Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (18)

Седемнадесета глава

След като Джийн най-накрая се успокои и не бе вече така ядосана на Джоан за нейните безразсъдни постъпки през последните няколко седмици, тя отдели повече време да преоцени необичайното поведение на своята приятелка. Джийн забелязваше колко нестабилна е Джоан в момента, и разбираше, че трябва да си изработи по-специален подход към нея.

Тя започна да внимава какво казва или върши в присъствието на Джоан, като се боеше приятелката й да не изгуби и малкото, което я свързваше с действителността. Загрижеността на Джийн обаче караше Джоан да се чувства като някое дете, което непрестанно глезят и му угаждат. Накрая подобно отношение я вбеси и й се искаше направо да удуши Джийн за това, че я третира като някоя откачалка. Джоан вече съжаляваше, че бе споделила с приятелката си приключенията си от последните седмици.

Вярно е, че не се бе надявала Джийн да повярва напълно на тази история, но в никакъв случай не очакваше, че ще бъде третирана като невръстно дете фантазьорче. Не очакваше също и хората, с които толкова дълго време бе работила заедно, сега да се отнасят с нея така, като че ли е само на крачка от емоционалния срив. Всички около нея бяха прекалено, та чак изкуствено внимателни и това отношение към нея я уморяваше.

Може би понякога, когато мислите й се отправяха към Адам и към това, какво ли прави той в този момент, тя изключваше от обкръжаващата я действителност и в очите на колегите си изглеждаше неадекватно, но това не означаваше, че е превъртяла. Просто този човек й липсваше много. Липсваше й по същия начин, както й липсваха нейните родители, че дори и повече. И той като тях си бе отишъл от нейния живот безвъзвратно и тя не можеше да не се чувства самотна и депресирана. Към любовната й мъка се добавяха и угризенията, че със заминаването си бе разбила и неговото сърце.

Джоан никога не бе искала да нарани Адам, а това, че и нейното сърце бе разбито от раздялата, не можеше да служи като оправдание. А нейната болка бе наистина силна, изпепеляваща, стигаща чак до дъното на душата й. Джоан вече почти не ядеше и не спеше. Бе заприличала на призрак и мисълта за Адам не й даваше покой. Тя се измъчваше с въпросите, дали той най-накрая е преодолял болката от раздялата, или пък се е захванал да реализира заплахите си да я открие, каквото и да му струва това.

Ако той наистина я търсеше, колко ли време ще му бъде необходимо да разбере, че усилията му са напразни, и да се откаже от това начинание? Дали бе наел нов детектив, или този път се бе заел лично с нейното издирване? Нямаше ли да се разстрои от провала да я открие? Тези въпроси не й даваха мира. Джоан не искаше Адам също да се измъчва с подобни въпроси и да се чувства едва ли не виновен, че е направил нещо нередно, което я е отблъснало. Сърцето й се разкъсваше при мисълта, че той страда заради нея.

Друга причина за дълбоката й тъга дойде с откритието, че тя не е бременна от Адам. Това заедно с факта, че филмът, на който бе запечатила моменти от своето пътуване в миналото, по необясним начин се бе осветил, сега я правеше нещастна. Тя така искаше да има нещо осезаемо от това време, което да й помага в годините занапред. Нещо, което да може да докосне, но разбра, че всичко, което й бе останало и на което можеше да разчита, бяха спомените.

Ето защо Джоан правеше всичко възможно непрекъснато да мисли за Адам. Тя се страхуваше, че в противен случай щеше да дойде ден, в който няма да си спомни за някой малък детайл. Затова непрекъснато мислеше за Адам и за всички свои познати от миналото. Престоят й там бе оставил трайни следи в съзнанието й и тя по всякакъв начин се опитваше да не мисли за предстоящото бедствие. Стомахът й се свиваше от болка при самата мисъл за него. Понякога й се струваше, че има определена вина за бедата, надвиснала над хората, към които не бе безразлична.

— Не вярвам да си гладна.

Джоан се стресна. Не бе усетила кога Джийн бе влязла в апартамента й. В едната й ръка се виждаше огромна пазарска чанта, а в другата — ключовете от колата и апартамента на Джоан.

— Какво правиш тук?

— В настоящия момент тъкмо те питах дали си гладна.

Смутена от внезапното нахълтване на Джийн, което прекъсна мислите, в които бе унесена, Джоан примигна неколкократно, преди да успее да се концентрира върху думите на приятелката си.

— Гладна? Защо? Какво носиш в тази чанта?

— Няколко двулитрови бутилки диетична кола и два килограма превъзходен сметанов сладолед.

— Ти си купила сметанов сладолед?! Ти, която непрекъснато ме убеждаваш, че дори и една лъжичка сладолед е истинско престъпление спрямо човешкото здраве? А какво ще кажеш за онази диета, с която се бяхме захванали?

