Барбара Делински
Лятото на дързостта (18)

Шестнадесета глава

Отвън полицейското управление на Биг Сойър не изглеждаше много по-различно от магазините наоколо. Намираше се на Мейн Стрийт, до пощата, а насреща бе магазинът за риболовни принадлежности на Брейди. Нямаше истинско помещение за арестанти — една вътрешна стаичка, която се заключваше, приютяваше онези, които имаха нужда да поизтрезнеят или да охладят страстите си за една нощ.

Когато Ноа влезе, завари Джон Роумън с кръстосани крака върху старото дървено бюро и очи, вперени в екрана на компютъра. Той свали крака и се изправи на мястото си.

— Тъкмо човекът, когото исках да видя. Днес май си се позабавлявал?

— И още как — отвърна Ноа без капка съжаление. Обратно на онова, което Иън вероятно си бе помислил, той не желаеше да се прибягва до съзнателното унищожаване на чужда собственост, освен когато ставаше дума за нарушители на местните закони. Такива нарушители отнемаха прехраната на рибари, много по-бедни от Ноа.

— Погледни това — каза Джон и посочи екрана.

Ноа остави на заден план мислите си за Ким и заобиколи бюрото. Не позна лицето на монитора — не беше в „Грила“ в подходящия момент, но текстът до снимката бе ясен.

— Кевин Уелк — прочете той и набързо прегледа краткото, но впечатляващо криминално досие. Едва бе свършил, и Джон отвори друга страница на екрана, този път посветена на Кърт Хабър. Общо, двамата бяха излежали присъди за дванайсет години затвор по причина на кражба от банка, влизане с взлом и нападение.

— Имената им постоянно се замесваха в нещо — обясни Джон, — затова реших да ги проверя. Не са типични ловци на раци.

Не. Дори не бяха и обикновени бракониери. Бракониерите се оказваха или новодошли, които не знаеха какво правят, или рибари от друг остров, които просто искаха със сила да спечелят достъп до по-богати на улов води.

— Имат ли разрешително за лов на раци тук?

— Да. Най-напред проверих това. Всичко е изрядно по документи пред щатските власти. Другото… — Джон повдигна вежди, почеса се по врата, поклати глава. — Та значи, питам се какво правят тук и мислите ми все се отплесват в посока, в която вероятно не бива.

Ноа знаеше за какво говори. И той често се замисляше за това.

— Каква е последната версия за смъртта на Арти?

— Тъй като не може да се докаже друго, засега се смята, че сам се е прострелял. От Имиграционната служба продължават с разследването на незаконния трафик на хора. Сега са съсредоточили усилията си върху някакъв тип във Флорида, който явно е бил мозъкът на операциите. Някой или група от хора е превозвал незаконни имигранти от големи кораби, намиращи се извън забранената зона от двеста мили, до частни пристанища на сушата. Не смятат, че Арти е бил ангажиран на практика с превозването, а че го е организирал.

Не спомена Ким. Облекчен, Ноа отбеляза:

— Хабър и Уелк са от Флорида.

— Да. Затова се питам защо са тук и дали нямат специална причина да се пречкат в работата на всички наоколо. По дяволите, тези момчета вдигат доста шум около себе си. Човек почва да се чуди дали риболовът не е само за прикритие.

Ноа бе съгласен. Повечето бракониери бяха потайни. И разбираха от първото предупреждение. Хабър и Уелк сякаш нарочно правеха какво ли не, за да убедят всички, че искат да залагат капани. Само да залагат капани. Да ловят омари.

— Все пак обаче — изтъкна той, — няма как да са застреляли Арти в мъглата.

— Освен ако някой от тях не е бил с него на лодката.

— Ако е било така, и той щеше да загине — привидно небрежно подметна Ноа.

— Не непременно — отвърна началникът на полицията, който сега го наблюдаваше внимателно. — Кой може да каже дали някой не е бил изхвърлен при взрива от борда на „Звяра“, така както стана с теб от „Амелия Селест“? Кой може да каже дали не е бил Хабър, Уелк или дори трети човек?

Джон знаеше, осъзна Ноа, а ако не знаеше, то подозираше — при това, без да е разбрал за банковата книжка.

— Ето значи какво се получава — продължи той. Гласът му бе по-тих, долавяше се някакво примирение. — Знаят, че Арти е имал връзка с Ким. Само не е ясно каква точно. Може да е била чисто сексуална, а може да е имало и друго. Само един знае със сигурност и това е Ким. Хайде сега, не ме гледай така, Ноа. Семейство Колела са братовчеди на жена ми, така че и на мен ми се иска да я защитя. Дори и ако връзката им е била само сексуална, тя би могла да знае нещо, което може да ни е от полза. Била е близо до Арти. Ходила е в къщата му и е била на лодката му. Непрекъснато й повтарям, че няма за какво да се тревожи, защото аз ще я защитя, но тя все така не казва и дума.

