Барбара Делински
Лятото на дързостта (22)

Двадесета глава

Джулия спа до късно в детската си стая. Обстановката бе променена; Джанет я бе превърнала във всекидневна. Бе предложила на дъщеря си да спи в стаята на братята си, която сега бе спалня за гости, но Джулия предпочете дивана във всекидневната.

В тази стая имаше много спомени. Мебелите може и да бяха различни, но слънцето все така струеше през щорите, чуваха се шумовете от къщата, като например звукът от пералнята в мокрото помещение и шумоленето на хладния въздух през отдушника. Тъй като всичко останало в живота й бе в процес на промяна, имаше нужда от тези познати неща. В известен смисъл това бе краят на един цикъл. Предстоеше й нов и трябваше да поеме напред сама.

Питаше се дали и в Мейн е слънчево и дали все пак Ноа е излязъл в морето да премести капаните си. Дали мислеше за нея, дали се чудеше защо е заминала и кога ще се върне. И сама започваше да се чуди.

Когато слезе долу, намери Джанет в задния двор, с далеч по-бодър вид, отколкото предния ден. Този път вестникът бе прочетен. Тя се усмихна и кимна към чашата в ръката на Джулия.

— Сипала си си. Добре. Още го правя много силно.

Джулия отпи от кафето. Да, наистина бе силно — много по-силно от онова, което пиеше по принцип, но беше хубаво.

— Защо кафето винаги има по-добър вкус, когато някой друг го прави?

— Така си е, нали? — съгласи се Джанет и после попита: — Да ти направя ли нещо за закуска?

— Още не — отвърна Джулия, макар да бе изкушена. Също като това да пие кафе, приготвено от някой друг, и закуската, приготвена от друг, бе истинско удоволствие, още повече, когато това бе майка й. В този миг Джанет наистина приличаше на майка, а Джулия имаше по-голяма нужда от това, отколкото от храна. Напълно доволна и от кафето си засега, тя се отпусна на един от столовете.

— Искаш ли да прегледаш вестника? — предложи любезно Джанет.

— Не. Само ще си поседя.

— Е, какво ще правим днес?

Джулия усети ентусиазма й, нетърпеливото желание на жена, която изглежда доволна, че си има компания, което пък повдигаше въпроса за Джордж. Трябваше да го обсъдят. Но по-късно. Не искаше да спори с майка си, не и когато се разбираха така чудесно. Част от взаимоотношенията им бяха изяснени и тя искаше да се наслади на това усещане, преди да се заеме с останалото.

— Бих искала просто да си поседя тук — каза тя.

— Не да печеш сладки? Или да подрязваш цветята? Или да боядисваш нещо? — провокира я Джанет. — Ти винаги правеше нещо за домакинството и ме караше да се чувствам абсолютно неадекватна.

— Не съм го искала. Така ли беше?

— Да.

— Съжалявам.

— Защо? — попита Джанет с леко любопитна усмивка. — Аз наистина бях неадекватна — поне вкъщи. Помниш ли, когато боядиса антрето? Всеки от нас трябваше да си избере цвят за една от стените. На теб се падна таванът.

Джулия изобщо не си бе представяла, че Джанет би могла да се чувства непълноценна в каквото и да било отношение. Допадаше й не толкова представата за това, колкото фактът, че майка й можеше да го каже. Отношенията им бяха станали много по-откровени, което бе и в основата на казаното от Джулия предната вечер. След като осъзна това, тя се отърси от мислите си и си спомни антрето.

— Избрах синьо — припомни си тя. Беше чисто, яркосиньо като небето в безоблачен ден, каквото не бяха виждали от доста време на Биг Сойър. Нещо й подсказваше, че едва ли е така и сега. Почувства се странно притеснена и пропъди образа от съзнанието си. — Просто ще поседя. Наистина е прекрасно тук. Не всички имат онова, което имаме ние, нали?

 

 

Ноа беше угрижен. Дъждът се изливаше върху „Лейла Сю“, понякога се сипеше почти хоризонтално, а от време на време някоя вълна се надигаше и се разбиваше върху палубата. Лесно се оттичаше. Но вече бяха загубили няколко капана, а бурята продължаваше да се усилва. Той ограничи използването на акумулатора и само за малко включваше дълбокомера, за да се увери дали няма да се натъкне на скали, и радара, за да потърси други лодки. Иън стоеше до сирената. Мъглата оставаше все така непрогледна.

