Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summer I Dared, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Лятото на дързостта

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0268–5

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

„Харбър Грил“ бе също толкова, непретенциозен, колкото и останалата част от Биг Сойър. Покрит с кедрови греди, които бяха посивели от соления въздух, ресторантът бе на два етажа. Главният вход с широки двойни врати, засенчени от тента, се намирате на горния етаж, на върха на широко извито стълбище, с две големи площадки на всяка извивка. Името му бе изписано на предната част на тентата, макар че едва ли бе нужно. На острова имаше само едно заведение за хранене и от всички сгради, които бяха накацали по хълма, над пристанището, оттук се разнасяше най-апетитната миризма. Ухаеше ту на питки с масло, които се препичаха за сандвичите с раци, ту на пържени миди, на гъста рибена супа, на филе на скара, или — както тази вечер — на печени ребърца.

На долния етаж се помещаваше кухнята и там имаше малко прозорци, само колкото бяха нужни за осветление и вентилация, но горният, който бе отреден за посетителите, бе нещо различно. Огромните прозорци предлагаха изглед към пристанището от три страни, като само по средата имаше стъклена врата. Тя водеше към откритата тераса, която стоеше над водата върху солидни опори.

През зимата хората се събираха около бара. Благодарение на сателитната чиния на покрива на телевизионния екран се редуваха едно след друго спортни състезания. Но с наближаването на топлото време предпочитаното от всички място бе терасата. Покрай трите открити страни минаваше неподвижна пейка; също като пода и тя бе от солидно дърво, посивяло от времето. Останалата част от пространството бе заета от маси, върху които имаше масленозелени покривки, чинии в най-различни цветове и малки вази със свежи цветя. Една подвижна тента, която сега бе наполовина прибрана, осигуряваше сянка през деня, когато слънцето припичаше. Вечер мястото се осветяваше от мекото сияние на високи лампи, като онези, които ограждаха кея.

Светлините още не бяха запалени, когато Джулия, Моли и Зоуи пристигнаха. Макар слънцето вече да бе ниско на хоризонта, все още оставаше около час до залеза. Джулия нямаше как да не си припомни, че бе дошла на острова, но същото време преди една седмица. Тази вечер нямаше мъгла; въздухът бе приятно топъл и пристанището спокойно, но споменът бе болезнен.

Подсилваше го присъствието на един белокос мъж, седнал самичък на пейката в ъгъла. Бе преметнал крак върху крак и се облягаше с лакът върху дървения парапет. Другата му ръка, с възлести пръсти, стискаше питието му. Бе се вторачил отвъд лодките в пристанището, към открития океан.

Зоуи ги поведе към една от масите, но едва бяха седнали и Джулия скочи от мястото си.

— Ей сега се връщам — прошепна тя и се запъти към мъжа в ъгъла.

Той отпиваше полека от уискито си, изглеждаше потънал в мислите си и за миг тя се поколеба дали да не се върне. Но изпитваше нужда да поговори с него. Мълчаливо седна на пейката. Остави достатъчно разстояние помежду им, но нямаше съмнение защо бе дошла.

Той я погледна, кубчетата лед в чашата му звъннаха при потрепването на ръката му. Очите му бяха сиви, също като веждите, косата му и като пейката, на която седеше. Макар ризата и панталоните му да бяха бежови, все едно бяха сиви, толкова бе помръкнал.

— Аз съм Джулия Бехтел — внимателно каза тя. — Бях на ферибота онази нощ.

Той кимна.

— Исках само да ви кажа… — какво наистина искаше да му каже? Нямаше представа. — Исках само… ами забелязах ви на погребенията. Загинаха хора и това е огромна трагедия за всички нас. А вие загубихте и „Амелия Селест“. Говори се, че за вас тя е била като жив човек.

— Като съпруга — потвърди Матю с дрезгав от годините глас.

— И вече я няма. Исках само да ви кажа, че много съжалявам.

Той пак кимна.

Джулия се усмихна и понечи да стане, после се поколеба. Трябваше да има и нещо друго, което да се каже на един самотен човек. Опита се да измисли нещо, но обичайните светски разговори, в които бе толкова добра в града, не подхождаха тук. Той едва ли би искал да обсъжда изложбата на старите италиански майстори в музея „Метрополитън“, новия суши бар в „Сохо“ или последните клюки за кмета на Ню Йорк.

