Барбара Делински
Лятото на дързостта (15)

Тринадесета глава

Половин час по-късно Джулия бе на път и през тези трийсет минути нито за миг не се поколеба, макар натискът да бе огромен. Баща й все повтаряше, че не е искал да създава проблеми; Моли настояваше, че двете наистина могат да делят една стая; а Зоуи казваше — макар и така, че само Джулия да чуе, че иска нея, а не баща й в къщата си.

Цялата суетня само затвърди решимостта й да си намери свое място. Ако това, че бе преживяла катастрофата, означаваше да преустрои живота си, не би могла да се сети за нещо по-добро от това да обяви независимостта си. Събра в една чанта новите си дрехи, както и цял куп от тези на Зоуи в друга. Взе си фотооборудването и принтера. Тъкмо потегляше, когато спря, даде на заден ход към обора и изтича вътре за ръчната си чанта, която водолазите бяха извадили от океана, бежовата кожа бе изсъхнала на петна и съвсем не бе така мека, както по-рано, но вътре имаше неща, които й трябваха.

А по-важното бе, че вътре имаше неща, които друг не биваше да вижда. Хвърли я отзад в колата си, затвори капака на багажника, седна зад волана и остави къщата на Зоуи зад гърба си.

И все така не изпитваше никакво колебание. Всъщност се чувстваше свободна — но беше вярно, че това бе примесено с известни угризения. Обичаше Зоуи. И баща си. Бог й бе свидетел колко много обича дъщеря си. Да обича себе си, да уважава собствените си нужди, бе нещо важно и ново за нея.

Най-напред се отправи към пристанището, паркира близо до кея, разходи се по него, видя, че Ноа не е на лодката си, и се върна в колата. След малко тръгна по главната улица, зави наляво по „Спрус“ и мина бавно покрай рибарските къщи, докато накрая забеляза синия му пикап. Спря зад него и тъкмо слезе, когато Лукас изскочи отнякъде и я придружи по алеята. Подмина храстите, отрупани с люляков цвят, които вече повяхваха, и потропа силно на старата дървена рамка на вратата.

Ноа отвори и за пръв път, спомнила си как Моли й натякваше за това, че главите им били една до друга, че са се държали за ръце и Ноа не е бил с друга жена от много време, Джулия се поколеба. Той й се стори по-висок, вероятно заради тъмния фон отзад. Носеше джинси и тениска без ръкави. Забеляза широките му рамене и силните мускули.

В горната част на бицепса му имаше татуировка на въже. Когато я зърна, тя усети дълбок копнеж в себе си, нещо, което отдавна не бе изпитвала — нито към Монти, нито към някой друг. Смяташе се за привлекателна, но не и сексапилна — вероятно защото Монти я виждаше по този начин, привлекателна, но не и сексапилна. В противен случай, бе логичният извод, нямаше да кръшка.

Ноа се усмихна иззад мрежата против комари и погледна към Лукас.

— Какво ти казах? Разбира от красота. Как си?

— Добре — отвърна тя. — Всъщност не съвсем. Идвам да помоля за огромна услуга. Знам, че е много нахално от моя страна. Възползвам се от факта, че с теб случайно бяхме на „Амелия Селест“ по едно и също време, а и след това беше толкова любезен с мен… Чувствам се гузна да те моля за каквото и да било, но когато този проблем се появи, не бях в състояние да измисля друго. Разбира се, не можех да кажа причината на Зоуи и Моли, нито на баща си…

— Баща ти е тук?

Тя кимна.

— Появи се преди малко като гръм от ясно небе и изведнъж къщата на Зоуи се оказа пълна с роднини, а аз наистина не искам подобно нещо. Събрах си багажа и тръгнах, просто така. Знам, че трябваше да го направя, но не съм свикнала да действам импулсивно, затова сега съм изправена пред дилема и стоя на прага ти. Моля те не се чувствай длъжен да ме приемаш. Това е първото място, където се спирам, и ако се чувстваш неудобно, сигурна съм, че има и други варианти…

Той докосна с пръсти устните й, за да я накара да млъкне. Тя прие.

— Търсиш си място, където да отседнеш ли? — попита той.

Тя кимна с виновно изражение.

— Искаш ли къщата ми на хълма?

Тя рязко си пое дъх.

— Отчаяно.

— Твоя е.

Джулия въздъхна облекчено.

— Сигурен ли си?

— Определено. Аз няма да ходя там, още повече че синът ми идва утре.