Вятърът духаше от югоизток, вълните ги носеха в северозападна посока и „Лейла Сю“ непрекъснато се въртеше. Това бе най-страшното. Тъй като не можеше да управлява лодката, нямаше как да контролира посоката. Поне засега не бяха заставали напряко на вятъра.

При скоростта, с която вълните ги носеха, предполагаше, че ще минат покрай остров Хъл след пет-шест часа. Хъл бе най-северният от трите съседни на Биг Сойър острова и водите отвъд него бяха пълни с подводни скали. Това не вещаеше нищо добро за „Лейла Сю“. Нито пък фактът, че не виждаше никакви лодки наблизо. Предупрежденията, които се отнасяха за малките лодки, можеше и да бъдат пренебрегнати от ловците на омари, които искаха да преместят капаните си, но предупрежденията за буря бяха друго. Ноа прецени, че вятърът духа със сила от близо трийсет и пет възела, което определено си беше истинска буря. Дори и най-упоритите и безразсъдни рибари сигурно се бяха прибрали.

— Колко е часът? — извика Иън.

Стояха един до друг, опитвайки се да намерят опора в плота с уредите, с лице към кърмата, тъй като бе по-малко тревожно да гледат лодката, отколкото сивата пустота на мъглата. Дори и в заслона им шумът от дъжда, вятъра и грохотът на вълните биха заглушили по-тихо зададен въпрос. Лукас бе започнал да вие в каютата, но и неговият вой също бе приглушен.

— Почти дванайсет — извика в отговор Ноа. — Скоро ще усетят, че ни няма — щеше му се да може да види нещо. Заради рязкото издигане и спадане на лодката, както и обгръщащата ги отвсякъде мъгла усещаше как леко му призлява, макар че това се дължеше по-скоро на безпокойството, отколкото на морската болест. За щастие, Иън изглеждаше блед, но лицето му не бе позеленяло. — Добре ли си?

Момчето кимна.

— Не си очаквал такова нещо, когато се съгласи да дойдеш, нали? — попита Ноа, като се опитваше да разведри малко обстановката. Едва бе казал това на глас, когато любопитството надделя над здравия му разум. — Кажи ми, какво си мислеше, че ще правиш?

— Ще ловя омари.

Ноа кимна, после каза:

— Това го правиш много добре — определено си го бе мислил много пъти, но не го бе изричал на глас.

Иън го погледна изненадано. В следващия миг обаче стисна здраво ръце и леко приклекна, за да запази равновесие при накланянето на лодката. Сега вече изглеждаше доста по-притеснен.

— Тази лодка може ли да потъне?

— Всяка лодка може.

— Какво ще правим тогава?

— Има надуваем спасителен сал.

Иън го изгледа със съмнение: Как можем да оцелеем в надуваем сал, щом в лодката не можем?

Ноа бе благодарен, че момчето не зададе въпроса на глас, защото не знаеше отговора. Последвалата тишина бе изпълнена с вода, вятър и страх.

 

 

Джулия хапна на двора, по-скоро ранен обяд, отколкото закуска, като се има предвид часът. После заспа. Точно там, на шезлонга на майка си. Заспа. Отново.

Събуди се и видя, че отдавна бе минало пладне. Едва го бе разбрала, когато Джанет се обади:

— Беше изтощена. Да се изправиш срещу Монти, явно е изчерпило всичките ти сили.

Джулия знаеше, че не е само това. Почти не бе спала в нощта, преди да замине от Биг Сойър. Като се сети за онази нощ сега, почувства как изтръпва вътрешно и внезапно й се прииска да поговори с Ноа. Искаше да разбере, че е добре, и да го увери, че мисли за него.

— Ей сега се връщам — каза тя на Джанет и отиде в кухнята, където бе оставила мобилния си телефон. Набра първо номера на неговия мобилен, после и на телефона в къщата му и не получи отговор и от двата. Тъкмо си мислеше колко е странно това и се надяваше времето да се е оправило, когато телефонът в ръката й звънна.

— Мамо, аз съм — обади се Моли. — Къде си ти?

— У баба ти.

— В Балтимор? О, господи.

— Какво има?

