Барбара Делински
Лятото на дързостта (9)

Седма глава

Джулия не искаше да излиза в морето. Не беше се качвала на лодка след катастрофата и щеше да е много щастлива, ако изобщо не стъпи повече на подобно нещо. Разбира се, знаеше, че ще й се наложи, тъй като Биг Сойър беше остров. Нямаше друг начин да си тръгне, а не можеше да остане тук завинаги.

Освен това и Монти все й натякваше да прибере колата.

А сега се бе появила и Моли. Тя искаше да иде на пазар с Джулия, за да купят дрехи, които да заменят загубените на „Амелия Селест“. Искаше да прекара един забавен и разтоварващ ден с майка си на сушата — беше планирала всичко още преди вторник вечерта, така че какво би могла да каже Джулия?

Онова, което искаше да каже, бе, че това е нейната ваканция и ще прави каквото и когато тя самата реши.

Но част от нея харесваше идеята за разтоварващо развлечение. През нощта се бе събуждала няколко пъти, усещайки онова странно безпокойство. Беше се загнездило в нея, подобно на болка в стомаха, която от нищо не минава. Най-доброто лекарство бе да е заета с нещо.

Така че, реши тя, от пазаруването с Моли щеше да има двойна полза: умът й щеше да е зает с нещо, а и това щеше да я накара да се изправи с лице срещу страха от ферибота. Какъв пример щеше да даде на дъщеря си, ако откажеше да се качи отново на колелото, след като е паднала от него?

Макар че катастрофата не можеше да се сравни с падане от колело. По-скоро бе като стотици падания наведнъж, беше нещо, което се бе запечатало неизличимо в съзнанието й. Не можеше да заспи, без да се сети за него, нямаше случай да се събуди, без да си го спомни, а нощем се стряскаше внезапно и я обземаше силно безпокойство, след като престанеше да трепери от спомена. Шевовете бяха махнати от ръката й и белегът щеше да избледнее, но подозираше, че емоционалният шок щеше да отшуми много по-бавно. Целият й свят бе разтърсен, усещаше колко крехък е животът. Не вярваше, че вече ще приема каквото и да било за даденост, особено пък сигурността на пътуване с лодка.

Моли, разбира се, не гледаше на нещата по този начин. Нито пък Зоуи. И двете даже не трепваха при споменаването на това пътуване до сушата с ферибота — тя донякъде ги разбираше. Тук фериботът бе част от ежедневието на хората. Пристигаше и отплаваше многократно всеки ден, при това години наред напълно безопасно. Единственото изключение бе катастрофата предната седмица. Опитваше се да убеди сама себе си, че от статистическа гледна точка е просто невъзможно подобно нещо да се случи с друг ферибот, на който се намира и тя. Днешният кораб беше по-голям, което означаваше, че е по-сигурен. Повтаряше си го непрекъснато. И все пак стомахът й се сви на топка, когато се събуди в сряда й видя мъглата.

Изми си лицето. Мъглата навън си оставаше. Сложи си венчалната халка на пръста, но това не я успокои. Запъти се към гласовете, идващи от кухнята, където завари Моли и Зоуи, и стремейки се да звучи небрежно, попита:

— Не трябва ли да го отложим?

— О, не, мамо, денят е идеален. Имаш нужда от дрехи.

— Всъщност мисля, че не. Имаш ли нещо против, че нося твоите? — попита тя Зоуи, която бъркаше тесто за палачинки на печката.

— Вземай каквото пожелаеш.

Но Моли бе твърдо решена.

— Ще ти трябват и собствени дрехи, ако искаш да останеш по-дълго. Смяташ ли, че ще успеем да хванем ферибота в девет часа?

— Прекалено рано е — каза Джулия. — Ще останем за по-късния. Преди това имам да свърша някои неща — това беше вярно. Трябваше да помогне на леля си за зайците.

— Тогава в десет и половина?

 

 

Решено бе да тръгнат в десет и половина, едва след като Джулия се подложи на обичайната си терапевтична процедура в обора. Капаците бяха вдигнати и капандурите отворени, за да може прохладният утринен ветрец да влезе вътре и да освежи клетките и отделенията, а меката светлина да проникне дори и в най-тъмните кътчета. Носеше анцуг и маратонки, които Зоуи й бе дала, за да работи при животните; така екипирана, се чувстваше приятно затоплена във влажното утро.

Мъглата обгръщаше обора. Освен шума от пръскачката, която ароматизираше въздуха през няколко минути, трополенето на зайците и случайно долетяла птича песен откъм моравата наблизо, не се чуваше нищо. Джулия не говореше, нито пък Зоуи. Тишината на утрото носеше безценно спокойствие.

Тук Джулия не чувстваше напрежение и тревога. Имаше нещо в зайците — първично и чисто, което не им позволяваше да се проявят.