— Знам, че там е компютърът ти. Само ми кажи кога искаш да го използваш и ще се махна за колкото време ти е нужно. Просто мястото е толкова прекрасно — тихо и изолирано. Имам нужда да помисля. Там мога да го направя. Имам мобилен телефон, така че няма да навъртя голяма сметка на твоя. И съм много подреден човек. Не оставям бъркотия след себе си. Ще се грижа добре за къщата.

— Не се притеснявам за това.

— Наистина ли? — попита тя.

Той кимна и се усмихна.

— Няма друг човек, когото бих пуснал в леглото си с по-голямо удоволствие.

Джулия се засмя радостно. Да, мислено чуваше предупрежденията на Моли за това как изглеждат нещата и какво приказват хората, но предполагаше, че Ноа е чул слуховете. Щом той не се притесняваше, и тя нямаше защо да им обръща внимание.

— Благодаря — каза тя искрено и се усмихна още по-широко. Затича се, после спря, погледна към Лукас и после отново към Ноа. — Хм, би ли ми припомнил как се стигаше до там?

 

 

Ноа направи нещо повече. Накара я да следва пикапа му. Пътьом спря в магазина за някои основни хранителни продукти, които — въпреки протестите на Джулия — настоя да плати, понеже според него именно тя му правела услуга. В такъв момент, когато силно усещаше загубата на баща си, очакваше го предизвикателството от идването на сина му и при това изпитваше остра нужда да направи нещо, за да оправдае факта, че животът му е бил пощаден, тя беше насреща. Чувстваше се добре, когато й помага.

Освен това я харесваше. Бе различна от другите жени, които познаваше. Имаше собствено мнение и можеше да спори с него убедително, но не се преструваше, че знае всичко. Това бе доста освежително, след опита му със Сенди.

А и бе омъжена, което я правеше безопасна. Нямаше защо да се опитва да я впечатли, да се тревожи дали й харесва на острова, дали ще иска да остане, дали изобщо би могла да се справи с липсата на културни развлечения и удобства. Не се налагаше да се извинява, задето си ляга рано и става рано. Не беше нужно да се облича специално.

Тъй като беше омъжена, нищо не можеше да стане. Разбира се, хората приказваха. Но онези, чието мнение бе важно за него, знаеха какво мисли за връзките с омъжени жени. Той просто не правеше подобни неща.

Лукас, разбира се, бе тотално запленен от нея, но той бе само едно куче. Какво ли разбира?

Джулия Бехтел му беше приятелка. Затова нямаше нищо лошо в това да я приюти в къщата си на хълма и да й зареди хладилника с храна. Почувства се добре, когато го направи, всъщност направо страхотно. От мига, в който отвори вратата и внесе част от багажа й, мястото започна да му се струва по-уютно. Това, че тя явно харесваше къщата, го радваше още повече.

Не бе взела много багаж със себе си. Доста бързо разтовариха колата й, прибраха храната, окачиха дрехите й в гардероба и свързаха принтера й с компютъра, така че да може на воля да прави снимки, да ги изпраща по електронната поща. Без да обръща внимание на протестите й, той даже инсталира специални програми за обработка на снимки, за да може тя да експериментира и да се забавлява. После, тъй като бе едва четири часът, я разведе из гората около къщата по едва забележими пътечки и покрай порутени каменни огради към разни места, които само той знаеше — развалините на стара изба, полянка, край която имаше гъсталак от брези с белеща се бяла кора, голям скален блок с невероятен изглед от него. Когато се върнаха, наближаваше шест и той отвори бутилка шардоне и наряза една франзела, докато тя изми малко грозде и затопли къс сирене „Бри“. Изнесоха всичко това на верандата пред спалнята, седнаха на столовете с ниски облегалки и се насладиха на покоя, който ги обгръщаше.

 

 

Ноа не знаеше дали заради виното, или заради най-приятното общуване, което му се бе случвало да има от години, или просто заради това, че Иън трябваше да пристигне след шестнайсет часа и повече не можеше да се отлага, но когато най-накрая се прибра в дома на родителите си, се почувства силно въодушевен. Нищо, че се смрачаваше. За пръв път, откакто двамата с баща му бяха тръгнали за сушата в онзи съдбовен вторник, той вдигна щорите, отвори прозорците и проветри къщата. Махна чаршафите от леглото на Хъч и от своето и ги изпра. Направи място в своя гардероб за вещите на Иън, премести собствените си в този на Хъч, а неговите прибра в кашони толкова бързо, че нямаше време да се замисля за огромната загуба. Видя, че половината от хранителните продукти в хладилника са или мухлясали, или развалени, изхвърли ги и избърса рафтовете в подготовка за прясната храна, която щеше да купи на другата сутрин. Изми банята. Изпра кърпите, после и дрехите си. Смени крушката от полилея във всекидневната, която бе изгоряла. Почисти пепелта от печката на дърва.

