Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summer I Dared, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Лятото на дързостта

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0268–5

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Ноа се чувстваше предаден. Изпитваше нужда да обвини някого за катастрофата и Арти Джоунс бе много подходящ за случая. Голяма лодка, много шум, силно вълнение, голяма къща, голям пристан, голям портфейл — Арти въплъщаваше всичко онова, което плашеше постоянните жители на острова и което рибарите ненавиждаха. Нямаше значение, че досега не е сторил зло никому. Щеше да е идеалната изкупителна жертва за едно нещастие, което не биваше да се случва.

Първоначалните данни от аутопсията обаче изключваха тази възможност. Арти не си е играел игрички. Нито е насочил нарочно лодката си към „Амелия Селест“. Получил е инфаркт, преди изобщо да се стигне до катастрофата. Което означаваше, че Ноа нямаше кого да вини.

Разбра го в четвъртък по обед. Скоро след това хората от Бреговата охрана извадиха от водата тялото на баща му.

Сега, след като смъртта на Хъч се оказа факт, а нямаше виновник за случилото се, Ноа изпадна във вцепенение. Седеше в задната част на „Лейла Сю“, загледан в морето и толкова потънал в отчаянието си и изпълнен със съжаление, че двете чувства взаимно се неутрализираха.

Мобилният му телефон бе наблизо. Не можеше да се върне на брега, за да се обади, защото нещо го задържаше в океана. Не знаеше дали това е духът на Хъч, който все още не си беше отишъл, или онази връзка, която винаги бе усещал с морето. Ако изобщо можеше да намери някаква утеха, то тя беше тук.

Обзет от решимост, той взе телефона и набра номера на бившата си жена. Сенди се бе местила два пъти след развода заради работата си като преподавател, като все по-сигурно навлизаше в сферата на училищната администрация. Все още преподаваше история, сега в една частна гимназия в окръг Вашингтон, но бе също и шеф на катедра по хуманитарни науки там. Звънна в офиса й, тъй като предполагаше, че административните й задължения не са приключили дори и след края на учебната година.

— Сенди — обади се той, когато отсреща вдигнаха.

— Да — безизразно отвърна тя.

— Аз съм.

Последва кратка пауза, после предпазлив въпрос:

— Ноа? Не звучиш нормално. Станало ли е нещо?

— Хъч е мъртъв.

В последвалата тишина той си представи как тя затваря очи и навежда глава. Сенди не бе особено привързана към родителите на Ноа, но тя бе състрадателна жена. Освен това добре осъзнаваше, че независимо от чувствата й към семейството на Ноа, те са баба и дядо на Иън. Бе проявила съчувствие, когато бе починала майка му. И сега нямаше да е по-различно.

— Съжалявам — тихо каза тя. — Как стана?

— Беше ужасно. Имаше катастрофа — той й разказа накратко случилото се.

Тя бе ужасена.

— Надявам се, че е загинал на място.

Ноа също. Алтернативата бе прекалено страшна, за да си я представя.

— Ти как си? — попита тя. — Ранен ли си?

— Не.

— Изобщо ли?

— Изобщо.

— Но как е възможно? — попита тя със същото недоумение, което изпитваше и той.

— Нямам представа.

— Ти ли си единственият оцелял?

— Не.

Настъпи кратка пауза и после:

— Още един? Двама?

— Двама.

— Те ранени ли са?

— Не сериозно.

— Какво означава това?

— Жената има лека рана на ръката.

— А другият?

— Момиче. Не може да говори.

— Проблемът физически ли е? Обгорена дихателна тръба? Смазани гласни струни?

— Не.

— Значи е травмирана.

— Очевидно.

— Но ти си добре?

— Да.

Помълчаха дълго. После тя въздъхна.

— Бих казала, че и ти си травмиран, ако не знаех, че и при нормални обстоятелства страдаш от неспособност да разговаряш. Защо всеки път, когато говорим, е все едно, че ти вадят зъб? Добре. Не ми отговаряй. И преди сме го обсъждали. Не знам защо все очаквам нещо повече. Сигурно, защото имаше нещо повече някога, когато се срещнахме. Но ако това е нормалното ти състояние, откъде се е взело онова? Или ако онова е било нормалното ти състояние, откъде се взе това? Само с мен ли не можеш да размениш повече от две думи наведнъж?