— Трябва да ти кажа, че не само съм купила любимия ти сладолед, но и съм поръчала една огромна пица — добави Джийн, докато преминаваше през трапезарията, разделяща дневната от кухнята. Тя бързо постави чантата на осмоъгълната маса и бръкна в нея.

— При това пицата е с люти чушлета.

— Да, сега се досещам, че нещо не е съвсем в ред — каза Джоан и подозрително загледа Джийн, която в този момент поставяше кутията сладолед в камерата на хладилника. — Я ми кажи какво си замислила?

— Да съм замислила нещо? Нима е престъпление да прекарам вечерта с най-добрата си приятелка? — зачуди се Джийн и сложи ръка на сърцето си, обидена от хладното отношение на Джоан.

— Доколкото си спомням, днес е събота — отбеляза Джоан и като стана от сивия диван, се приближи към Джийн. — И ми се струва, че би било редно да си някъде заедно с твоя „как му беше името“…?

— Джон е в Минеаполис този уикенд — каза натъртено Джийн. — Защо да оставам сама в събота вечер?

Джоан продължи да гледа подозрително приятелката си и се облегна на тясната колона, разделяща трапезарията от дневната.

— Как така имаш толкова свободно време, което с радост да споделяш с мен, и то от мига, в който си дойдох преди седмица и половина?

— Първо, защото е краят на май — Джийн го изрече така, сякаш това се разбираше от само себе си. — Знаеш ли, учудващо е, но моите пациенти се чувстват изумително по-добре, когато наближи лятото. В периода от края на май до средата на юли ме налягат такава ленивост и апатия, нещо като пролетна умора безкрай. Затова винаги си вземам отпуска през втората половина на юни.

Джоан изтръпна, когато думите на Джийн й напомниха, че ужасяващата дата е съвсем близо. Да, наистина бе краят на май. Беше 30 май, тоест на следващия ден щеше да е 31 май. През 1889 година 31 май бе денят, в който бентът щеше да се разруши и отприщената водна маса да помете целия град Джонстаун. Обляха я горещи вълни от напрежение. После кръвта й се смрази от ужас при мисълта за предстоящото бедствие.

Джоан се опита да потисне болката, преди тя да я завладее.

— Колко време остава, докато донесат пицата? — запита тя.

Джийн погледна часовника си и отметна с ръка кичурите коса, паднали на челото й.

— Някъде след около пет минути. Защо не сложиш междувременно лед в чашите, а аз ще донеса салфетките и чиниите за еднократна употреба.

Джоан предпочете да се съгласи с Джийн, защото никак не й се искаше да остане сама тъкмо в тази нощ, когато знаеше за предстоящата гибел. Докато наливаше диетичната кола в чашите, навън се позвъни.

— Това сигурно е пицата — предположи Джийн и пъхна ръка в левия си джоб, отправяйки се към входната врата. — Между другото, поръчала съм две огромни пици, защото предполагах, че си много гладна.

— Две? Защо, за Бога, си поръчала толкова много?

— Защото ми прави впечатление, че не се храниш достатъчно. Отслабнала си най-малко с три килограма, откакто се върна. Джо, диетите не са лошо нещо, но между другото, балансираната храна е абсолютно необходима.

На вратата стоеше младо момиче с руса коса и сини очи, облечено в кариран костюм в червено и бяло. В ръцете си девойката държеше две кутии.

— Пиците ви! Съвсем пресни и топли! И при това навреме — съобщи момичето, като хвърли един поглед към часовника.

Джийн плати набързо, пое кутиите от ръцете й и ги отнесе на масата. След като вкуси пицата си, апетитът на Джоан мигновено нарасна и тя бързо изяде четири големи парчета. Когато стомахът й буквално се препълни, тя се отпусна в стола си и прие предложението на Джийн да се оттеглят в дневната.

— Ще хапнем сладолед по-късно, когато започне филмът — каза Джоан и лениво пое дистанционното управление на телевизора, за да го включи.

После двете се наместиха на любимите си места на дивана и вдигнаха краката си горе, за да се разположат максимално удобно. Те бяха приятелки от доста време и навиците им твърде си приличаха.

— Какво ще гледаме? — попита Джоан и се огледа за програмата на телевизията, но не я откри на обичайното й място, което бе съвсем разбираемо, като се имаше предвид състоянието й напоследък.

— „Казабланка“ ще започне точно след вечерния бюлетин — отвърна Джийн, превключи на съответната програма и намали звука. — Предполагам, че не искаш да слушаш новините, нали? — запита тя за всеки случай и остави дистанционното управление на дивана помежду им.

— Не — отвърна Джоан, внезапно натъжена. — Навярно вечерният бюлетин ще завърши с възпоменание за утрешния ден.

— Какво му е на утрешния ден! Неделя като неделя — подметна Джийн, объркана от забележката на Джоан.

— Въпросът не е в това, дали е неделя, или друг ден от седмицата — отговори й Джоан, като тъжно поклати глава, а сърцето й се сви от болка. — Утре е денят на голямото наводнение в Джонстаун. Утре по някое време около две хиляди души ще загинат.