Докато свърши, вече наближаваше полунощ и беше уморен. Но имаше чувството за добре свършена работа. Къщата бе чиста и ухаеше приятно. Нямаше да го посрами пред Иън. Легнал в чистите чаршафи в леглото на родителите си — а сега негово, с познатия възсолен мирис във ветреца, който влизаше през мрежата против насекоми на вратата и галеше тялото му, той се почувства като човек за пръв път от няколко седмици.

Тогава се замисли за родителите си и за годините, през които бяха спали в тази стая, в това легло. Те бяха щастливи заедно. Спомни си за споделените им погледи и леки докосвания, нищо прекалено очевидно, но достатъчно, за да говори за интимното сливане на душите им. Сега наистина намери утеха в мисълта, че те отново са заедно.

С тази успокоителна мисъл в главата си, той потъна в дълбок сън. Дори не се събуди в обичайния предутринен час, който налагаше ловът на раци, а спа чак до осем, когато се сепна и скочи от леглото, за да свърши набързо разни неща в последната минута, изтича до магазина и обратно, напълни хладилника и бюфета, окоси моравата, изкъпа Лукас.

Когато приключи с всичко, се замисли за Джулия в къщата на хълма — тя го приемаше напълно и дори му се възхищаваше. Окрилен от представата, той подсвирна на Лукас, качи се в пикапа и тръгна да посрещне Иън в Портланд.

 

 

Джулия спа до късно — донякъде, защото ваканциите бяха точно за това, но по-вероятно, защото закъсня с лягането предната нощ. Имаше куп неща за правене — звънна на Зоуи, за да й каже къде е отседнала, остави подобно съобщение на телефонния секретар на Монти, после разопакова част от вещите си, качи се и слезе безброй пъти по стъпалата, разгледа наоколо, за да види кое къде стои и какво би могла да използва, а след това излезе на верандата пред спалнята, за да се наслади на играта на луната и звездите, които ту се показваха, ту се скриваха зад булото на облаците. Докато се изкъпе, остави халката си на шкафчето в банята и се напъха под чистата бяла завивка на леглото, кръвта във вените й кипеше от прилива на адреналин и тя отново си представи ясно събитията от деня, като се люшкаше между неверието и гордостта, между вълнението и страха.

Освен това, когато се пъхна под завивките в леглото на Ноа, ясно осъзна, че… се намира в леглото на Ноа. Това бе нещо, което отвличаше вниманието й от проблемите й, макар да не й действаше успокоително.

Накрая, докато лежеше така, я порази мисълта, че никога досега не е живяла самостоятелно. От дома на родителите си бе отишла направо в общежитието на училището, където имаше още две момичета в стаята й, а след това бе заживяла с Монти. Да, вярно, че той пътуваше по работа, но да те оставят сама у дома не бе същото. Това тук бе самостоятелен живот. Дотогава, докато останеше тук, никой друг нямаше да спи в леглото, да използва банята, да пие от първото за деня кафе.

Засега това й се струваше правилно. Точно такива нови преживявания трябваше да има след катастрофата. В дългосрочен план? Не знаеше. Беше изправена пред дилемата какво да прави в бъдеще и именно това я държа будна до три часа сутринта.

Заспа, без да реши нищо, и се събуди рязко от вида на огромния морав нос на моторница, която изскача от мъглата. Не можеше да си поеме въздух и трепереше, трябваше й цяла минута, докато осъзнае къде се намира, и още няколко, преди да се успокои. Но после отново заспа.

Следващия път, като се събуди, минаваше девет и спалнята бе ярко осветена. През прозорците се виждаше призрачна мъгла, която правеше нещо странно със синьото и зеленото, които иначе биха очертали небето, морето и гората. Облегната на всички онези възглавнички, на които се бе възхищавала предния четвъртък, тя остана да се полюбува за известно време на мъглата — толкова бе запленена, че не чу приближаването на кола до къщата. Явно не бе чула и първото позвъняване на вратата. Едва когато звъненето прерасна в поредица къси, тревожни, пронизителни звуци, тя разбра, че някой е дошъл.