— Тук има ужасна буря, а Ноа и Иън още ги няма. Никой не ги е виждал, нито чувал, откакто са тръгнали призори.

Стомахът на Джулия се сви на топка. Бе усетила, че нещо не е наред, дори преди да се опита да се свърже с него — онова странно изтръпване. С разтуптяно сърце, тя попита:

— Някой тръгна ли да ги търси?

— Не могат. Тук е наистина страшна буря и казват, че няма да се оправи до вечерта. От Бреговата охрана ще се опитат да помогнат. Джон Матър ще тръгне с тях. Знае къде са капаните на Ноа, но те са много и океанът е ужасно голям.

Много капани и ужасно голям океан. По-рано Джулия би си представила картината в хоризонтален план. Сега я виждаше и във вертикален. Океанските дълбини бяха толкова реални в ума й. А също и смъртта във водата.

Ужасно уплашена, тя притискаше телефона до сърцето си, когато влезе майка й. Само един поглед към дъщеря й стигаше, за да пребледнее и тя. Първата й мисъл явно отново бе за Джордж.

Затова Джулия бързо каза:

— Беше Моли. Татко е добре, но времето там е много лошо. Двама добри приятели са изчезнали в морето.

— Изчезнали в смисъл на загинали? — попита Джанет.

Очите на Джулия се просълзиха.

— Изчезнали означава, че никой не знае къде са. Ще ги търсят хората от Бреговата охрана. Трябва да тръгвам, мамо. Двама приятели? Става дума за Ноа и сина му. Ноа значи твърде много за мен. Трябва да съм там.

Джанет отвори уста, явно с намерение да я разпитва. Ноа? Кой е той? Какво означава за теб? После затвори уста за миг, смени темата и напълно логично попита:

— Защо не вземеш самолета и не оставиш колата тук?

В това имаше логика, разбира се, докато Джулия не звънна в авиокомпанията и не разбра, че заради лошото време в Мейн има промени в трафика и полетът може да й отнеме повече време. Не можеше да си представи да седи и да чака на някое летище. По-добре да си опита късмета с колата.

— Пътят е дълъг — предупреди я майка й, когато Джулия взе решението.

— Десет часа. Моли ще ми съобщава по телефона какво става там. Мога да се справя, мамо. Имало е причина да спя толкова много тук.

Качи се горе и събра багажа си. Когато се върна, майка й стоеше в коридора, също с чанта в ръка и решително изражение. И тя тръгваше с нея.

 

 

Вълните бяха огромни, извисяваха се на два, два и половина и дори три метра над палубата на „Лейла Сю“. Тя бе изцяло във властта им, на моменти се завърташе, друг път се катереше по билото и после се сгромолясваше в браздата между две вълни с такава сила, че можеше да се разбие, ако удареше дъно. Ноа преценяваше, че са в достатъчно дълбоки води, за да не се случи подобно нещо.

Но водата бе много по-плитка в браздата между две вълни. А и оставаше опасността от завъртането и обръщането. Всеки път, когато „Лейла Сю“ се обръщаше напряко, вълните се разбиваха на палубата с огромна сила. Хубавото бе, че не се бяха преобърнали. Лошото — че заради силата и голямата маса на вълните в дъното на лодката почна да се задържа вода.

Тъй като нямаше електричество, което да задвижва помпата, Ноа трябваше да я върти ръчно. Нямаше значение, че моторът ще се намокри; и без това с разреденото с вода гориво в резервоара не можеха да стигнат до никъде. Не, тревожеше се за количеството вода, събрано на дъното. Ако станеше прекалено много, „Лейла Сю“ щеше да потъне.

Редуваха се на помпата и онзи, който не изпомпваше водата, държеше здраво въжето, завързано около кръста на другия. Ударите бяха много мощни; всички капани отдавна бяха пометени от палубата. Ноа не искаше Иън или той самият също да бъдат изхвърлени зад борда.

Мускулите му започнаха да изнемогват. Работеше двойно по-дълго с помпата от сина си, но предполагаше, че и момчето е изтощено. Спря за малко и го изпрати в каютата да успокои виещия Лукас. Иън се появи с въже, завързано за нашийника на кучето.

— Не мога да го оставя там — каза той. — По-зле е и оттук.