Наслаждавайки се на мига, тя смени бутилките с вода, окачени на всяка клетка, и претегли точно колко суха храна да сложи в купичките. Най-напред гушна Гретхен — не искаше любимката й да се чувства пренебрегната, после подържа и други зайци, които още не бе опознала. Тепърва осъзнаваше разликите помежду им. Някои бяха кротки и човек можеше да ги хване и да ги държи както реши, докато други седяха мирно в скута й само ако дупетата им бяха опрени до тялото и гледаха напред. А някои пък предпочитаха да заровят муцунки в сгъвката на лакътя й.

Зоуи работеше наблизо, като нашепваше нещо гальовно на зайците. Когато се обръщаше към Джулия, й говореше меко, с тон на наставник.

— Това е Мадлин — обясняваше тя, застанала до една клетка с пухкав лилав ангорски заек. — Ще роди малките си до една седмица. Виждаш ли как се е прибрала в дъното на клетката? Не иска да я докосват. По-късно ще й сложа вътре кутия за гнездо. Тя ще трябва да си го приготви.

Джулия продължи да гали заека, който гушкаше. Казваше се Хърши и бе с цвета на тъмен шоколад.

— Как го прави?

— Давам й прясно сено заедно с кутията, а тя го мести насам-натам и го оформя по свой вкус. Накрая винаги прилича на нещо като плитка купа. После започва да го пълни с козина.

— От собствената си козина ли взема?

— Аха. Скубе от коремчето си, за да има за гнездото. Малките се раждат голи и слепи. Само сеното не би могло да ги стопли достатъчно. Козината ги изолира от студа и ги спасява от смъртоносно измръзване.

Джулия върна Хърши обратно в клетката му и отвори съседната. Там беше Мария със седемте малки в гнездото. Бебчетата бяха почти на две седмици. Тъй като мърдаха непрекъснато, скрити в козината, гнездото шаваше заедно с тях и създаваше впечатление за едно живо и пулсиращо тяло.

— Винаги са толкова топлички, когато посегна към тях — каза тя. — Не мога да си представя, че може да им стане толкова студено, че да умрат.

Зоуи дойде при нея, отвори клетката и повдигна гнездото.

— Никога не съм загубвала цяло котило. Няколкото смъртни случая са следствие от инциденти при хранене. Майката ги кърми два пъти дневно. Покатерва се направо върху гнездото с корем към малките и те я захапват и сучат. Това не трае повече от пет минути, защото тя няма търпение за повече. После слиза от гнездото и се заема със свои си работи — тя остави гнездото на работната масичка, мушна ръка в козината и извади едно малко сиво зайче. — Понякога майката се дръпва от гнездото с някое от малките, увиснало на цицките й, без да го забележи. По някое време то се пуска. Ако е съвсем малко, може да падне през пръчките на решетката на пода в табличката под клетката. Не умира заради падането. Убива го студът. Имало е случаи, когато съм забелязвала малкото в таблата навреме, за да го спася. Друг път го намирам на сутринта и то си е отишло — тя пое малкото сиво бебче в дланите си и нежно погали с палци мъничките му затворени очички. — Виж това.

Джулия внимателно наблюдаваше. След по-малко от минута очите на зайчето се отвориха, първо едното, после и другото. Самата тя зяпна с широко отворени очи.

— Ти ли го направи?

— Другите от котилото сами са се справили, но този мъник имаше нужда от малко помощ. След десетия ден трябва вече да могат да виждат. Сега сме тринайсетия. Ако го бяхме оставили още малко, това зайче щеше да ослепее — върна малкото в гнездото и погледна към друга групичка клетки. — Днес ще взема да оскубя малко козина. Чипмънк, ей там, е готов. А също Гарднър и Мей.

— Искам да гледам — каза Джулия. Обичаше покоя тук. — Може би ще успея да убедя Моли да отложим пътуването с един ден.

— О, не. Ти върви с Моли. Можеш да гледаш как скубя козина и другата седмица.

— Ще ме научиш ли и мен? — не беше само спокойствието, което цареше в обора, Джулия бе започнала да се чувства интимно свързана със зайците. Също както и бебетата при хората, те изцяло зависеха от някой друг, който да им осигури храна, вода и подслон.

Зоуи кимна.

— А да преда вълната?

— Разбира се.

— А може ли да остана повече от позволените ми две седмици?

— Хей — укори я с усмивка Зоуи, — ти беше тази, която определи срока. Ако зависеше от мен, щеше да стоиш тук цяло лято.

— Ами ако и Моли остане? — попита Джулия. Предчувстваше, че дъщеря й ще е тук, докато тя самата не си тръгне. — Това означава, че къщата ти ще е доста по-населена, отколкото си свикнала.

— Много бих се радвала — отвърна леля й и снижи гласа си. — Ами ти? Когато реши да дойдеш тук, си мислех, че искаш да останеш сама — не се доизказа, но беше ясно, че намеква за пристигането на Моли, което бе провалило този план.

Джулия разбра това. И сама го бе премисляла неведнъж през неспокойните среднощни часове, когато се сепваше в съня си от призрака на онзи дълъг морав нос, изскочил от мъглата, и лежеше будна, притеснена и неуверена. Коя съм аз? С идването на Моли отново се бе превърнала в грижовна майка и вършеше разни неща заради дъщеря си, които иначе не би направила сама — като например да се кача на ферибота толкова скоро.