Предположи, че е Ноа, наметна си халата и изтича нагоре по стълбите. Посегна да отвори вратата и видя настръхналата Моли — това би трябвало да върне страха й от предния ден, но не стана така. Джулия изпита мигновено удоволствие и се усмихна.

— Моли! — възкликна тя и хвана момичето за ръката. — Трябва да видиш това — дръпна я да влезе и я заведе надолу по стълбите към верандата. — Гледката е великолепна, нали?

Моли се загледа миг-два, преди да се обърне към майка си.

— Наистина е хубава — тихо каза тя. — Къщата — също. Зоуи каза, че е на Ноа.

— Да — Джулия сложи ръце на раменете на дъщеря си. — Добре. Ти току-що се появи тук без предупреждение. Той тук ли е?

— Не.

— Виждаш ли някакви следи, че е бил тук?

— Не си носиш венчалната халка.

— Никога, не я нося нощем. Знаеш го. Опитай пак. Има ли следи, че е бил тук?

— Не съм търсила.

— Повярвай ми — нежно, но твърдо каза Джулия. — Не е бил. Не живее в къщата, което е единствената причина да съм тук. Това е идеалното място за мен. Не мислиш ли?

— Не знам какво да мисля — отговори Моли, изгубила всякакво подобие на самообладание. Изглеждаше напълно объркана. — Винаги всичко е било едно и също, а сега не е така. Ти си тук, а татко е там, а сега и дядо е тук, а баба — не. Мислех, че от всички хора по света моето семейство е най-задружно. Какво му става на татко? Не знае ли, че ти си най-прекрасната жена, която може да има?

Джулия бе трогната. Дълбоко в нея някаква рана започна да зараства. Обви ръце около Моли и я прегърна здраво, докато тя най-сетне се отдръпна — искаше отговор.

— Не знае ли? Какво търсиш?

— Ласкателства. Приключения. Нещо ново. Риск. Не знам, Моли. Знам само, че наистина съм му много ядосана в момента — когато само Джулия бе наранена от аферите му, бе едно. Но сега и дъщеря им бе засегната, а това променяше нещата.

— Обадих му се тази сутрин — каза Моли. — Говорихме за пръв път след онази нощ, но исках той да знае колко си разстроена. Казва, че няма нищо с онази жена.

Моли може би вярваше на това, но не и Джулия.

— Казва, че тя е стара приятелка, която била заключена извън дома си от съпруга си. Може да е истина. Не съм ги видяла да правят нищо. Казах му, че ти си тук сама, така че, ако иска да дойде, ще имате възможност да се уедините.

— Не си го направила.

— Напротив и той каза, че може да дойде.

Джулия бе ужасена.

— Но аз не го искам тук. Това е моята почивка, моето място и проблемът си е мой. Нямаш право да му предлагаш да идва.

— Той ми е баща…

— Ти си голям човек, Моли. Може да прекараш още няколко ваканции у дома, но след това ще си имаш собствен дом и свои приятели. Аз съм тази, която остава с баща ти. Аз трябва да реша какво искам.

— Той се закле, че нищо не е станало — настоя Моли.

— Този път? — попита Джулия. — Или предния, или още по-рано?

— Не можеш ли да му простиш?

— Въпросът не е толкова в прошката, колкото в доверието. Но с това са свързани и още толкова много неща, Моли. Не става дума само за брака ми. Помниш ли какво казах снощи за това, че се грижа за нуждите на всички останали? Говорех сериозно. И не обвинявам баща ти, нито дядо ти и баба ти или пък теб. Могла съм и да откажа. Но вие всички се нуждаехте от мен, а аз исках да се чувствам нужна. В това също има известно удоволствие.

— Но вече не. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Казвам, че досега съм се определяла спрямо нуждите на другите — съпруга на Монти, майка на Моли, дъщеря на Джанет. Нямам своя собствена идентичност.

— Трябва ли ти такава?

— Така смятам.

— Изведнъж? Сега ли? Заради катастрофата ли?

Джулия се облегна на парапета, обърнала гръб на гледката.

— Повечето от хората, които загинаха, бяха по-млади от мен. Толкова неща им предстояха. А ето ме мен — пощадена. За какво? Защо? Трябва да има причина, нещо повече от онова, което съм направила досега в живота си. И не става дума за нещо от световно значение — сякаш съм длъжна да променя света или нещо такова. Свързано е с мен самата. С това да стана завършена личност.