Ноа истински се зарадва, че поне едно от решенията бе взето вместо него. Всъщност не само едно. Акумулаторът, изтощен от сирената и кратките включвания на измервателните уреди, съвсем престана да работи.

— Така е добре — каза той на Иън. — Само го дръж здраво.

Сега лодката се носеше напред по вълните, изтласкваше се до билото на надигналата се вълна, а после пропадаше в бездната между две вълни. През цялото време плющеше яростен дъжд. Ноа никога досега не бе попадал в по-страшна буря. Но пък и никога по-рано не бяха повреждали нарочно лодката му.

Разгневен на Хабър и Уелк или който бе виновен за това, почувствал се предаден от Джулия и прокълнат от боговете, той се зае ожесточено да изпомпва водата. Като нямаше насреща си злодей, на който да се развика, се задоволи да вика на Иън.

— Не е вярно, че не те харесвам — надвика той воя на морето. — Не знам как ти хрумна.

— Нищо добро не си казал — извика в отговор момчето.

— А казал ли съм нещо лошо?

— Не идваш във Вашингтон. Обаждаш се рядко, почти не се срещаме. Не ме искаш да живея при теб, просто ме оставяш при мама.

— Като живееш там, имаш повече възможности. Майка ти е съгласна.

— Тогава лятото — извика Иън. — Никога не ме каниш.

— Винаги си ангажиран с неща, които са по-интересни — отвърна Ноа.

Нито вълните, нито дъждът можеха да скрият неверието, изписано по лицето на Иън.

— По-интересни от това да прекарвам времето с баща си?

— От лова на омари. От това да се мотаеш тук.

— Мислех, че тук ти харесва. Ти избра да се върнеш.

— Само след като бях опитал и други неща — извика Ноа, докато въртеше ръчката на помпата. — Имах избор. Искам и ти да го имаш. Това ти дава колежът.

 

 

Моли се обади веднъж, докато Джулия минаваше през Делауер, и пак, когато пресичаше Ню Джърси. И двете обаждания й подействаха обезкуражаващо, както и трупащите се облаци. Третото позвъняване бе малко преди пет, след като Джулия бе заобиколила Ню Йорк и бе навлязла в Южен Кънектикът. Сърцето я заболя.

Прекъсна връзката и предаде новините на Джанет.

— Няма никакъв знак от тях. Един катер от Бреговата охрана е излязъл да ги търси, но нямат и представа къде са. Смятат, че може да им се е случило нещо по-рано през деня, защото много малко от капаните на Ноа са били преместени.

— Може би изчакват някъде бурята да отмине?

— Ако бе постъпил така, Ноа щеше да се обади на някого, за да каже.

— Ами аварийни сигнали?

— Той носи сигнални ракети. От катера не са видели нищо. Но мъглата е гъста, гъста, гъста.

— Радарът не може ли да проникне в мъглата?

Разбира се, че можеше. Но ако лодката се бе ударила в някой скален ръб и се бе разбила, нямаше какво да улови радарът. Също и ако се бе взривила.

Джулия се бореше със сълзите си. Никога не би й хрумнала мисълта за експлозия, ако колата на Ким не бе избухнала. Също като удавянето и това бе прекалено реално за нея. Ако на лодката на Ноа е била поставена бомба и часовниковият механизъм е бил нагласен така, че да избухне далеч от брега, където никой няма да види…

— Джулия? — гласът на майка й я сепна. — Къде беше?

— Някъде, където не бих искала да съм — отвърна тя и продължи да шофира под надвисналото от облаци небе.

 

 

Приготвените от Иън сандвичи с фъстъчено масло отдавна бяха изядени. Сгушен в кабинката заедно с момчето и кучето, изтощен и притеснен, тъй като само след два часа щеше да се стъмни, Ноа подаде на Иън едно от шоколадовите десертчета, които пазеше за аварийни ситуации като тази, в която бяха попаднали. Наистина бяха достойни за окайване. Ноа пазеше шоколадови десертчета, но не и радиомаяк, боя за маркиране на следата или резервен предавател за връзка с брега. Имаше сигнални ракети, както изискваше Бреговата охрана за подобна лодка. Но те вече бяха използвани. Отново изникваха цял куп неща, които би трябвало да е свършил — но всичко бе напразно. Можеше да се упреква колкото си ще, но каква полза?