— Обичам да прекарвам времето си с Моли — отвърна тя. — През последните няколко години тя стана моя приятелка. Не всяка майка има това щастие. А и както виждаш, Монти не се втурна насам след катастрофата. Нито пък родителите ми.

— Какво става между теб и Монти?

Джулия стисна здраво устни, поклати глава. Не искаше да говори за това. Зоуи не настоя.

— Ами родителите ти? Какво им става? Щом не искат да дойдат тук, добре, но можеха да изпратят нещо — дрехи, цветя или поне картичка.

Джулия се усмихна тъжно.

— На мен ли? Но защо да го правят? Аз съм силна. Мога да се справя. Аз съм тази, която се грижи за всички останали. Няма защо да се тревожат за мен.

— Те едва не те загубиха — изтъкна Зоуи.

— Явно майка ми е свикнала със загубите. Виж само как се държи с теб.

— Ние се отчуждихме.

— Отчуждаването предполага взаимно дистанциране, а ти все още й изпращаш картички и подаръци. Вратата ти е отворена за нея.

— Добре де. Тя се отказа от мен.

— Защо? — попита Джулия, но въпросът й бе риторичен, задаван толкова често в миналото и неизменно увисвал без отговор, че тя се изненада, когато сега последва такъв.

— Много отдавна — каза Зоуи, — бяхме влюбени в един и същи мъж.

Джулия направо зяпна.

— Обичали сте един и същи мъж? Но Джанет е много по-възрастна от теб.

— Мъжете могат да имат връзка с доста по-млади от тях момичета и никой не го смята за странно.

— И кой е бил той? — попита Джулия, като се мъчеше да пресметне годините. Сметките й не излизаха. — Била си на дванайсет, когато съм се родила аз. Родителите ми са били вече женени. Преди това си била прекалено млада. Дори и на дванайсет е трудно за вярване.

— Не беше преди. А след това.

— След това? Майка ми се е влюбила в някой друг? — едва бе изрекла това на глас, когато очите й се разшириха. Гласът й се снижи до смаян шепот. — Ти и татко?

Зоуи остави Джулия при гнездото с малките, отиде при една от клетките и извади друг заек. Настани го в свивката на лакътя си и започна да гали козината му.

— Зоуи? — подкани я Джулия, която се нуждаеше от отговор.

— Вие пристигахте всички заедно на гости. В това отношение Джанет няма равна на себе си. По онова време тя все още искаше да поддържаме връзка, независимо от това за каква ме мислят.

— И за каква те мислеха?

— Аз бях чудачката в семейството — тогава отглеждах овце, занимавах се с тъкане, говорех открито за неща, които другите често не се осмеляват да обсъждат.

— Какви неща?

— Политика и религия. Все същите забранени теми — оживена от обзелите я чувства, Зоуи срещна погледа й. — Не дай боже да обидиш някого, като кажеш, че не си съгласен с него — тя продължи още по-страстно. — Израснах с вярата в истинските ценности на демокрацията. Най-хубавото според мен бе това, че е напълно естествено и приемливо хората да мислят различно. Е, не е така. Някои хора се обиждат, когато не си съгласен с тях. Такива са всички в семейството ми — тя замълча, въздъхна и погали заека, видимо по-спокойна. Когато продължи, гласът й бе потих. — Бях на двайсет и седем, когато се случи. Джанет имаше проблеми в работата си и се наложи да си тръгне по-рано, но не и Джордж. Ти и момчетата бяхте оставени сами на себе си. Ако не бяхте на плажа, се мотаехте в магазина на острова или се застоявахте в киното — тя се усмихна и погледна към Джулия. — Помниш ли киното?

Разбира се, че го помнеше. Беше задушно и тясно, препълнено с деца, които седяха на редиците от дървени столове, заковани за пода, и ядяха топли пуканки с масло и бонбони карамел — обичаше да се връща към тези спомени, но не и в този момент. Мислите й хукваха в онази другата, шокиращата посока. Не можеше да си представи Зоуи, увлечена по баща й, както не можеше да повярва, че той е бил привлечен от нея. Двамата въплъщаваха града и провинцията, математиката и изкуството — бяха различни като деня и нощта.

— По онова време можехме да гледаме най-новите филми — спомняше си Зоуи, отдадена за кратко на миналото, докато галеше заека в ръцете си. — Дори и в малките кина ги имаше. После изведнъж спряха да пристигат, появиха се видеокасетите и киното беше затворено — усмивката й помръкна. — Джордж остана, след като Джанет си тръгна. Винаги съм го мислела за най-прекрасния човек на света, а тогава той бе в разцвета на силите си и се опитваше да приеме факта, че жена му има просперираща кариера във времето, когато жените едва започваха да обмислят идеята за реализация извън дома. Беше уязвим. Може би съм се възползвала от това.

От всички причини за раздора между майка й и Зоуи, които бе обмисляла през годините, тази изобщо не й бе минавала през ум. Сега се мъчеше да я възприеме.