Очите й бяха пълни със сълзи.

Джийн я погледна разтревожено и побърза да я успокои:

— Не, Джоан. Не си права. Утре е само годишнина от наводнението. Тези две хиляди души са загинали преди цял век. Какво ти стана пак? И какво общо има тук 1889 година? Сякаш нещо те свързва с тази година и лично те засяга.

— Нали вече ти казах. Това е годината, в която попаднах, когато минах през онази дупка във времето.

Джийн потърка угрижено челото си, докато размисляше как да се справи с възникналата ситуация. Не й се искаше да предизвика към неразумно поведение човек с разстроена психика.

— Джоан, ние и двете добре знаем, че това твое пътешествие във времето е плод единствено на твоето въображение. Не е възможно някой да си се разхожда напред или назад във времето.

Тя протегна ръка и докосна рамото на Джоан. За щастие този път тя не се отдръпна.

— Струва ми се, че наистина ще е разумно да се подложиш на лечение. Ако не при мен, то поне при доктор Алфонси. Алекс е голям специалист в случаите на илюзорни състояния. Не мога да разбера защо си толкова убедена, че всичко това е истина, и защо толкова си вярваш на фантазиите. Но мога да те уверя, че ако не си възвърнеш нормалното състояние в най-скоро време, ще изгубиш всички шансове да заемеш мястото на доктор Станфорд в спешното отделение. На твое място не бих си позволила да пропусна такава великолепна възможност.

— Разбери най-после, че не става дума за фантазиране — отсече Джоан, а лицето й бе абсолютно сериозно. — Нямам никакво намерение да обсъждам това нито с теб, нито с доктор Алфонси.

— Но ако разговаряш за това със специалист психотерапевт, ще можеш да осъзнаеш истината.

— Аз вече съм наясно по този въпрос — заяви Джоан и усили звука на телевизора така, че каквото и да кажеше Джийн, едва ли щеше да се чуе. Джоан не желаеше, който и да било да се опитва да й внуши, че Адам не е нещо истинско и че болката, която тя изпитваше, след като го изостави, е илюзорна.

Джийн проницателно наблюдаваше приятелката си, докато разсъждаваше какво може да предприеме. Засега тя реши да не се задълбочава повече в проблема, за да не развали вечерта. Вместо това стана и зашляпа с босите си крака към кухнята.

— Отивам да си взема питието. Искаш ли нещо от кухнята?

„Искам само да се отърся от болката, че Адам не е до мене“ — помисли си Джоан, но веднага преглътна сълзите си и отговори:

— Донеси и моята чаша. И побързай, защото новините свършват и филмът всеки момент ще започне.

 

 

Веднага след „Казабланка“ започна още един добър филм, „Африканската кралица“. Нито Джийн, нито Джоан се чувстваха особено изморени въпреки продължителното дежурство в болницата. Двете продължиха да гледат телевизия през цялата нощ, почти до три и половина. Когато Джийн се накани да си тръгва, навън вече се зазоряваше и само лека утринна мъгла се бе спуснала над града.

— Джон се връща утре следобед. Ако утре не се видим, най-късно в понеделник със сигурност ще ти се обадя.

— Или във вторник, защото аз съм дежурна тогава — поправи я Джоан с тон, който означаваше, че не й е нужна детегледачка през двата свободни дни.

Тя въздъхна след Джийн и влезе вкъщи. Мисълта за дежурството във вторник не я въодушеви особено. Всъщност едва ли нещо в този момент можеше изобщо да я зарадва.

По навик Джоан изчака Джийн да й позвъни, че се е прибрала вкъщи. Дори и след това въпреки умората и недоспиването изобщо не можа да заспи. Не се отърси от мисълта, че на следния ден предстоеше ужасното събитие.

Тя си помисли, че Адам ще е в безопасност, защото обикновено прекарваше края на седмицата в своя дом, където имаше да върши доста работа. А наводнението щеше да стане в петък. Тревожеше се повече за Парк. Неговата къща бе в самия център на Джонстаун и ако паметта не й изневеряваше, това бе едно от най-силно засегнатите при нещастието места.

Джоан искрено желаеше да може да стори нещичко, така че Парк да не си бъде вкъщи този ден. Трябваше да се досети да предложи на Адам да взема по-често баща си при себе си, където бе по-спокойно и по-здравословно за възрастния лекар. Но тя въпреки всичко не бе сторила това, защото, когато си тръгваше, все още бе убедена, че няма право да се меси на съдбата.

Сега обаче, когато се бе върнала към удобствата на двадесети век и бе имала достатъчно време да размисли, Джоан стигна до извода, че не е взела най-правилното решение. Нито когато се грижеше за Парк по този начин, нито когато възнамеряваше да го спаси от ноктите на смъртта и да остави в същото време беззащитните сестри Шийла и Шели да загинат. Тя се ужасяваше при мисълта, че бедата грози и приятелите на Адам, Антъни Алани и Андрю Едуардс, които бяха положили нечовешки усилия да убедят съгражданите си в реалната опасност, надвиснала над всички. Не й се искаше да пострадат и вежливите Джени и Харисън Рутледж.

