Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summer I Dared, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Лятото на дързостта

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0268–5

История

  1. — Добавяне

Пролог

„Амелия Селест“ бе започнала дните си като лодка за лов на раци. Направена от махагон и дъб, тя притежаваше елегантен силует, близо единайсетметров на дължина — от грациозно извития нос надолу по предната палуба до капитанския мостик, после назад към равната и гладка повърхност на кърмата.

В потвърждение на поговорката, че ловците на раци в щата Мейн отделят почти толкова грижи и внимание на лодките си, колкото и на съпругите си, Матю Крейн всеотдайно се грижеше за „Амелия Селест“ — толкова предано, колкото и за истинската Амелия Селест, за която бе женен четиридесет години и на чийто гроб продължаваше да слага по дузина рози с дълги дръжки всеки петък цели дванайсет години след смъртта й.

Матю разполагаше с достатъчно средства. Дядо му бе натрупал състояние от дърводобив не само в обширните гори на Северен Мейн, а и по островите в залива, където имаше повече дървен материал, отколкото гранитни скали. Той бе построил фамилната къща на един от тези вечнозелени острови, уместно наречен Биг Сойър[1].

Две поколения по-късно, потомците на Крейн бяха еднакво добре представени както сред рибарите, така и сред хората на изкуството, които съставляваха основната част от населението на острова през цялата година.

Матю беше рибар и независимо от богатството на семейството си, по душа бе обикновен човек. Още десетгодишен, за него бе истинска наслада да потегли на зазоряване и да вади капаните с раци от богатите на улов води на Пеноскот Бей. Традиционалист по природа, той продължаваше да използва дървени капани даже и след като всички останали местни лодкари бяха минали на по-модерни, направени от телена мрежа. По-скоро би умрял, отколкото да замени обкованата си с дърво лодка с нова, изработена от фибростъкло, която навярно би била по-лека и по-бърза. Но на Матю не му трябваше бързина. Вярваше, че в живота е важно действието, а не резултатът. Що се отнася до спестяването на гориво с по-лека лодка, той също си имаше мнение. Според него в този бизнес, в който дните изобщо не си приличаха и морето можеше да се промени само за няколко минути и внезапно да събори двама мъже, които изтеглят капани от водата, с риск да паднат през перилата, стабилността на „Амелия Селест“ бе безценна. А не биваше да се забравя и шумът. Дървото бе естествен заглушител. Плаването на борда на „Амелия Селест“ бе толкова тихо, колкото никоя лодка от фибростъкло не би могла да предложи, а това означаваше, че могат да се чуят чайките, кормораните, вятърът и вълните. Тези звуци му носеха покой.

Сигурност, стабилност и спокойствие — достатъчно основателни причини за Матю — след като навърши шейсет и пет и артритът му се влоши толкова, че повече не можеше да работи с ръцете си — да снабди лодката с нов двигател и резервоар, да преустрои капитанската кабина с постоянни странични прегради срещу вятъра, да излъска още по-усърдно махагоновата обшивка, да сложи чистачка за мъгла на големия прозорец и седалки за пътници в задната част и да пусне „Амелия Селест“ на вода като ферибот.

През първите няколко години след това прераждане Матю сам управляваше лодката. Ежедневно правеше три курса до сушата — веднъж рано сутринта, после около обед и още един в края на деня. Не превозваше коли; това се правеше от ферибота на щата Мейн. Нито пък имаше точно фиксирано разписание, тъй като, ако някой от острова имаше специална поръчка, Матю би променил графика си, за да му услужи. Таксата му бе символична, а и невинаги я събираше. Това не бе работа за него, а хоби. Просто искаше да е на лодката, която обичаше, в залива, който обичаше, и ако така улесняваше поне малко живота на местните хора, особено през зимните месеци, когато изолацията от света ставаше непоносима, толкова по-добре.

В онзи вторник привечер в началото на юни, когато идилията бе така трагично нарушена, Матю — за свое огромно съжаление — не бе зад кормилото на „Амелия Селест“. Управляваше я Грег Хорнсби, доста по-млад негов братовчед, който бе прекарал всичките си четиридесет години на вода и бе също толкова добър лодкар, колкото и самият той. Не, не ставаше дума за липса на опит или умение, нито пък на съвременни уреди. Още докато се използваше за лов на раци, „Амелия Селест“ бе оборудвана с далекообхватно радио, локатор и радар. А вече като морски съд, превозващ пътници, бе допълнително снабдена с най-новите навигационни системи и уреди за определяне на местоположението. И въпреки това нищо не би могло да й помогне в онзи ден.

