Барбара Делински
Лятото на дързостта (3)

Първа глава

Джулия Бехтел се задържа във въздуха само миг, колкото би летяла, ако някой едър мъж я бе вдигнал и подхвърлил нависоко, преди да падне в океана. Обхвана я вцепенение, но не загуби чувството си за ориентация. Още преди гмуркането й да се забави, тя вече се мъчеше да изплува обратно нагоре. Щом главата й се показа на повърхността, жената се помъчи да си поеме въздух. Вълните се надигаха около нея, но тя се бореше с тях. Съсредоточена единствено върху нуждата да диша, използваше ръцете и краката си, за да се движи в ритъм с морето и да остане над водата.

Започна да диша накъсано и тогава с ужас осъзна какво се бе случило. В главата й отекнаха писъците, ударът и експлозията. Отметна мокрите кичури коса от очите си, огледа се наоколо и се опита да разбере къде е. Вълните бяха осеяни с парчета дърво, изхвърлени от лодката също като нея, но там, където би трябвало да се намира останалото от „Амелия Селест“, сега имаше пламъци, които жадно поглъщаха дървесината и само бог знае какво още, скрито зад пелената от дим и мъгла.

Инстинктът й я накара да се дръпне от огъня, затова се опита да се бори със силата на вълните и да се отдалечи. Сандалите й ги нямаше, а също и дамската й чантичка, а когато усети, че тежестта на ватираното яке я тегли надолу, тя измъкна ръцете си от него. Трепереше, но не знаеше дали е от студ или от шока. Страхът още не се бе появил.

— Хей! — чу вик откъм изпълнената с дим мъгла, после се появи и една глава. Беше мъжът, който бе стоял с нея в предната част на лодката. Плуваше към нея.

— Ранена ли си? — извика той достатъчно силно, че да се чуе над рева на пламъците.

Май не беше. Всичко изглеждаше наред с тялото й.

— Не — извика тя в отговор.

— Дръж се за това — каза той и изтика напред предмета, който влачеше след себе си. Беше една дълга седалка, която явно се задържаше на повърхността. — Аз се връщам обратно.

Сграбчила седалката, Джулия тъкмо щеше да попита дали е възможно, когато последва втора разтърсваща експлозия. Едва успя да си поеме дъх, преди мъжът да я издърпа под водата, за да избегнат падащите останки. Когато отново се показаха на повърхността, плюещи вода и мъчейки се да си поемат въздух, докато се бореха с яростните вълни, градушката от парчета бе престанала.

Сега вече нямаше смисъл да се връща обратно. Пламъците бяха станали още по-буйни, а димът — по-гъст.

С видима болка в очите мъжът се взираше отчаяно назад. После явно се сети за нещо, откъсна поглед от пушека, огледа се за седалката, заплува към нея и я изтегли наблизо.

— Дръж се — каза й и когато Джулия се подчини, затегли седалката във водата, надалеч от мястото на катастрофата. През цялото време се взираше в дима и пламъците.

После внезапно се извърна и впери пълните си с болка очи в обратната посока.

— Хей! — извика отчаяно натам, където според Джулия се намираше брегът. — Елате насам! Хей! Тук има хора, които се нуждаят от помощ!

Тя разбираше, че не говори за себе си или за нея. Те двамата не бяха ранени, но имаше други хора, останали далеч назад сред огъня, които може би бяха станали жертва на падащите отломки и са изпаднали в безсъзнание след експлозията или са обгорени от пламъците.

Невероятно, но мъжът отново заплува към дима.

— Не отивай там! — извика Джулия.

Представи си как той изчезва и никога повече не се връща, а може би просто не й се искаше да остава сама. Мъглата бе гъста, огънят съвсем близо, а тя нямаше представа колко далеч е брегът. Тогава за пръв път, без да осъзнава напълно станалото, жената изпита страх. Океанът бе огромен, а тя съвсем мъничка точица насред него. Две точици заедно бе много по-добре.

Мъжът продължи да плува. След минута обаче спря. Остана на място, вторачен в пламъците, после размисли и заплува отляво на огъня, но вълните там му пречеха и го изтласкваха назад. Затова се остави на течението, което го върна към нея, и когато стигна до мястото, той се хвана здраво за седалката.

— Видя ли някой друг? — попита тя. Дишаше тежко, но не колкото него.

Отговори й с поклащане на глава, после отново се извърна към брега. Измина цяла минута, преди Джулия да чуе онова, което той бе доловил, и още една, преди в мъглата да се появи лодка. Обикновена лодка за лов на раци, по-малка от „Амелия Селест“ и далеч не толкова добре поддържана, но никога не бе виждала по-прекрасна гледка в живота си.

Много скоро я прехвърлиха в лодката и увита в одеяло, я настаниха в малката кабинка в предната част. Но когато се озова там, тя се разтрепери силно, защото не само чуваше отново в главата си онези звуци — писъци, удар, експлозия, но и сякаш виждаше всичко с очите си: внезапната поява на огромен морав нос насред мъглата, толкова висок, че се извисява над борда на ферибота, преди да се стовари с трясък точно по средата му.

Неспособна да се задържи на едно място, Джулия се върна обратно на палубата, където остана да стои вир-вода и трепереща под одеялото, притиснала ръка до устата си и вперила очи в мъглата. Миризмата на пушек бе непоносима; тя вдигна одеялото пред носа си, за да се предпази.

Човекът, който бе с нея във водата, също бе на борда, но за него нямаше одеяло, нямаше специални грижи. Заедно с други двама мъже, той се бе надвесил над борда, взираше се в мъглата и дима, докато лодката се носеше между парчета дърво, фибростъкло и най-различни други отломки, които Джулия не можеше да разпознае. Някои горяха, други — не.

