Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (8)

Седма глава

Сайръс Хес изгледа гневно по-малкия си брат, който тихо притваряше вратата на конюшнята.

— Джордж, кога тъпата ти глава най-после ще проумее, че тази жена не е никакъв лекар. Ако спреш да мислиш толкова много, ще видиш, че ти казвам самата истина. Ако действително е лекар, защо ще се мотае из нашия район без пари, без други дрехи, освен тези, в които бе облечена, и без кон. Нима не разбираш, че тя не е нищо друго, освен изпечен мошеник?

— Не е така — възпротиви се Джордж.

Той повдигна брадичка и сви ръцете си в юмруци, готов да оспори дори с бой мнението на по-големия си брат. Макар и само на шестнадесет години, Сайръс вече бе възмъжал толкова, че приличаше на истински мъж. Въпреки че му предстоеше да расте още, той вече бе достигнал повече от метър и осемдесет. Джордж също бе твърде висок за своите единадесет години. Вече бе метър и шестдесет и пет, но при всички случаи си оставаше по-малкият брат и по години, и по физически данни. Дорис непрекъснато го уверяваше, че не е далеч денят, когато ще настигне по височина Сайръс. От майка си двамата братя знаеха, че са наследили този ръст от баща си — едър внушителен мъж, висок близо метър и деветдесет.

Сайръс бе наследил и широките плещи на баща си, докато Джордж все още не бе укрепнал, поради ранната си възраст. „Мърша“ беше най-често употребяваната от Сайръс обида за Джордж, което на свой ред предизвикваше малкия брат да размаха срещу по-големия още тънките си ръце, подобни на крилата на вятърна мелница в някой ветровит ден.

— Върни си назад думите за мис Джоан — предупреди Джордж и повторно стисна ръцете си в юмруци, готов да нападне брат си. — Тя ми харесва. Говори с мен толкова вежливо. И отговаря на всички мои въпроси.

— Какво общо има това с един професионален лекар? — запита предизвикателно Сайръс, очевидно, без да се трогне от нито една дума на по-малкия си брат.

— Може да няма нищо общо. Аз просто я харесвам.

— Значи ти допадат вагабонти и мошеници като нея, така ли? Тя е лекар толкова, колкото и онзи нехранимайко и безделник, който се мотаеше тук миналата седмица, просейки за милостиня.

— Не ме интересува каква е — заяви Джордж и изпъчи гърди напред. — Казах, че ми харесва.

— Продължавай да си я харесваш. Само недей да ме убеждаваш, че е истински лекар. Запомни, глупчо: аз почти завърших училище. Знам много повече от тебе, за да мога да различа един истински лекар.

— Като се мислиш за толкова умен, защо не продължиш да ходиш на вечерно училище, както иска мама? — при тези думи Джордж се тупна в гърдите и заяви: — Ще ти кажа! Защото знаеш, че никога няма да можеш да го завършиш!

— Не е вярно! Просто няма смисъл да ходя във вечерното училище — защити се Сайръс. — Засега имам намерение да продължа да работя в стоманодобивните заводи, след като завърша училище. Всичко, което се иска от теб, е да си достатъчно умен, за да разбереш какво иска шефът ти. Сигурен съм, че бъкел не разбираш от това.

— Разбирам едно. Не си толкова умен, за колкото се мислиш. А освен това мис Джоан е лекар от Питсбърг. Досега два пъти съм я гледал как лекува крака на Пътник. И двата пъти го почисти и превърза много прецизно. И изобщо не й стана лошо, когато от карболовата киселина раната започна да кърви отново. Напротив, взе мерки веднага да спре кръвоизлива.

— Значи се справя с един ранен кон — каза Сайръс и сбърчи гнусливо нос. — Но от това не мога да съм сигурен, че е лекар.

След тези думи Сайръс провери дали току-що затворената от Джордж врата на обора е добре заключена, и се пресегна да вземе висящия на гвоздей фенер.

— Може и да е израсла в някоя ферма. Повечето хора, живели на такова място, знаят как да се справят с един ранен кон.

Джордж се изпъна гневно, а в гърдите му се надигна истинска ярост:

— Тя спаси живота на доктор Джонсън!

— Кой го казва?

— Мистър Адам го каза.

— Ако питаш мен, мистър Адам също мисли, че тя не е истински лекар, иначе нямаше да продължава да я нарича „мис Грифин“. Би трябвало да я нарича „доктор Грифин“. Искаш ли да ти кажа какво мисля?

— Не, не ме интересува какво мислиш — измърмори Джордж, тъй като бе наясно, че брат му вече си има свое мнение и нищо не може да го накара да го промени. — По-добре да отиваме да вечеряме — добави Джордж и тропна ядосано с крак пред обора.

