълбоко няколко пъти, повдигна глава и отметна мократа коса от челото си. Едва тогава тя съзря огромен мъж, застанал на четири крака близо до нея и загледан напред в далечината. Дрехите му бяха напълно изпокъсани и тялото му бе почти голо.

Джоан бе свикнала да гледа голи тела и не извърна погледа си. Тя се усмихна с признателност и каза едва-едва, изтощена от битката с водната стихия:

— Безкрайно ви благодаря!

— Няма защо! — отвърна мъжът с дълбок нисък тембър и се усмихна леко, докато се навеждаше напред, за да помогне на още един от давещите се нещастници.

Скоро върху импровизирания сал се оказаха четирима души, които се бяха вкопчили в дървеното приспособление и се опитваха да се задържат на него, докато водата го лашкаше насам-натам. Джоан разбра, че това безразборно блъскане на водата се дължеше на обратния приток от водни маси, които вече бяха стигнали до планината отвъд Стоуни Крийк и се връщаха назад. Планината се бе превърнала в нещо като отпорна стена за мощната ударна вълна на водната стихия и поради това водите се отблъскваха назад със същата сила.

Това навярно бе и причината течението да изгуби част от мощта си по средата на своя път и да не успее да разруши каменния мост. Под сводовете на моста се бяха заклещили най-големите отломки и завлечените от водата отпадъци, които бяха образували цяла купчина, обречена да гори дълго при избухването на пожара. Жертви на неумолимия пожар щяха да станат и безброй много хора, по чудо спасили се от удавяне. Джоан се молеше тя и нейните спътници върху сала да не бъдат измежду тези жертви. Надяваше се да си намерят път всред водите, образували огромното езеро над Джонстаун. В противен случай ги очакваха безкрайни часове, през които безцелно щяха да се носят по водата.

Четиримата души върху сала бяха безпомощни да го направляват, борейки се с теченията и водовъртежите. Те наблюдаваха натъжени и ужасени как цели къщи или остатъци от унищожени постройки се блъскат в тяхното импровизирано дървено приспособление, при което наоколо се разпръскваха стотици дървени трески, а салът поемаше в нова, неизвестна посока.

Джоан се чудеше докога им е писано да се борят отчаяно за живота си и в кой ли момент съдбата щеше да ги запрати в неумолимата водна стихия завинаги, където щяха да се издавят като стотиците хора наоколо. Ръцете й изтръпнаха от усилието да се бори заедно с останалите срещу течението и тласъците на водата, а също и от отчаяното стискане за ръбовете на сала. Струваше й се, че е изминала цяла вечност, а всъщност битката за оцеляване бе траяла само няколко минути. Тя прецени, че водата ще продължи да ги подхвърля още поне половин час, докато най-после се поуспокои и замре, за да могат да плуват на повърхността по-спокойно.

Докато продължаваха да се люшкат насам-натам, Джоан се вгледа в своите спътници. Огромният здравеняк, който й бе протегнал спасителната ръка, бе докопал някаква част от плаващите отломки, която навярно бе нещо като корниз, и го използваше като кука, с която се опитваше да закачи една дреха, носеща се по водата наблизо. Слаба жена на около шестдесет години с мокра побеляла коса бе седнала в центъра на сала и бе затворила очи с извърната глава, като че ли се опитваше да отклони вниманието си от голото тяло на мъжа.

До белокосата жена седеше младеж с рижа коса и полепнали по лицето му мокри листа и трева. Изглеждаше седемнадесет годишен. Бе легнал, присвит от страх и тревога като малко дете. С едната си ръка той притискаше гърдите си, сякаш за да намали болката от раната си. Въпреки че не помръдваше, момчето гледаше с любопитство как здравенякът се опитва да стигне до носещата се по водата дреха. Джоан прецени, че едва ли би могла да помогне с нещо на момчето, докато водата не се успокои и салът не се задържи в по-стабилно положение. Тя се огледа. Когато съзря хаоса и паниката наоколо, сърцето й се сви. Наоколо непрекъснато умираха стотици хора, безпомощни да се спасят от водната стихия. И да бе искала, Джоан по никакъв начин не можеше да им помогне. Дори когато съвсем близо до сала изпод водата се подаваше нечие лице, обзето от див ужас пред лицето на близката смърт. Преди четиримата оцелели да успеят да подадат ръка за помощ, хората изчезваха безследно дълбоко във водната паст.