За миг в мъглата се мярна силуетът на друга лодка, преди да се отправи в противоположна посока. После се появи и трета спасителна лодка, тя се приближи до тях и мъжът, който бе с Джулия във водата, се прехвърли на нея.

Тя не го попита нищо, а и той не погледна назад. Явно бе местен човек, познат на мъжете и в двете лодки, а несъмнено и на останалите, които бяха пътували на борда на „Амелия Селест“. Беше разтревожен.

Разкъсвана от усещането за огромна загуба, тя се загледа след третата лодка, която бързо се отдалечаваше. Проследи звука, мъчейки се да види нещо в мъглата, докато нейната лодка зави обратно.

— Ще те приберем — обясни капитанът, когато набраха скорост.

— Няма нужда — бързо каза тя. — Добре съм. Не трябва ли да останем и да помогнем в търсенето?

Изпитваше нужда да го направи. Но капитанът отвърна просто:

— Ще те оставя на брега и се връщам. След което продължи напред.

Измръзнала от вятъра, който развяваше мократа й коса, Джулия потърси убежище в кабинката, впери поглед в предното стъкло и зачака да зърне острова. Само след няколко минути се появи някакво тъмно петно, от водата изникна суша, виждаха се назъбени върхове. След още минутка мъглата се поразсея и разкри малко рибарско селце, сгушено под един хълм.

Лодката стигна до пристана. Една жена се отдели от множеството и изтича напред.

Зоуи Балард бе най-малката сестра на майка й — късно родено дете, само дванайсет години по-голяма от самата Джулия. И само малката разлика в годините би била достатъчно основание за силната им привързаност. Към това се добавяше и фактът, че Зоуи бе интересен човек — авантюристка, предизвикателна, независима. Бе всичко онова, което Джулия не беше, но много ценеше.

И ето я сега, облечена в ръчно направено палто от разноцветни парчета плат и избелели джинси, с разрошена от вятъра кестенява коса, деликатни черти на лицето като тези на Джулия и пълни със сълзи очи. Но ръцете й бяха силни, докато помагаше на племенницата си да слезе от лодката, а после я прегърна и сякаш нямаше да я пусне никога. Джулия не се оплака. Не можеше да престане да трепери. Силата на Зоуи я крепеше. С нея се чувстваше в безопасност, на твърда почва и жива — и внезапно осъзна, че за другите не е така. Обърна се назад към лодката и видя, че тя отново потегля в морето.

Само след миг тълпата я бе наобиколила и въпросите заваляха.

— Какво стана?

— Колко души имаше на „Амелия Селест“?

— Извадиха ли и други от водата?

Като не знаеше към кого да погледне, Джулия се обърна към Зоуи.

— Удари ни някаква моторница. Имаше още шест-седем или дори осем души, освен мен на ферибота.

— Успя ли да чуеш нечие име? — попита Зоуи и тя разбираше защо.

Фериботи като „Амелия Селест“ нямаха точно разписание. Билетите не се резервираха предварително; нямаше списък с пътниците. Всяка информация, която Джулия би могла да даде, би била от полза на хората от острова, събрани там.

Но тя можеше само да поклати глава отрицателно. Цялото й тяло продължаваше да трепери.

— Бях при носа. Те бяха в задната част на лодката.

Опита се да си представи групичката, която бе зърнала, когато се качи на борда, но образът бе смътен. Докато тичаше по пристана, бе разсеяна и напрегната след мъчителното седемчасово шофиране от Манхатън. Би трябвало да е леко пътуване — и навярно щеше да бъде, ако нещата вървяха така, както ги бе планирала. Но съпругът й я бе натоварил с куп задачи в последния момент, отнасяйки се с нея както обикновено като с домашна прислужница — нещо, което тя бе започнала силно да ненавижда. Бе напуснала града потънала в мрачните си мисли, спорейки мислено с Монти така, както не смееше да направи наистина, олицетворявайки разочарованието си, което се бе трупало с години. Като се прибавят и фактите, че бе закъсняла прекалено и можеше да изпусне ферибота, за който си бе запазила място, че не знаеше дали има друг същия ден и че нямаше представа къде би могла да пренощува, ако не успееше да стигне до острова, всичко това я бе изнервило страшно много. Бе карала с по-висока от разрешената скорост през по-голямата част от път, което само по себе си бе проблем. Не шофираше често, още по-малко по магистралата. Онова, което се бе надявала да е едно приятно пътуване, се бе оказало стресиращо преживяване.

Единственото хубаво нещо бе късметът, че завари „Амелия Селест“ готова за отплаване.

Късмет? Е, и така можеше да се каже. Беше жива и здрава. Но другите?

— Ръката й кърви — обади се един мъж от тълпата. Не изглеждаше на повече от трийсет години, но от него се излъчваше някаква зрялост и самоувереност. — Може ли да я прегледам?

Джулия се сепна, като видя кръвта по вътрешната страна на ръката си под лакътя.

— Той е лекар — тихо поясни Зоуи. Събу обувките си с дебели дървени подметки и се наведе, за да ги обуе на краката на Джулия.

Тя се облегна на рамото на леля си за опора.

— Няма ли да е достатъчна една лепенка? — попита тя, тъй като не и се искаше да напуска пристана.

— Кабинетът му е зад ъгъла — отвърна Зоуи, като се изправи. Обгърна по-младата жена през кръста и я поведе натам.

— Сега пък ти си без обувки.

— Имам си чорапи — изтъкна Зоуи, продължавайки напред, докато един едър мъж в униформа в защитен цвят не застана на пътя им.

— Трябва да говоря с нея — каза той.