— Вероятно не може — обади се Ноа, защото му хрумна, че ако Ким не е била само любовница на Арти и нещо ужасно се е объркало, така че да го убият, тя самата би могла да е в опасност.

— Цяла седмица ходя до къщата им всеки ден — продължи Джон. — Повечето дни я няма. Когато си е у дома, само седи на онзи диван и гледа втренчено ръцете си. Колко време ще мине, преди някой с по-голяма власт от мен реши, че тя е длъжна да им каже всичко, което знае, и я извика да даде показания?

 

 

Ноа се предаде относно компютъра, но само защото искаше Иън да има с какво да се занимава, докато те двамата с Джулия поговорят с Ким — или поне това изтъкна пред себе си. Дълбоко в себе си обаче вероятно искаше да впечатли сина си. Къщата на хълма не беше сред типичните домове на острова, както и електрониката в нея не беше просто играчка за развлечение.

Затова приключиха с работата си в морето към три часа в сряда, което бе добре, тъй като мъглата бе гъста и вълните доста големи. Двамата се прибраха да се изкъпят и към четири часа бяха в къщата на хълма. Тъй като ги очакваше, Джулия бе оставила предната врата открехната и Лукас се втурна вътре. Когато го последваха, завариха Джулия наведена над него да го почесва зад ушите и да се смее на влажните му целувки. Усмивката остана на лицето й, когато се изправи, красива в обикновените си джинси и блуза, русата й коса докосваше нежно раменете и лицето й, грейнало от оживление. Тъкмо бе извадила от фурната кифлички; едни бяха напоени с шоколад, други с хрупкави корички, а имаше и такива с боровинки. Явно бе пазарувала и сама. Искаше му се да мисли, че го е направила заради него. Или ако не, то заради Иън.

Всъщност повече го трогна мисълта за втория вариант. Тя разбираше какво се опитва да постигне той с момчето и очевидно искаше да направи нещо, за да му помогне. Като се има предвид апетитът, който синът му бе показал предния ден, не би могла да избере по-добър начин.

— Кифличките обикновено вървят с чай по това време на деня — любезно се обърна тя към момчето, — но реших, че едва ли си падаш по чая. Затова купих кока-кола и капучино.

Иън се поколеба с ръка, протегната към една от хрупкавите кифлички.

— Достатъчно изстинали ли са за ядене? — попита той.

— Би трябвало — отвърна Джулия и му подаде салфетка, след което предложи друга на Ноа, който си избра шоколадова кифличка.

Забелязал лека несигурност в погледа й миг преди да отхапе от сладкиша, Ноа усети как сърцето му се разтапя заедно с шоколада — но кифличката бе много вкусна. Показа го, като измърка от удоволствие. След едно сърдечно: Благодаря, той поведе Иън към таванското помещение.

На горната площадка на стълбите очите на момчето светнаха.

— Уха. Това наистина ли е твое?

— Да. Джулия ще остане тук, докато се освободи стая в къщата на леля й.

Той включи компютъра, но не се наложи да направи друго. Когато програмите се заредиха и на екрана се показаха обичайните иконки, Иън потъна в интернет пространството.

Тогава Ноа остана на заден план. Остана да го наблюдава за минутка-две, очарован от лекотата, с която се оправяше синът му. Дори не бе сигурен дали момчето го чу, когато му каза:

— Ще се върна скоро — и слезе долу.

Взе си още една кифличка, докато минаваше през кухнята, но когато нареди на кучето да остане с Иън, Лукас отказа да го послуша. Намести се на задната седалка зад Джулия и предизвикателно изгледа Ноа.

Той отново се предаде и кучето тръгна с тях.

— Към скалите или към брега? — попита той Джулия.

— Към скалите — отвърна тя. — Преди малко се чух с Нанси.

И разбира се, малката синя хонда беше до каменната къщичка на пазача. Бе забулена от мъглата. Още по-трудно бе да се забележи Ким, седнала на скалите от другата страна, вторачена притеснено в пикапа.

Джулия си наметна ватираната риза и слезе от колата. Косата й се разпиля от вятъра и тя се опита да я прихване с ръка.

— Здравей — извика тя, за да я чуят над бумтенето от разбиващите се вълни, и тръгна по камъните, взела със себе си плик с кифлички.