— Въпреки това ще ти кажа какво мисля — извика Сайръс зад нето и го догони. — Мисля си, че доктор Джонсън просто е изгубил дъх при падането от каруцата и е щял да се съвземе и без нейната помощ. Спомни си, когато ти падна от плевнята право по корем! И ти не можеше да дишаш почти цели две минути. Точно когато се изплаши и изпадна в паника, внезапно изстена и отново си пое въздух. Точно това си мисля, че се е случило и на доктор Джонсън вчера. Твоята приятелка мис Джоан просто случайно е попаднала на мястото на произшествието и се е възползвала от ситуацията. Това означава, че й приписваш заслуга, която всъщност не е нейна.

Джордж присви ядосано устните си и продължи да подтичва. Не го интересуваше какво смята Сайръс. Мис Джоан му допадаше. Харесваше му и това, че тя самата му задаваше също толкова въпроси, колкото и той на нея. Това го караше да се чувства необходим и важен.

— И още нещо — подметна Сайръс, готов да продължи да убеждава брат си. — Един истински лекар щеше да бъде загрижен и за другите си пациенти. Едва ли щеше да остане да се прехранва на наш гръб. Защо дори ще й купуват дрехи!? Да знаеш, че както е тръгнало, нищо чудно да се премести да живее тук.

— Ти дори не си се запознал с нея! — изкрещя Джордж и толкова се възмути, че срита купчина прахоляк по пътя си. Беше отвратен от брат си, който успя да наговори толкова лоши неща за неговата нова приятелка. — Как можеш да знаеш толкова много за някого, когото дори още не познаваш лично!?

— Може и да не съм се запознал с нея, но имах достатъчно време да я наблюдавам този следобед, когато се върнах с документите от банката за мистър Адам — заяви самонадеяно Сайръс. — И ще ти кажа, че тази жена е толкова красива и нежна, че изобщо не може да бъде лекар.

— Това, че е красива, няма нищо общо с останалото — отвърна сърдито Джордж, след което се извърна и пое към двора.

Преди още Сайръс да успее да го догони, Джордж забеляза, че майка им се приближава към тях. Когато ги съзря, Дорис спря до цветната леха, сложи ръце на кръста си и ги изчака да се приближат.

Още преди фенерът да освети лицето й, Джордж бе сигурен, че е ядосана.

— Защо се забавихте толкова много? — запита Дорис, поглеждайки сърдито синовете си един след друг. — Вечерята ви е сложена на масата от половин час. Не мога да приключа с миенето на чиниите, докато вие двамата не се нахраните. Нали знаете това?

Джордж присви зелените си очи, след което посочи към Сайръс с яростно изражение на лицето и каза с треперещи от яд устни:

— Мамо, Сайръс казва, че мис Джоан не е лекар, а безделница, която търси подаяние. Кажи му, че не е прав.

— Виждаш ли? — прекъсна го Сайръс. — Ти сам я наричаш „мис Джоан“, дори не можеш да я наречеш доктор.

Дорис поклати нервно глава и ги отряза:

— Момчета, това ли е работата ви? Да спорите за щяло и нещяло! Не можете ли прекара поне един ден, без да спорите за празни работи?

— Не съм виновен аз — изплака Джордж, като че ли някой го бе обвинил, че подклажда подобни спорове. — Той започна пръв, като каза, че мис Джоан не е истински лекар, а аз знам, че е. Кажи му. Кажи му, че тя е истински лекар.

— Тя казва, че е лекар — отсече Дорис. — А доктор Джонсън е склонен да вярва, че тя казва истината.

— Видя ли? — заяви Сайръс с победоносен израз на лицето. — Склонен е да вярва… Дори мама се съмнява. А аз си мисля, че единствената причина, поради която доктор Джонсън търпи лъжите й, е защото тя е гост в дома на мистър Адам.

— Вие двамата смятате ли престанете спорите? — разяри се Дорис, след което сграбчи момчетата за раменете и ги поведе към къщата. — Никак не е важно какво мисля аз или какво мисли доктор Джонсън, защото изобщо няма никакво значение дали тя е лекар, или не. Това, което сега има значение, е, че вечерята ви вече изстинала на масата. Бързо влизайте вкъщи и измивайте ръцете си. Веднага!

— Всичко, което ще ти кажа, е, че в тази жена има нещо нередно — продължи да мърмори Сайръс. — И аз наистина смятам внимателно да я наблюдавам, докато е тук при нас. Тя явно преследва нещо и аз ще разбера на всяка цена какво е то.

Само преди няколко минути Сайръс смяташе гостенката на мистър Адам само за странна и необичайна, но след собствените си смели обвинения срещу нея момчето наистина си внуши, че Джоан с положителност има престъпни наклонности.

— Гледай си собствените задължения, момче — предупреди го Дорис, поклащайки заканително показалеца си. — Тази млада жена ми изглежда напълно безопасна за нас. Наистина има чудни привички и употребява необичайни изрази, но и бездруго ще остане при нас само няколко дни. Между другото, и на двама ви напомням, че днес е четвъртък и че не сте ходили на училище. Затова веднага след като се нахраните, се залавяйте за уроците, които сте пропуснали. Скоро ще си лягате и не ме интересува дали сте успели да си наваксате уроците, утре няма да пропускате училище. Утре е петък, а в петък ви дават най-много контролни. А сега влизайте вкъщи бързо и двамата.