Затова само се усмихна отново, кимна, въздъхна. Погледна към клиентите на ресторанта. Още две маси бяха заети преди малко. Оставаше само една свободна.

— Доста е пълно — отбеляза тя.

— Винаги е така — отвърна той.

— Заради ребърцата ли са тук?

— Не. Просто си идват.

Тя огледа хората. На почти всяка от заетите маси имаше по четирима души, на някои дори и по петима, като бе дръпнат допълнителен стол. В сравнение с тях нейната маса изглеждаше празна само с Моли и Зоуи.

— Седнала съм заедно с леля ми и с дъщеря ми, но има още едно място. Искате ли да се присъедините към нас?

Матю се усмихна леко. Това добави още една линия, макар и леко изкривена, към набръчканото му лице.

— Благодаря, но ще си остана тук.

Откъм другия край на терасата се извиси глас. В него се долавяше изкуствено веселие, причинено от алкохола, и след това чуха дрезгав смях.

Матю измърмори нещо.

— Извинете? — Джулия не чу точно и се приведе напред.

— Онези мъже с плодовете — повтори той. — Гръмогласни типове. Безчувствени типове.

Джулия бе съгласна. Колкото и да бе приятно мястото, не би могло да изтрие спомена за изминалата седмица. Тя го усещаше, със сигурност и другите изпитваха същото. Шумното веселие не бе уместно.

— Защо ги нарекохте мъжете с плодовете?

— Шамандурите им са боядисани като плодове. Зелено и мораво — зелен лимон и тъмно грозде. Това е проблем.

— Цветовете ли?

— Шамандурите. Има ги навсякъде из водите на Биг Сойър. А не им е позволено.

— Бреговата охрана не може ли да ги спре?

— Това не е федерален закон, не е дори и щатски. Такъв е законът на Биг Сойър — сега гледаше към нея, явно забеляза недоумението й, защото заговори с лекота, която тя не бе очаквала, като се имат предвид кратките му реплики до този момент. Сега лицето му не бе толкова посивяло. Гласът му бе тих, но наситен с чувство. — Всеки остров има своя територия, където ловуват рибарите му. Това е неписано правило. Външни хора не залагат своите капани там.

Джулия бе заинтригувана.

— Как се разбира къде свършва едната територия и започва другата?

— Просто се знае — търпеливо отвърна Матю. — О, границите се размиват с настъпването на зимата, когато човек трябва да излезе отвъд обичайните места, за да хване нещо добро в капаните си. Раците може да имат миниатюрни мозъци, но не са толкова глупави. Не обичат да стоят близо до повърхността през януари и февруари. Затова изпълзяват по дъното на океана към по-дълбоки води. Така че, ако искаш да ги уловиш, трябва да ги последваш. Това означава, че ти отнема повече време да стигнеш до шамандурите си и да се бориш с лошото време. Не са много хората, които се захващат с това.

— Заради опасността ли?

— И заради слънцето.

Тя се усмихна озадачена.

— Слънцето?

— Във Флорида. Аризона. Тортола. Има една група рибари от остров Хъл, които заминават на юг четири месеца всяка зима, за да избягат от студа. Разбира се, има и такива, които ловят риба само тогава.

— Само през зимата?

— От януари до юни.

— Изобщо не излизат през лятото?

— Не — той отпи от чашата си.

Джулия се обади, размишлявайки на глас:

— Мислех, че именно лятото е най-усиленото време.

Ледените кубчета паднаха на дъното, той опря чаша до бедрото си.

— Така е. Много повече раци се ловят през август и септември, отколкото през януари, февруари или март. Разбира се, това означава, че цената е по-висока през зимните месеци. Хващаш по-малко, но изкарваш повече.

— Вие заминавате ли на юг?

— Не. Управлявам ферибота — той спря рязко и извърна поглед.

Джулия му съчувстваше.

— Полицията откри ли нещо ново? — попита тя.

Той поклати глава.

— Ще купите ли друга лодка?

Свиване на рамене.