След петте седмици, прекарани в миналото, Джоан познаваше поне дузина хора, за които искрено се надяваше да не пострадат. Искаше й се да бе имала възможността по някакъв начин да предупреди поне своите приятели за грозящата ги опасност. Това, уви, се бе оказало немислимо поради реалната възможност бъдещето да се промени и от най-малката намеса по драматичен начин.

Дори да бе направила опит да ги накара да вземат някакви мерки, едва ли някой щеше да се вслуша в думите й, особено ако трябваше да им обяснява откъде знае за предстоящото наводнение. В момента, в който можеше да й се наложи да им признае, че идва от друг век, и то от бъдещето, всички нейни дотогавашни думи щяха да бъдат подложени на съмнение. Но поне за Парк тя наистина трябваше да измисли нещо, за да не бъде отнесен от огромните безпощадни маси вода. Какъвто и да бе рискът от спасяването на живота му спрямо бъдещето, заслужаваше си да се опита.

Вече почти настъпваше утрото, когато, изтощена от тягостните мисли, Джоан най-после заспа. Тя се събуди едва в единадесет и половина.

Когато отвори очи, Джоан почувства такава тежест в главата, че не посмя да стане от леглото веднага. Тя зарови лице между двете пухкави възглавници и се опита да заспи отново. След като не успя да се унесе в сън, реши, че все пак е по-добре да стане.

Без някакво определено намерение за неделния ден тя облече лек спортен костюм в бяло и розово и обу чифт еспадрили. Набързо изми лицето и зъбите си и разреса косата си назад. Предпочете да не се поглежда в огледалото от страх, че ще види подпухналите си от тежкия сън очи и недоспалото си уморено лице. Тя отиде в кухнята и си наля чаша кола.

След минута Джоан отвори вратата и взе вестника от пощенската кутия. Докато го разгръщаше, тя се насочи към масата в трапезарията, където обикновено можеше да разположи удобно вестника и да чете с удоволствие новините и рекламите.

Тъй като почти никога не четеше спортните вести, тя отмести тази част встрани и се вгледа в колоните с местните новини. Тя протегна краката си и ги разположи на отсрещния стол. Джоан изчете заглавията с по-едри букви и дъхът й почти спря, когато видя огромна статия и още няколко материала, посветени на годишнината от наводнението в Джонстаун през 1889 година. При това на следващата страница имаше ретроспекция на написаните спомени и статии по същия повод с коментар върху ефекта от злощастното наводнение.

Джоан едва се съвзе от внезапната болка в гърдите и ужаса, който я обзе, докато четеше статията. По някакви необясними причини погледът й бе прикован от оцветената колона вдясно, която продължаваше на четвърта и пета страница. Буквите бяха твърде дребни и Джоан с мъка разчете заглавието на списъка с имена, адреси и възраст на жертвите, които официално са били регистрирани като загинали по време на наводнението. Сред 2209-те души, чиито имена бяха поместени в списъка, по един на всеки трима изобщо не бе идентифициран.

Сред всички имена се открояваше значителна група хора, чиито тела са били разпознати след бедствието, но не бяха известни гробищата, където са били погребани. Въпреки усилията да се отбележи и да се документира всичко по време на непрекъснатите погребения веднага след наводнението някои данни са били пропуснати или са изчезнали.

Джоан бе пронизана от жестока, невероятно остра болка, когато погледът й се спря на третото име в списъка от долу на горе: Адам Джонсън, 36, Уудвейл.

Домът на Адам бе много по-близо до Уудвейл, отколкото до Джонстаун, а и възрастта почти съвпадаше с неговата. Джоан едва преглътна и дъхът й почти спря. Значи Адам щеше да загине в наводнението.

Обзета от неописуема паника, Джоан захвърли вестника на масата. Тя изведнъж забрави за всичките си угризения, че ако стори нещо против съдбата и промени бъдещето, би било грешка. Трябваше незабавно да се върне. Да предупреди Адам.

— Не, само не и Адам! — плачеше тя, докато отчаяно търсеше портмонето си.

Не можеше да допусне той да загине по този начин. Всеки друг, но не и Адам. Не можеше да понесе мисълта, че единственият мъж, когото бе обикнала така силно, ще изгние в някой набързо изкопан и след това забравен гроб. Трябваше да се върне и да го открие. Нямаше никаква друга възможност.