Стиснал челюсти, Ноа изчака да минат няколко секунди. След като тя продължи да мълчи, той каза:

— Ето ти повече от две думи, Сенди. Хъч загина онзи ден. Няма тъкмо сега да обсъждам неспособността си да разговарям. Исках само да кажа на Иън за станалото. Хъч му е дядо. Вече го няма.

Сенди бързо се разкая.

— Съжалявам.

— За смъртта му или за избухването?

— И за двете. Винаги се удивявам колко близко до повърхността е всичко, макар и цели десет години след раздялата.

Ноа не се залъгваше, че тя все още има някакви чувства към него. Нито пък искаше подобно нещо. Бяха се провалили като двойка. Разводът им бе по взаимно съгласие.

Проблемът бе, че Сенди не обичаше да се проваля. Непрекъснато анализираше брака им от деня на разпадането му и естествено, обвиняваше него. Той работеше прекалено много време, твърдеше тя, и се държеше дистанцирано, когато бе у дома. Не споделяйте с нея мислите си и не проявяваше разбиране към нуждите й. Дразнеше се от колегите й и не можеше да понася приятелите й.

Може би беше права. Вероятно за всичко вината бе негова. Точно в този миг обаче изобщо не го беше грижа.

— Къде е сега Иън? — попита той. В три следобед момчето обикновено играеше бейзбол, но сега бе месец юни. Спортните състезания бяха приключили с края на учебната година.

— Ядосва се на себе си. Вчера се скарал с треньора и сега е наказан да седи на резервната скамейка.

— Каква скамейка?

— Става дума за местния шампионат — обясни Сенди. — Трябваше да е зает с нещо до началото на лятното училище. Той не е от лесните деца.

— Трудно е да си на седемнайсет.

— И още как.

— Говорех за него, а не за теб.

— Аз пък говорех за себе си — продължи тя с обвинителен тон, — защото ти не си наблизо, за да поемаш част от проблемите. На мен изобщо не ми е било трудно, когато бях на седемнайсет. Бях погълната от училището, имах приятели и се занимавах с танци и футбол. Много се вълнувах за последната си година в гимназията и нямах търпение да започна да разглеждам различни колежи. Иън изобщо не е такъв.

— И не си виждала деца като него? — многозначително попита Ноа.

— Разбира се, че съм. Това ми е работата. Но те са чужди деца. Иън е мой. Това ме засяга лично.

Ноа не можеше да го оспори. Винаги бе смятал Сенди за добра майка.

— Е, кога ще си е у дома?

— Може би към четири часа. Или пет. Напоследък не може да се разчита особено на него.

— Ще му предадеш ли да ми се обади, когато се прибере?

— Кога е погребението?

— Във вторник.

На Ноа му се бе искало да е по-рано, съдебният лекар искаше да задържи тялото за известно време и когато Ноа намери време да поговори със свещеника, вече бяха определени три други погребения.

— Да го кача ли на самолета? — попита Сенди.

— Само ако иска да дойде.

— Ноа! — тя въздъхна. — Това е увъртане. Ти искаш ли той да е там?

— Да.

— Ще му го кажа. Макар че може и да не му повлияе особено. Напоследък е настроен доста бунтарски.

Ноа изведнъж се усети много изморен.

— Просто му кажи. Ако не иска, да не идва. Мога и сам да погреба Хъч.

Последва пауза, а след това едно предпазливо:

— Мога аз да го доведа. Искаш ли да дойда и аз?

— Защо? Ти не можеше да понасяш Хъч.

— Не беше така. Просто с времето започнах да виждам в него всички онези неща, с които се опитвах да се преборя у теб. Но това ни връща обратно към проблема с разговарянето. Не познавах добре Хъч. И как бих могла? Той не говореше с мен. Не говореше много и с майка ти, но тя бе свикнала, нали е от щата Мейн. Имаше и друго. Понякога, когато бях там, забелязвах цяла компания местни хора на пристана — разговаряха, смееха се. Когато аз се приближавах, внезапно онемяваха. Какво, просто мразят външните хора ли? Именно така се чувствах през цялото време там. Като аутсайдер.

Ноа отново изчака, докато продължителната тишина не даде да се разбере, че е свършила. После тихо каза:

— Сега не е моментът, Сенди. Просто кажи на Иън да ми се обади, става ли?