Тя се усмихна с разбиране.

— Предполагам, че още е рано да се каже.

Мъжът кимна, после вдигна очи, когато една сервитьорка донесе вечерята му. Бе облечена с тъмнозелена униформена риза, къси панталонки в маскировъчен цвят, навити надолу чорапи и маратонки. Косата й бе вързана на опашка и се усмихваше мило.

— Заповядайте, капитан Крейн. Моруна в тесто, двойно препечен картоф и зелен фасул с бадеми.

Тя остави поръчката на пейката с лекота, която показваше, че това не е нещо необичайно. Той изпи остатъка от уискито си и й подаде чашата си, като вместо това пое увитите в салфетка прибори, които тя му подаде. Салфетката бе платнена, в същия тъмнозелен цвят като униформата на сервитьорката. Веднага след като тя си тръгна, той много внимателно — едва ли не предпазливо — започна да развива салфетката.

Джулия усети, че наблюдава своеобразен ритуал. Време бе да си тръгва.

— Сигурен ли сте, че не искате да дойдете при нас? — попита пак тя.

Той кимна, съсредоточен в развиването на приборите. Тя стана.

— Мястото е свободно, в случай че промените решението си. Благодаря, че поговорихте с мен. Онова, което ми разказахте за лова на раци, беше много интересно.

Той леко махна с ръка за довиждане, но бързо се върна към яденето си.

Джулия се запъти обратно към масата си. Докато прекосяваше терасата, хората я гледаха. Избрана, бе казал Ноа. Не бе свикнала с това. С облекчение седна на мястото си.

— Трябва да има винаги определени ястия в менюто, като например хамбургери и пържоли, дори и месно руло — обясняваше Зоуи на Моли, — защото някои от мъжете тук не хапват нищо друго.

— Дори и раци ли? — попита Моли, на която явно й бе забавно.

— О, това ядат през цялото време, но тях могат да си сготвят и у дома с отбрани неща от дневния улов. Тук искат нещо по-различно — тя поясни на Джулиям, — говоря за Рик Грийни. Моли се изненадва колко отбрано е менюто и аз й казах, че той е доста придирчив и умен човек. Когато купи това място, то беше просто една закусвалня за рибари. Външни хора изобщо не припарваха. После взеха да строят големи къщи по дългата част на острова, започнаха да пристигат луксозни яхти и той усети, че трябва да предложи нещо различно, ако не иска да си прахоса шанса. Затова постегна ресторанта, разшири кухнята и напечата меню.

— Дотогава — обясни на майка си Моли, която изглеждаше очарована от идеята, — менюто се пишело на ръка на една дъска всеки ден и непрекъснато се променяло. Приготвял всичко, което наловят местните рибари.

— И все още го прави — каза Зоуи и подаде на Джулия менюто. — Това са специалитетите за деня.

— Поръчахме ти студен чай, мамо. Или искаш вино?

Джулия се усмихна.

— Чаят е чудесна идея. Извинявайте, че ви оставих сами. Исках да поговоря с него. Не ми харесва, че е сам-самичък там. Поканих го да дойде при нас, но той отказа.

— Не се изненадвам — меко каза Зоуи. — Харесва му да е сам. Не обича да приказва много.

— Но с мен поговори. Когато го попитах за лова на раци, каза много неща.

— Бинго. Питай го каквото и да било за раците по всяко време и ще ти каже всичко, което искаш да знаеш. Вечерята е нещо друго. През повечето дни от седмицата той сяда в онзи ъгъл. Пие уиски, хапва моруна в тесто и гледай само — поръчва пудинг с тапиока за десерт. Обича го топъл.

— Има ли семейство? Деца? Братя или сестри?

— Да, има. На Биг Сойър е пълно с хора с фамилия Крейн. Вероятно е роднина на половината от посетителите тук, на терасата.

— Тогава защо седи сам?

— Защото така си е избрал. И не е единственият в това отношение. Вътре вероятно има поне половин дузина маси с по един или двама на тях. Тук има много самотници. Това е едно от нещата, които винаги съм харесвала на Биг Сойър — или на който и да било от островите наоколо. Никой не те гледа странно, ако седиш сам. Няма нищо срамно. Хората държат на личното си пространство, това е. И са свикнали да го получават. Ловът на раци е самотно занимание.