 

 

Джоан наблюдаваше как Парк се настанява в разкошно изработения стол стил рококо, пред който бе поставена шахматна дъска, чиито черни и бели фигури бяха с невероятно фина ръчна изработка. Парк бе съблякъл сакото си и бе разхлабил вратовръзката си минути след като излязоха от трапезарията, и сега бе останал по официална риза, закопчана догоре и запасана в чифт спортни панталони, пристегнати с черен кожен колан.

Джоан все още не можеше да разбере защо той бе настоял да се облече официално за вечеря, при положение че бе на легло и му предстоеше възстановяване. Точно преди пет той се бе прибрал в стаята си и когато стана седем, се появи в тъмносив костюм, който много наподобяваше онзи, с който бе облечен в деня на произшествието.

Адам също бе облякъл стилно сако и жилетка отдолу, което накара Джоан да помисли, че официалното облекло за вечеря е традиция в техния дом.

След вкусно приготвеното ястие от задушени зеленчуци и печено месо мъжете решиха да се оттеглят в кабинета на Адам, където Адам също като баща си разхлаби възела на вратовръзката си, но не свали сакото си.

Двамата започнаха партия шах. За онова време шахматната дъска бе наистина невероятно изработена и много стилна. Изглеждаше така, като че ли са сглобени черни и бели парчета мрамор, които образуват самата дъска, удобно разположена на масичка за двама. Тъй като фигурите бяха разместени, Джоан се досети, че вероятно играта бе започнала отпреди. Въпреки че мина повече от час, в игра все още бяха няколко силни фигури.

— Нямаш много шансове, след като ти взех и двата топа, и двата офицера — предупреди Парк, като хвърли самодоволна усмивка към Джоан, очевидно горд от последния си ход.

Той се изтегна в стола си и протегна десния си крак така, че с върха на обувката си да погали Шадоу зад ухото, докато изчакваше хода на Адам. За да покаже благодарността си, кучето отвори уста и проточи дългия си розов език навън.

— Да. Но аз още пазя царицата си и двата коня — отвърна Адам и се намръщи, за да обмисли възможните ходове. В сините му очи проблясваше светлината на лампата. — Трябва ми малко време. Защо не налееш по чашка бренди за двама ни?

— Не мога — отвърна Парк, като се вторачи в напрегнатото от размисъла лице на Адам. — Нали знаеш, че не ми е разрешено да се претоварвам тези дни, а брендито е чак на онзи край на стаята. Ще трябва да си припомниш добре наставленията на Лоуман. А и се съмнявам брендито да ти помогне да се спасиш от това обречено положение — при последните си думи Парк посочи с глава към шахматната дъска и намигна приятелски на Джоан, като че ли за да я накара да се почувства участник в играта им.

На нея самата й се струваше безкрайно глупаво да седи в тази осветена от лампата стая, пълна с мебели от деветнадесети век, и да наблюдава как двамата мъже играят партия шах, особено в това облекло, в което бяха. Въпреки че вече бе изкарала цял ден в миналото, тя все още се затрудняваше в преценките си за всичко, на което бе станала свидетел, и за ситуацията, в която бе попаднала по някакви неведоми причини.

Всички събития, свързани с нея, бяха реалност за хората, които участваха в тях, но за Джоан те съвсем не можеха да бъдат действителност. Това не бяха събития от нейния свят, нито пък от нейното време. Като че ли бе попаднала в декор от стар филм и се опитваше да не участва заедно с другите актьори в разиграващото се действие, защото изпитва опасения, да не би да предизвика драматични промени във финала на играта.

Според Джоан с нея бе станало нещо невероятно. Тя се бе върнала назад във времето, и то само като наблюдател. Нямаше право да се включи в този живот, нито пък да се намеси в съдбата на тези хора. И въпреки всичко самата мисъл, че се намира в деветнадесети век и има възможността да види как са живели хората тогава, буквално я опияняваше. Сякаш напълно бе изгубила разсъдъка си, а едновременно с това бе съвсем наясно какво именно се случва.

— Аха! — възкликна Адам и я изтръгна от мислите, в които бе потънала.

На лицето му се бе изписала тържествуваща усмивка и той отмести коня си, като взе една от пешките на Парк, обявявайки заедно с това „Шах!“.

Джоан бе не по-малко изненадана от самия Парк.

— Хайде да те видим сега, татко! Нищо друго не ти остава, освен да изместиш царя си напред — в гласа на Адам пролича задоволство. — Но дори да го сториш, пак ще паднеш!

Парк скръсти ръце и мълчаливо обходи с поглед фигурите, за да прецени ситуацията, а след минута призна съкрушен, че е победен.

— Да знаеш, че победи само защото на мене ми бе много трудно да се концентрирам! Все още не съм добре — се оправда бащата.

— Не се чувстваш добре! — възрази Адам. — Нали ме увери, че отокът на главата ти най-после е спаднал и почти нямаш главоболие!

— Да, но все още съм доста отпаднал — възпротиви се старецът и се изкашля неколкократно, за да потвърди състоянието си.