Докато прехвърляше вещите си с паническа бързина, Джоан най-после забеляза портмонето си на един стол близо до телевизора. Тя хвърли един поглед към часовника и забеляза, че вече минаваше дванадесет и половина. Оставаше й твърде малко време. Тя грабна портмонето и бързо извади от него ключовете си. След това го захвърли обратно на стола и се върна бързо до масата. Тъй като в едната си ръка стискаше силно ключовете, сякаш страхувайки се да не ги изгуби, Джоан прелисти с другата си ръка вестника, търсейки едно-единствено нещо — точния час на бедствието. Тя най-после забеляза в началото на едната статия информацията, изписана с курсив: „Шестдесетфутова водна лавина, примесена с отломки, се излива върху Джонстаун в четири и десет часа следобед…“

Джоан се досети за малката разлика във времето и се опита да изчисли с колко време разполага, за да направи опит да спаси Адам и дали това време щеше да е достатъчно. С колата щеше да стигне за около четири часа и половина до Уудвейл, после бързо щеше да открие прохода и оттам да се придвижи пеша до наводнения, съсипан град. След това щеше да търси Адам и Парк в цялата бъркотия и хаос и да се опита да ги убеди, че трябва да бягат, за да се спасят.

Джоан нямаше време да проверява дали името на Парк също е в списъка на жертвите, защото се боеше, че дори ако не е записан, той може просто да не е бил разпознат сред пострадалите. Без дори да се преоблече, нито да се преобуе, тя изхвръкна от апартамента, като дори не заключи след себе си.

Докато караше с бясна скорост по натоварената магистрала, Джоан пресметна, че откакто се бе върнала, бяха изминали точно единадесет дни. Тя се разтревожи дали проходът не се бе стеснил толкова, че вече да не може да мине през него. В същото време й хрумна, че дори и да можеше да се прехвърли в миналото, докато се опитваше да спаси Адам и Парк, отворът можеше да се стесни толкова, че да не успее да се върне обратно в своето време. Дали наистина опасността да остане като в капан завинаги в 1889 година не беше съвсем реална? Да, това трябваше да се обмисли сериозно.

Но в този момент тревогата й за живота на Адам измести всичко останало. Когато стигна до мястото, Джоан бързо излезе от колата си, без да я заключва, като дори остави ключовете си вътре. Пролуката наистина се бе стеснила, но дотолкова, че ако промушеше първо главата си, все още можеше да мине оттатък. Очевидно веднага щом откриеше Адам и Парк, Джоан трябваше да се върне обратно, докато отворът все още позволяваше.

Джоан прецени, че щом Адам щеше да загине в наводнението, значи е бил пометен от водата и тялото му сигурно беше някъде в долината. Тя нагласи часовника си с един час назад, за да може да бъде в крак със събитията от миналото, и бързо закрачи през калта и тинята, които бяха покрили целия път, водещ към Джонстаун.

Въпреки че небето бе навъсено и сиво, а облаците, натежали и скупчени, плуваха бавно над дърветата, поне засега още нямаше изгледи, че ще завали. Джоан искрено се надяваше да няма дъжд в скоро време, защото и без това едва си пробиваше път през тресавището, където съвсем наскоро бе очертан каруцарски път.

Джоан с разочарование установи, че мостът над река Литъл Коунмах е разрушен, а течението е твърде силно, за да преплува оттатък. Тя продължи покрай реката на запад, докато най-после откри още един мост, който по чудо бе останал непокътнат. Водата в реката бе станала мътнокафява и прииждаше с такава скорост почти до равнището на самия мост, сякаш всеки момент щеше да го помете. Джоан бързо премина отвъд и се замисли колко още ще издържи този мост въпреки здравата конструкция от дърво и стомана. Едва ли щеше да оцелее, защото скоро бентът на езерото щеше да се разруши и водата буквално щеше да залее всичко наоколо.

Сърцето на Джоан щеше да се пръсне от напрежение, краката я боляха от мъчителното газене из калта, но тя упорито продължи към града. В този час Адам би трябвало да е в офиса си в завода, който се намираше чак в другия край на града. Тя обаче изобщо не можеше да прецени къде можеше да открие Парк.

Необичайно студен вятър за този сезон се вряза в лицето й, а изкаляните и намокрени от дългото вървене дрехи полепнаха по тялото й. Джоан бързаше из улиците, без да обръща внимание на недоумението на минувачите, когато съзираха облеклото й.

Тя почти тичаше, доколкото бе възможно, из тълпата и се бореше с насрещния студен вятър. Скоро стигна до мястото, където Литъл Коунмах и Стоуни Крийк се сливаха и образуваха голямата река Коунмах. Тя установи, че долната част на града вече плува цялата във вода придошла от езерата и потоците. Замърсената вода се бе издигнала над обичайното си равнище в коритата на реките, а областта приличаше на голямо подвижно езеро.

Джоан заобиколи наводнената площ и се насочи към огромния мост, който се издигаше над реката в най-отдалечения край на града. Тя знаеше, че това е единственият възможен път до Камбрийските заводи.

Когато влезе в главната административна сграда на заводите, видя, че там няма жива душа. А часът вече бе почти три. Върху купчини от тухли и малки дървени щайги за подпора отстрани бяха разположени различни съоръжения и вещи, но наоколо не се виждаше нито един работник.