 

 

Бащата на Джулия така и не се обади. Обади се приятелката й Шарлът, която бе чула за катастрофата от мъжа си, който разбрал за това от Монти. Шарлът искаше лично да се убеди, че Джулия е добре, и след като това стана, настоя да й изпрати дрехи от магазина си. Тя продаваше само най-изискано облекло, внесено от Италия. В изгубените чанти на Джулия имаше няколко неща от бутика й. Но тези дрехи сега й се струваха съвсем неподходящи.

Тъй като не можеше да го обясни на Шарлът, вероятно й се бе сторила доста притеснена, защото след по-малко от час й позвъни общата им приятелка Джейн. Тя преподаваше психология в Сити Колидж и всъщност бе тъкмо човекът, с когото Джулия искаше да си поприказва. Описа й катастрофата и й разказа за Ким Колела. Преди да затвори телефона, вече бе научила основните положения при посттравматичните разстройства и временната загуба на гласа.

Едва по-късно, докато си проверяваше електронната поща на компютъра на Зоуи и разменяше утешителни думи с приятелката си Дона, която бе адвокат, получи съобщение и от Джордж.

„ИЗВИНЯВАЙ, ЧЕ НЕ СЕ ОБАДИХ, НО ПОСЛЕДНИТЕ НЯКОЛКО ДНИ БЯХА УЖАСНИ.“

Пишеше той с главни букви, както му беше обичай, макар в реалния живот да не повишаваше тон. По необходимост бе тих човек; тъй като бе женен за толкова силна личност като Джанет, нямаше как да използва силата на гласа си, за да се наложи. Джулия всъщност подозираше, че тъй като майка й не използва компютъра, той говори високо в интернет просто защото може да си го позволи.

„ВЧЕРА ИЗПРАТИХ МАЙКА ТИ НА РАБОТА, А ПОСЛЕ ИМАХ СЕРИОЗЕН ПРОБЛЕМ В ОФИСА. ЕДВА СЕГА МОГА ДА СИ ПОЕМА ВЪЗДУХ. ДОСТАТЪЧНО Е ДА КАЖА, ЧЕ И ДВАМАТА СМЕ МНОГО БЛАГОДАРНИ, ЧЕ СИ СЕ ОТЪРВАЛА БЕЗ ДРАСКОТИНА. КАТО СЕ ИМА ПРЕДВИД СИТУАЦИЯТА, ДЖАНЕТ СМЯТА, ЧЕ Е ДОБРЕ ДА СЕ ВЪРНЕШ В НЮ ЙОРК. СЪОБЩИ НИ КАКВО СИ РЕШИЛА.“

Засегната, Джулия не отговори.

Всъщност засегната изобщо не описваше истинските й чувства. Беше ядосана.

С разтуптяно сърце, тя затвори електронната поща, изключи компютъра и решена да оползотвори гнева, си, се запъти към града. Купи продукти за няколко различни ястия и също толкова порции курабийки. Първото погребение бе чак в понеделник, но й се щеше да занесе нещо на засегнатите семейства — а тя бе добра готвачка. Не можеше да приготвя изискани специалитети като дъщеря си, но владееше основните неща. Бе организирала безброй партита за колегите на Монти и независимо от специалитетите на наетия за целта доставчик приготвяше по нещо и самата тя. Често носеше домашно направен хляб или курабийки, когато ходеха на гости у приятели. А колкото до визитите в семействата на опечалените, случваше се доста често сред клиентите на Монти, което само показвате какво става, когато представляваш клиенти, на които им са били нужни дълги години да натрупат състояние, което да си струва да се инвестира. И в крайна сметка? Джулия бе истински професионалист в приготвянето на домашни вкуснотии, за да откликне на един или друг професионален ангажимент на Монти.

При все това тя с удоволствие би се заела с почистването на заешките клетки, ако Зоуи й бе показала какво да прави. Откри, че зайците са невероятно чисти животни, а и миризмата в обора бе изненадващо приятна заради ароматизатора с дъх на хризантеми и маслото от розмарин, които се използваха, за да прогонват мухите.

Но Зоуи все още бе заета с издирването на Тод Слокъм.

Затова Джулия започна да пече. Рутината на това занимание й носеше утеха в момент, когато се чувстваше излязла от обичайните си релси. Монти не й бе помогнал. Родителите й също. Ако сравнеше живота си с лодка, която се бе откъснала от котвата си, можеше да разчита само на себе си за завръщането й в пристана. Да се захване с нещо старо и познато, бе начин да се опита да намери брега, макар и само на първо време. Не знаеше какъв е отговорът в дългосрочен план.