— Но нали всъщност не излизат на лов сами? — попита Моли.

— Обикновено по двама, но все пак си е доста самотно, когато е ден след ден и седмица след седмица.

Джулия бе озадачена.

— Бих предположила, че точно поради тази причина биха се радвали да имат компания, когато се върнат на брега — тя се огледа, но не забеляза Ноа Прайн. Запита се дали не бе вътре.

— О, хората, които се занимават с лов на раци, общуват помежду си — продължи Зоуи, — говорят си за времето, за стръвта и за размера на улова, но това не са обичайните приказки, с които сме свикнали ние с теб. Онези, които оцеляват, като ловят раци — или каквато и да било риба — и въобще всички, които живеят на остров, са хора, на които им харесва да са сами. Което не означава — добави тя, като вдигна поглед и се усмихна още по-широко, — че тук няма хора, които обичат да общуват с другите.

Тя разтвори ръце, за да поздрави триото, което се приближи — двама мъже и една жена, около трийсет и пет-шест годишни, облечени с пуловери и джинси.

— Акварелни бои, спрей и копринена щампа — каза тя, посочвайки съответно към всеки, за да представи предпочитаната им художествена техника.

И тримата бяха безкрайно мили. Попитаха Джулия за катастрофата и как се чувства, изразиха загриженост за Кими Колела и обсъдиха възможността Арти Джоунс да е бил убит. Очевидно нямаше значение дали познават човека лично. Ако се окажеше, че е убит, всички местни хора щяха да издирват виновника толкова усилено, колкото и ако Арти наистина бе един от тях.

Разговорът постепенно стана доста тежък. Когато художниците си тръгнаха, Джулия отново усети полъх от онова безпокойство, която я бе обзело по-рано. Доловила настроението на майка си, Моли смени темата.

— Колко голяма е кухнята тук? — попита тя Зоуи.

— Рик и още трима са заети с готвенето, шестима обслужват масите и други трима почистват отзад.

— Откъде се снабдяват с месо?

— Доставят му го от Портланд всеки ден.

— Рибата от местните хора ли идва?

— Не всичко. Нашите рибари не ловят риба тон, нито пък палтус или скариди. Те също идват от Портланд.

Пристигнаха питиетата им — студен чай и за трите. Сервитьорката, която ги донесе, бе същата симпатична млада жена, която бе поднесла вечерята на Матю Крейн. Според Джулия тя едва ли бе по-голяма от Моли.

— Готови ли сте да поръчате, дами? — попита момичето.

Джулия разгледа менюто. Беше доста обширно — и да, наистина включваше и основните ястия, които бе споменала Зоуи, макар и специално допълнени. Пържолата се сервираше върху кускус, с три вида сос, добавка от царевичен пудинг и запечени на скара аспержи. В месното руло имаше чушки и босилек и се предлагаше с картофено пюре, подправено с чесън и доматен сос. Пърженото пиле беше с царевична панировка и се сервираше върху канапе от зелена салата с пюре от сладки моркови и цвекло. Изборът на риба бе невероятно богат и включваше интересни рецепти за приготвяне на моруна, костур, тон, скариди, няколко вида миди и раци. И разбира се, имаше ребърца — колкото можеш да изядеш за определена цена. И повече салати, отколкото бе очаквала Джулия. Много от тях бяха сред специалитетите за деня, заедно с ребърцата на отделна страница, пъхната допълнително в голямото меню и красиво оформена, с днешната дата в горния ъгъл.

Тя вдигна очи и забеляза, че всички погледи са вперени в нея. Зоуи и Моли вече бяха поръчали. Чакаха тя да си избере.

— О. Извинете — усмихна се на сервитьорката и поръча салата с риба тон, която не бе приготвена с обикновена консервирана риба. Тази тук бе прясна, леко запечена на скара и се сервираше топла и на тънки филийки върху плато от зелена салата, с панирани резенчета сирене „Пармезан“ и винегрет с „Кианти“.

— Как бихте искали да ви я приготвим? — попита сервитьорката.