Джоан захапа нервно долната си устна, докато се чудеше къде бяха потънали работещите в завода, и изведнъж си спомни от уроците по история една малка подробност — сутринта, преди злополучното наводнение работниците бяха пуснати официално по-рано от завода, за да се приберат и да помогнат на семействата и близките си да се подготвят за битката с придошлата вода. Бяха оставени само неколцина мъже — тези, които работеха на отворените пещи и пазеха заводите от натрапници.

Тъкмо в този миг Джоан забеляза един от тези работници, който излизаше от огромната сграда и се насочваше точно към нея. Тя също забърза в тази посока.

— Търся Адам Джонсън — обясни тя, когато се приближи достатъчно до мъжа. — Имате ли представа къде може да е?

— Не — каза мъжът и любопитно заоглежда дрехите на Джоан. — Но предполагам, че като всички останали си е вкъщи, за да се подготви, в случай че реките прелеят.

— Но той живее чак горе в планината и едва ли има нужда да предпазва дома си — заобяснява Джоан, но се досети, че този работник може изобщо да не знае нещо повече за Адам, след като тук работеха хиляди хора.

Мъжът избута черното си замърсено от работата кепе назад, почеса се по оплешивялата глава и вдигна рамене:

— Тогава и аз не зная къде може да е отишъл мистър Джонсън. Моята работа е да наглеждам пещите и нямам представа какво става в другите части на завода. Но мога да попитам моя приятел Рей. Той много по-добре от мен знае кой къде се намира. Само че трябва да ви кажа, че тук работят повече от седем хиляди души и е почти невъзможно да се знае всичко за всеки.

Джоан прецени, че времето лети, и вече се досещаше къде може да е Адам в този момент. Затова тя поклати глава и каза:

— Разбирам, няма нужда да питате приятеля си. Тръгвам си, но ако все пак срещнете случайно Адам Джонсън, кажете му, че го е търсила Джоан Грифин.

— Добре, ще му предам — увери я мъжът, без да престава да наблюдава учудено облеклото й.

В този момент Джоан най-после осъзна колко странно изглеждаше за всички хора от 1889 година. И докато се връщаше към огромния мост, за който със сигурност знаеше, че ще се превърне в клада за много от загиналите в ужасното бедствие, тя си помисли, че най-малко облеклото й можеше да я безпокои тъкмо сега, когато грижите й бяха далеч по-големи.

Паниката все още я караше да бърза неистово, газейки почти до коленете във вода. Тя се насочи право към къщата на Парк.

Докато подтичваше по улиците покрай малки групички хора, Джоан дочу от разговорите им, че въпреки опасното равнище на водата в езерото и реките хората изобщо не допускаха възможността бентът да се разруши.

— Какво е нивото на водата? — питаше една жена един мъж, очевидно завърнал се току-що от долната част на града, която вече плуваше във вода.

Панталоните му бяха мокри до коленете и от вида му ставаше ясно колко опасно е равнището на водата. А жената бе облечена в превъзходен следобеден костюм и разговаряше с такъв спокоен тон, сякаш обсъждаше покана за вечеря в неделя.

— По всичко личи, че водата непрекъснато се покачва — отвърна мъжът, но погледна обнадеждено и твърде спокойно. Той дори се засмя, от което Джоан се вцепени от страх и ужас, че тези нищо неподозиращи хора са вече обречени.

— Ако продължава така, скъпа, следобед ще ходим на риболов в градския парк. Защо всички говорят толкова много за застрашения бент? — подхвърли мъжът и поклати глава, като че ли ставаше дума за някаква измислена история. В следващия миг господинът забеляза Джоан и се намръщи, като добави:

— Защо всеки път като придойдат реките, някои умишлено започват да разправят наново онази история с бента на Саут Форк. Нима не съзнават, че това съоръжение е издържало повече от четиридесет години и само веднъж е имало някакви неизправности.

— Да, но сега е много по-лошо от всеки друг път — отбеляза жената и се обърна да погледне какво бе приковало погледа на мъжа. Когато съзря Джоан, очите й се разшириха от удивление.

— Да, права сте — отвърна мъжът, без да сваля очи от Джоан. — През целия ми живот, а аз съм вече на петдесет, никога не е имало толкова дъждове — господинът изчака Джоан да мине покрай тях и каза с приглушен глас, който тя, без да иска, чу: — Видяхте ли я?

— Някои жени са направо безсрамни — отбеляза дамата презрително, — вижте само как я зяпат всички. Такива като нея трябва да ги затварят на някое специално място.

Джоан не успя да чуе какво още се изприказва зад гърба й, защото вече се спускаше надолу по Главната улица. В същия момент тресна гръмотевица и започна да ръми, при което повечето от хората по улицата се втурнаха към къщите си, за да не се измокрят.

Когато наближи къщата на Парк, Джоан забеляза, че задните дворове на повечето къщи вече са наводнени, а това означаваше, че повечето улици вече са се превърнали в огромни притоци.