Казваше си, че Джулия не го е предала. Наистина нямаше причина да смята така. Беше заминала да се погрижи за неуредените си проблеми. Щеше да се върне.

И бурята щеше да отмине. След това просто щяха да изчакат на борда на „Лейла Сю“, докато ги открият. Трябваше само да издържат дотогава.

— Трябват ни ведра — каза той на Иън и се изправи на крака. Грабна две от купчината вътре в каютата, подаде едното на момчето, после, заловен за страничния парапет, се придвижи с мъка към задната част на лодката и започна да изтребва водата от дъното.

Иън дойде при него, а Лукас бе все така завързан за кръста му. И двамата бяха вир-вода — кучето изглеждаше болнаво слабо, тъй като козината бе залепнала за тялото му, но това нямаше как да се избегне. Нямаше нищо сухо. Абсолютно нищо. Ноа усещаше влагата през непромокаемите си дрехи, през ботушите, джинсите и ризата, усещаше я как прониква в кожата му. Ако имаше слабост към черния хумор, би отбелязал, че вече е на път да се превърне в морско същество.

— Няма да ходя в колеж — заяви Иън високо, докато загребваше с ведрото вода и я изхвърляше през борда.

— Това ще е тъпо.

— Ето, видя ли? Наричаш ме тъп.

— Казах, че ще е тъпо да не ходиш в колеж — извика Ноа. Имаше усещането, че и ведрата щяха да се окажат безполезни като помпата, но все трябваше да прави нещо. По-добре да стои тук с крака във водата и да балансира накланянето на лодката, отколкото да се плъзга по мокрия под в кабинката. — Ако искаш да говоря, ще трябва да приемаш и доброто, и лошото.

Иън не отговори.

— Умно — реши Ноа.

Лодката се извъртя рязко и поредната огромна вълна се разби на палубата. Лукас бе повлечен към края на кърмата, преди въжето около кръста на Иън да се опъне. Придържайки се плътно до палубата, момчето с мъка стигна до там и го върна.

— Защо не искаш да ходиш в колеж? — извика Ноа, когато синът му отново бе до него.

Иън се залови да черпи вода с ведрото.

— Имам нужда от малко време да помисля. Доста деца постъпват по този начин.

— И какво би искал да правиш?

— Не знам — отвърна той и загреба вода с ведрото, — но какъв е смисълът от колежа, ако не знам какво искам да правя с живота си? — той изхвърли водата обратно в морето.

Ноа направи същото веднъж, два пъти, пет пъти, десет, докато лодката се издигаше и слизаше надолу. Не можеше да различи дъжда от водните пръски на океана и тъй като водата на дъното се покачваше по-бързо, отколкото можеха да изтребват, изведнъж на Ноа му се стори ужасно важно да продължи да говори.

— Затова са измислени програмите по хуманитарни науки.

— Не харесвам колежите, които съм виждал. Групите са много големи, стаите в общежитията са гадни, а през уикендите стават оргии. Искаш ли и аз да съм в тях?

— Опитай в по-малките колежи — предложи Ноа, докато изхвърляше поредното ведро с вода през борда.

— Малките са за избрани хора. Резултатите ми от изпитите не са добри.

— О! Основната причина — Ноа се изправи. — Страх те е, че няма да те приемат в колежите, в които ще кандидатстваш.

Иън също спря да работи с ведрото.

— Знаеш ли колко притеснително ще е това за мама? — извика той. — Представи си положението — толкова важен човек в училището, но дори и с ходатайството на училищния съветник, който й е приятел, собственият й син да не може да влезе в колеж.

— Никой не иска от теб да посещаваш някой от елитните колежи — извика Ноа, докато лодката се катереше по поредната вълна. Тъй като на дъното имаше вода, сега газеха по-дълбоко.

Иън потърси опора, готов за спускането.

— Ти си ходил в такъв.

— Ти не си като мен.

— Не съм толкова умен.

„Лейла Сю“ се задържа за миг на билото и се спусна надолу.

— Също толкова умен си — извика Ноа, хванал се здраво като Иън. — Може би и по-умен, само че растеш в друго време и на различно място.

Озоваха се в браздата между две вълни. Носът на лодката потъна дълбоко, водата заля прозорците на кабинката при мостика, после стигна чак до покрива и заплашваше да прелее към централната част на лодката — сякаш безкрайно дълго „Лейла Сю“ остана така и Ноа безкрайно дълго очакваше, застинал в ужас, докато нещата се обърнаха и носът отново изплува на повърхността.