— Леко запечена, моля — реши Джулия и подаде менюто. Щом момичето се отдалечи, тя се обърна към Зоуи. — Страхотно меню. Всичко това дело на Рик ли е?

— Направено е с общи усилия. Всеки, който пътува нанякъде, носи нови идеи.

— Ами печатното оформление?

Зоуи гордо се усмихна.

— Компютърно грамотните хора на изкуството се редуваме да го правим. Рик се отплаща с безплатна храна. Днес вечерята е за сметка на заведението.

Гръмогласен смях избухна на масата на мъжете с плодовете и изтри усмивката на Зоуи. Тя се обърна и ги изгледа, както сториха и половината от останалите посетители на ресторанта. Мъжете продължаваха да се хилят и да пръхтят, явно нехаейки, че са станали обект на всеобщо внимание.

Зоуи отново се обърна напред към масата си, вече ядосана.

— Има и туристи през лятото, които понякога са доста шумни. Арти Джоунс бе от тази порода, но вече не е между живите. Както и още осем души. Току-що погребахме четирима от тях тук и въпреки това тези типове се смеят на висок глас. Само неприятности носят.

 

 

Същото мнение преобладаваше и сред събраните в мрачната задна стаичка на магазина за рибарски принадлежности на Брейди. Покрай стените бяха наредени кашони, струпани хаотично, на места по три един върху друг, на други — по пет. Под флуоресцентните лампи бяха разположени две бюра и няколко стола. Някои бяха дървени, други — метални и всички бяха стари. За сметка на това — поне според стандартите на острова — мъжете, които седяха на тях, бяха млади. Общо седмина на брой, те представляваха ядрото на местното сдружение на рибарите, „групата на капаните“, както ги наричаха, и по общо мнение въплъщаваха бъдещето на Биг Сойър. Сега бяха по-чисти от обикновено, тъй като повечето се бяха изкъпали заради погребението на Хъч. Онези, които тогава носеха панталони, сега бяха с джинси и тениски. Някои държаха кутии с бира, други — кафе в картонени чаши. Едни бяха обкрачили столовете си, а други се бяха облегнали назад и се полюляваха само на задните им крака.

Хейс Милър беше собственик на „Уила Би“, която сега бе закотвена на пристана. Едър мъж с голяма брада, той бе трето поколение ловец на раци и знаеше правилата на занаята.

— Само неприятности ни носят — обвини той. — Нищо добро не е излязло от лодка от Уест Рок в този край. Онези от Уест Рок трябва да събират миди. Нямат работа с капаните.

— Още по-малко в наши води — отбеляза Лесли Крейн. Той бе далечен братовчед на Матю Крейн, среден на ръст и много жилав. Залагаше капани от „Моята Андрея“, която носеше името на жена му, в момента бременна с петото им дете. Многото гърла за хранене правеха Лесли твърде ревнив по отношение на улова. Капани, разположени близо до неговите, където нямаха право да бъдат, му бъркаха направо в джоба и го лишаваха от препитание.

Джо Брейди неофициално бе признат за гласа на разума в групата и нещо като началник на пристанището на Биг Сойър. Тъмнокос, с добре поддържана брада и с не толкова обрулено лице, самият той не се занимаваше с лов на раци, а с магазина за рибарски стоки. Но произхождаше от семейство на рибари и знаеше за занаята колкото и всеки друг. Все пак бе достатъчно дистанциран от ежедневния риболов, което му гарантираше по-добър поглед отстрани. Когато страстите се нагорещяваха, той се намесваше хладнокръвно.

— Какво знаем за тях? — попита сега той.

— Казват се Хабър и Уелк — отвърна Джон Матър. Тих човек, с очила, собственик на „Трапер Джон“. — Купили са лодката в Нова Скотия и са я оборудвали с всевъзможни уреди. Те самите са от Флорида.

— Говори се, че са купили осемстотин капана.

— Това е напълно законно — обади се Елтън Хикс. Петдесетгодишен, той бе най-възрастният член на групата и най-консервативният.

— Обзалагам се, че са надвишили този брой.

— Повече от осемстотин ли?

— Ами защо не? Кой може да каже?