— Случи ли се нещо? — шепнешком се обади тя, тъй като не смееше да попита на висок глас, толкова странна бе самата представа.

Зоуи въздъхна. Загледана навън в мъглата, тя само кимна.

Джулия бе смаяна. Зоуи и баща й. Беше направо вцепенена.

— И мама е разбрала.

С извърнати очи, Зоуи хапеше долната си устна. Когато заговори, гласът й бе пресипнал.

— Определено не съм й казала аз. Знаех, че това ще е последната капка.

— Татко ли го е направил?

Сега Зоуи я погледна.

— Явно не е можел да живее с мисълта за вината си. Той е много добър човек.

— Значи не го мразиш?

— Защото предпочете Джанет пред мен ли? Как бих могла да го мразя? Тя е забележителна жена. Виж само колко неща ги свързваха. Три деца, къща и социален живот, който може да е благодарение на Джанет, но това беше и част от него самия. Какво бих могла да му предложа аз? Та аз живея на остров, за бога.

— О, Зоуи. Толкова съжалявам.

— Не, Джулия. Аз съм тази, която съжалява. Не биваше да позволявам да се случи.

— Недей да го оневиняваш напълно — възрази Джулия. В момента тя самата имаше известно основание да се сърди на баща си и не беше особено склонна да му съчувства. Намесваха се и чувствата й към Монти, които бяха някак обезпокоително свързани с темата.

— О, не искам да го правя. Но за това са нужни двама. Ако тогава бях казала не, нямаше да се случи нищо и вие всички щяхте да продължите да идвате на гости, аз щях да си имам семейство и сега Джанет щеше да разговаря с теб.

Джулия почувства как я обзема гняв.

— Е, не е ли прекалено глупаво от нейна страна да се сърди толкова дълго време? Тя е получила мъжа си. Спечелила е. Не го ли разбира?

— Сигурна съм, че го разбира — логично изтъкна Зоуи. — Вероятно затова ви разрешаваше да идвате тук. Но само вие, децата. Помниш ли?

Джулия кимна.

— Качвахме се на влака до Портланд, а ти ни посрещаше там. Аз внимавах братята ми да се държат прилично. Родителите ни не идваха, но това изглеждаше съвсем естествено, тъй като бяхме достатъчно големи, за да пътуваме сами. Предполагах, че искат да останат насаме за известно време.

— Вероятно е било така.

— Но са имали и скрит мотив — обвини ги Джулия.

— Можеш ли да виниш майка си за това? — попита Зоуи. — Помисли само. Тя се държи като всяка друга жена, чийто съпруг кръшка. Връзката може и да е приключила и наистина да е забравена. Съпругът може години наред да е бил мил и внимателен, но ако дори веднъж закъснее да се върне от работа, мислите на жена му хукват в една-единствена посока. Доверието може да бъде възобновено. Но е като сърцето. Когато получи удар, завинаги остава уязвимо.

На Джулия това й бе пределно ясно. Чувстваше се уязвима с Монти вече дълги години.

— Мамо? — обади се Моли откъм вратата на обора.

Всъщност именно това бе основната причина тя да остане при мъжа си. Без капчица съжаление за изминалите години, тя погледна дъщеря си. Моли бе израснала в семейство с двама родители, които я обичаха, също като Джулия.

Сега момичето почука с пръст по часовника марка „Ролекс“ на китката си, подарък по случай завършването на гимназията от тези двама родители, които я обожаваха.

— Фериботът?

 

 

Беше малко след десет и трийсет и мъглата все още не се бе вдигнала, когато фериботът излезе от пристанището и набра скорост. Едва тогава Джулия разбра колко защитено от вълните е пристанището в сравнение с открито море. Корабът бе тежък и голям. Разполагаше със закрита палуба с места за сядане, открити пейки в предната част и малка горна палуба над капитанската кабина. На предишните спирки бе натоварил две коли в задната си част и сега газеше водата със забележителна стабилност.

Независимо от това, Джулия би предпочела да е на всяко друго място, но не и тук. Къде да седне? Отвън? Но това би означавало, че мъглата ще я връща към спомена за станалото с пълна сила. Вътре пък би се чувствала затворена, хваната в капан, от който не би могла да избяга, ако се блъснат в нещо. През онази нощ бе оцеляла точно защото бе стояла при носа на лодката и бе изхвърлена на безопасно разстояние.

Предпочела по-малкото зло, тя реши да седне отвън, при носа. На пейките имаше достатъчно свободни места за нея и Моли, но и достатъчно други хора наоколо, така че пътуването щеше да е различно от последното. Пак носеше дрехи, заети от Зоуи, този път беше с прилепнали джинси до под коляното, широка блуза и сандали. Освен това имаше и красива кожена чантичка, направена на острова от приятелка на Зоуи. Беше й подарък от леля й.

Така че се чувстваше добре облечена и уверена в себе си.