Други пък, също толкова отчаяни и безпомощни, продължаваха да пляскат с ръце във водата и да се хващат за някоя отломка наблизо, колкото да се задържат, без да са сигурни кога мътната, пълна с отпадъци и различни вещи вода ще им отнеме единственото спасение, като ги запрати отново в дълбочината и водовъртежите или пък като ги тласне с всичка сила срещу течението на сигурна смърт.

Водата се бе превърнала в мътилка, в която се носеха начупени вагонетки, извити релси, остатъци от разрушени къщи и обори, цели изтръгнати дървета и начупени клони, домакински вещи, телеграфни стълбове, жици, детски играчки, покриви и заводско оборудване, както и влакна от тонове жици на завода, производител на кабели и жици.

Измежду отломките и вещите се носеха стотици тела или части от тела на хора и животни. Някои от тях бяха съблечени от водата, а други бяха изранени и осакатени. Въпреки че бе свикнала с такива гледки по време на дежурствата си в спешното отделение, Джоан се потресе при вида на толкова много загинали и обезобразени хора. Стомахът й се присвиваше от погнуса при ужасяващата гледка на масова смърт.

Джоан почувства, че всеки момент може да повърне блудкавата мръсна вода, която бе погълнала по време на битката си за оцеляване, и за да не го стори, си пое дълбоко въздух. После отново погледна към хората на сала.

Момчето хапеше долната си устна, с мъка потискайки ужасната болка в областта на гърдите си, и продължаваше да гледа как мъжът безрезултатно се опитва да закачи някоя плаваща наоколо дреха. В момента, в който Джоан се опита да се изправи на четири крака, нещо масивно удари сала и тя се пльосна безпомощно отново по корем. След като изчака салът да се уравновеси и да поеме отново по течението, Джоан се осмели да повдигне главата си.

— Какво се е случило с теб? — запита Джоан момчето и се опита отново да седне — нещо крайно рисковано в ситуацията, в която се намираха. Междувременно продължаваха да се блъскат в най-различни вещи, при което Джоан непрекъснато губеше равновесие. Най-накрая с гигантски усилия тя успя да се промъкне по-близо до момчето и възрастната жена.

— Не зная — отвърна момчето и с мъка се обърна на гръб, като започна да разкопчава мократа си разпокъсана риза с едната си ръка. — Спомням си, че нещо ме удари жестоко, когато къщата ни се срути.

Джоан предположи, че момчето се разкопчава, за да й покаже ребрата си, където очевидно бе ранено. Тя едва се задържа на коленете си, при което се огъна и се пресегна да му помогне при разкопчаването. Но вместо да разгърне ризата си, момчето продължи да измъква едната си ръка от ръкава, въпреки че по лицето му се изписа гримаса от острата пронизваща болка. То се облегна на едното си рамо и се обърна към здравеняка. Очите му се присвиха от болка, докато му подаваше ризата си.

— Ето, господине. Можете да я увиете около кръста си — каза момчето, докато едва си поемаше дъх от болката в гърдите, а след това се усмихна с усилие, но усмивката му бързо премина в конвулсивно присвиване на мускулите на лицето му поради пронизващата болка.

В същия миг салът им отново се блъсна в остатъците от плаващ срещу тях покрив. Момчето залитна, но продължаваше да държи ризата в протегнатата си към голия мъж ръка.

— Благодаря ти — каза мъжът, извънредно развълнуван от жеста на младежа. Той се пресегна, пое ризата и бързо изви ръкавите й около кръста си, така че платът покри слабините му.

Джоан леко побутна възрастната жена, като искаше да й даде знак, че вече няма нужда да гледа настрани с притворени очи. Жената обаче не смееше да отвори очи. Отначало Джоан се изплаши, да не би да е мъртва и бързо се пресегна да провери пулса й. Когато долови отмерените сърдечни удари във вените й, Джоан осъзна, че жената просто не иска да вижда целия ужас наоколо и затова стиска очите си панически. Никой не можеше да я вини за това!

Вместо да продължи да я убеждава да отвори очите си, при което съществуваше опасност жената да изпадне в истерия, Джоан предпочете да я остави на мира. Имаше достатъчно други ужасии, с които да се справя в този момент.

— Погледнете, вижте там! — викна едрият мъж.

Джоан погледна, накъдето сочеше здравенякът, и видя, че Алма Хол, една от най-високите сгради в града, все още стърчи над водата. Беше толкова близо до тях, че те лесно различиха висящите по прозорците на втория и третия етаж хора, които се опитваха да спасят давещите се наоколо, като им протягаха ръце. Четиримата неистово загребаха с ръце, за да насочат сала към зданието.