— Хейс е прав — подкрепи го Майк Клинг. Двамата с баща му излизаха в морето с „Мики и Майк“. Мики бе направо легендарен с големината на уловените от него раци, а и с бързината на лодката си. Винаги побеждаваше в състезанието с риболовни лодки по случай Четвърти юли. Синът му явно бе наследил всичко това и също бе член на групата. Двайсет и девет годишен, той беше най-младият и единственият с бръсната глава. Освен това бе и най-изобретателен. — Помните ли онези типове на остров Салиника по миналата година? Бяха заложили триста капана повече от разрешеното, всички с подправени обозначения. Щеше да им се размине безнаказано, ако не бяха подшушнали за това на Бреговата охрана. Може би някой от нас трябва да им звънне. Ако питате мен, тези двамата са главните заподозрени.

— Главните заподозрени в какво? — попита Ноа. Той следеше обсъждането, облегнал лакти на коленете си и здраво стиснал челюсти. — За лов на раци ли става дума или за убийство?

В стаичката настъпи тишина. Джо се обади със сериозен глас:

— И за двете. Помисли само къде онези типове с плодовете имат най-много капани.

— На север от Биг Сойър — отговори Майк. Предните крака на стола му се удариха в пода. Той погледна възбудено Ноа. — Нали тъкмо натам се е запътил „Звяра“ след първото си профучаваме покрай „Амелия Селест“? Ами ако Арти с онези ми ти двойни перки на двигателите се е врязал право в техните въжета? Ами ако Хабър и Уелк са били достатъчно ядосани, че да извадят пушката си и да стрелят?

— Ако е бил ударен, защо е продължил да кара „Звяра“? — логично попита Джо.

— Може да е бил тежко ранен и да не е можел да помръдне. Или пък загубата на кръв е причинила спирането на сърцето му по-скоро, отколкото мислехме. Може да е загинал на място.

— Ами автоматичната аварийна спирачка? — попита Лесли. — Ако е паднал, тя би трябвало да спре лодката.

Хейс мрачно се изсмя.

— Арти ли? Типове като него се мислят за прекалено големи мъже, за да инсталират подобно устройство на лодките си.

— Значи съм прав — продължи Майк. — Хабър и Уелк са извършили убийство. Да ги уличим в това и можем да кажем сбогом на шамандурите им.

— Но може ли някой да докаже, че именно те са убили Арти? — попита Джо. — Последното, което разбрах, бе, че съдебният лекар не може да каже със сигурност какво оръжие е било използвано.

— Много е просто — упорстваше Майк. — Претърсваме лодката им, намираме оръжието и доказваме, че с него е било стреляно миналия вторник.

— Ха! — възкликна Елтън. — Ами ако кажат, че са стреляли по тюлени? Това се прави непрекъснато. По дяволите, та и аз го правя. Проклетите животни се вмъкват в капаните ни и изяждат улова ни. Всички стреляме по тюлени.

— Може да се докаже, че са били в морето по същото време — настояваше Майк.

— Но не може да се докаже къде точно са били, освен ако няма свидетел — каза Джо.

— Може да се намери свидетел. Все някой трябва да ги е видял през деня. Знаем приблизително къде е бил всеки от нас. Няма ли да е чудесно да убием два заека с един изстрел?

Всички от групичката се умълчаха. Измина около минута, преди Джо да отбележи:

— Не казваш нищо, Ноа. За какво мислиш?

Мислеше за Хъч и Иън — за Хъч, който още не бе изстинал в гроба, и за Иън, чието отсъствие му тежеше много. Още повече, след като бе видял вълнението по лицето на Джулия Бехтел, когато дъщеря й бе слязла от онзи пикап. Тогава Ноа бе изпитал още по-голяма празнота, още по-силно чувство за провал.

Можеше да постигне нещо повече в живота. Беше го заявил на Джулия и си го бе повтарял десетки пъти сам на себе си — и това нямаше нищо общо с лова на раци. Нито с колежанското образование и печеленето на пари в Ню Йорк. Ставаше дума за личния му живот. Сенди. Синът му. Баща му. По дяволите, не бе разговарял достатъчно дори и с майка си, която бе толкова мила.

— Ноа? — подкани го Джо.

— Има един проблем в тази теория — посочи той. — Мъглата.