— Не сега — отвърна Зоуи, явно без да се притесни.

— Нещо е станало там. Ще започна разследване.

— Не сега, Джон — повтори Зоуи. — Още не е спряла да трепери. Очевидно е в шок. Джейк ще я прегледа, после ще я заведа у дома.

Джулия прошепна:

— Искам да остана тук.

Другата жена не й обърна никакво внимание.

Началникът на полицията отстъпи встрани.

Със Зоуи, подкрепяща я отляво, и лекаря, който вървеше отдясно, Джулия бе поведена бавно по пристана. Завиха по Мейн стрийт, но тя не видя много от нея. Магазин за хранителни стоки, друг за риболовни принадлежности, редакцията на местния вестник, пощенската станция и полицейският участък — всичко се сливаше в едно. Едва бе прекрачила прага на малката клиника, когато рязко спря. Започваше да изпитва някакво познато усещане — същото, от което се мъчеше да избяга, чувството, че няма собствена воля.

— Няма да се прибера у дома веднага — каза тя на Зоуи. Говореше тихо, също както леля й бе разговаряла с началника на полицията, но в гласа й несъмнено звучеше решителност.

— Трябва да се подсушиш и да се стоплиш — изтъкна Зоуи, но малко по-внимателно.

— Не, трябва да съм долу на пристана — настоя Джулия и сигурно увереността в гласа й бе подсказала нещо на Зоуи, защото тя реши да се предаде.

— Добре тогава. Дай си ми обувките. Докато Джейк те прегледа, аз ще отскоча до вкъщи с колата за сухи дрехи.

Едва тогава Джулия се сети, че няма собствени. Няма дрехи. Нито обувки, нито чорапи. Никакъв грим. Нито книги, нито фотографско оборудване. Всичко, което толкова грижливо бе събирала, което бе заделяла месеци наред за двете седмици на острова, бе изчезнало. Същото важеше и за ръчната й чантичка, което означаваше, че няма шофьорска книжка, нито кредитна карта, нито пари. Нямаше го и мобилния й телефон и снимката на Моли, която държеше в портмонето си, нямаше ги фотографиите с оръфани ъгълчета, спомен от тийнейджърските й години, които бяха предмет на толкова много мечти. Осъзна, че са изчезнали и всичките й лични документи, които бе събрала с толкова мъка.

Мъчеше се да осъзнае колко сериозно е всичко това, когато Зоуи излезе навън. Докато се върне, бяха минали двайсетина минути. Лекарят я бе прегледал и бе установил, че е в добро състояние, ако не се брои порезната рана на ръката й, която той бе зашил.

— На шевовете им трябва една седмица — чу го да казва на Зоуи, докато обличаше донесените от нея сухи дрехи. — Треперенето ще спре. Предложих й успокоително, но тя отказа. Вероятно утре сутрин ще усети, че цялото й тяло е натъртено. Обади ми се, ако има болки.

Джулия закопча ципа на джинсите, внимателно промуши превързаната си ръка в ръкава на тениската, после и на пуловера, обу си вълнени чорапи и маратонки, облече вълнено яке — ставаше й все по-топло след всеки пласт дрехи върху тялото й. Включи за малко сешоара на Зоуи, среса косата си и си сложи бейзболна шапка с надпис „Фос — риба и раци“. После се върна в съседната стая при другите.

— Готова съм — каза тихо и бе благодарна, когато Зоуи просто кимна, вместо да й каже колко е бледа, че трябва да се нахрани, да вземе гореща вана и да се наспи, а не да ходи на пристана.

Тримата се върнаха обратно заедно. Мъглата над пристанището се бе поразсеяла малко и имаше по-добра видимост, но само за кратко, поради бързо падащия мрак. Беше достатъчно светло, за да може Джулия да види истинския лабиринт от странични докове, които заобикаляха главния. Празните места за прибиране на лодките, както и нищожният брой съдове, закотвени в пристанището, говореха, че цялата местна флота се е включила в търсенето. Докато се приближаваше натам, видя още една моторница, която се отдалечи от малката спасителна лодка и потегли в открити води с включени сигнални светлини и прожектори върху покрива на капитанската кабина.

Самият док, ярко осветен от високи лампи, бе претъпкан. Цялото градче бе излязло — тълпа от разтревожени хора с угрижени погледи, които си стискаха ръцете.

Хванала Джулия под ръка, Зоуи отиде право при тях.

— Какви са новините?

— Не са добри — отвърна една жена, която стискаше мобилен телефон. — Изпратили са още спасителни лодки. Тук има и линейки, които чакат.

Замълча, но погледът й говореше много повече.

— Какво очакват? — попита Джулия. Трябваше да знае със сигурност.

— Изгаряния — отговори жената. Отново не се доизказа.

Джулия затвори очи за миг, но това бе достатъчно, за да се озове отново на ферибота, да види как онази морава моторница изскача от мъглата, да чуе писъците и да усети удара, да бъде вдигната във въздуха от експлозията. Разкъсани тела. Това бе премълчала жената и изведнъж гостенката осъзна целия ужас на катастрофата.

Разтрепери се цялата, обви с ръце тялото си и се обърна към водата, макар че не можеше да се види много, нито пък да се чуе — нямаше го рева на пламъците, бръмченето на спасителните лодки, сирените. С изключение на откъслечни разговори по мобилен телефон или по радиостанция до ушите й не стигаше друго, освен звука на вълните, които се плискаха по насипа на вълнолома, поклащаха лодките, привързани за стълбовете, и шумно се разбиваха в големите гранитни блокове, ограждащи брега.