— Аз смятам, че си завършена личност — обади се Моли.

— Е, аз пък не мисля така. Може би точно това липсва в живота ми. Може би не ценя достатъчно сама себе си — думите й звучаха познато. Трябваше й минутка, за да осъзнае, че ги е чувала преди години, когато бе посещавала терапевта си. Тогава не им бе обърнала голямо внимание. Промяната бе болезнена. Познатото зло бе по-добро от непознатото.

А сега?

— Ще се върнеш ли у Зоуи? — примоли се дъщеря й.

Джулия се огледа.

— Това място е съвсем подходящо за мен в този момент. Можеш да ми идваш на гости, когато пожелаеш.

— Мога ли да остана тук?

Джулия едва не извика. След всичко, което бе изприказвала за това, че се нуждае от лично пространство?

Тя прегърна дъщеря си през рамо и я поведе нагоре по стълбите.

— Искам да останеш у Зоуи.

— Аз искам и ти да си там — настоя Моли и смени темата: — Какво става с баба и дядо? Ами с дядо и Зоуи? Не си размениха и дума. Имам предвид, направо се държаха невъзпитано. Исках да им приготвя франзела с боровинки, но Зоуи настоя тя да сготви и даже не седна да се храни с нас, а все си намираше работа край печката. Дядо се занимаваше само с мен и с вестника си. Мисля да се обадя на баба.

— Маргарет Мари, не го прави. Остави баба си и дядо си сами да решават проблемите си. Чуваш ли ме?

 

 

Съветът бе добър, само да можеше и Джулия да се вслуша в него. Не е твоя работа — казваше си тя сама. — Не можеш да носиш товара на всички останали, докато се мъчиш със своя собствен — изтъкваше тя мислено пред себе си.

Но ставаше дума за майка й, за жена, чийто съпруг след четиридесет и няколко години съвместен живот не само я бе изоставил, но и бе потърсил убежище в дома на другата жена, онази, с която някога бе имал връзка. Джулия би трябвало да има сърце от камък, за да не й съчувства.

Освен това я преследваха думите на Зоуи за това, че майка и дъщеря си приличат. Джулия не искаше да повярва за себе си, че бяга от трудностите, когато такива се зададат на хоризонта.

Потърси Джанет на служебния й телефон. За нейна чест, Джанет вдигна веднага, но отстъплението й стигаше само дотук.

— Да, Джулия — делово се обади тя.

Джулия усети познатото присвиване на стомаха.

— Добре ли си?

— Чудесно.

— Нали знаеш, че татко е тук, при мен?

— Е, щом така е решил.

— Ти съгласна ли си?

— Той е голям човек, Джулия. Може да ходи, където иска.

— Въпросът ми не беше за това.

— Не, но явно това, с какво съм съгласна и с какво не, вече няма никакво значение. Не одобрявах идеята ти да заминеш там. Но ти въпреки това го направи, а сега и баща ти те последва. Ако наистина искаш да знаеш мнението ми, смятам, че той се държи толкова безотговорно по отношение на мен, колкото и ти спрямо съпруга си. Никой от двама ви няма какво да търси там.

— Напротив — изтъкна Джулия, защото така само избягваха основния въпрос. — Тук сме заради Зоуи.

Последва мигновена пауза, след което тя сухо се обади:

— Така е. Предстои ми среща, Джулия. Приятен ден.

 

 

Самолетът на Иън закъсня, което означаваше, че Ноа разполага с цял час на летището, без да има какво друго да прави, освен да си мисли за това, че ще прекара цели три седмици със сина си. Питаше се дали ще се разбират, за какво ще си говорят и дали изобщо могат да стигнат един до друг. Сенди беше права — Ноа беше баща от разстояние. Щеше да му се наложи да се изправи пред негодуванието на Иън, както и пред взаимното им непознаване. За десет години не бяха оставали повече от няколко дни заедно. На практика бяха напълно непознати.

Това трябваше да се промени. Ноа имаше три седмици, за да го направи — само три седмици и почти никакъв план как да подходи. Можеше да лови раци. Но когато ставаше дума за бащинство, беше като в гъста мъгла без сигнална сирена. Времената се бяха променили, откакто бе на седемнайсет. Методите, които бе използвал неговият баща, нямаше да му вършат работа при Иън. Проблемът бе, че Ноа нямаше представа какъв метод би могъл да използва.