 

 

Четири часът дойде и отмина, а Ноа все още чакаше Иън да се обади. Не слезе от лодката. Нямаше къде другаде да иде. Лукас ту скачаше на борда, ту хукваше по пристана, явно настроението му не бе помрачено от сериозността на момента. Но Лукас все пак бе само куче. Нямаше как да знае, че Хъч си е отишъл завинаги.

Ноа обаче знаеше и тъжеше. Но тъгата не бе всичко. Докато организираше погребението, очите му се отвориха за много неща, макар и с огромно закъснение. Знаеше ли какво би искал Хъч? Не. Никога не бяха говорили за погребение. Не бяха обсъждали развода на Ноа. Нито смъртта на майка му. Никога не бяха говорили и за Иън. Или защо Ноа се бе върнал на Биг Сойър да се занимава с капаните за раци след развода, вместо да остане в Ню Йорк. Беше добър в работата си там и бе спечелил много пари за кратко време. За това също не бяха говорили.

За какво бяха говорили? За времето. За лодката, за капаните и шамандурите. За дневния улов, за цената на раците и новите разпоредби за минималния размер, за които се говореше, че ще наложи щатът. Бяха обсъждали основния ремонт на двигателя на „Трапер Джон“ и новата навигационна система на „Моята Андрея“. Също и шамандурите, оцветени в зелено-мораво-зелено, които се появяваха на места, където по традиция ловяха раци хората от Биг Сойър. И после отново си бяха говорили за времето.

Това бяха нещата, които обсъждаха ловците на раци. Ноа можеше да се включи в тези разговори със същата лекота, с която бе обсъждал предимствата и недостатъците на началната оферта при някой публичен търг с колегите си финансисти в Ню Йорк. Тези неща бяха истински. Интересуваха го.

Празните приказки — не.

 

 

Джулия посети къщата на семейство Хорнсби. Сгушена близо до пристанището, тя бе изпълнена с приятели. Остави задушеното пилешко, изказа съболезнованията си и си тръгна. Направи същото и в домовете на Грейди Барц и Дар Хътър.

Положението в къщата на Уолш бе различно. Намираше се на Добс Хил, където живееха много от хората на изкуството, а те обичаха откритите пространства. По високото било на хълма растяха смърчове, които сякаш стигаха до небето с назъбените си върхове, но предният склон на хълма представляваше открита зелена поляна. В къщата нямаше тълпи от хора, нямаше съседи, които да влизат и излизат. Едно самотно волво комби стоеше пред обора, долепен до стара фермерска къща.

Джулия се качи по стъпалата отпред, прекоси верандата и почука на рамката на мрежата против насекоми. Жената, която се появи много бързо, едва бе прехвърлила трийсетте, макар че това трудно можеше да се отгатне. Джулия го знаеше само защото Зоуи й бе казала. Елън Хамилтън бе сестра на Джийни Уолш. Не беше омъжена и преподаваше математика в една гимназия в Охайо. След катастрофата моментално се бе превърнала в родител. Въпреки русолявата си коса и луничките по лицето, изглеждаше с десет години по-стара от възрастта си.

Когато Джулия се представи, Елън докосна с пръст устните си и се измъкна навън, като тихичко затвори мрежестата врата зад гърба си. Покани с жест гостенката към една дървена люлка в другия край на верандата. Щом седнаха, прошепна:

— И двете спят на дивана. Изтощени са.

— Ти сигурно също си капнала от умора — тихо каза Джулия. — Донесох ви вечеря. Мога ли да направя нещо друго?

Елън се усмихна тъжно.

— Не, но благодаря все пак — усмивката й помръкна. Отново проличаха годините й, болката й. — Семейството на Евън се занимава с погребенията. Повечето от приятелите им си заминаха. Решихме, че момичетата са прекалено малки, за да присъстват. Ще дойдат да живеят при мен, в Ейкрън. Трябва да събера багажа тук, а само аз мога да го свърша — тя изглеждаше объркана. — Как да реши човек какво да вземе? Жилището ми е малко, така че не мога да взема всичко. Опитвам се да реша какво би имало сантиментална стойност за момичетата, когато пораснат.

Гласът й започна да изтънява, а очите — да се пълнят със сълзи. Очевидно не можеше да говори повече и просто се загледа в хоризонта.