Но не можеше да се отпусне. Ако нямаше мъгла, би могла и сама да види, че в протока няма други лодки. Вярно, не чуваше никакъв рев на мотори като онези на „Звяра“, но пък този ферибот бе по-голям и по-шумен, така че вероятно не би успяла да чуе каквото и да било. Вярваше, че капитанът на кораба има радар. Разбира се, радар имаше и на „Амелия Селест“, но това не им бе помогнало.

С напрегнато внимание, Джулия се взираше в мъглата. Нямаше представа какво би могла да направи, ако наистина видеше друга лодка, насочена към тях, не знаеше дали изобщо би могла да стори нещо, за да предотврати сблъскването. Но не откъсваше очи от гъстата и бяла като памук мъгла, бавно се оглеждаше надясно, после право напред и наляво. Забелязваше някакви сенки, но те не отиваха наникъде. Понякога мярваше случайно цветно петно, вероятно някой от маркерите на водния маршрут, и през цялото време мислите я теглеха назад във времето, когато за последен път бе прекосила протока. Сърцето й туптеше бясно, щом стигнаха до мястото, където според нея бе станала катастрофата.

Чу някакъв шум, но това бе само свирката на ферибота. Видя — или поне така й се стори — лодка на Бреговата охрана с водолази. Беше като някакво видение, вероятно плод на въображението й, тъй като знаеше, че водолазите още работят, опитвайки се да извадят каквото могат от дъното на океана, преди всичко да бъде отнесено от теченията или от създанията, които обитаваха дълбините.

— Мамо? — повика я Моли. — Добре ли си?

Джулия се съвзе, опита се да диша спокойно и хвана ръката на дъщеря си.

— Ще се оправя.

Така и стана. Пет минути по-късно мъглата започна да се вдига. След още пет на хоризонта се появи Роклънд, кристално ясен отвъд последните остатъци от мъглата. Огряно от слънцето, пристанището проблясваше в безброй цветове и на Джулия й се стори като дар от Бога. Фериботът акостира, отвори врати и свали платформата, за да могат да слязат двете коли. След това бе ред на пътниците.

Радостна, че е жива, Джулия бе в повишено настроение. Моли също бе много весела, макар че не можеше да се определи дали се радва на живота изобщо, на присъствието на майка си или на предстоящото пазаруване. Тя обожаваше пазаруването, затова веднага се заеха с това. Влязоха във всеки магазин в Роклънд, после взеха колата от кея и потеглиха на север към Кемдън за още.

Моли бе във вихъра си, избираше разни неща от рафтовете и закачалките и всичко бе за Джулия, която не можеше да не се засмее. За пръв път ролите бяха разменени. Точно както тя бе водила дъщеря си безброй пъти да купуват дрехи за училище, за лагер, за колежа, така сега мисията на Моли бе да облече майка си от глава до пети.

— Имаш нужда от това, мамо — каза тя, хванала в ръка чифт бродирани джинси, — о, чакай, чакай, какво ще кажеш за тези?

— Мисля, че са идеални за твоята възраст — отвърна Джулия с усмивка, точно както Моли би направила при някое от предишните им пазарувания заедно, — но са малко лекомислени за мен. Искам най-обикновени, изчистени джинси. В този магазин има ли такива?

Разбира се, че имаше, и Джулия се възползва. Купи си обикновени джинси. А също и обикновени тениски. В един друг магазин си купи къси панталони и ежедневни панталони, ризи и подплатено яке като онова, което бе изгубила. В друг пък си купи пухкав халат, а два магазина по-надолу по улицата похарчи немалка сума за нощница и фино бельо. Тя обичаше финото бельо, а и бе толкова впечатлена да намери магазин, който предлага такива стоки, че й се прииска да подкрепи собствениците, освен това и Моли настоя.

— Заслужаваш го, мамо — каза тя, протегнала ръка за кредитната й карта, все още в ролята на майката. — След всичко, което си преживяла! Татко ти го дължи.

Джулия се съсредоточи върху онази част от думите й: след всичко, което си преживяла. Напомни си го и в следващия магазин, където си купи не само маратонки и сандали с нисък ток, но и туристически обувки, каквито никога в живота си не бе притежавала. Тези, които избра, бяха от тъмнокафяв набук с кръстосани каишки отпред. Застана пред огледалото и се завъртя наляво и надясно, отново в роля, типична за Моли, търсеща насърчение.

— Хората на острова ги носят непрекъснато — разсъждаваше тя на глас. — Зоуи има поне шест чифта такива.

— Вземи ги — каза Моли. — Мисля, че трябва да си купиш два чифта. Виждаш ли онези с единичната каишка отгоре? Вземи ги, но да са в червено — затаи дъх и посочи към друг чифт. — Не, по-добре тези червените, тези с цветята. С навити нагоре джинси ще изглеждат направо супер. Всъщност и аз искам такива — но първо ти. Мисля, че трябва да си купиш три чифта — тъмнокафявите, онези с червените цветя и белите с широката каишка отпред.

— Нямам нужда от три чифта, Моли.