— Тогава защо прекара целия следобед заедно с гостите долу в салона, вместо да лежиш в леглото си? И защо настоя да продължим партията шах, след като вечеряхме?

— Защото знаех, че ако не дойда да поиграем, щеше да си навреш отново носа в тези проклети банкови отчети. Не е много здравословно за един млад мъж да си прекарва времето, заровен с часове в четене и опресняване на отчети. Трябваше да кажа на Ричард да отнесе тези документи направо на бюрото на Стивън Сейн, където им е мястото. Той и твоят съименник са тези, които трябва да вземат всички окончателни решения по финансовите въпроси. Освен това едва ли би могъл да спазиш обещанието си към Лоуман да се грижиш за мене тези дни, като едновременно с това непрекъснато обработваш отчети.

— Да не би да се чувстваш пренебрегнат? — попита със скептичен тон Адам. — Макар че не виждам как би могъл в присъствието на толкова красива дама, като Джоан.

— Не, не се чувствам точно пренебрегнат — призна Парк и после посочи към Джоан. — Просто не ми е приятно, че ти през цялото време продължаваш да бъдеш груб и не зачиташ нашата гостенка. Сигурен съм, че ако не бях предложил да се съберем тук, щеше да се заровиш в книжата си и да прекараш часове наред, четейки тези противни доклади.

— Да, така е, защото обещах на Ричард да изпратя резултатите от обработката на документите по Сайръс, когато тръгне утре за училище. Така и Ричард ще може да ги отнесе в банката още утре сутринта.

— А нима светът ще се провали, ако не го свършиш до утре? — попита Парк, като искрено се надяваше Адам да подреди най-сетне живота си така, както е редно. Да се посвети до такава степен на работата си бе достойно за уважение, но когато един млад мъж забравяше всичко останало, тогава вече неговото състояние се превръщаше в болест.

— Е, няма да се свърши светът, ако не го сторя тази вечер, но…

— Тогава млъквай и нареди фигурите отново — каза със заповеднически тон Парк. — Мисля, че е ред на Джоан да ни покаже как играе шах.

Джоан погледна към възрастния лекар втрещена. След като бе наблюдавала решителността и борбения дух, с който току-що бе приключила предишната игра, изобщо не искаше да се намесва. Тя се изправи от облечения с плюш стол и вдигна ръце, като че ли предварително се предаваше.

— Нали ви казах. Не съм играла шах от години.

Самият факт, че тя играе шах, безкрайно изненада Адам. Повечето жени избягваха игри, които изискваха подобна концентрация на мисълта.

— Тогава по-добре играй с победения — предложи Адам, досещайки се какво бе замислил баща му. Само минути след като играта им с Джоан започнеше, възрастният лекар щеше да обяви, че изведнъж се е почувствал уморен, и да ги остави насаме да довършат играта.

— Баща ми е доста предпазлив играч, но може да бъде и надигран.

— По-добре да поседя и да ви погледам, докато изиграете нова партия — предложи Джоан, което бе искреното й желание. Действително й харесваше да наблюдава замисленото лице на Адам, докато той разсъждава над играта, и самодоволния кикот и забележки на Парк, когато успееше да направи някой наистина добър ход.

— Бих се радвал да ти доставим такова удоволствие, но Адам е наистина прав — трябва да се оттегля да си почивам.

Адам примигна от изненада при думите на баща си и предложи на свой ред:

— Тогава може би е редно всички да се оттеглим за сън. Вече стана късно.

Джоан погледна към часовника и когато видя, че е едва осем и половина, доста се зачуди кога ли си лягат тези хора.

— О, не, не се чувствайте задължени да се оттеглите само защото аз ще го сторя — настоя Парк и като отхвърли помощта на Адам, се изправи сам на краката си. — Много ще ми бъде неприятно, ако ви разваля вечерта — при тези думи той погледна към Адам и продължи: — Освен това ми обеща да идеш до обора и да погледнеш как е кракът на Пътник, а тъй като Джоан разбира много повече от наранявания, отколкото ти, по-добре е и тя да дойде заедно с тебе.

Да останат насаме? Джоан се помръдна нервно на стола си, при което усети стегнатия колан на роклята си, заради който цялата вечер се бе чувствала като на тръни. Мисълта, че може да остане насаме с Адам в конюшнята, я накара да потрепери, а пулсът й изведнъж се ускори. Реакцията на тялото й бе лесно обяснима — всичко се дължеше на силното привличане, което предизвикваха неговата мъжественост и неописуем чар.

Джоан знаеше, че не бива да се увлича, но не можеше да устои на чувствата си. Та тя бе от друго време, от друг свят… Не можеше да позволи подобни чувства да я изкушат да застане между Адам и Констанс Сегуин.

— Но аз и Джордж прегледахме коня още тази сутрин, преди да обядваме. Бих казала, че раната заздравява твърде бързо.

— Въпреки това ще се чувствам много щастлив, ако нагледате Пътник още веднъж тази вечер. За мен той означава твърде много.