И внезапно това го вбеси. Ако не беше мъглата, Хъч щеше да е тук и Ноа щеше да продължава да живее по същия начин, по който бе живял през последните десет години.

Известно време никой не проговори. Накрая Джо се обърна към останалите:

— Прав е. Мъглата бе ужасно гъста, когато стана катастрофата. Онези двамата не биха могли да видят кой пресича и срязва въжетата им.

— Нямало е нужда да видят — убеден бе Майк. — Можели са да чуят. Всеки познава моторницата на Арти. Тя е единствена по рода си в тези води толкова рано през сезона. Ами ако са стреляли напосоки и са улучили?

— Това е малко вероятно, Майк.

— В онази мъгла няма как да е стреляно от брега — обади се и Джон с тиха увереност.

— Значи — обобщи Джо, — ако изстрелът не е дошъл от брега или от друга лодка, тогава е стреляно на борда на „Звяра“.

Хейс съвсем се обърка.

— Да не би да мислиш, че сам се е застрелял?

Майк отвори широко очи.

— Самоубийство. Това е нещо ново — после се намръщи. — Що за глупак би се опитал да се самоубие, като стреля в рамото си?

Лесли, който бе мълчал известно време, се обади отново. Изглеждаше замислен.

— Да допуснем, че някой е стрелял по него, преди да излезе в морето. В такъв случай Арти би трябвало да е пълен глупак, за да потегли от пристанището с огнестрелна рана.

— Освен ако не се е боял за живота си. Може да е бил принуден да тръгне.

— Или пък е искал да умре в океана. Помните ли Кейлъб Дракут?

— Кейлъб бе неизлечимо болен. Арти Джоунс не беше.

— Откъде да знаем?

— Началникът на полицията щеше да каже. Той е разговарял с жената на Арти.

— Може би на нея й е нужен някой заподозрян. Застраховката „Живот“ не се изплаща при самоубийство.

— Това вече е различно — поде идеята Майк. — Ами ако тя е наела някого да го убие?

Хейс изсумтя.

— Чуй се само. Защо един професионален убиец ще се цели в рамото, както и самият Арти?

Джо въздъхна.

— Уморих се, искам да се прибирам у дома, а и Ноа току-що погреба баща си и ни прави услуга с присъствието си. Тъй че е време да вземем решение. Какво да правим с онези типове с плодовете, които залагат капаните си редом с нашите? Брат ми Гил е готов да ги застреля.

— Аз ще стрелям — обади се Ноа толкова хладнокръвно, че всички се обърнаха към него.

— Много смешно — каза Джо.

— Говоря сериозно — заяви Ноа. Цяла седмица не бе свършил нищо съществено. Беше готов за действие. — Какво ще кажете за няколко дупки близо до ватерлинията на лодката им? Ще им се наложи да изтребват вода като луди, но няма да потънат, а дори и така да стане, няма да се удавят. Имат си спасителни жилетки. Нека да прекарат няколко часа във водите на Северния Атлантически океан.

Мислеше си за Хъч, който вероятно бе загинал почти мигновено, така че не бе почувствал нищо, нито студа, нито огъня, и все пак изпитваше отчайваща нужда да направи нещо. Нямаше значение дали Хабър и Уелк са стреляли по Арти. Онези техни шамандури, които не бяха на мястото си, бяха достатъчна причина играта да загрубее. Повече от достатъчна.

— Ядосан си — отбеляза Джо.

Ноа се обърна към него.

— Дяволски си прав, ядосан съм.

— Стрелбата не е начин да се оправят нещата.

— Определено ще ми помогне да се почувствам по-добре — веднага щом го изрече на глас, гневът му леко се поуталожи.

— Никаква стрелба — каза Елтън. — Поне засега. Първо ще им дадем знак.

— Искаш ли да срежа няколко от въжетата им? — предложи Майк и огледа останалите за подкрепа. — Това си е знак.

— Възлите са по-добра идея — разсъждаваше Джон, докато леко побутваше нагоре очилата си. — Завързаните на възел въжета не могат да минат през макарата. Няма да могат да изтеглят нито един капан.

— Това само ще ги забави — не се съгласи Майк. — Ако срежем въжетата, ще загубят капаните си. Това ще им струва доста.