— Забрави от какво имаш нужда — каза Моли, точно както го бе направила Джулия преди малко повече от месец, когато дъщеря й бе разбрала, че е приета да продължи следването си през пролетния семестър. Двете бяха отпразнували случая, като се бяха поглезили в козметичния салон. Някои от процедурите, които им бяха предложили там, им се сториха абсолютно излишни от практическа гледна точка, а и всяка от тях бе много по-скъпа от туристическите обувки, но се оказаха много приятни. Затова сега Моли отсече: — Това е за забавление. След катастрофата заслужаваш малко развлечения. Татко ти го дължи. А и на мен много ми харесват червените. Трябва да си ги купиш.

Магазинът за козметика бе истинско приключение. Джулия си купи лакочистител, крем за лице и овлажняващо мляко. Освен това взе шампоан, балсам и четка за коса. А също и фон дьо тен, руж и сенки за очи. Не бяха от марката, която използваше в Ню Йорк, тъй като се спря на по-непретенциозен грим. Тежкият грим не подхождаше на Биг Сойър. Предполагаше, че през повечето време изобщо няма да слага никакъв грим. Но старите навици умираха трудно. На погребенията се бе чувствала като гола, а също и предната вечер, когато бяха отишли да хапнат в „Грила“. Нямаше значение, че повечето жени на острова по принцип не се гримираха. Тя не беше като повечето жени. Беше си Джулия.

Затова добави няколко крем сапуна, които да ползва вместо обикновения тоалетен сапун, който използваха в къщата на Зоуи. Прибави и кораловочервен лак за нокти. И няколко платнени ластика за коса, както и пъстри шноли в жълто и кафяво. Взе чифт слънчеви очила, а после, когато Моли каза, че правоъгълните са чудесни, но овалните са направо разкошни, взе и тях.

Докато стигне до касата, пазарската й кошница бе препълнена и тя се засрами.

— Погледни само — смаяно каза тя. — Не знам колко дълго ще остана. Наистина ли ми трябва всичко това?

— Абсолютно — отвърна Моли и добави още три флакона. — Душ гел, лосион за тяло и одеколон. Ухаят на момина сълза. Подхожда ти — широко усмихната, тя се обърна към продавачката и каза: — Готови сме — и започна да разтоварва покупките. На майка си прошепна: — Просто заменяш нещата, които си загубила с багажа си. Нали каза, че всичко се покрива от застраховката? Щом татко така или иначе ще получи парите, защо да не ги похарчиш? Той ще го направи, ако ти не искаш. Предпочитам ти да се възползваш, а не някой друг.

Сърцето на Джулия се сви, отново я загризаха старите подозрения.

— И какво трябва да означава това?

Моли се намръщи. С объркан вид, най-накрая каза:

— Ще ги похарчи за вратовръзки. Имам предвид, че той сигурно има най-голямата колекция от вратовръзки. Приятелките ми в гимназията си правеха шеги с това. Казваха например, че искат да ги носят вместо колани. Всяка от тях вероятно струва повече, от който и да е колан, който някога съм имала.

Извърната настрани, за да не се разправят пред хората, майка й нежно й се скара:

— Баща ти работи много. Не пуши, не пие, не се занимава с хазарт. Ако вратовръзките са единственият му каприз, защо да недоволстваме?

— Казвам само — натърти Моли, но също така тихо, — че и ти имаш право да си купуваш разни неща.

— Някога лишила ли съм се от нещо?

— Да. Ти си много внимателна. Забелязала съм го. Харчиш за мен много повече, отколкото за себе си — тя прегърна майка си през кръста, притисна я до себе си и се усмихна широко. — Именно затова сега ми е толкова забавно. Този път за разнообразие харчим пари за теб.

Джулия се усмихна на продавачката и й подаде кредитната карта.

— Освен това — додаде Моли, — каквото не използваш, ще остане за леля Зоуи.

— Тоалетна вода с аромат на момина сълза? — усъмни се Джулия. — Това ще привлича насекоми.

— Ще привлича мъже. Никога не съм разбирала защо си няма никого. Та тя е страхотна. Мъжете би трябвало направо да й се хвърлят на врата.

Джулия трепна. Явно един мъж бе постъпил точно така преди години. Джордж, романтикът — флиртаджията — неверният съпруг. Опитвайки се да съчетае този образ с представата, която винаги бе имала за него, тя бе потресена. Бе смятала брака на родителите си за непоклатим. За да приеме, че не е бил такъв, й трябваше време.

Не й се наложи да отговаря на Моли, тъй като продавачката й подаде касовата бележка и две големи торби, пълни с покупките. След като ги оставиха в колата, влязоха в една книжарница, където Джулия купи книгите и списанията, които бе изгубила в морето. По това време вече бяха изгладнели много и отидоха в едно очарователно ресторантче близо до пристанището. Множество дървета, едни разцъфтели в розово, други — в бяло, всички е гъсти и плътни зелени листа, хвърляха сянка над масите и столовете от ковано желязо. Поръчаха си рулца от раци, които им бяха сервирани върху канапе от кроасани и с добавка от късчета месо на скара. След като изядоха всичко в чиниите, си поръчаха ягодово парфе. Парчето бе огромно и им го поднесоха с две дълги десертни лъжички.

— Истинско разточителство — отбеляза Моли.