Джоан разбра, че няма да успее да разубеди възрастния лекар. За да бъде учтива и за да покаже благодарността си за неговата добрина към нея, тя реши да се съгласи.

— Мисля, че няма нищо лошо в това да го видя още веднъж. Пък и колкото по-често се сменя превръзката и се почиства раната, толкова по-добре.

Докато Адам съпровождаше баща си по стълбите до спалнята му и му помагаше да си легне, Джоан изчакваше в кабинета. Отегчена от продължителното седене в стегнатите дрехи, тя реши да се поразходи из стаята. За да разсее мислите си за предстоящата среща насаме с Адам, тя започна да разглежда заглавията на някои от книгите в неговата библиотека. Изобщо не бе предполагала, че Адам чете поезия, и искрено се изненада, когато видя безброй томчета със стихове, скупчени всред другите книги, чиито заглавия предполагаха сериозни теми като химия, финанси, животновъдство, геология и кулинария.

От любопитство Джоан измъкна една от книгите на Кийтс и я разтвори. На свободния лист под корицата бе написано името на Адам и датата, на която книгата бе купена.

— Обичаш ли да четеш? — запита Адам, като завари Джоан с книгата в ръце.

— Не толкова много, колкото би трябвало — призна тя и обърна очи към него.

В полумрака на вратата Адам изглеждаше по-друг, малко загадъчен и още по-привлекателен. Идваше й да каже нещо за това, че липсва електрическо осветление, но бързо преглътна неуместната забележка.

— При цялата медицинска литература, която трябва непрекъснато да следя, не ми остава време да чета нещо за удоволствие — тя се засрами от своето признание.

— Харесва ли ти Кийтс? — попита Адам, след като забеляза коя книга е в ръцете й.

— Докато учех в колежа, го харесвах, но в интерес на истината след това не съм чела много негови неща.

Джоан погледна към отворената страница, после отново вдигна очи към Адам и потръпна от вълнение, когато долови близостта му.

— Мога ли да взема тази книга да почета довечера в спалнята си? — попита Джоан, като се съмняваше, че ще заспи рано тази нощ след петнадесетчасовия непробуден сън.

— Да, разбира се, можеш да я вземеш — отвърна Адам, като очакваше Джоан да се усмихне на неговите думи.

Допадаше му нейната усмивка.

— О, не, неудобно е да вземам твоя книга — каза Джоан и се изчерви при несполучливия си опит да свали очи от Адам.

Нещо в него я караше да продължава да се взира в сините му очи и да потъва в техния поглед все по-неудържимо. Ех, ако имаше късмет да срещне такъв мъж в своето време… Никога не бе срещала подобна притегателна сила и мъжки чар от деня, в който се бе запознала с Томас Рурк.

— Настоявам да я вземеш — отвърна Адам. — Можеш да я вземеш като подарък, когато си тръгнеш следващата седмица. Така ще имаш един спомен от нас.

Той премести погледа си от нейните огромни бадемови очи към нежната извивка на устните й и едва сдържа порива си да я грабне в ръце и да я целуне страстно. Усети колко близко е до нея и колко трудно е да удържи на напиращото отвътре желание. В един миг си спомни клетвата си никога повече да не се обвързва завинаги с която и да било жена и бързо се извърна настрани. Когато отново проговори, тонът му внезапно бе станал рязък:

— Засега можеш да оставиш тази книга на масичката отвън. Така няма да забравиш да я вземеш със себе си на връщане от конюшнята.

Джоан побърза да направи така, както Адам й каза, потресена от резкия му тон. Тя недоумяваше какво толкова бе сторила, че да го подразни така. След това го последва към едната веранда, където Адам поспря, колкото да успее да запали един малък фенер.

Джоан се движеше след мъглявата светлинка на фенера и се чудеше какво да каже, за да наруши настъпилото гробно мълчание. Когато не й хрумна нищо подходящо, тя все пак реши да спомене нещо за времето:

— Определено захладня тази вечер — при тези думи тя сви ръце отпред, тъй като вече не й се налагаше непрекъснато да повдига диплите на полата си. — Може би е от дъжда, който падна веднага след залез-слънце.

— Извинявай, не съобразих. Искаш ли моето сако? — попита Адам, който вече смъкваше ръкавите си.

— О, не. Съвсем не съм измръзнала. Даже намирам студа за освежаващ. Докато се разхождах следобеда, беше толкова топло, че ми бе трудно да повярвам, че е март месец.

— Приятна ли бе разходката? — попита Адам, който не разбираше защо Джоан бе предпочела да се разхожда в най-големите горещини.

— Много приятна. Обичам да съм сред природата, да слушам птичите песни и вятъра в листата на дърветата. Тук е толкова спокойно.

Без да спира, Адам я погледна въпросително.

— Но аз мислех, че мразиш горещините. Нали тази тишина и спокойствие те караха да се чувстваш не на мястото си?

— Донякъде — съгласи се Джоан, припомняйки си предишния им разговор. — Но ти се оказа прав. Всеки човек постепенно свиква и дори започва да харесва тишината и спокойствието.