Доста объркан, той стана от мястото си и се изправи пред прозореца, докато самолетът най-сетне кацна и се придвижи към терминала. Тогава се дръпна и усети да го обзема страх. Бе се провалил като съпруг и като баща. Нямаше значение, че сега имаше още по-сериозна причина да иска да успее с Иън. Кой би могъл да каже, че няма да се провали повторно?

От другата страна на стъклото самолетът се изправи пред терминала. Докато вратата му се отвори, сърцето на Ноа заби ускорено. Да оставим настрана как ще се държи синът му, той не бе сигурен дори как ще изглежда. Последният път, когато се бяха видели, бе за една вечер в Ню Йорк по Великден преди малко повече от два месеца. Тогава Иън изглеждаше доста представителен на външен вид, с панталони, риза и с хубави обувки, с които можеше да се появи на вечеря в приличен ресторант, да иде на театър или да отседне в хотел „Риц“ близо до Сентръл Парк. Вярно, че ризата му не бе прилично затъкната в панталоните, които бяха прекалено дълги и закриваха обувките му, а косата му бе далеч по-дълга от нормалното. Той бе достатъчно красив, че да му бъде простено всичко това, особено когато се усмихнеше, което правеше за сервитьорите, шофьорите на такси и служителите в хотела, но никога за баща си.

Докато бяха в Манхатън, Ноа бе планирал да посетят Музея по естествена история в желанието си да сподели своята любов към природата със сина си. Иън се бе отегчил.

Появиха се първите пътници. Тъй като бе достатъчно висок, за да вижда добре над другите, Ноа не откъсваше очи от вратата. Хората продължиха да слизат и започна да му се струва, че повечето са напуснали самолета. Тълпата оредя. Показаха се още двама, а след това и три млади момичета. Той започна да се притеснява, всъщност да се ядосва, защото, ако Иън бе изтървал полета, а Сенди не му се беше обадила — Ноа би могъл да прекара сутринта си, зает с далеч по-важни неща, и по-точно е вадене на капани от морето.

Тогава се показа Иън. Носеше модерно избелени джинси и тениска с надпис, а косата му бе по-къса, имаше руси кичури и стърчеше право нагоре, но все така изглеждаше страхотно. Закрачи с бавна и самоуверена походка, когато трите момичета забавиха крачка и му извикаха нещо, преди да отминат. Приятелки от Балтимор? Нямаше значение. Ноа, който не смяташе, че Иън е достатъчно голям, че да се усмихва по този начин на момичетата, всъщност за момент изпита чисто мъжка гордост. Синът му бе мъж или поне много бързо възмъжаваше.

Когато Иън го забеляза, усмивката му изчезна — но гордостта на Ноа остана. От младежа се излъчваше някаква светска увереност. Когато Ноа бе на седемнайсет, нямаше такова нещо. Сега децата порастваха по-бързо. Или може би само децата на сушата растяха по-бързо.

— Хей — извика Ноа и тръгна напред решително. Протегна ръка да се здрависат, но когато хвана тази на Иън, импулсивно го дръпна в прегръдка. Не се получи много естествено, а и сковаността на сина му не помогна особено. Той дори изглеждаше леко ядосан, когато баща му го пусна.

Но Ноа и за миг не съжаляваше за прегръдката. Не беше я планирал, дори не знаеше, че има нужда от нея. Но вместо думите тя говореше много. Иън му беше син, негова кръв и плът. Това трябваше да се знае. Не, нямаше намерение да се извинява за прегръдката.

— Изглеждаш страхотно, Иън — каза той.

Момчето само сви рамене.

— Как беше полетът?

— Добре — отвърна Иън с дълбокия си глас, който все още изненадваше баща му.

— Предложиха ли ви нещо за хапване?

— Фъстъци — в плътния му глас този път имаше и полъх на негодувание.

Ноа се бе надявал да обядват в Роклънд, но реши, че Иън вероятно ще иска да хапне по-скоро.

— Имаш ли друг багаж?

— Не — отвърна момчето с леко и донякъде предизвикателно повдигане на тона в края и кимна настрани към платнената торба през рамо. — Това е. Все пак твоят остров не е Ню Йорк.

Ироничната му забележка бе доста остра. Ноа винаги бе проявявал особена чувствителност по отношение на факта, че не е израснал с изтънченото възпитание на сушата. Разбира се, времето, прекарано в Ню Йорк, все пак значеше нещо, но той си оставаше със скромно потекло. Сенди често го бе използвала като обяснение за онова, което не й харесваше.