— Сега е сезонът на ягодите — отвърна Джулия. — Сервитьорът каза, че тези са отгледани наблизо. Как можем да откажем да хапнем от местните плодове?

— Предложил Адам на Ева. Но това е истинско парфе, истински ягоди и истинска бита сметана — тя пъхна пълна лъжица в устата си и заговори, докато дъвчеше: — Е, какво остана?

— Какво остана ли?

— Говоря за дрехите — поясни тя, след като преглътна. — Трябват ти пуловери. Снощи бе доста хладно.

— Не и пуловери. Зоуи не би ми простила, ако облека нещо, което тя не е изплела сама. Но би било добре да имам едно по-леко яке.

— С качулка — реши Моли. — Каквито носят туристите.

— Моля? Ти мразиш този тип дрехи. Обикновено казваш, че са мърляви.

— Да, но сега нямам предвид нещо такова. Говоря за дрехи от класа.

Дрехите от класа се оказаха якета с качулка и надпис с големи печатни букви отпред на гърдите. Моли си взе тъмносиньо с червени букви, за да подхожда на якето на майка й, което бе сиво с тъмносин надпис.

— И това — каза дъщеря й, прибавяйки към купчината жълт дъждобран и още едно яке, този път чисто зелено. Ухили се и каза: — Ако се колебаеш, помисли за вратовръзките на татко — и се запъти към касата да плати.

Джулия се съгласи — отчасти защото цените бяха много прилични и отчасти защото самото пазаруване беше толкова забавно. В магазина за чанти тя заложи на практичното и си купи голяма платнена чанта, в която да прибере новите си вещи, но се запъна в магазина за фотоапарати, когато Моли я замъкна вътре и се запъти направо към витрините с оборудване като онова, което бе загубила в морето.

— Не съм сигурна, Моли.

— Нали татко ти каза да замениш всичко загубено?

— Не знам дали го искам.

— И защо не? Той ти го дължи.

Джулия пак трепна.

— Защо все го повтаряш, Моли? Баща ти не ми дължи нищо.

— Напротив. Ти всячески му улесняваш живота. Той си мисли за работата си, а ти — за всичко останало. Отдала си му живота си.

— И моят живот никак не е лош — изтъкна Джулия. — Имам прекрасен дом и красива дъщеря. Храня се в най-добрите ресторанти и пазарувам в най-добрите магазини. Била съм в Европа, Австралия, Близкия изток. Много пъти съм ходила на Карибите през зимата, когато в Ню Йорк е мръсно и студено. И всичко това, без да се притеснявам за парите. Повечето жени по света биха дали всичко, за да са на моето място. Биха дали всичко да имат съпруг, който се отнася с тях така, както баща ти с мен.

Момичето измърмори нещо.

— Моли — прошепна Джулия, вече притеснена, — за какво е всичко това?

Дъщеря й вдигна тънката си ръка.

— Просто съм ядосана на татко. Ясно? — тя извърна поглед. — Може би просто съм разочарована от мъжете.

Джулия предпочиташе да си мисли, че второто е вярно, отколкото, че Монти е направил нещо — и вероятно бе логично, помисли си тя, след провала, който Моли бе преживяла в Париж.

— Не всички са толкова лоши — отбеляза тя. — Нямаше да съм тук днес, ако не се бе появил един мъж миналата седмица. Не беше длъжен да довлече онази седалка в океана, за да ми помогне, но го направи.

— О! — обади се Моли и леко се пооживи. — Мъжът с главна буква — в следващия миг обаче забрави за Ноа. — И все пак мисля, че трябва да си купиш фотоапарат. Старият направо за нищо не става. Няма ли какво да снимаш на острова?

Имаше, макар че не знаеше дали би могла да улови онова спокойствие в обора при зазоряване или притихналата морава на смрачаване, а това бяха нещата, които би искала да си спомня, когато се върне в Ню Йорк.

Но изкушението бе голямо. Тъй като се бе подготвила добре предварително, когато за пръв път бе помолила за дигитален фотоапарат, тя огледа витрината.

— Бих искала да видя този, ако обичате — обърна се тя към продавача.

Моли сплете доволно пръсти.

— О, супер. Но чакайте, чакайте. Покажете й този.

Джулия сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Не искам това.

— Но този е по-добър модел.

— Да, има опции, които не ми трябват, и е много по-скъп. Няма значение кой го плаща. Не ми трябва фотоапарат, който само ще ме обърква с многото си копчета и циферблати за сложни операции, които никога няма да използвам.

— Може и да ги използваш — кротко се обади Моли.

Джулия се усмихна.

— Е, ако това стане някога, просто ще охарча баща ти за по-нов модел. Но засега това е фотоапаратът, който искам — когато момичето отвори уста да спори, тя вдигна ръка. — За теб ли го купуваме, или за мен?

— За теб — предаде се Моли. — Но поне си вземи и статив. И калъф. И всякакви екстри, които ще са ти нужни.