Спасението бе само на крачка от тях.

— Вижте, те хвърлят въжета надолу. Трябва да хванем поне едно.

Когато се приближиха до сградата, Джоан се изправи на колене и се опита да хване някое от провисналите наоколо въжета. На един от прозорците тя изведнъж видя Андрю Едуардс, свещеника, който бе изхабил толкова усилия и време да убеждава хората колко голяма е опасността от разрушаване на бента и последиците от това.

За пръв път, откакто бе попаднала в лапите на мътната водна стихия, Джоан почувства някаква надежда.

— Ето, дръжте! — викна един мъж точно до Андрю и хвърли въже към тях.

— Късо е! Опитай отново — извика едрият мъж от сала. — Следващия път ще се опитам на всяка цена да го хвана.

Докато им хвърляха повторно въжето, раненото момче застана на колене, готово да хване въжето, ако успее. Джоан и здравенякът също коленичиха в готовност.

— Хвърляме го — извика Андрю и се отмести, за да даде възможност на мъжа, който мяташе въжето, да го засили повече.

Този път въжето мина съвсем ниско над главите им и момчето успя да го залови.

Джоан изпищя, когато в същия миг салът се сблъска с някакъв тежък предмет и вместо да задържи въжето, момчето го изпусна и залитна, падайки във водата, а салът бързо отплава встрани.

Очевидно юношата не умееше да плува и понеже наоколо нямаше нищо, за което да се хване, продължаваше безпомощно да пляска с ръце, като пищеше от страх и болка.

В следващия миг едрият мъж се хвърли във водата и заплува бързо към момчето.

— Дръж се! Идвам да ти помогна!

Джоан замря, докато гледаше напрегнато как мъжът се бори с бушуващата срещу него вода. Тя отчаяно се молеше спасителят да стигне до младежа навреме. И когато едрият мъж доплува до момчето и го подхвана здраво в ръцете си, тя не се сдържа и изкрещя от радост.

Всички завикаха въодушевено, докато двамата се приближаваха към сградата. В следващия миг внезапно избухна експлозия. Един от близкостоящите резервоари се бе запалил и пламъците се разпространяваха по разлялото се петно върху водната повърхност с мълниеносна бързина. За беда петното достигаше до двамата плуващи във водата.

Джоан гледаше ужасена как пламъците мигом ги обърнаха. Здравенякът изрева с глас, от който кръвта на всички наоколо се смрази. Той бързо потопи момчето под водата и сам се гмурна. Водната повърхност над тях застина. Джоан се надяваше след секунди двамата да се покажат отново, надалеч от пожара и в безопасност, като в същото време хората от сградата успеят да ги спасят.

За зла участ експлозията бе предизвикала такова вълнение, че салът скорострелно се отправи надолу по течението и Джоан изобщо не успя да види дали двамата излязоха живи от водата, още повече че вероятността самата тя да се спаси с помощта на хората от Алма Хол бе също пропаднала безвъзвратно.

Тя погледна тъжно назад към прокрадващия се по петната гориво върху водната повърхност огън, а след това се вгледа в далечината пред тях, за да види дали бяха останали още високи здания, където можеха да се спасят заедно с възрастната жена. Сърцето й се сви, когато забеляза една сграда доста надалеч, и то встрани от посоката, в която се движеше салът. Като че ли Бог ги наблюдаваше в този момент и се бе смилил над двете, защото в следващия миг салът се сблъска с остатъците от малък навес и се насочи точно към сградата.

Джоан се наведе и преметна окуражително ръка през рамото на възрастната жена. Очакваше с нетърпение да се приближат до спасението, като трепереше от страх, да не би да се блъснат в още нещо, което да ги отклони от целта.

Само след няколко минути те се приближиха до една от високите сгради и съзряха как един мъж се бе провесил от прозореца и протягаше ръка за помощ на давещите се. В мига, в който някой й метна едно въже и Джоан успя да го хване, тя долови от очертанията на покрива на сградата, че това бе единствената останала непотопена част от института Моръл. След като бе плувала из мътната вода и после на импровизирания сал толкова време, Джоан се бе оказала на същото място, където я бе връхлетяла неумолимата водна стихия.

— Вържете въжето за сала, така че да можем да ви теглим, без да паднете и без да ви изпуснем — извика мъжът от прозореца. — Бързо! Иначе водата ще ви изтегли надалече.

Джоан се огледа трескаво наоколо и сръчно завърза въжето за гредите на сала.