Зад гърба й разговорите продължаваха приглушено, потънали в неподправен силен страх. Само като погледнеше събраните хора, можеше да различи онези, които имаха близки сред изчезналите. Те бяха в центъра на всяка малка групичка. В рязък контраст с общата картина, един възрастен човек с побеляла коса стоеше сам-самичък почти в края на дока. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на изтъркано кафяво яке, което носеше над широки кадифени панталони.

— Матю Крейн — каза Зоуи, проследила погледа й. — „Амелия Селест“ е негова. Вероятно му се иска той да е бил зад руля, а не Грег. Грег има малки деца.

Джулия все още се мъчеше да преглътне тази информация, когато жената с мобилния телефон се обади с нотка на обвинение в гласа:

— Била е състезателната моторница на Арти Джоунс. Намерили са боядисани в мораво отломки.

Зоуи отново обясни на Джулия:

— Арти се пресели тук от Портсмут. Има къща на дългата част от острова. Сещаш се, нали?

Да. Биг Сойър имаше формата на брадва. Бе най-широк и най-населен в горната си част, където се намираше пристанището, близо до средата на „острието“, рибарското селище, което бе разположено нагоре по гористия хълм и — от обратната страна на „острието“, с изглед към океана — домовете на хората на изкуството. „Дръжката“, простираща се в посока югоизток, бе дълга и тясна. Там се разполагаха временните жители, което осигуряваше известна дистанция между луксозните им жилища и яхти и разумната практичност на местните хора. Това положение устройваше чудесно и двете страни.

— Арти спечели много пари при първоначалния бум на интернет технологиите — продължи Зоуи, — и ако е пострадал при последвалия го голям срив в този пазар, това изобщо не пролича. Къщата му е огромна. Не е жалил никакви средства — тя се сепна. — Ако наистина става дума за „Звяра“, значи Арти е бил на руля. Никой друг не може управлява моторницата му. И той е там някъде в океана.

— Семейството му тук ли е? — тихо попита Джулия.

— Не — отвърна Зоуи. — Не идват на острова, докато децата са на училище. Арти пристига сам, за да отвори къщата и да подготви яхтата за пускане в океана — тя погледна зад тях. Беше се появила една лодка и с приближаването й хората се трупаха на пристана. — Това е „Уила Би“. Май са намерили някого.

И тя тръгна натам.

Веднага щом успя да я разпознае, Зоуи обясни на Джулия, че това е Ким Колела. Тя се държеше стабилно на краката си и изглежда, не бе ранена. Загърната в огромна хавлия, с мократа си коса и наведена глава тя се стори на Джулия почти дете, но когато с ужас в гласа сподели това с леля си, Зоуи бързо я поправи.

— Кими е на двайсет и една и обслужва бара в „Трила“. Животът й не е лек. Отгледана е от майка си и баба си. И двете са с доста трудни характери.

Джулия усети как я обзема някакво желание да покровителства момичето — не само защото собствената й дъщеря бе на почти същата възраст, а и защото Кими Колела изобщо не изглеждаше да има силен характер. Остана с наведена брадичка, докато й помагаха да слезе от лодката на пристана, а когато хората я засипаха с въпроси, просто се уплаши. Свита в себе си, тя се остави да бъде отведена настрани от лекаря.

Лодката, с която я бяха докарали, вече се връщаше обратно в океана.

— Колко дълго може да продължи търсенето? — попита Джулия, тъй като вече бе съвсем тъмно.

— Още известно време. Имат прожектори.

Тя самата бе толкова изплашена, докато бе във водата, макар да бе още светло; изобщо не искаше да си представя какъв ужас би трябвало да е да си в океана посред нощ. Приближи се още малко до Зоуи и пъхна ръце в джобовете на коженото яке.

— Трябва да има и други оцелели, които са били откарани на сушата, нали?

В очите на Зоуи се четеше разбиране, но тя не можеше да я излъже лесно.

— Щяхме да разберем — тихо каза тя, донякъде извинително. — Някой все щеше да се обади. Сигурна ли си, че не искаш да те заведа у дома?

— Разбира се.

— Ръката боли ли те?

— Не.

Но дори и да я болеше, едва ли щеше да го забележи. Постепенно я обземаше ужасяващ страх, в сравнение, с който всяка болка изглеждаше нищожна.

— Искаш ли нещо за хапване от „Трила“?

— Май не мога да ям нищо.

— Тогава чаша кафе?

Джулия се съгласи, макар че не изпи много. И без кофеина в тялото й имаше достатъчно адреналин, но топлината на чашата в ръцете й бе приятна. Макар че времето минаваше и тази топлината се изгуби, както и надеждата, че ще върнат на брега и други оцелели от катастрофата. Но въпреки това тя отказваше на предложенията на Зоуи да я заведе у дома. Нямаше да може да заспи, не и с толкова мъка в сърцето си — не и докато всички останали от градчето все още бяха на пристана. Докато те стояха там и чакаха, и тя трябваше да е с тях. Беше на борда на ферибота. Може и да не знаеше имената на хората от острова, но тази нощ бе една от тях.

Към единайсет часа мъглата се бе вдигнала и настроението на всички леко се оживи от надеждата, че ще е по-лесно да се открият оцелелите. Но когато мина полунощ и от лодките не се обадиха с добри новини, тази надежда посърна. Към един часа всички на пристана се бяха скупчили в мълчаливи групички.

Малко след това се разбра, че служителите на Бреговата охрана са решили да прекратят издирването за тази нощ и ще се върнат на сутринта с водолази. Но местните лодкари останаха. Към два часа обаче дори и те започнаха да се отказват. Една след друга, лодките се връщаха в пристанището, моторите им ръмжаха от изтощение. Лицата на мъжете, които стъпваха на пристана, бяха бледи и измъчени под слабата светлина на лампите; нямаха много за казване и просто поклащаха глави.