— Значи си доволна, че остана при нас?

— Да, доволна съм — призна си Джоан чистосърдечно. — В интерес на истината имах нужда от това.

Тя погледна смълчаната околност, после вдигна очи към звездите на небето; месецът се подаваше иззад няколко облачета, високите дървета хвърляха протяжни изкривени сенки над близките хълмове. В далечината се забелязваше кехлибарен отблясък от светлините на Камбрийските стоманолеярни заводи.

— Наистина трябваше да се оттегля, за да забравя проблемите си. Приятелката ми Джийн се оказа права. Твърде тежко изживях мъката от загубата на моите родители. И почти нямаше никакво спасение.

Адам долови тъгата в гласа й и запита:

— Кога починаха родителите ти?

— Преди две седмици.

Джоан можеше да му каже с точност датата и часа на смъртта им. Но как щеше да прозвучи това в неговите уши — как можеше някой да умре цели сто години напред в бъдещето? Тогава щеше да се наложи да му обясни всичко, а той тепърва се опитваше да осъзнае и да повярва на елементарния факт, че тя е дипломиран лекар. Ако му кажеше, че идва от друго време, Адам с положителност щеше да я помисли за напълно смахната и щеше да отхвърли всичко онова, което му бе разказала досега. Не, тя не можеше да допусне да я помислят за лъжкиня и да изгуби и малкото доверие, което Адам таеше към нея. Пък и кое щеше да е за предпочитане — истината или неговото доверие?

— Понякога ми се струва, че се е случило едва вчера.

Адам поклати глава. Това обясняваше защо бе плакала тъй дълго предишната нощ. Тя едва бе преживяла първоначалния шок от смъртта на родителите си и тепърва започваше да осъзнава истинската загуба.

— Извини ме, ако моят въпрос ти причинява болка, но как са починали родителите ти?

Джоан си спомни какво бе разказала на Дорис, и поклати глава в знак на това, че въпросът му не я притеснява, но не посмя да го погледне в очите, а се загледа някъде надалеч в тъмнината.

— Загинаха няколко часа след ужасно произшествие с каретата им — Джоан сама не повярва на хладнокръвния тон, с който изрече тези думи.

За пръв път след смъртта на родителите си тя говореше за това, без да почувства пареща болка в гърлото. Помисли си, че това може би се дължи на замяната на думата „автомобил“ с „карета“. Сякаш говореше за някого другиго, а не за тях самите и сигурно затова сълзите й този път не рукнаха, както ставаше обикновено. Почувства се за пръв път много спокойна от това, че може да говори за нещастието, без да изпада в ужасяваща мъка и неутешима скръб.

— Бях толкова нещастна след смъртта им, че станах абсолютно негодна за работа. Не можех да взема и най-елементарното решение. Затова помолих за отпуск. Поради състоянието си престанах да изпълнявам служебните си задължения с необходимата концентрация. Започнах да допускам глупави грешки, а това е абсолютно недопустимо за работата на един лекар, от който зависи спасението на човешкия живот.

Адам започна да вярва дори на това за лекарската й практика, въпреки че все още му бе много трудно да приеме факта, че една толкова красива жена може да има професия, и то отговорна като лекарската. Та тази същата жена едва си спомни коя година е. После Адам отсъди, че нейното състояние може да се дължи на скръбта й след загубата на родителите й, и се успокои, че навярно пропуските в паметта й са просто временни. Той леко поклати глава, спомняйки си собственото си състояние и усилията, които му бяха необходими, за да се съсредоточи над работата си веднага след смъртта на Дороти.

— Смъртта на обичан човек наистина може да извади човек извън строя — промълви той с тих и нежен тон. От думите му бликаха невероятна топлина и разбиране и Джоан вдигна поглед към очите му.

— Да, наистина е така. Зная от Дорис, че си изгубил жената и детето си.

Адам леко забави крачка, но не спря. Той погледна в далечината и прошепна:

— Това се случи много отдавна — очевидно не желаеше да разговаря на тази тема.

— Все пак си се справил твърде добре в живота. Надявам се и аз да успея да го сторя.

Между двата случая имаше, обаче една съществена разлика и Джоан си даваше сметка за нея. Адам поне не бе отговорен за смъртта на любимите си хора, докато тя още не можеше да се освободи от чувството си за вина.

— Всеки се справя по някакъв начин — промълви Адам, като продължаваше да гледа към конюшнята. — Аз просто се посветих изцяло на работата си.

— Разбирам, че все още се придържаш към този принцип — каза Джоан, без да се усети, че Адам можеше да предположи за нейните разговори с Дорис.

— Все пак намирам по малко време за някои развлечения — призна Адам, — макар и не толкова често, колкото би трябвало.

На лицето му се четеше душевната мъка и уязвимостта му, което предизвика съчувствието на Джоан. Той всъщност бе един съвсем обикновен човек, като всички останали, макар да живееше в миналото. Сега Адам й бе станал по-близък и ситуацията, в която бяха попаднали и двамата, вече не й се струваше толкова странна и далечна.