Дочуха някакъв шум откъм вратата — едно малко дете се измъкваше полека навън. Тъмната й коса бе рошава, по блузата и късите панталони имаше петна от кетчуп, а прашните й крачета бяха боси. С полузатворени очи, момиченцето пъхна палеца в устата си и се сгуши в най-близките крака — които се оказаха тези на Джулия — и облегна главица на бедрото й.

Без да се замисля, Джулия го вдигна на ръце. Детето мигновено заспа на рамото й.

— Съжалявам — прошепна Елън.

Джулия не съжаляваше. Харесваше й допирът на малкото телце до нейното.

— Всичко е наред. Бива ме в това.

— На три годинки е. Няма си представа какво е станало. Нито пък сестричката й. Господи, не съм готова за това.

— Ще се справиш.

— Но колко ли ще им навредя междувременно? Работата е там, че няма кой друг. Аз съм единствената роднина на Джийни. Родителите на Евън са много възрастни, а двамата му братя имат общо девет деца. Не бих искала момичетата да са с тях — тя въздъхна, сякаш не можеше да повярва, — и това ако не е от онези моменти, които преобръщат целия ти живот. Нищичко не подозирах, когато телефонът ми звънна вчера сутринта.

 

 

Пет часът дойде и отмина, без Иън да се обади.

Ноа извади една бира от запаса, който държеше в хладилника в кабината сега, когато лятото вече настъпваше. Нищо друго не утоляваше така жаждата в онези дни, когато слънцето прежуря и вятърът изобщо не се усеща. Нищо друго не вървеше така добре с обяд от два сандвича с фъстъчено масло и сладко в горещ ден, както бирата. Нямаше значение, че сега нямаше дори и един сандвич, нито че не бе особено горещо. Бирата му действаше добре.

Втора кутия последва първата, докато стана шест часът и отмина, без Иън да се е обадил, Ноа вече бе поомекнал и не беше чак толкова ядосан. Така напрежението щеше да е по-малко, разсъждаваше той. Щеше да му е по-лесно да се погрижи за погребението, ако не се налага да се тревожи какво да каже на сина си.

Иън и Хъч не бяха първи приятели. Момчето рядко идваше на острова. По-лесно беше да се срещат на сушата.

А и обратно на онова, което си мислеше бившата му жена, Ноа нямаше да е сам на погребението. Тук имаше много хора. Нали цял следобед бяха се отбивали до „Лейла Сю“, за да изкажат съболезнованията си. Не говореха много. Нямаше нужда. Ноа знаеше, че малкото, което казват, е напълно искрено.

Сенди никога не можа да разбере това. Не приемаше идеята, че и тишината може да говори. Че когато си с подходящия човек, няма нужда от думи, за да усетиш какво чувства другият.

 

 

Наближаваше седем, когато на брега, който виждаше отразен върху предното стъкло на кабината, се появи една жена. Забеляза я в мига, когато се приближи до кея. Нямаше как да сбърка пъстрия пуловер от ангорска вълна, който Зоуи непрекъснато носеше. Но и нямаше как да сбърка тази жена със Зоуи. Тя се отличаваше също толкова, колкото и на сушата, когато тичаше по кея, за да хване „Амелия Селест“. Може би беше заради разкошната руса коса или деликатността на фигурата й, или просто заради начина, по който стоеше — изправена, както е типично за хората, за които да изглеждат добре е част от природата им. Този път бе с маратонки, вероятно също на Зоуи. И не носеше много багаж, а само лека платнена чанта през рамо.

Направи няколко крачки по пристана, после се поколеба и спря. Изглеждаше объркана. Вятърът развяваше косата й пред очите. Тя я отметна настрани и огледа лодките.

Представи си, че търси него, после реши, че само така му се иска. Той бе мъж, а тя — жена. Не бе чак толкова вцепенен от смъртта на Хъч или от бирата, че да не оцени това. Но имаше и друго. Двамата бяха споделили преживяване, в което въпросът бе на живот и смърт. Дори и само за това той искаше тя да търси именно него. Не знаеше точно защо е така, но беше факт.

Желанието му се изпълни. Разбра по отражението й, че го е забелязала. Сметна това за утешителна награда след четиридесет и осемте часа, прекарани в ада, макар да нямаше намерение да се оплаква. Без да се обръща, проследи приближаването й в стъклото. Сърцето му най-сетне започваше да бие малко по-осезаемо. Изпита облекчение, дори известна утеха.