Джулия ги оглеждаше изпитателно, докато най-сетне видя мъжа, който й бе помогнал непосредствено след катастрофата, пътника от „Амелия Селест“. Зоуи каза, че името му е Ноа Прайн. Макар да се качи на дока заедно с останалите, силната мъка, изписана по лицето му, сякаш го отделяше от тях. Не се огледа наоколо, не кимна на никого от онези, които цяла нощ бяха чакали там, а и те, на свой ред, се отдръпваха настрани, когато той закрачи по дървения кей и се изгуби в мрака.

— Бил е с баща си — тихо обясни Зоуи. — Хъч все още липсва.

Джулия бе ужасена. Едва ли би могла да си представи какво изпитва Ноа, опасявайки се, че баща му е мъртъв, макар и да таеше някаква надежда. Собственият й баща бе жив, както и майка й, и братята й, и дъщеря й.

— Трябва ми телефон — каза тя, обзета от изгаряща нужда точно в този миг да чуе гласа на Моли.

Момичето следваше кулинарно изкуство в Роуд Айлънд, но в момента караше лятна практика в Париж. Там сега щеше да е сутрин. Ако Моли бе работила предната нощ, вероятно щеше още да е в леглото и при нормални обстоятелства Джулия би изчакала малко. Но случилото се и преживяванията й в момента бяха доста далеч от това, което можеше да мине за нормално.

Зоуи извади мобилния си телефон и тя бързо набра номера на дъщеря си. Докато изчакваше позвъняването, тя се отдалечи от хората на кея. Стори й се, че мина цяла вечност, преди един сънен глас, който познаваше толкова добре, да се обади:

— Мамо?

Джулия усети такъв прилив на чувства, че заплака.

— О, скъпа — задавено каза тя, с което, съвсем естествено, изплаши дъщеря си.

Напълно разбудена, Моли попита:

— Какво е станало?

— Нищо. Добре съм — тихичко подсмърчаше Джулия, — но това е истинско чудо.

Няколко кратки изречения бяха достатъчни да опише инцидента, при което Моли прошепваше: О, боже мой!, все по-често и все по-уплашено. Когато Джулия най-сетне свърши разказа си, дъщеря й се обади със смесица от неверие и страх:

— О, господи! Наистина ли си добре?

— Наистина, но има други, които не са. Съжалявам, че те събудих… — пак заплака, макар и вече не толкова отчаяно. — Но когато стане нещо такова, човек има нужда да поговори с някого, като например с дъщеря си. Електронната поща не е достатъчна. Човек има нужда да чуе нечий глас.

— Много се радвам, че се обади. О, господи, мамо, това е толкова ужасно! Седя си аз, ядосана на главния готвач на ресторанта, понеже не ми обръща никакво внимание, а при теб въпросът е бил на живот и смърт. Кога ще разберат нещо за останалите?

— Сутринта… може би.

— Това е страшно. Ами ти? Чакаше това пътуване от месеци. Нали това щеше да е почивката ти! Веднага ли се връщаш у дома?

Въпросът сепна Джулия.

— Не — каза тя. Странно, но и за миг не се поколеба. Не би могла да изреди основанията си, тъй като мислите й бяха прекалено объркани. Но да си тръгне от тук сега, изобщо не бе сред възможните варианти. — Ще бъда у Зоуи. Имаш номера й.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш там след всичко това?

— Да.

— Искаш ли да дойда?

— Не. Ти имаш работа. Ще натрупаш полезен опит.

— Татко ще дойде ли?

Джулия се сепна за втори път. Покрай станалото дори веднъж не се бе сетила за Монти, което също бе необичайно. Или пък не съвсем. Монти нямаше място тук, на острова. Тя бе идвала на Биг Сойър три пъти след женитбата си и всеки път той бе отказвал да дойде. И този път не бе изявил желание да я придружи. Бе сигурна, че си е направил други планове за тези две седмици, извън това, което бе споделил с нея; знаеше го добре, също както сега вече знаеше, че не може да си тръгне от острова току-така и да побегне към дома.

Тъй като не можеше да обясни всичко на Моли, тя се опита да отклони отговора.

— Честно казано, не знам. Вероятно ще го обсъдим сутринта.

— Нали ще ми кажеш какво сте решили? — попита Моли и побърза да продължи: — Пиши ми по електронната поща по-късно. И се обаждай винаги, когато искаш. Обичам те, мамо.

— И аз, скъпа, и аз те обичам.

 

 

Съвсем сам, Ноа Прайн мина с тежки стъпки по Мейн Стрийт, зави наляво по „Спрус“ и се заизкачва по хълма към къщата, в която живееше с баща си. Това бе рибарска къща, заобиколена от други подобни, облицована с посивели от соления въздух дъски, със сини капаци на прозорците, които имаха нужда от боядисване — винаги имаха нужда от боядисване, тъй като вятърът повреждаше всичко, а лодките и шамандурите бяха с предимство. Не беше голяма, представляваше само скромна къщурка в сравнение с огромното имение на Арти Джоунс в долния край на острова, на „дръжката на брадвата“, но бе построена с честен труд, резултат от дългогодишна усилена работа, и бе изплатена до последния долар.

Обзалагаше се, че домът на Арти Джоунс не беше. Сигурно имаше огромни ипотеки и за къщата, и за „Звяра“. Вероятно онзи тип нямаше и никаква застраховка, защото хората като него мислят само за настоящето. А това означаваше, че ако тези осем души бяха наистина мъртви, никакви съдебни дела не биха могли да изкопчат достатъчно пари, за да компенсират подобаващо двете осиротели деца на семейство Уолш, жената и децата на Грег Хорнсби, годеницата на Дар Хътър, родителите на Грейди Барц и каквито и близки да имаше Тод Слокъм.