Нагазила дълбоко, както всички лодки за лов на раци, „Амелия Селест“ потегли от Биг Сойър в шест вечерта. На борда й беше фотографът, художественият директор, моделите и екипировката за снимките, които бяха правили по-рано на доковете в града. Слънцето се бе показало като по поръчка, бяха се появили и доста от местните жители да позяпат, но водата бе останала студена, което бе нормално за Атлантика през юни, и в късния следобед с приближаването на топъл фронт бе излязла мъгла.

Това не бе проблем. Мъглата бе често явление в този район. Ако един ловец на раци се плашеше от нея, той не би могъл да си плаща сметките.

Снабдена с нужните уреди и управлявана от опитния Грег Хорнсби, който добре познаваше маршрута, „Амелия Селест“ ловко заобикаляше поплавъците на капаните за раци, струпани в плитчините, предхождащи малките заливчета на близките острови Литъл Сойър, Уест Рок и Хъл. След като от всеки от тях взе на борда си по един пътник, с лекота влезе в канала и със скорост от двадесет и два възела се насочи към континента, който бе на около шест мили.

След петнайсет минути „Амелия Селест“ акостира в Роклънд, пътниците слязоха и свалиха багажа си. Други осем чакаха да се качат, облечени не в черни костюми като гражданите, а с дебели памучни ризи и ватирани якета с качулки, надолу в джинси и здрави работни ботуши, които всеки здравомислещ жител на островите носеше, докато лятото не настъпеше наистина. Тези осмина живееха на Биг Сойър, което означаваше, че Грег няма да се отбива от курса към дома, а това го радваше изключително много. Вторник вечер в „Грила“ сервираха ребърца, а той имаше слабост към тях. В такива вечери жена му и децата оставаха сами. Приятелите му запазваха едно сепаре; той щеше да се присъедини към тях веднага щом подготвеше „Амелия Селест“ за нощуване.

Взе две чанти и голям кашон от Джийни Уолш и ги намести под една от пейките, докато тя се прехвърляше на борда. Съпругът й, Евън, подаде още няколко торби и качи едногодишната им дъщеря, преди сам да стъпи на борда. Джийни и Евън бяха скулптори; в торбите имаше глина, лакове и инструменти, а също и ново грънчарско колело, всички закупени в Портланд същия ден.

Грейди Барц и Дар Хътър, и двамата двайсет и няколко годишни, стъпиха на борда с лекотата на хора, израснали край морето. Грейди работеше на пристана за компанията „Фиш — риба и раци“, прекупвача на острова, и тъкмо се връщаше от почивния си ден, прекаран на сушата, малко по-чист от обичайното за него. Дар работеше в магазина за риболовни принадлежности; щом се качи в лодката, се пресегна и издърпа на борда щайга със стока, намести я до стената на кабинката и се отправи към кърмата, за да седне.

Това бе много разумно от негова страна, тъй като следващият пътник бе Тод Слокъм. Слабичък и блед, Тод бе пълна противоположност на представата за морски човек. Дори след трите години, които бе прекарал на острова, той все още прежълтяваше, когато се качваше на ферибота. Местните хора така и не бяха разбрали досега защо изобщо бе дошъл на Биг Сойър. Говореха само, че е много мило от страна на Зоуи Балард да го вземе на работа при себе си.

Тод се спъна в перилата, стъпи тромаво на борда и се запрепъва към най-близката пейка, като хвърляше притеснени погледи към останалите, които вече седяха там.

Хътчинсън Прайн не бе много по-стабилен в краката. Дългогодишен ловец на раци, той бе пословично неразговорлив, но нежеланието му да говори криеше огромно познание за морето. Макар да наближаваше седемдесетте, той все още излизаше на лов всяка сутрин, вече само като помощник, докато синът му стоеше зад руля. Хъч не бе добре. Беше ходил в Портланд на лекар. Намръщеното му лице подсказваше, че онова, което му бяха казали, никак не му бе харесало.

— Как е? — попита го Грег и не получи отговор.

Посегна да хване Хъч за лакътя, но възрастният мъж блъсна ръката му и сам се качи на борда. Синът му, Ноа, го последва. Макар да бе по-висок, по-строен и красив от баща си, той бе също толкова мълчалив. Изражението му в този миг бе също толкова каменно. Но се зае да развързва въжето на лодката.

„Амелия Селест“ тъкмо се канеше да потегли от дока, когато от брега долетя умолителен вик.

— Чакайте! Моля ви, почакайте!

Една слабичка жена тичаше по пристана, като се превиваше под тежестта на чантите, които отскачаха от тялото й.

— Не тръгвайте! — примоли се тя. — Идвам! Моля ви, почакайте!