Изчака, докато завие по кея към мястото на „Лейла Сю“, и едва тогава се обърна, за да покаже, че я е видял. Изправи се, но не стори нищо повече. Тя изглеждаше леко нервна. Така ставаха двама. Ситуацията бе доста странна, тъй като тя бе напълно непозната, с която бе споделил нещо много лично. Лично. Да, точно така. Макар да бе роден и израснал тук и да познаваше местните хора открай време, не бе споделял толкова лично преживяване с никого от тях.

Тя се доближи до страната на лодката и спря.

— Аз съм… Джулия. Научих за баща ти. Исках да ти кажа колко много съжалявам.

Той кимна.

— И колко съм ти благодарна — продължи тя, вече по-уверено. — Ти ми спаси живота. Не съм сигурна какво щях да правя, ако не ми бе подал онази седалка, за да се хвана за нея.

— Щеше да се справиш — каза той, защото не бе никакъв герой, не и след като бе наредил на баща си да седне на кърмата на „Амелия Сслест“, все едно заповядваше на някое куче. — Спасителните лодки се появиха бързо.

— Но щяха ли да забележат малкото петънце, което представлявах без седалката? — попита тя бързо, което показваше, че въпросът я е измъчвал. — Нямаше ли да се нагълтам с вода, или да ме повлече някоя вълна? Нямаше ли да се окажа прекалено близо до ферибота, когато дойде втората експлозия? — очите й потърсиха морето. Когато отново го погледна, в тях се четеше мъка. — До този миг дори не се бях сещала за втората експлозия. Непрекъснато се натъквам на разни откъслечни спомени, за които дори не съм подозирала. Всички тези въпроси. А и най-важният.

Най-важният. Нямаше защо да се пита какъв е той.

— Защо ние? — каза той. — Защо бяхме пощадени тъкмо ние? Защо не те?

Тя кимна, облекчена, че той разбира какво има предвид.

— Задавала съм си го стотици пъти. Става дума за това, че всички сме смъртни. Аз съм късметлийка. Това е най-сериозната опасност, в която съм попадала, и е напълно достатъчна, за да ме накара да се замисля. Но виж само колко случайно изглежда всичко. Ако бяхме в задната част на лодката… или ако състезателната моторница бе ударила носа… не знам как да обясня това.

Ноа също не можеше.

— Баща ми искаше да стои при носа — изрече той. Не беше свързано с нежеланието му да се прави на герой, а със собствената му вътрешна болка. — Аз го накарах да седне отзад.

Тя даже не мигна.

— Евън Уолш ми предложи мястото си. Аз отказах — пое си глътка въздух, — толкова лесно можеше да стане и обратното.

Той кимна с разбиране.

Никой от двамата не проговори цяла минута и това бе хубаво. Тя бе приятна гледка. Нещо повече — беше красива. Но имаше и друго. Докато тя стоеше там, някаква открита рана дълбоко в него сякаш се затваряше.

— Е — тя стисна устни, кимна, изглежда, се канеше да тръгва. — Исках само да изразя съболезнованията си — зениците й сякаш се разшириха, — и да ти дам това.

Свали чантата от рамото си и му я подаде през борда. Той надникна вътре и видя нещо, увито във фолио.

— Вечеря. Аз я приготвих. Това е едно от нещата, в които ме бива. Днес готвенето ми се отрази терапевтично. Не че аз самата бих могла да хапна кой знае колко. Стомахът ми непрекъснато се преобръща.

Чувството му бе познато. Единствената храна, която бе хапнал след катастрофата, бе онова, което му бе дал Рик Грийни. Беше го изял, без изобщо да усети вкуса му.

Но приготвеното от Джулия ухаеше вкусно.

— Благодаря — каза той. — Много мило от твоя страна.

— Това е най-малкото, което мога да направя — отвърна тя с усмивка, която се появи и изчезна толкова бързо, че би могъл и да не я забележи, ако не я наблюдаваше много внимателно.

Тъкмо си мислеше, че в нея има някаква стеснителност, когато тя отново доби измъчен вид и каза:

— Зоуи се обади тъкмо когато тръгвах. Водолазите са намерили и тялото на младежа, който е работил при нея.

— Тод — Ноа вече бе разбрал. — Знае ли дали е имал някакви роднини?