Парите със сигурност нямаше да върнат баща му — не че Ноа вярваше, че е мъртъв. Хъч бе прекарал целия си живот в океана и бе оставал във водата неведнъж. Бе преживял бури, които биха могли да убият всеки друг, но не и него. А и сега не бе посред зима, когато температурата на водата бе около нулата. Беше юни месец. Хъч можеше да се справи. Една нощ във водата дори би могла да забави развитието на рака в кръвта му.

Разбира се, проблемът беше, дори без да се вземат под внимание първоначалният сблъсък и пораженията от онези гигантски перки на моторницата, самата експлозия. Кой би могъл да каже какви са последствията? Ноа щеше все още да е в океана и да го търси, ако имаше прожектори на „Лейла Сю“. Само радарът не бе от полза при такова вълнение. Щеше да излезе пак с пукването на зората. А междувременно нямаше представа какво да прави със себе си.

Влезе в двора и тръгна по малката пътечка. Люляците на майка му бяха разцъфнали. Усещаше уханието им, докато минаваше край тях, макар и да не можеше да ги различи в тъмнината. Нямаше никаква светлина на верандата отпред, тъй като двамата с баща му смятаха да се върнат много преди падането на нощта. Ноа бе решил да сготви костура, който се бе хванал в един от капаните за раци предния ден. Хъч обичаше костур и понеже предусещаше, че предстоящото посещение в болницата ще се окаже истинска катастрофа, Ноа искаше да му достави удоволствие.

Изобщо не би могъл да си представи каква катастрофа ще ги сполети в действителност. Винаги бе смятал острова за безопасно място, спокойно и познато. Вярно, и тук имаше смърт. Бяха се сблъскали с нея преди три години, когато почина майка му, но не и така жестоко, не и толкова глупаво и предотвратимо.

Разкъсван от гняв, той отвори вратата и едно двайсет килограмово животно се втурна покрай него и излезе в малкото дворче.

— Лукас — прошепна той със смесица от уплаха и вина, които моментално замениха гнева му. Бе забравил за кучето, което бе останало затворено цял ден.

Също както и с костура, който бе възнамерявал да сготви за Хъч, бе имал намерение да се върне и за Лукас. Сега остави вратата открехната, за да може кучето да се върне, и влезе вътре.

Празнотата го връхлетя изведнъж. Притисна длан до устата си и наведе глава. След малко я вдигна и прокара ръка през косата си. Какво да прави, запита се сам. Жив ли бе Хъч или мъртъв? Просто не знаеше. Никой не знаеше каквото и да било със сигурност. Как биха могли без доказателства? Изпитваше нужда да поговори с някого, но на кого би могъл да се обади? Почти всички, които означаваха нещо за Хъч, бяха на острова.

Трябваше да каже на Иън. Ноа отиде до телефона. Взе слушалката, набра номера, но затвори, преди да се свърже. Иън бе синът му, на седемнайсет години и с труден характер. Не му беше лесно да общува с него и в най-добрите моменти. Сега изобщо не знаеше какво да му каже.

Все още на тъмно, тръгна по коридора към банята, съблече дрехите си, които бяха станали корави от изсъхналата сол, и пусна душа. Опрял едната си ръка високо на стената и отпуснал другата безжизнено, той остави водата да тече върху главата му, макар че едва усещаше топлината й върху кожата си. По навик изтърка старателно всеки сантиметър от тялото си, за да махне миризмата на риба — нещо, което днес бе излишно, тъй като не бе ходил на риболов. Просто следваше обичайния ред — връщаш се у дома, вземаш душ, обличаш сухи дрехи, приготвяш нещо за ядене.

Облече сухи дрехи, все още, без да светне лампите, но нямаше желание да се храни и знаеше, че няма смисъл да се опитва да заспи. Остана да лежи в тъмното и мислите му неизбежно го връщаха в океана, изведнъж се оказа вторачен в едната от маратонките на едногодишно дете. Не, не можеше да остане така. Но трябваше да изкара някак двата часа, преди да се върне в лодката и да поднови търсенето. Като не знаеше с какво друго да се захване, направи онова, което вършеше най-добре.

Грабна анорака си от закачалката и излезе навън. Лукас изникна до него — странна утеха — още преди да стигне до края на алеята в двора, и се затича напред, докато Ноа заслиза надолу по хълма към малката барака на брега, където държеше капаните си. Вече бе спуснал във водата няколко стотици, повечето в топлите плитчини, защото все още бе юни и раците се криеха там, докато сменяха черупките си. Когато дойдеше юли и този процес приключеше, щяха да потърсят подслон в по-дълбоки води, за да могат новите им черупки да се втвърдят. И капаните, които сега поставяше, щяха да се премесят в същата посока.

Повечето бяха готови, наредени по осем един върху друг от пода до тавана. През зимата бе поправил онези, които се нуждаеха от ремонт, но имаше и още няколко, пострадали от мародерстващи тюлени, подводни скали или просто износени от времето. Телените капани бяха много по-издръжливи от старите, които бяха дървени, но все пак и те не бяха вечни.

Сега се залови да ги поправя, като работеше на светлината на стара газена лампа, защото в бараката нямаше електричество. Не му пречеше миризмата на газта, нито тази на рибата или на океана. Не го дразнеше и миризмата на прясна боя, която съхнеше по шамандурите, окачени на гроздове по гредите на тавана. Нито тази на стари ръкавици, които дълго бяха служили за приготвяне на стръвта за рибата. Тези аромати бяха част от миналото му, от самия него.