Не беше местна. Джинсите й бяха много тъмни, блузата — бяла, а подплатеното й яке — скъпо и стилно. Сандалите й бяха много по-високи, отколкото всеки благоразумен жител на острова би обул, и ако това не бе достатъчно странно, ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани в бледорозово. Косата й бе с безброй оттенъци на русото, мека и права и нежно се развяваше, докато тичаше. Беше леко гримирана, изключително привлекателна, а освен това и омъжена, ако се съди по халката на лявата й ръка. Голямата кожена чанта, която бе преметнала през рамо, изглеждаше много по-фина от онези, изработвани от местните майстори; същото важеше и за обемистата раница.

На Биг Сойър често идваха жени като нея, но не и толкова рано през юни, а и много рядко бяха сами.

— Трябва да стигна до Биг Сойър — примоли се тя задъхано, обръщайки се първо към Ноа, преди да осъзнае грешката си и да заговори на Грег. Бях запазила място за колата си на ферибота в пет часа, но очевидно съм го изпуснала. Казаха ми, че мога да я паркирам в края на дока за ден-два. Ще ме закарате ли до острова?

— Зависи дали има къде да отседнете — отвърна Грег, тъй като знаеше, че всички на борда се питат същото. — Нямаме курорти. Няма дори и мотел, където да пренощувате.

— Зоуи Балард ми е леля. Тя ме очаква.

Това бяха вълшебни думички. Ноа взе чантите й и ги метна в капитанската кабинка. Тя му подаде раницата, после сама се прехвърли на борда, но когато Евън Уолш стана, за да й отстъпи място, поклати глава и стиснала здраво перилата, които Матю бе поставил, когато бе превърнал „Амелия Селест“ в лодка за превоз на пътници, се запъти по тясната пътечка към носа.

Ноа освободи въжето на кърмата и бутна лодката, за да се отдели от дока. Каза нещо рязко на баща си, но и да е имало отговор, Грег не го чу. Докато палеше мотора, Ноа мина покрай кабинката. Застана на другия край на носа, далеч от племенницата на Зоуи Балард, скръсти ръце и се загледа в мъглата.

Доста тиха и грациозна за съд с толкова широка кърма, „Амелия Селест“ се плъзгаше в пристанището с пълна скорост. Макар да оставаха още два часа дневна светлина, гъстата мъгла сякаш бе погълнала цветовете наоколо. Монотонността на сивия полуздрач се нарушаваше само от случаен силует на някоя закотвена лодка, а тишината — от издрънчаването на изпусната кука, но и те бързо потъваха в мъглата. Щом минаха зад вълнолома, вълнението стана по-осезаемо и радарът се включи — на екрана се появиха малки зелени точици, показващи мястото, където би могло да има лодка, скала или маркер на водния път. Ярко оцветени шамандури изникваха из мъглата, за да сигнализират мястото на капаните по океанското дъно. „Амелия Селест“ ги заобикаляше колкото е възможно по-отдалеч и набра скорост едва след като уверено навлезе във водите на протока.

Вълнението не бе силно и не натоварваше прекалено лодката, макар тя да газеше доста дълбоко. Затова и от нея не се чуваше нищо повече от тихото боботене на мотора, постоянното шумолене на водата отпред, където носът пореше вълните, и по някоя и друга дума, разменена между пътниците в задната част. Нямаше ехо. Мъглата действаше като заглушител, сякаш звуците потъваха в някаква невидима чудовищна паст.

Далеч откъм десния борд сред гъстата мъгла се появи бръмчене, което прерасна в рев на мотор. Много скоро то се засили и стана заплашително, раздиращо на приглушения фон на мъглата, точно както искаше собственикът на лодката. Това бе Арти Джоунс, който я бе нарекъл „Звяра“. Печално известен в областта, където преобладаваха лодките на рибарите, „Звяра“ бе дълга, елегантна състезателна лодка от най-висок клас, чието аеродинамично мораво тяло се носеше по повърхността на водата, задвижвано от два двигателя с впечатляваща мощност от 1100 конски сили. Тя с лекота можеше да вдигне до седемдесет и пет възела в час и ако се съди по засилващото се боботене на двигателите, в момента бе много близо до тази скорост.

Ноа погледна Грег въпросително, сякаш питаше: Какво, по дяволите, става?

Озадачен, Грег само сви рамене. В мъглата наоколо не се забелязваше никаква друга лодка, но екранът на радара показваше съвсем друга картина. Там се виждаше как „Звяра“ бе описал широка дъга, след като бе профучал покрай десния им борд и в момента се намираше зад тях, пресичайки следата, оставена от „Амелия Селест“, в посока север. Ревът на двигателите на състезателната лодка заглъхна в мъглата.