Ноа усещаше, че само след минутка ще се настрои отбранително. Тъй като не го искаше, той махна с ръка към изхода.

— Да тръгваме.

 

 

Потеглиха на север по магистралата и Ноа се опита да завърже разговор със сина си.

— Е, как е бейзболът?

— Свърши — беше отговорът.

— Лятото ли имаш предвид?

— Да.

— Шампионатът добър ли е?

Иън сви рамене.

— Това да или не означава? — попита Ноа.

— Да.

— Все още ли играеш защитник?

— Да.

— Но наесен бягаш в кросовете. Харесва ли ти?

Последва ново свиване на рамене, после едно неохотно:

— Поддържам форма.

— Как се справят „Ориълс“?

— Зле. Нищо не е същото, откакто Кал Рипкин се оттегли от спорта.

— Мислех, че има и други добри играчи.

— Продадоха ги.

Ноа въздъхна.

— Ако това може да те успокои, и „Ред Сокс“ продължават да късат сърцата на феновете си.

 

 

Ноа отби от магистралата при Брънсуик и пое по шосе 1 покрай брега към Уискасет, където спряха да обядват в ресторанта „Гозбите на Ред“.

— Тук ли? — попита Иън и огледа със съмнение малката червена сграда, гишето, където предлагаха храна за вкъщи, пластмасовите маси и столове.

— Виждаш ли онази опашка пред гишето? Ред прави най-вкусните рулца от раци в целия щат.

— Не ям раци.

— Може би, защото не си опитвал прилични рулца.

— Направо ми се гади от раците.

Ноа въздъхна.

— Ядеш ли пържени миди?

— Да.

— Поръчай си пържени миди — каза той и излезе от колата.

Иън си поръча пържени миди и изяде всичко в чинията си. Когато Ноа го помоли да му подаде салфетка, той го направи. Когато го подкани да иде до тоалетната, преди отново да потеглят на път, той го послуша. Когато му каза да си закопчае колана, той го закопча.

Значи можеше да изпълнява нареждания. И това бе нещо. Не беше забавно или интересно, нито многообещаващо по отношение на пълноценните взаимоотношения. Но все пак нещо.

Ноа реши да изчака. Поеха отново по шосе 1 и вече бяха преполовили пътя между Уискасет и Дамарискота, когато опита отново:

— Как е майка ти?

— Добре.

— Тормози ли те за ученето?

— Не.

— Тя много се гордее с теб, вече си последна година в гимназията. Как ти се струва?

— Кое?

— Да си последна година в гимназията.

— Гадно е — отвърна Иън. — Всеки те притиска за колежа. Няма да ходя.

— Защо не?

— Не знам какво искам да правя. Ще бъде загуба на време. Освен ако не играя бейзбол, което няма да стане, защото не съм достатъчно добър.

— Кой го казва? — попита Ноа, като го погледна.

Иън му отвърна с предизвикателство в очите.

— Треньорът ми.

— Той какво разбира?

— Много неща.

— Отвори жабката и ми подай слънчевите очила — помоли Ноа. Когато Иън го направи, той попита: — Кои колежи ще разгледаш?

— Не знам. Мама е планирала всичко.

— Иън, това е твоето бъдеще. Избери място, което ти харесва.

Иън не каза нищо.

Ноа го остави на мира, докато, вече в покрайнините на Роклънд, не минаха покрай група момичета. Тогава реши да подхване разговор:

— Познаваше ли онези момичета, които слязоха от самолета преди теб?

— Не.

— Бяха хубави.

— Градски момичета.

Което означаваше, добре знаеше Ноа, че ходят в държавни училища, а не в частно като Иън.

— В това няма нищо лошо. И двамата с майка ти сме ходили в държавни училища. Какви са момичетата в твоето училище?

Иън изсумтя.

— По-готини от тези, със сигурност.

— Има ли някое специално?

— Не.

— Дори и онова, с което беше на бала миналата година ли?

— Тя ми е просто приятелка. И бяхме заедно с други наши приятели. Нищо сериозно.

Когато приближиха до кея, Ноа забеляза едно привлекателно момиче.

— Какво мислиш за нея?

— Бива си я — отвърна Иън.

— Ако бях на твоите години, щях да кажа, че е страхотна мадама.

Иън го зяпна стреснато.