Ноа също излезе и задържа вратата за Лукас, но заради тътена на вълните и вятъра кучето, изглежда, се колебаеше. Следеше Джулия с притеснен поглед, но иначе не помръдваше. Накрая се сви на топка и облегна муцуна на лапите си.

Ноа затвори вратата и тръгна към скалите. За пръв път виждаше Ким след катастрофата. Беше загърната в яке, червената й коса бе прибрана; лицето й бе по-слабо, отколкото го помнеше. Предположи, че е отслабнала, въпреки че не би трябвало да го прави, и разбра защо Джулия бе решила да донесе храна.

При все това момичето не изглеждаше болно. Бледо, вероятно и уплашено. Но толкова болно, че да не може да говори?

Ким погледна разтревожено Джулия. После очите й се спряха на Ноа и пак се върнаха на Джулия.

— Познаваш го, той е приятел — нежно настоя Джулия. Настани се близо до Ким, отвори плика и й подаде кифличка. Тя я взе и започна да се храни, но остана нащрек, тялото й не се отпусна и очите й непрекъснато се връщаха към мъжа.

Той седна на една скала наблизо и се загледа в мъглата, докато се опитваше да прецени как да започне. Не завиждаше на Джон Роумън за работата му. Да притискаш хората да ги разпитваш, не беше приятно нещо. Или може би му се струваше така, защото не го биваше в общуването. Сенди вероятно имаше право в това отношение. Щом не можеше да намери общ език със сина си, какво би могъл да каже в подобна деликатна ситуация?

Почака, докато Ким почти бе изяла кифличката си. Тогава, възможно най-внимателно, обясни за какво е дошъл.

— Началникът на полицията прави всичко по силите си, за да държи настрани следователите. Не иска да те притесняват. Дава ти време да се оправиш. Проблемът е, че разследването е в задънена улица. Джон се опасява, че няма да може ги задържи дълго — той се приведе леко напред. — Тъй като с Арти сте имали връзка, предполагат, че знаеш нещо. Не ги интересува дали сте имали сексуална връзка. Искат да разберат какво може да си видяла, като например кой се е обаждал на Арти, кой го е посещавал, какви имена е споменавал той.

Ким преглътна тежко, но не каза нищо.

Ноа отново се загледа в сивотата пред себе си. Такава мъгла бе по-обичайна за август, отколкото за юли. Глобално затопляне? Ако не ставаше дума за това, тогава бе нещо друго. Предвиждаха седмица с бури. Докато е на лов за омари, можеше да се справи с мъглата. Можеше да понесе дори и леко вълнение. Ако обаче вълните се надигнат и започне да вали, трябваше да си остане вкъщи, а това го притесняваше.

Положението на Ким — също. Искаше да й помогне — наистина го желаеше. Изведнъж това бе станало важно, част от отговорността, която чувстваше след катастрофата. Иън беше важен. А сега и Ким.

— Защо не можеш да говориш? — изтърси той с по-малко деликатност, отколкото би искал, но не знаеше как по друг начин да стигне до нея. — За физически проблем ли става дума? Емоционален? Ето каква е ситуацията. Понякога мълчанието може да се приеме за признаване на вина. Ако ти задават въпроси и ти откажеш да отговориш, ще си помислят, че си виновна. Те не те познават като нас. Няма да гледат благосклонно. Поговори с нас, Ким. Кажи ни какво знаеш.

Джулия го докосна по ръката.

— Мога да задържам Джон само известно време — каза й той по-тихо. — Той може да задържи другите само известно време.

Все така с ръка върху неговата, Джулия се обърна към Ким.

— Би ли могла да напишеш отговорите на въпросите, които ти зададохме?

Момичето затвори очи. Извърна глава и я облегна на коленете си.

— Добре — опита друго Ноа. — Ето ти и още нещо. Знаят, че Арти е бил замесен в лоши работи и че ги е вършил заедно с други лоши хора. Тези типове са опасни. Може би си мислиш, че си в безопасност, докато си мълчиш, но ако те се изнервят достатъчно, може да поискат да гарантират мълчанието ти. Джон може да те защити, но само ако знае онова, което и ти знаеш.

Ръката на Джулия го стисна по-здраво, но той нямаше нужда от предупреждението. Осъзнаваше опасността от това да притисне Ким прекалено. Не само Джулия си представяше как момичето се хвърля от скалите. Онова, което тя обаче не знаеше, бе, че той има средство да се справи с това.

Отиде до мястото, където седеше Ким, и приклекна пред нея. Много тихо й каза:

— Знам кой е той, Ким.

Очите й се разшириха.