— Ти поне имаш Констанс, която ти помага да се разтовариш от проблемите си. В моя живот засега няма толкова близък човек.

Да, самотата на Джоан бе продължила твърде дълго.

Без да знае защо, Адам пожела да разясни на Джоан отношенията си с Констанс. Всъщност тяхната връзка изобщо не бе сериозна. Нито един от двамата нямаше задължения към другия.

— Да, Констанс ми помага да забравя отчасти за проблемите си. Джордж ми е много близък и аз наистина се радвам, когато е край мен, докато съм си тук, в къщата. Всъщност и Констанс, и Джордж са ми само приятели. Нищо повече.

— Констанс определено държи много на тебе — подметна Джоан и си помисли, че ако Констанс бе имала възможността в този момент да чуе как Адам я нарича просто своя приятелка, поставяйки я наравно с едно единадесетгодишно момче, навярно би се разярила.

Сигурно бе, че тя се мисли за нещо много повече от обикновена приятелка на Адам. Интересно би било, ако можеше да наблюдава реакциите й след такова определение за себе си. Джоан пристъпи встрани и изчака, докато Адам отключи вратата на конюшнята.

— Тя явно доста държи на тебе и трябва да признаеш, че е доста привлекателна — каза Джоан с ясното съзнание, че не й е твърде приятно да произнесе тези думи.

— Истина е, но тя е много млада. Понякога е много трудно да открием обща тема за разговор. Както сама видя, тя се държи твърде детински от време на време.

Джоан примигна от изненада, защото бе сигурна, че Констанс е почти нейна връстница.

— А ти на колко години си? — попита тя Адам.

— На тридесет и пет.

— Значи тя е само няколко години по-млада от тебе — допълни като че ли на себе си Джоан, без да разбира защо Адам гледаше на Констанс като на твърде млада и с детински навици.

— Е, тя е само на двадесет и пет години.

Двадесет и пет? Но тя изглеждаше почти тридесет и четиригодишна.

— Сигурен ли си? — попита Джоан, смаяна от несъответствието между възрастта на Констанс и нейния вид.

Явно дамата или бе излъгала Адам за годините си, за да го впечатли, или жените по онова време са се състарявали твърде рано. Това можеше да обясни и безкрайната изненада на Парк, когато научи възрастта на Джоан.

— Абсолютно съм сигурен. Познаваме се от времето, когато беше още девойка и идваше тук за ваканциите си през лятото.

Адам не желаеше повече да обсъжда Констанс. По-интересно му бе да научи още нещо за Джоан и затова смени темата на разговора.

— А как ти самата се разтоварваш от неприятните моменти в живота си?

Джоан не очакваше смяната на темата и се умълча, за да размисли над въпроса на Адам. През последните няколко години й бе оставало твърде малко време за развлечения.

— Може би успявам да се отпусна, след като поспя.

Едва ли можеше да му разкаже и за другите си развлечения от рода на лудите шоу програми по телевизията, видеофилмите, които гледаха от време на време с Джийн, докато нагъваха пуканки, лешниково масло и бонбони „М&М“.

— Никога ли не ходиш на бал или на театър? — зачуди се искрено Адам.

— Ходя от време на време на театър — призна Джоан и си спомни за една пиеса на Бродуей, която бяха гледали заедно с Том през лятото, преди тя да открие горчивата истина за неговото измамно поведение. — Но никога досега не съм била на бал.

Да, тя не бе посетила нито веднъж дори благотворителните балове, които организираха в болницата почти всяка година.

Адам я погледна с любопитство — как може една толкова красива жена да не е ходила никога на бал?

— Нима не обичаш да танцуваш? — заинтересува се той.

— О, напротив, много обичам танците — призна си Джоан, но се досети, че разговорът им може да придобие твърде нежелан обрат, тъй като тя действително обичаше да танцува… класически рокендрол. Затова побърза да обърне въпроса към самия Адам:

— А ти? Много балове ли посещаваш?

— Само някои — отвърна Адам, след което повдигна фенера, за да освети яслата на Пътник, и кимна към коня, като даде път на Джоан.

Докато наблюдаваше грациозната й походка пред себе си, Адам неочаквано си представи какво ли би изпитал, ако можеше да я грабне в прегръдката си и да я поведе в нежен валс на някой дансинг. Спомни си, че пролетният бал предстои само след няколко седмици, и едновременно с това с горчивина се досети, че дотогава Джоан ще е тръгнала за Питсбърг. Едва ли си струваше да си фантазира такива неща за жена, която щеше да гостува в къщата му само няколко дни. Е, ако можеше да я убеди да остане малко по-дълго… Тази мисъл изведнъж го накара да се почувства някак по-добре и обнадежден.

Джоан изчака, докато Адам отвори вратичката и побутна коня да се отмести. Тя се приведе към ранения крак и започна да сваля превръзката от сутринта. Когато видя напоения с кръв плат, се намръщи.

— Изглежда се е наранил повторно — съобщи тя с типичния за един лекар суров тон. — Донеси ми нова превръзка и карболовата киселина. Ще трябва отново да почистя раната.