Тогава чу задавен вик. Погледна към кърмата навреме, за да види как Иън се изплъзва от лодката, повлечен от вълната — и двамата с кучето. Ноа се завъртя бързо, хвърли се да улови края на въжето и го стисна здраво. Изгубил опора под краката си, той се плъзна във водата, заляла палубата чак до кърмата, преди ботушите му да се закачат за нещо, но се изправи и задърпа въжето, дърпаше с всичките си сили. Иън бе на около три метра зад лодката и вълната го повличаше със себе си.

Можеше да го потопи. Човешките дробове не можеха да се борят със силата й. Дори и ако Ноа бе в състояние да се върне и да му подхвърли спасителния пояс, което бе невъзможно — Иън можеше да се окаже потънал във водата и притиснат достатъчно дълго от вълната, за да има някаква полза от спасителната му жилетка.

С очи, вперени в момчето, той дърпаше въжето; водата го теглеше, или може би беше заради тежестта на момчето и кучето, но той продължаваше. Дърпаше по-силно, по-бързо, видя как Иън се приближава, но в същото време усети надигането на лодката. Не извика на Иън, просто дърпаше въжето, после, когато момчето бе достатъчно близо, се пресегна, сграбчи го за китката и го издърпа на палубата, сякаш бе просто дете, а не висок метър и осемдесет младеж, който тежи осемдесет и пет килограма. Лукас бе следващият. Ноа го издърпа само секунди преди огромна стена от вода да се разбие на палубата.

 

 

Тъкмо преди Бостън заваля. Джулия включи чистачките и стисна по-здраво волана, но не намали скоростта. Ум, сърце, душа — цялата бе на Биг Сойър с хората, които се бяха събрали в „Грила“, нетърпеливо чакащи новини за „Лейла Сю“, а когато умът, сърцето и душата й не бяха там, бяха навън в бурята. Джулия отново усещаше водата, също както в нощта на катастрофата. Преживяваше отново тягата на вълните, потапянето, ужаса. Бе затънала в спомените си: мигновени проблясъци, в които виждаше лица и чуваше викове, острия морав нос на „Звяра“.

— Той трябва да е наистина специален — сериозно отбеляза майка й.

Джулия се сепна, върна се в настоящето и я изгледа неразбиращо.

— Ноа Прайн — каза Джанет. — През цялото време, докато пътуваме насам от Балтимор, дори веднъж не ме попита как се чувствам за това, че се връщам там. Няма да е лесно, Джулия. Да се видя с баща ти, е само първото предизвикателство. По-голямото ще е да се срещна със сестра си. Минаха двайсет и пет години. Седя тук и си припомням всичко, случило се преди и след това. Не си ме питала за нищо.

Не. Не беше. Нито имаше намерение да пита. Това бе сред нещата, които бе научила през изминалите три седмици. Имаше моменти, когато собствените й нужди бяха на първо място.

— Съжалявам, мамо. Много съм разстроена в момента. Сега не мога да мисля и за това.

— Ето защо казах, че трябва наистина да е много специален — Джанет помълча. — Така ли е?

Джулия погледна в огледалото за обратно виждане. Включи левия мигач и се престрои за изпреварване.

— Да.

— Заради него ли се развеждаш с Монти?

— Не. Развеждам се с Монти, защото бракът ни вече е безсмислен. Защото е безнадежден измамник. Заслужавам нещо по-добро.

— А къде е мястото на Ноа?

Джулия задмина една кола, после втора, подмина доста напред и включи десния мигач.

— Той е… просто… глътка свеж въздух.

— Това може да значи всичко — каза Джанет. — И какво в него е толкова свежо?

— Начинът, по който ме гледа — обясни Джулия, без да се замисля. — Това как говори. Как се усмихва. Всичко е искрено — тогава се замисли. — Мълчанието му е освежаващо. Няма нужда да говорим. Там има неща, които заместват думите. Всичко е много чувствено.

— Тоест въздействащо на сетивата — на място се обади майка й. — Затова ли Зоуи обича острова?

— Не знам. Не сме говорили за това, но предполагам, че е така. Животът там е много богат — погледна любопитно майка си. — Не знам дали това ти звучи смислено.