— Понякога си мислиш, че съм аз — продължи той, — но аз никога не съм бил с майка ти. Поговори с нас, дай ни информация, помогни ни и аз ще ти помогна — Нанси може би не искаше мъжът да бъде назован, но Ким бе навършила двайсет и една и това също бе част от отговорността на Ноа. — Той така и не узна за теб, разбираш ли? Беше тук, а после си замина.

Ким поглъщаше всяка негова дума. Стисна здраво устни, после отвори уста и за минутка той си помисли, че ще проговори, но единственото, което излезе от устата й, бе кратка въздишка, която незабавно се изгуби в силния вятър.

След като, образно казано, бе размахал моркова, Ноа каза:

— Арти е работил с някакъв човек във Флорида. Знаеш ли кой е?

Ким уплашено поклати глава.

— Някога споменавал ли е имената на Кърт Хабър и Кевин Уелк?

Ново стреснато поклащане на глава.

— Говорил ли е с теб за работата си?

Тя за трети път поклати глава уплашено.

— Имаше ли връзка с Арти?

Този път поклащането бе още по-решително.

— Беше ли на борда на „Звяра“ с Арти онази вечер?

Сега не последва никакво поклащане. Ким изправи гръб и го погледна, сякаш казваше: Не съм глупава. Опитваш се да ме хванеш в лъжа.

— Аз не съм сред враговете ти, Ким. Дори не знам кои са те. Затова се нуждая от помощта ти. Но добре. Ето и друго. Била ли си в морето след катастрофата?

Все още изпълнена с недоверие, Ким просто го гледаше втренчено.

— Така си и мислех — заключи той, като реши, че това е пробив. — Ако питаш мен, ходил съм навсякъде другаде след катастрофата. Джулия също. Хайде да оставим този демон зад гърба си. Ще излезем заедно, тримата. Ще дойде и синът ми, когото не познаваш. Той е на седемнайсет и иска да се преструва, че нищо не се е случвало. Напомнянето за това ще му подейства добре — а на Ким щеше да й дойде добре едно разтърсване, смяташе Ноа. Дори и да не помогнеше, нямаше да навреди. — Ще бъда на кея утре в четири часа. Няма да се бавим повече от час. Знаеш къде е мястото на лодката ми. Четири часа.

 

 

Докато се връщаха към Хокс Хил, Джулия непрекъснато поглеждаше към Ноа — припомняше си времето, прекарано заедно в склада за капани, и усещаше онази топлина, повтаряше си, че не бива да флиртува с него, и се удивяваше на прекрасното усещане от това.

Но той изглеждаше разсеян, явно бе загрижен за Ким и тя отново се съсредоточи.

— Мислиш ли, че тя ще бъде там утре?

Той си пое дълбоко въздух и се върна от мястото, където го бяха отвели мислите му.

— Не знам. Просто ми се стори правилно. Може би е донякъде егоистично. Имам оправдание да заведа там Иън — той погледна въпросително Джулия и погледът му бе измъчен, както в онези дни веднага след катастрофата.

— Идеята е чудесна — каза тя. — Определено не би могла да навреди.

— Ако приемем, че се появи. Истината е, че има нужда от психолог.

— Не иска да се среща с такъв. Питах я. Помолих и Нанси да я пита. Явно се страхува да говори.

— Или се чувства виновна. Много виновна.

— За какво? — попита Джулия, като отчаяно искаше да разбере защо. — Вярваш ли, че е била замесена в незаконния трафик на имигранти? — не би могла да си представи, че Ким би го сторила съзнателно. Момичето изглеждаше прекалено невинно — прекалено чувствително, за да е замесено.

— Според мен — отвърна Ноа, — проблемът е, че мълчи вече втора седмица. Ако е в резултат на шока, би трябвало вече да е отзвучал. Също и мъката й от загубата на Арти. Тогава може би мълчи заради вината си. Но дали тя е свързана с това, че е спяла с женен мъж? Не вярвам. Прекалено често е била свидетел на подобно нещо. Нанси и Джун определено не биха й се скарали за това. Но нещо я плаши — той отново я погледна. — Съгласна ли си?

— Да. Наистина ли знаеш кой е баща й?

Той кимна.

— Беше през първата лятна ваканция в колежа, когато трима мои приятели дойдоха тук да поработят. Той беше най-необузданият сред тях. Сервираше в бара през лятото и се върна в училище с големи планове какво ще прави на Уолстрийт след завършването си, но беше прекалено несериозен и оценките му го показваха. Зае се със семейния бизнес, но банкрутира няколко години след това. Няма много пари, така че не би могъл да помогне особено на Нанси или Ким. Иначе е свестен човек. Лош професионалист, без успех в обществото, но иначе е добър човек.