Работеше по мрежата с клещите си, увиваше и наставяше телта, било за да запуши някоя дупка, да укрепи мрежата отвътре или да поправи някоя вратичка. Сменяше пръстените, с които се захващаха, и слагаше отличителни белези на капаните. Когато приключеше с един, минаваше към следващия, после към друг. Накрая имаше цял куп капани, готови за спускане във водата, а също и силни болки в гърба. Но двата часа почти бяха изтекли. Познаваше по бледото развиделяване зад прозореца, усещаше го с мозъка на костите си, които сякаш му крещяха: Излизай там навън, веднага!

Духна газената лампа, излезе от бараката и придружен от Лукас, който все още кипеше от енергия и непрекъснато се втурваше в най-различни посоки, тръгна към пристанището. В много от къщите по хълма светеха лампи; Ноа можеше да посочи онези, в които те вероятно бяха оставени да светят цяла нощ. Тези хора сигурно скоро щяха да слязат на пристана и да подновят бдението си в очакване на новини. Дотогава чайките бяха пълни господари, прелитаха в сумрака преди зазоряване и кацаха по насипите, по рейките на лодките и по покривите на кабинките, оставаха там неподвижни като статуи, после отлитаха с крясък.

Стигна до „Грила“. За него имаше приготвен термос с горещо кафе, който го очакваше на обичайното си място, заедно с тези на другите ловци на раци. За разлика от друг път обаче собственикът на „Грила“ също го очакваше.

Рик Грийни бе едър мъж, добросърдечен и благ. Сам-самичък бе превърнал „Харбър Грил“ в предпочитано място за похапване. С настъпването на лятото туристите правеха специални екскурзии до острова, за да обядват тук, където салатата от миди, супата от раци или кърито от моруна бяха по-пресни, отколкото където и да било другаде.

Сега той тикна един книжен плик в ръката на Ноа.

— Трябва ти храна.

Ноа се загледа в плика. Не се изненада от жеста, но се сепна, когато осъзна собствената си потребност от това. За човек, който се гордееше със своята самостоятелност и независимост, бе дълбоко трогнат. Тежестта, която усещаше в гърдите си, малко поолекна, макар и за кратко, от усещането, че е споделена с друго човешко същество.

— Поспа ли изобщо? — попита Рик.

— Не — отвърна Ноа и вдигна измъчен поглед, за да огледа пристанището. — Някой излезе ли вече?

— „Трапър Джон“ тръгна преди десет минути, и то не за да събира капани.

На Ноа му олекна. Колкото повече лодки се включеха в търсенето, толкова по-добри щяха да са шансовете за успех.

— Може би не бива да излизаш сам — изтъкна Рик.

Ноа се усмихна тъжно.

— Ще трябва да ида с Лукас, тъй като помощника ми го няма — говореше за Хъч.

По лицето на Рик се изписа болка.

— С какво мога да ти помогна?

Ноа погледна към океана. Гребените на вълните бяха оцветени в същия оттенък на лилавото като любимите люляци на майка му, раждаше се нов ден, макар и с надвиснало предчувствие за трагедия.

— Няма с какво — отвърна той, усетил отчаянието, което не си позволяваше да изпитва все още, но изтощението си казваше думата: отваряше празноти там, където не биваше да ги има. — Ще ида пак да потърся. Може да сме пропуснали нещо. Може да не сме попаднали на точното място. Там може да има цяла групичка оцелели, хванати за останките от корпуса.

— Само ми кажи — предложи Рик загрижено. — Ако имаш нужда от нещо, обади се по радиото.

Ноа мушна плика под мишница, хвана термоса за дръжките на капака и тръгна надолу към пристана. Дъските под краката му бяха влажни както винаги, но вълнението не бе силно. „Лейла Сю“ се поклащаше кротко на мястото си, заобиколена от рибарски лодки с различна големина и вид. На покрива на капитанската кабинка на всяка от тях имаше закрепена шамандура. Тази на Ноа бе яркосиня с две оранжеви ивици. Това бяха неговите цветове, законно регистрирани, отбелязани в разрешителното му за лов на раци и стояха върху всяка от стотиците шамандури, които маркираха местата на капаните му. Синьо-оранжево-оранжево — отначало цветовете бяха принадлежали на баща му, а от десет години насам бяха лично негови.

Стъпи на палубата на „Лейла Сю“ само секунда преди Лукас да скочи на борда, прибра храната в кабинката, после запали мотора. Не погледна към жълтите непромокаеми костюми, които висяха на куките си, един за Хъч и един за него. Джинсите и памучната му риза щяха да са достатъчни за днес. И шапката с емблема на „Пейтриътс“. Посегна към нея и си я сложи. Двамата с Хъч споделяха любовта си към този отбор и макар че това им струваше много на моменти, чакането си струваше. Онзи пръв сезон за суперкупата бе наистина забележителен. Ами мачът срещу „Рейдърс“ две седмици преди финала? Това се казва игра! Онзи ден бе чудесен. На път за стадиона двамата с баща му изобщо не се бяха карали, което беше изключително рядко събитие.

Ноа развърза въжетата в предната и задната част на лодката си, после подаде газ колкото да излезе на заден ход и да обърне. Увеличи скоростта и пое напред, едва забелязвайки лодките в пристанището, шамандурите и морския фар, който заобиколи, както и скалите, които бяха побелели от накацалите по тях чайки и леко розовееха от утринната светлина. Не видя и шамандурите, оцветени в бледозелено-мораво-бледозелено, които бяха разположени доста по-навътре във водите, където по традиция ловуваха рибарите от Биг Сойър. Умът му бе далеч от войната за територии, която бе надвиснала над протока. „Лейла Сю“ може и да се движеше напред, но мислите му все се връщаха назад.