— Май да. Намерила е писма в апартамента му. Сега заедно с началника на полицията се опитват да издирят хората, които са му писали. Тод бе последният от изчезналите.

— Да. Сега се опитват да открият нещо, което да помогне да се разбере как е станала катастрофата.

— Защо трябва да го правят?

— Това им е работата. Може да има спорни въпроси относно застраховките. Трябва да се разследва случаят. Кой знае? Може да намерят и чантите ти междувременно.

— Не ме е грижа за чантите — твърдо заяви тя, после примигна и се изчерви. — О. Имаш предвид застраховка живот. Предполагам, че ще се опитат да разберат колкото е възможно повече именно заради това. Разговарял ли си с Ким Колела?

Ноа все забравяше за Кими. Или може би просто бе прекалено погълнат от мисълта за Хъч.

— Не съм. Мисля, че е със семейството си. За колко време си тук?

— Две седмици. Трябваше да се запиша в един от курсовете на Тони Хемъл, но екипировката ми… — поясни тя, като махна с ръка.

— Той сигурно би ти заел някои неща.

Джулия набърчи нос, усмихна се леко.

— Мина ми желанието.

— Но не и да останеш на Биг Сойър? Предполагам, че ще си тръгнеш по-рано.

— Не — отвърна тя със сериозен тон. — Не ме карай да обяснявам. Сложно е, а точно сега не ме бива много в сложните неща. Чувствам… — в продължение на минута-две тя търсеше точната дума и накрая го погледна озадачено. — Какво чувствам?

На лицето й бе изписано толкова умолително изражение — и толкова сладко, — че Ноа би се усмихнал, ако положението не бе толкова трагично. Какво чувстваше тя? Замисли се над възможните варианти.

Може би я беше страх да се качи отново на лодка и затова не иска да си тръгне засега. Но не вярваше, че е така.

Може би се чувстваше длъжна да остане на острова от чувство на вина. Не беше ли споменала за Евън? Той може би, би оцелял, ако си бяха разменили местата. Но и Ноа бе споменал за Хъч по същия повод, а не изпитваше толкова вина, колкото съжаление. Баща му можеше да остане при носа на лодката заедно с него. Тогава никой от двама им нямаше да загине. Джулия му се струваше здравомислеща жена. Едва ли би изпитвала точно вина.

Може би се чувстваше задължена към хората тук, но изключи тази възможност още в мига, в който му мина през ума. Здравомислещите хора притежаваха и остър ум, а това означаваше, че разбират природата на островните жители. Хората от островите бяха независими и силни. Бяха избрали да си изкарват прехраната от морето и знаеха какъв риск поемат всеки ден, когато напускат пристанището в малките си лодки. Всеки, който би могъл да го забрави, би трябвало да гледа стотици пъти филма „Перфектна буря“. Тази видео касета си оставаше най-търсената на щанда в магазина на Брейди за риболовни принадлежности.

Какво чувствам?, продължаваха да го питат очите й.

— Чувстваш се избрана — отвърна той. Не знаеше откъде бяха дошли тези думи, не беше се замислял за това по-рано. Но именно така се чувстваше той самият. Различен от старите си приятели, които се бяха отбивали до лодката му днес. Да. Избран.

Очите й блеснаха. Тя кимна. В следващия миг обаче искрата помръкна.

— Избрана за какво? Да оцелея ли?

— Не — каза той. Не беше това.

— Да получа компенсация? Имах хубав живот. Никой не ми дължи нищо.

— Нито пък на мен.

— Избрана от кого? От Господ?

Това мигновено го подразни. Не искаше даже и да се замисля за Господ, не и след начина, по който той си бе поиграл с тях преди две нощи.

— Съжалявам — тихо каза тя. — Имаш си достатъчно грижи. Не бива да те притеснявам с това. Просто… — тя поклати леко глава и отново му отправи една от онези мимолетни усмивки. После, вдигна ръка за прощаване, обърна се и тръгна по кея.

Не я спря. Нямаше право. Не можеше да добави нищо към разговора им, макар да му се искаше да го направи. Беше толкова объркан, колкото и тя.

Но сега се чувстваше по-добре, осъзна Ноа. Да си объркан не е чак толкова зле, когато и някой друг изпитва същото. Хората казваха, че нещастието обича да си има компания, и това донякъде притъпяваше силното му безпокойство — поне докато то не получи нов фокус. Това стана следващия вторник, към края на погребението на баща му.