Тя отметна мократа си от дъжда коса назад и влезе бързо в двора, насочвайки се към входната врата, където започна да звъни нетърпеливо. След като откри, че вратата е отключена, без да дочака отговор, влезе и извика, за да я чуе някой от обитателите:

— Адам? Парк? Има ли някой вкъщи?

Откъм една от задните стаи се дочуха гласове и Джоан бързо са отправи натам. Когато приближи, тя различи пискливия глас на една от прислужничките.

— Тук съм, в кабинета на доктор Джонсън — провикна се младата жена.

Джоан влезе и тутакси запита:

— Къде са другите?

Помощничката събираше купища медицински списания в дървена щайга. Нейната традиционно белоснежна престилка този път беше изпомачкана и изпоцапана, а косите й се бяха разпилели изпод малката шапчица.

— Сама ли си вкъщи? — запита Джоан.

— Засега да — отвърна прислужничката и погледна раздърпаното окаляно облекло на Джоан. Очите й се разшириха от изненада, но тя запази самообладание и отвърна: — Докторът отиде да остави каретата си в онази част на Уошингтън Стрийт, която още не е залята от водата, а също и да потърси неколцина здравеняци, с които да преместят килимите и по-тежките мебели на горния етаж. Водата вече стигна почти до прозорците на къщата и ако прогнозите за дъждовете са верни, явно наводнението ще продължава. Доктор Джонсън каза, че водата може да достигне такова ниво, че да причини доста щети дори и в тази част на града.

— Нима вкъщи няма никой друг, освен теб? — запита повторно Джоан, надявайки се Адам да не е отишъл да помага някъде надалеч.

— В този момент няма никой друг — отвърна помощничката, без да спира да нарежда списанията, но продължаваше от време на време да хвърля по някой любопитен поглед към дрехите на Джоан.

— Сестра ми отиде до Търговската улица да помоли един продавач за още няколко щайги — добави момичето и се огледа безпомощно около себе си, където бе затрупано с още много книги, списания и дребни вещи: — Решихме да приберем тези неща горе на тавана, поне временно. На доктор Джонсън съвсем не му трябват непрекъснато всички тези вещи. А пък ние само ги бършем от прахта всеки ден.

— А къде е Адам?

— Не зная къде може да е мистър Адам. Той не е идвал от сутринта — и като забеляза разтревожения израз на лицето на Джоан, момичето добави: — Но можете да опитате да го откриете в банката. Навярно помага в събирането на вещите и качването им горе по етажите. Тъй като са на две пресечки надолу, водата ще ги залее по-рано, отколкото нас.

Джоан разбра, че това е последният й шанс да открие Адам, и кимна с благодарност, преди да се обърне и да тръгне към външната врата.

— Мис Грифин? — провикна се след нея с несигурен глас момичето. Все още не знаеше дали да й каже това, за което си мислеше. Когато Джоан я загледа въпросително, девойката кимна към мокрите й дрехи и предложи:

— Няма ли да е по-добре да съблечете нощницата си. Мога да ви заема една от своите рокли, ако желаете.

— Нямам време да се преобличам — отвърна Джоан, като си даде сметка, колко време ще й отнеме едно преобличане точно сега, още повече че трябваше да намъква рокля, по-малка с цели два размера от нейния. — Веднага трябва да открия Адам.

Тя се обърна и тръгна към вратата, като погледна часовника си. Минаваше три и половина. Нямаше да има достатъчно време да открие и двамата. Тя се намръщи при мисълта за наближаващото бедствие и се обърна към девойката:

— Когато се върне доктор Джонсън, кажете му, че бентът се е разрушил и водна лавина, висока колкото тази къща, се излива насам през долината. Ще стигне Джонстаун малко след четири часа.

И тъй като не можеше да разбере дали това е разсеяната Шийла, или прагматичната и съобразителна Шели, повтори, натъртено:

— Вие заедно със сестра си и доктор Джонсън трябва незабавно да напуснете къщата преди четири часа и да избягате на някой близък хълм. Моля ви да убедите доктор Джонсън, че това е наложително.

Без да дочака никакви въпроси, Джоан се отправи към изхода с ясното съзнание, че разполага с някакъв си половин час, през който трябваше да намери Адам и да го убеди да тръгне с нея. Ако той беше в банката, имаше надежда да го спаси. Но ако не бе там, Джоан не искаше изобщо да мисли за това, какво го очаква.

Когато стигна до банката, дъждът се беше усилил и плющеше право в лицето й. Там тя научи, че Адам наистина е бил доскоро в офиса си, взел е предпазните мерки срещу наводнението и си е тръгнал. Не можаха да й кажат накъде е потеглил, и единствената подробност бе, че е взел каретата си.

Джоан се насочи към семейство Дейвис, предполагайки, че Адам се е отбил там, за да помогне на Констанс да прибере вещите си. Когато не забеляза каретата му пред дома им, тя продължи да тича по улиците и да пита напълно непознати хора дали са виждали Адам Джонсън.