Джанет не потвърди, но и не отрече. Вместо това каза:

— Ти беше омагьосана от острова още първия път, когато стъпи там. Това е една от причините да продължа да ви изпращам пак, теб и братята ти. Те си намираха всякакви занимания, ти нямаше кой знае какви развлечения и въпреки това с нетърпение очакваше да заминете. Би ли могла да живееш там?

— Така мисля — всъщност бе убедена в това и с приближаването все повече го вярваше. Връщаше се там, където би искала да бъде. При все че се страхуваше за Ноа, който изпълваше мислите й, тя напълно осъзна желанието си.

— Ами ако Ноа го няма?

— Искаш да кажеш, ако загине?

— Би ли искала да останеш тогава?

Не бе мислила толкова надалеч. Знаеше, че чувствата й към Биг Сойър са силно преплетени с тези към Ноа. Биг Сойър без него?

Сълзите бликнаха от очите й.

— Всичко ще се оправи — настоя тя и свали ръка от волана само колкото да избърше сълзите от бузите си. — Няма да умре. Той ще оцелее.

 

 

Мракът проникна в мъглата. След последната чудовищно голяма вълна не последва друга подобна и макар лодката да продължи да се завърта, да се издига и спуска надолу, Ноа бе прекалено изтощен, прекалено изтръпнал след изпитаното облекчение, за да направи друго, освен да седи в кабинката при мостика с Иън. Бяха облегнали гръб на плота с уредите, опрени един до друг странично. Иън бе загубил ботушите си в морето, но беше жив. Също и Лукас, който лежеше проснат и разтреперан върху краката им. Всеки от тях бе сложил ръка върху кучето. То ги свързваше, докосваха го, вместо да се докосват един друг.

В тази ситуация, която бе почти недействителна, Ноа подхвана оттам, докъдето бе стигнал. Сега говореше тихо, тъй като нямаше сили за нищо друго:

— Онова за елитните колежи. Няма значение — той въздъхна и се опита да се успокои. — Едва една трета от съучениците ми заминаха в колежи и никой от тях не кандидатства в онези, които си бях избрал аз. Това ми осигури известно предимство — отново си пое въздух, макар той да бе наситен с вода и сол. — Знам, че конкуренцията в твоя клас е голяма. Но да се откажеш, е още по-лошо.

Иън бе напълно изтощен. Гласът му бе слаб.

— Какво мога да направя?

Ноа усети лек прилив на сили.

— Кандидатствай в различни колежи от тези, които са избрали приятелите ти. Избери си такива, които ти харесваш. Не се оставяй да ти влияе някой друг, включително ние с майка ти или пък училищният съветник, да не говорим за приятелите ти. Ето ти шанс да направиш онова, което ти искаш, за разнообразие. Не го изпускай.

— Ако оживеем.

— Ще оживеем — каза Ноа, вече с много повече сили. — Стигнахме дотук, нали? Щом оцеля, когато падна във водата, и сега няма да загинеш.

Нито пък той, осъзна Ноа. Беше пощаден от смъртта на борда на „Амелия Селест“, за да може да поправи взаимоотношенията със сина си, и вече бе на път да го стори. Имаше много неща, които можеха да правят заедно, много повече от това да ловят омари. А и Джулия. Макар и за кратко, седнал до Иън, с Лукас, който с тежестта си ги стабилизираше в клатушкащата се лодка, Ноа си позволи да помисли за нея. Най-напред в съзнанието му изникнаха образи от нощта, която бяха споделили, и след това преляха в по-невинни картини. Работа, забавления, пътувания, семейство, секс — можеше да сподели всичко с нея и би го направил, без да се замисли и за миг. Бе оставил брака си да се изхаби до край. Джулия бе неговият втори шанс. Не беше ли и това една от причините да не загине заедно с Хъч?

Не го изпускай, бе казал той на Иън. Същото важеше и за самия него. Щом го осъзна, той се почувства напълно убеден в правотата си и внезапно го обзе спокойствие.

Малко след това разбра, че спокойствието не беше само вътрешно. „Лейла Сю“ продължаваше да се люлее над вълните, но те вече не бяха толкова яростни, нито пък дъждът така силен. И разбира се, с падането на нощта бурята отслабна.