— Но ти не си на моите години.

— И съм много благодарен за това — отбеляза Ноа, изключи мотора и отвърна на погледа му. — Не помня да съм се карал с родителите си, но съм сигурен, че доста съм ги предизвиквал. Ако са ме научили на нещо с примера си, то е било да съм търпелив. Десет минути, докато се качим на ферибота — добави той и се загледа напред.

 

 

Търпението бе едно, реши Ноа, а напредъкът нещо съвсем различно. Застанал до парапета, докато фериботът пресичаше провлака, той се чудеше дали първото ще доведе до второто. Искаше пълноценна връзка със сина си. Подобна размяна на въпроси и отговори не означаваше общуване.

Добрата новина бе, че макар на ферибота да имаше достатъчно места, където да се скрие, Иън не се отдалечи много. Стоеше до парапета на около два метра от баща си и наблюдаваше островите, които бавно изплуваха на хоризонта и добиваха все по-ясни очертания. От четирите, които лежаха на пътя на ферибота, Ноа би могъл да му посочи Литъл Сойър, Биг Сойър, Уест Рок и Хъл. Би могъл да му покаже минаващата наблизо рибарска лодка „Моята Андрея“ с Лесли Крейн на руля. Би могъл да посочи на Иън редицата златнозелени шамандури на Лесли и да му обясни, че те са разположени в посока север-юг, да му каже също, че ако някой иска да знае дали уловът ще е добър, търси именно тези шамандури в зелено и златно, тъй като Лесли е много способен и се смяташе за един от най-добрите ловци на раци на острова. Би могъл да покаже на Иън и къде бе потънала „Амелия Селест“ и бе повлякла към дъното и живота на дядо му.

Но Ноа не каза нищо. Не можеше да разчита, че момчето няма да направи някоя саркастична забележка, която да предизвика гневната му реакция. Именно това би искал да избегне. По-добре, реши той, да остави нещата да се развиват постепенно.

Но не било съдено да стане така. Фериботът едва бе акостирал на кея на Биг Сойър и Ноа тъкмо бе свалил колата си, когато видя да му маха Майк Клинг, чиято бръсната глава блестеше на слънцето.

— Имаме проблем, Ноа — каза той. — Онези шамандури, които пусна на вода северно от скалата Мейн Маст. Сиви са.

— Сиви?

— Боядисани. Веднъж, след като ги забележиш, виждаш синьото с оранжеви ивици отдолу, но проблемът е да ги забележиш. Сливат се е вълните.

— Боядисани значи — това бе нещо ново. Ловците на раци не носеха боя в лодките си. Новаците в занаята може би, ако са силно подразнени, че въжетата им са били завързани на възли. — Искаш да кажеш, че е вандалска постъпка?

Точно така.

— Само моите ли?

— Така изглежда.

— Хабър и Уелк?

— Най-вероятно.

Така става, много добре знаеше Ноа. Навлизате в наша територия, ние завързваме възли по въжетата ви, вие ни боядисвате шамандурите. Срязването на въжетата бе следващата стъпка. И той бе готов. Хабър и Уелк явно го бяха нарочили за жертва. Защо да не им го върне?

Прокара ръка по врата си. Той самият бе доста способен ловец и се бе надявал на добър улов от капаните близо до скалата Мейн Маст. Те бяха разположени на каменисто дъно, каквото предпочитаха раците в края на юни, когато си сменяха черупките и когато, изпълзели от старите си черупки, чакаха новите да се втвърдят и междувременно бяха уязвими за враговете си. Каменистото дъно им предлагаше скривалища, каквито нямаше по пясъчното дъно.

И така можеше да изтегли капаните си; в корабния дневник бе отбелязал точното местоположение на всеки един. Но щеше да се наложи да пребоядиса шамандурите. За тази цел трябваше да ги върне на брега, което пък означаваше да изтегли и капаните и да прибере и тях на брега, а това щеше да наложи няколко курса с лодката или да я натовари прекалено много, като се има предвид вероятният брой на засегнатите капани. Освен това означаваше да загуби няколко дни за лов.

— Трябва да се свърши — каза той не толкова на Майк, колкото на себе си. Превключи на скорост, като си мислеше да продължи към къщата, където да настани Иън, но после му хрумна друго. Даде назад и паркира пикапа. Още бе рано, оставаха още няколко часа дневна светлина. Преди да реши какво да прави, трябваше да прецени колко сериозни бяха пораженията.