Повечето смятаха, че е в банката, но най-накрая се намери един човечец, който твърдеше, че го е видял преди около час по Мокингбърд Стрийт, навярно към института Моръл. Очевидно Адам възнамеряваше да помогне при вдигането на повечето чинове, пособия и документи от първия на горните етажи, където всички предполагаха, че ще се запазят.

Джоан погледна часовника си и видя, че й остават петнадесет минути. Тя хукна през дъждовните улици към института, без да обръща внимание на подгизналите си дрехи и локвите вода.

Надолу по павираните улици тя едва си проправяше път през тълпите от хора, които бяха повлекли деца, животни или по-ценни вещи нагоре, към по-сухите квартали на града. Клатушкаха се безброй каруци, пълни догоре с мебели, кутии, домашни животни и какво ли още не. Семействата се влачеха с мъка през водата, насочвайки се към околните хълмисти места извън града, а зад тях едва-едва вървяха децата и добитъкът.

Джоан разбираше, че те надали ще имат шанса да стигнат до целта си и да оцелеят преди четири и десет. Тя не бе уверена в точността на данните от вестника. Питаше се дали в „и десет“ бе точно часът на бедствието.

Отчаяната жена се молеше огромната водна маса да се задържи и да не се излее тъкмо сега и точно според указания във вестника час. Институтът бе само на няколко пресечки. Тя продължаваше да тича бързо, доколкото мокрите й дрехи й позволяваха. Часът бе четири и три минути. Сърцето й подскачаше от напрежение. На следващия завой тя видя входната врата на института и прецени, че й трябват само няколко минути, за да се добере дотам. „Дано Адам е там, мислеше си тя. И дано да не започне да я разпитва как така се е озовала в Джонстаун точно сега и в този вид, с такива странни дрехи, като бездомница.“ Джоан само искаше той да я послуша и час по-скоро да се придвижат до най-близкия хълм.

Задъха се от тичането, а мокрите й коси падаха над очите й и й пречеха да вижда. Дъждът продължаваше да бие срещу нея и Джоан се приведе, за да може да събере сили за последните метри. Водата, която се стичаше по тялото й, допълнително й тежеше и я спираше. Тя упорито продължаваше да крачи напред с надеждата, че само след пет минути съдбата на Адам ще бъде решена.

Джоан едва сега се сети за риска, на който излагаше собствения си живот. Тя прекрачи през вратата на института, когато дъждът утихна и премина в ръмеж. Само след миг сирената на Камбрийските заводи започна да вие, предупреждавайки нищо неподозиращите граждани на Джонстаун за бедствието. Никой не знаеше истинската причина за предупредителния вой на сирената.

Хората на улицата се разкрещяха, започнаха да си подвикват едни на други с разтревожени гласове. Никой не знаеше какво точно се бе случило и как да реагира.

Джоан обаче знаеше твърде добре какво е станало. Някой най-после бе обърнал внимание на съобщенията, идващи по телеграфа откъм долината. Бентът бе разрушен. И към града наближаваха двадесет милиона тона отприщена водна стихия.

Джоан бе стъпила на предните стъпала на института, когато дочу тътнещия рев на приближаващата се вода. Никога преди не бе чувала подобен звук. Земята под краката й буквално потрепери изпод наближаващата водна стихия.

Обзеха я страх и отчаяние. Искрено се бе надявала да спаси Адам. Тя хвърли плах поглед към свличащата се като лавина водна маса, понесла се безпрепятствено по долината и повличаща всички постройки по пътя си.

Чуваха се непрекъснатите викове за помощ на хората и злощастният рев на животните, които замлъкваха в мига, в който разрушаващите се сгради се стоварваха върху тях. Водата изтръгваше цели къщи из основите им, прозорци се чупеха с трясък, всичко, което ставаше пред очите на Джоан, бе далеч по-ужасяващо и покъртително от всички документи и разкази, които бе чела за трагичното наводнение. Тя не бе си представяла така истинската картина на бедствието.

Джоан бе крайно безпомощна да спаси дори самата себе си. Задъха се от отчаяние и от липса на кислород. Тя продължаваше да гледа ужасено как гигантската водна маса поглъща къща след къща като ламя. Дочуваха се безпомощните крясъци на давещите се хора.

Хълмовете оставаха твърде далеч, а по-високите дървета не можеха да спасят дори онези, които бяха достатъчно пъргави да се изкатерят по тях. Все пак водата бе достигнала височина четиридесет фута и нито едно дърво не можеше да спаси, когото и да било.

Джоан стоеше парализирана на входа на сградата и гледаше как неумолимата смърт се приближава към нея. Тя не понечи да се обърне и да избяга като останалите. Нито извика от ужас. Просто стоеше неподвижно и безмълвно и гледаше приближаващата се водна стихия.

Бе изгубила битката с времето. Тя прие поражението и последните й мисли бяха насочени единствено към Адам.