— Ами ако срежат нашите въжета в отговор?

— Ще срежем още от техните. Ще изваждаме техните капани и ще ги изпразваме.

— По дяволите, не искам да си губя времето да изваждам техните капани от водата — обади се Лесли. — А и не искам да се забърквам в истинска голяма война за територии. Прекалено скъпо е. Вижте. Целта е да ги изгоним от нашите води. Съгласен съм с Джон. Да завържем възли по въжетата им. Ако ни отвърнат със същото, ще знаем за какво става дума.

Джо се огледа наоколо.

— Всички ли са съгласни?

Никой не се противопостави. Планът бе приет.

Внезапно усетил безпокойство, Ноа стана от стола си. Стисна ръцете на Джо и Лесли за довиждане, кимна на останалите и излезе навън с широки крачки. Ако бе погледнал на запад, щеше да види небето, оцветено в оранжево и сиво на хоризонта, където последните слънчеви лъчи огряваха далечните облаци. Но очите му бяха сведени към земята, когато тръгна по уличката между здравната клиника и магазина на Брейди, а когато зави на ъгъла и пое по главната улица, Лукас се присъедини към него.

Гледката към хоризонта изчезна. Тук бе паднал мрак. Големият универсален магазин на острова още бе отворен и вратата с мрежата против насекоми хлопваше всеки път, когато някой влезеше или излезеше. По това време на деня обаче имаше по-голямо раздвижване в „Грила“. Чуваше приглушени разговори откъм терасата и тракането на чинии и прибори от съдомиялните машини в задната част на ресторанта.

Той и кучето му не бяха сами. Имаше и други хора по пътя надолу към пристана, но той не ги погледна. Не искаше да чува повече съболезнования, нямаше настроение за това. Все още мислеше за Хъч и за Иън, но сега мислеше и за Арти. Би било много удобно, ако приемеше, че жената на Арти е наела някого да убие съпруга й — ако някой просто е облегнал тялото на Арти на руля на „Звяра“ и е насочил лодката към открито море с намерението да продължи напред, докато накрая океанът я погълне, сякаш е черна дупка. Тогава щеше да има кого да обвинява. Би било много удобно.

Но възможно ли бе? Не смяташе така. Имаше си своя теория и тя не му даваше мира.

Можеше и да бърка. Онази нощ бе много разсеян, ядосан на Хъч и адски изморен. Не бе огледал добре другите в задната част на ферибота. Тогава как можеше да е сигурен? Да си изкара яда на мъжете с плодовете, беше едно — нямаше съмнение, че са виновни, задето бракониерстват в техни води, но да подхвърля обвинения, които биха могли да засегнат невинни хора, бе нещо съвсем друго.

Единственият човек, с когото би могъл да поговори, без да навреди на никого, беше Джулия Бехтел. Може би тя беше видяла нещо, без да го осъзнава — или не беше видяла. Трябваше да реши кога да си поприказва с нея.

Междувременно не можеше просто да седи и да бездейства. Затова тръгна към „Лейла Сю“, отвърза въжетата и я отблъсна от кея. С Лукас в краката си, той насочи лодката извън пристанището. Щом излезе от него, увеличи скоростта. Падна нощ. Той включи уредите за ориентиране, но едва ги поглеждаше. Много добре познаваше тези води и воден от силно чувство за дълг, стигна до мястото, където имаше събрани най-много от зелено-мораво-зелените шамандури и започна да прави възли по въжетата. Не връзваше всяко въже, нарочно прескачаше по няколко съседни. С удоволствие си представяше как Хабър и Уелк щяха да намерят няколко възела, последвани от чисти въжета, и да сметнат, че това е всичко, а после отново да се ядосат, когато се натъкнат на още цяла миля по-нататък.

Толкова се забавляваше, че остана по-дълго и покри по-голяма територия, отколкото бе планирал — сега правеше възлите и заради Хъч, а не само за себе си. Баща му вярваше в закона на морето. Смяташе, че местните рибари имат моралното задължение да защитават територията си. Ноа не можеше да измисли по-подходящ начин от този, за да отдаде почит на Хъч в деня на погребението му.