Адам се отправи да изпълни нарежданията й, а Джоан добави:

— Само че остави фенера тук, за да мога да виждам крака.

— Май си свикнала да даваш нареждания — отбеляза Адам, докато поставяше фенера на близкия стол. — Още вчера го забелязах — добави той накрая.

— Навярно е поради това, че работя в спешното отделение — поясни Джоан, давайки си сметка колко сурово и безпрекословно звучат нарежданията й. — Свикнала съм край мен да стои медицинска сестра, която ми носи всичко необходимо. Особено в случаите, когато са довели сериозно пострадал пациент, невинаги имам време да казвам „моля“ за всяко нещо. Извини ме, ако съм те обидила.

— Не, не си ме обидила. Просто не съм свикнал една жена да ми нарежда какво да правя — обясни Адам, докато й подаваше нещата, необходими за почистването и превръзката на раната.

Тъй като бе един от най-авторитетните и богати мъже в околността, той по-скоро бе свикнал жените около него да му угаждат по всякакъв начин в стремежа си да му се харесат.

Джоан си спомни, че той все пак е от друго време, и предпочете да замълчи, вместо да каже нещо в своя защита. Смешно бе да се помисли как би се чувствал Адам в присъствието на жена, властна като Джейн Фонда.

— Ще се постарая да смекча малко тона си при раздаването на команди — Джоан предполагаше, че едва ли ще успее, и добави: — Поне докато съм тук.

Това обещание изглежда задоволи Адам и в следващите няколко минути разговорът им се пренесе около самото произшествие. Адам я изчака да приключи напълно с почистването на раната и смяната на превръзката и едва тогава отново зададе въпроса, който живо го интересуваше:

— Има едно нещо у тебе, което изобщо не мога да разбера — започна той, като се опитваше да налучка безпристрастния тон, въпреки че бе обмислял този разговор почти целия следобед.

— И какво е то? — запита Джоан, защото нещата, които можеха да изглеждат непонятни за Адам, бяха навярно много повече — все пак ги разделяше цяло столетие.

Тя се изправи и изтупа от полата си полепналата слама и прахоляк, след което се обърна към Адам в очакване.

— Защо една толкова красива жена, като тебе, още не се е омъжила? — запита Адам и също се изправи.

Джоан бе изненадана от чутото — Адам я бе нарекъл красива и едновременно с това се бе приближил до нея.

— Може би защото твърде много командвам — безцеремонно отвърна Джоан. — А повечето мъже не са свикнали с това.

— Какво имаш предвид под „свикнали с това“? Нима изобщо някой мъж може да търпи подобно нещо? — полюбопитства Адам, вътрешно убеден, че по някаква причина Джоан премълчава истината. Имаше нещо двойствено и неясно във всеки неин отговор тази вечер. Стори му се, че тя крие нещо от миналото си, за което не би искала никой да узнае. Той бе и до известна степен засегнат от това, че тя не смееше да му се довери.

— Истината е, че не съм срещнала още подходящия мъж, който да ми поиска ръката — добави Джоан, макар опитът да даде шеговит отговор едва ли щеше да отклони темата на разговора.

Адам не успя да я разбере напълно — дали подходящият мъж просто никога не я е помолил да се ожени за него, или пък никога досега не се е появил подходящ човек за нея?

— Подходящият мъж никога не попита за женитба — доуточни Джоан, благодарна на Адам, че с лекота успя да поведе толкова деликатен разговор. — Или поне избягваше да избере тъкмо мен. В живота му имаше друга, по-близка до неговото сърце. Жена с много повече пари и възможности. Баща й бе преуспяващ медик, комуто тогава бе нужен млад, току-що завършващ лекар като него.

— Разбирам — отвърна тихо Адам, смутен от неочаквания изблик на откровеност от страна на Джоан. — А той ожени ли се все пак за другата?

Страните на Джоан пламнаха от вълнение. Адам протегна ръка с намерение отново да я докосне, но премисли и отпусна ръката си, като не спираше да се любува на чертите й, полуосветени от фенера.

— Май ще е по-добре да се върнем вкъщи, нали? — предложи той.

— Да, разбира се — съгласи се Джоан, въпреки че изпита разочарование, че ще трябва да се приберат, макар да бяха свършили онова, за което дойдоха. — Денят бе доста продължителен и тежък.

Джоан едва ли някога щеше да забрави този ден.

Избърса ръцете си в чиста влажна кърпа и двамата тръгнаха да излизат от конюшнята. В този миг силният вятър затръшна входната врата.

— Задръж вратата — рязко заръча Джоан, забравила обещанието си да не заповядва по този начин. Тя се усмихна лъчезарно и добави това, с което думите и поне нямаше да приличат на команда: — Моля те!

Трогнат от старанието й, Адам се усмихна широко и Джоан забеляза трапчинките на лицето му. Със силен замах той блъсна вратата на обора. По пътя обратно към къщата Джоан си мислеше какво щастие би било да открие мъж като Адам в своето време.