Стиснал с една ръка бронзовата дръжка на руля, а с другата лоста за регулиране на мощността на двигателя, Грег поддържаше курса на „Амелия Селест“ към острова. Замечтан за ребърцата, той забрави за Арти Джоунс до мига, в който звукът от моторите на „Звяра“ не се появи отново. Нямаше как да се сбърка гръмкото бучене на онези чудовищни машини в задната част на състезателната лодка. „Звяра“ отново се връщаше към тях. Радарът го потвърждаваше.

Взе микрофона на радиостанцията, която бе предварително настроена на честотата, използвана от местните лодкари.

— Какви ги вършиш, по дяволите, Арти? — извика той вбесен. Изобщо не го бе грижа колко забавно може да изглежда отстрани, никой с поне капка разум не би си играл така в мъглата.

Арти не отговори. Ревът на моторите се усили.

Грег включи сирената, макар да му бе ясно, че няма кой да я чуе сред целия този шум. Не откъсваше поглед от уредите пред себе си — екрана на радара, където се виждаше „Звяра“, и екрана на навигационната система, който показваше местоположението на „Амелия Селест“. Мина му през ум, че ако не направи нещо, двете лодки ще се сблъскат. Но нямаше и най-малка идея какво да стори. Арти не действаше разумно. На екрана на радара се виждаше как пресича изобилстващи от улов води, минава покрай шамандурите с такава скорост, че със сигурност разкъсва въжетата, които свързваха стотици капани под водата. Ако преследваше „Амелия Селест“, въвличайки я в някаква своя извратена шегичка, бе достатъчно бърз, за да я последва, накъдето и да завие.

— Арти, мътните да те вземат! Намали малко и се махни от пътя ни! — извика Грег, без да мисли дали няма да разтревожи пътниците си. Ако се съди по това как с широко отворени очи се взираха в мъглата в посоката, откъдето идваше ревът на моторницата, те вече без друго бяха силно притеснени.

Отново наду сирената, без никаква полза.

Какво можеше да се направи — островът бе само на миля, на раменете му лежеше отговорността за осем души, а Арти Джоунс се държеше като обезумял с мощната си лодка, която можеше да разчита на всички онези конски сили и да излети като куршум, с нос високо над водата, в незнайна посока, със скорост, за която „Амелия Селест“ можеше само да мечтае.

Разучавайки екрана на радара няколко последни мига, Грег се опита да предположи какво би било местоположението на моторницата след секунди, съдейки по това къде е в момента и какви са възможностите й. След това взе съдбовно решение. Тъй като не можеше да изпревари мощния съд, той удари спирачка на своята машина, за да остави „Звяра“ да мине пред него.

Това би дало добър резултат, ако „Звяра“ бе продължила по досегашния си курс. Но имаше неща, които Грег не би могъл да знае, и още по-малко да включи в сметките си. Истината бе, че Арти бе прегърнал руля на любимата си моторница в момента, когато сърцето му бе спряло да бие, и бе застинал облегнат на него — но в същия миг, в който „Амелия Селест“ направи защитната си маневра, безжизненото му тяло започна да се плъзга встрани и да повлича със себе си и руля.

 

 

Матю Крейн разбра какво е станало в мига, в който чу експлозията. Седеше на обичайното си място на терасата на „Харбър Грил“, бавно отпиваше от уискито си и чакаше „Амелия Селест“ да се появи от мъглата и да акостира на дока. Слухът му бе свикнал да разпознава шума от мотора й, колкото и слаб да бе от една миля разстояние, а и нямаше как да не чуе и „Звяра“. Мислено бе начертал курса на двете лодки, бе видял пресичащите се траектории и бе изпитал същия ужас, който го бе обзел, когато истинската Амелия Селест влезе в болница за последен път. Оглушителният гръм едва бе заглъхнал, когато той вече слизаше бързешком по стъпалата и прекосяваше плажната ивица. Препъвайки се по дока, затича размахал ръце и закрещя на неколцината мъже, които тъкмо се бяха върнали от лов на раци и които на свой ред се взираха разтревожено в мъглата.

За броени минути те стигнаха до мястото, достатъчно бързо, за да извадят от водата първите двама оцелели, преди да ги задуши димът от огъня или да измръзнат във водата. Третият оцелял бе спасен от друга лодка. Никой от тези тримата нямаше сериозни наранявания, което бе истинско чудо предвид участта на останалите.

Бележки

[1] Големият дървосекач (англ.). — Б.пр.