Не, двамата с Хъч не бяха се карали на път за Фоксбъро в онзи зимен ден, но вчера определено се бяха спречкали. Хъч бе критикувал шофирането на Ноа, избора му на сандвич с риба тон в закусвалнята, това, че не можеше да отговори на въпросите, които — както му бе изтъкнал Ноа — той трябваше да зададе направо на лекаря си. Бяха спорили откъде да минат на връщане от болницата, за това, че се наложи да чакат на опашка от коли, вместо да пъхнат в автомата точни пари за таксата, за това кое радио да слушат, дали да напълнят с бензин резервоара на взетата назаем кола. Докато върнат обратно колата на собствениците й и се качат на „Амелия Селест“, на Ноа вече му бе дошло до гуша. Когато Хъч се бе оплакал, че не иска да седи на пейката, защото цял ден не е правил друго, освен да седи, и че иска да остане прав на носа по време на пътуването до острова, Ноа просто избухна.

— Сядай — безцеремонно нареди на баща си. — Трябва ми малко въздух.

Вдигайки предупредително ръка, допълнително бе подчертал решимостта си с поглед. Стой там! — говореха очите му. — Недей да спориш! Остави ме на мира, по дяволите! Остана на мястото си само колкото да се увери, че Хъч го е разбрал, после бързо се отправи към носа. И затова бе оцелял при катастрофата.

Воден от показанията на навигационните си уреди, Ноа насочи „Лейла Сю“ към мястото, където бе съсредоточено издирването предната вечер. И други лодки щяха да търсят, а също и Бреговата охрана. С малко помощ… с малко късмет… ако станеше чудо…

Лукас се облегна на него, почти седна върху краката му, вдигна очи и Ноа си позволи за момент да се разсее. Преди три години бе спасил кучето от сигурна смърт и нито за миг не бе съжалил за постъпката си. Лукас бе ловджийско куче, порода ритрийвър, при това много красиво. Козината му бе червена с бяло на носа, под брадичката и по лапите. Имаше пухкава опашка, която непрекъснато размахваше. И лунички. И благ поглед. И вечна любов. Как би могъл да не спаси от смърт такова куче, макар и това да означаваше безброй спорове с баща му оттогава насам?

Няма място за това куче на лодката! — спореше Хъч. — Такова куче трябва да тича. Защо мислиш, че никой друг не го иска? Такова куче ще те изтощи. Само почакай и ще видиш.

Всъщност се оказа, че Лукас може да обикаля до изнемога целия остров, но на лодката се държеше много примерно. Не че Хъч някога го бе признал.

Ноа погали животното и го почеса зад ушите, но гласът на баща му отекваше в главата му. Изправи се, задържа скоростта на лодката на двайсет възела в час и впери поглед напред. Но веднага щом на радара му се показаха точиците на други лодки, които вече бяха на мястото, той изключи мотора. Не можеше да иде там. Просто не можеше. Най-много да обикаля наблизо и да чака за вести по радиото. Не искаше да си припомня, че издирването предната нощ бе продължило цели седем часа, че ако се съди по намерените отломки, не можеха да очакват добри новини, нито, че още преди да се приберат хората в лодките на Бреговата охрана, бяха започнали да говорят по-скоро за откриване на останки, отколкото за спасяване. Не си напомняше тези неща, защото само караха сърцето му да се свива и да усеща някаква празнота — пустота и безпомощност — безпомощност и гняв — гняв и объркване. В крайна сметка спираше дотук, гневът и объркването бяха на преден план в мислите му.

Той беше ловец на омари. Хората, които си изкарваха прехраната по този начин, знаеха, че нямат власт над вятъра и вълните, както не можеха да контролират и къде на морското дъно ще пропълзят раците или каква стръв ще предпочетат. Но имаше и сигурни неща, които Ноа обичаше. Обичаше свежестта на утрото, когато потегляше с лодка, пълна със стръв, и с пълен стомах. Обичаше да извади капан, в който имаше рак, натежал от яйцата, които носеше, обичаше да маркира опашката му и да го пусне леко обратно в морето. Харесваше му мисълта, че този рак ще пусне хиляди малки ларви и след шест или седем години ще може да улови някои от същите тези раци, които, тогава ще са достатъчно големи, за да ги задържи. Обичаше да усеща, че има известна власт, колкото и малка да бе, над запазването на вида.

Обаче нямаше никаква власт над хора като Арти Джоунс. Изобщо не можеше да разбере хора като Арти Джоунс и гневът му растеше с приближаването към мястото на катастрофата. Арти Джоунс беше тузар. Това бе много по-лошо, отколкото ако бе обикновен нехранимайко, който залага капани с шамандури, оцветени в зелено-мораво-зелено, там, където не им беше мястото. Той гърмеше наоколо със „Звяра“, замърсяваше ефира с неговия рев и добавяше вълнението, което оставаше след моторницата, към това на морето. И въпреки всичко той не беше склонен към самоубийство. Може и да беше безотговорен, арогантен тип, но не и маниак.

Тогава защо, по дяволите, бе направил онова, което направи?

 

 

Единственият човек, който би могъл да им помогне да разберат нещо, не казваше и дума за случилото се — нито на рибарите, които я бяха извадили от морето, нито на другите, които се бяха включили в издирването, нито на шефа на полицията, на лекаря или пък, с изгрева на слънцето, на семействата, събрани отново на пристана, очакващи някакви новини. Не говореше с приятелите си или с шефа си и определено не споделяше с майка си или баба си. Просто не говореше и толкоз. Все едно, че катастрофата бе отнела гласа й и тя бе онемяла.