— Ще го направя — увери я майка й. Знаеше всичко за екстрите, бе си направила списък с нещата, които искаше, когато бе правила предварителното проучване. Сега списъкът не бе у нея, но каквото бе забравила, веднага й бе предложено от продавача.

Час по-късно излязоха от магазина с всичко, което би могло да й потрябва, за да направи, разпечата и изпрати снимки по електронната поща. Самият фотоапарат бе преметнат през рамото й, със заредена батерия и няколко вече готови снимки, направени с любезното съдействие на продавача на приятната тераса зад магазина. Обект на тези първи снимки бе Моли, снимана с различна степен на приближение от всевъзможни ъгли и с различни типове светкавица — и Джулия бе очарована. Обожаваше да прави кадър след кадър, като знаеше, че по-късно може да реши какво да разпечата и какво да изтрие. Много й хареса да преглежда снимките на монитора, както и това, че може да фокусира и увеличава онази част, която иска. Беше й приятно да държи този фотоапарат, който бе много по-малък и по-удобен за ръката й в сравнение с онзи, който бе изгубила. Веднага го усети като свой.

— Това е точно каквото исках — заяви тя, докато се връщаха към колата.

Моли грейна от удоволствие.

— Гордея се с теб, мамо.

Джулия също отвърна с усмивка.

— И аз съм горда със себе си.

 

 

Повтаряше си това наум, когато се качи с колата на ферибота около час по-късно. Инстинктът й диктуваше да си остане вътре по време на краткото пътуване до острова. В колата бе на познато място. В безопасност. Можеше просто да си седи и да си представя, че е на сушата.

Но Моли искаше да се качи на горната палуба, където бе слънчево и топло. И тъй като нямаше и следа от мъгла, част от Джулия също искаше да се наслади на плаването, така както не бе успяла да го стори преди седмица.

Затова остави колата и се качи горе, и се почувства в пълна безопасност. Вярно, че се оглеждаше и държеше под око близките лодки. Че леко се притесни, когато двигателят на ферибота отново започна да издава странен прекъснат звук като сутринта. Но сега имаше много за гледане. Доста хора бяха излезли с лодките си през уикенда, за да се порадват на хубавото време, но всички се отнасяха с респект към ферибота и спазваха необходимата дистанция. Пристанището на Роклънд, неговите кейове и къщите постепенно се изгубиха от поглед, докато пред тях изникнаха очертанията на островите. На север бяха гранитните канари на Уест Рок и Хъл, на изток — поляните на Литъл Сойър. Отвъд него се виждаха гористите била на Биг Сойър, които се открояваха все по-отчетливо с приближаването им. Даже и да не се отличаваше от другите с тучната си зеленина, островът щеше да изпъква пред останалите заради големината си.

Джулия, разбира се, бе пристрастна. Биг Сойър бе единственият остров, с който бяха свързани спомените й от детинство. Когато фериботът акостира на брега, тя се почувства, сякаш се връщаше у дома. Само няколко минути след това обаче, докато шофираше по улиците на острова, усети и нещо друго. Опитваше се да определи чувството, когато Моли се обади:

— Спри тук! — и й посочи къде да паркира. — Трябва да изтичам до „Грила“ за минутка.

Не можеше да й се сърди. Тоалетните в ресторанта бяха далеч за предпочитане пред тези на ферибота. А и нямаше нищо против да я почака. Нали все пак бе прекарала голяма част от първите осемнайсет години на дъщеря си в чакане — пред училището й, пред кабинета на зъболекаря, на уроци по танци или други подобни. Обикновено си носеше книга. Или бележник, в който да прави списък за пазаруване. Имаше дори и хартия за писма, за да благодари писмено на приятели, на които бяха гостували в провинцията през уикенда.

Сега нямаше нищо такова. Затова свали стъклото на прозореца и се облегна на седалката, за да се порадва на първите няколко спокойни мига насаме, и онова чувство отново я обзе. Всъщност не бе само едно. Чувстваше се благословена. Силна… освободена. Да. Точно така — освободена. Беше се изправила лице в лице срещу съдбата и бе оцеляла. Това отваряше много врати пред нея.

И също толкова внезапно се върна и онова безпокойство, онова свиване в стомаха, усещането за нещо предстоящо. Би могла да го припише на ограниченията на острова, но знаеше, че не е така. Беше свързано със смисъла на живота й въобще.

Отвори вратата и протегна крака навън. Само след секунда отново върна единия вътре и се пресегна за телефона си. Но на кого да се обади?

Бе разговаряла с Монти предната нощ. Нямаше причина да му звъни отново. Той не би разбрал безпокойството й, само би се почувствал застрашен и щеше да се настрои отбранително; и накрая тя щеше да се чувства още по-зле.

Отново извади и двата си крака от колата, опря лакти на коленете си и се замисли дали да не позвъни на родителите си. Но майка й нямаше да иска да говори с нея, а баща й щеше да е потаен, когато Джанет е наблизо, пък и какво би могла да му каже, след като знаеше какво е направил?

Изправи гръб. Опря длани на коленете си. Погледна към „Грила“, към часовника си и към кея.

После, грабнала фотоапарата, се измъкна от колата.