— Женен ли е?

— Да, с две деца. Или три.

— Дали би искал да знае за Ким? — попита тя. Предполагаше, че единственото по-лошо нещо от това да не знаеш кой е баща ти, беше да знаеш, че той не иска да има нищо общо с теб.

— Бих могъл да го убедя — отвърна Ноа.

Джулия не го попита как. Не й трябваше да знае. Беше загрижена само за Ким. Мислеше си дали не би било добре да вземе и Моли на разходката с лодка, в случай че някой на възрастта на Ким би могъл да установи връзка с нея, когато Ноа зави от главния път. След няколко минути, когато пикапът взе и последния завой и къщата се появи пред погледа им, сякаш самата мисъл за Моли я бе накарала да се материализира. Малкият плимут на Зоуи, който тя караше, бе паркиран пред вратата.

Джулия погледна въпросително Ноа и изскочи от колата още в мига, в който спря. В къщата главното поле на действията се беше пренесло в кухнята. Моли беше там, а също и Иън, по плота имаше храна, на печката разни тенджери, а на масата — чинии. Изглежда, се готвеха едновременно няколко ястия. Нещо ухаеше божествено. Когато я забеляза, Моли възмутено се обади:

— Дойдох тук, като си мислех, че ще те заваря сама и гладна, и реших, че мога да ти сготвя нещо, тъй като тази вечер не съм на работа. Вместо това намерих Иън. Правим специална рибена чорба и честно казано, няма да стигне за четирима.

Ноа мина покрай Джулия и отиде до печката. Надникна в най-голямата тенджера.

— Ухае невероятно. Какво има вътре?

Отговори му Иън.

— Три вида миди, морски дявол и омар.

— Мислех, че не обичаш омари.

— Приготвен по този начин, може и да става за ядене.

— Да става за ядене ли? — повтори Моли и се дръпна, сякаш я бяха ударили по лицето. Ответният й удар си го биваше. — Много повече е. Ако направо не се влюбиш в това, нещо не е наред с вкусовите ти рецептори. Може би не са достатъчно развити все още — добави тя с лукава усмивка. — Подай ми лютия червен пипер, моля.

Иън изпълни молбата. Като ги гледаше един до друг, Джулия не можеше да не признае, че са красиви деца. Моли бе очарователна с късата си руса коса — да, трябваше да отбележи, че късата коса на дъщеря й е много шик, чертите на лицето й бяха правилни, а фигурата й деликатна, докато Иън бе съответно по-висок, по-мускулест и очевидно готов да й помага.

Ноа все още бе до печката, но вече не стоеше пред котлона.

— Във фризера има замразено месо от омари — предложи той. — Ако го размразим, може да има достатъчно за четирима.

— Замразен омар? — попита Моли. — В специалната ни чорба? Няма да стане.

— Ами ако ида с колата до магазина за още продукти? — опита той, но тя изцяло отхвърли идеята.

— В магазина продуктите не са толкова пресни. Само Рик има такива.

— Тогава ще ида до „Грила“.

— Рик го няма тази вечер.

Ноа извади мобилния си телефон от джоба.

— Тогава ще му се обадя. Той може да поръча на този, който е на смяна, да ми даде нужното. Така става ли?

Джулия се постара да не се засмее. Явно я бе хванал натясно.

Но Моли не се предаваше лесно. Бърза в реакциите си — като истинска дъщеря на баща си, тя започна да прави списък.

— Освен това ще ни трябва още една франзела, стрък праз и връзка копър. Вземи също и някакво предястие — да кажем две порции охлюви с подлучено масло и две салати с палмови връхчета. И боровинков пай за десерт. Вземи от големите. Иън умира от глад — тя се усмихна широко на Ноа.

 

 

— Благодаря ти — каза Джулия няколко часа по-късно. Двете с Моли седяха на кожения диван в хола, вече сами, отпуснали глави на облегалката. Обгърната от мъгла и ситен дъждец, къщата й се струваше по-уютна от всякога, още повече и заради аромата на доматения сос с чесън към яденето. — Вечерята беше страхотна.

Моли се усмихна.

— Добре беше.

Джулия се пресегна и стисна ръката й.

— Благодаря ти, че беше толкова любезна.

— Любезна?

— Сърдечна. Не беше трудно, нали?

Моли измърмори:

— Не. Те са добри хора. Почистиха в кухнята.

— Какво мислиш за Иън?

— Прекалено млад е за мен.

— Не в този смисъл. Като човек.

— Попитай ме пак след пет години. Точно сега е бунтар като всеки тийнейджър.

— И това го казва един ветеран на двайсет години.

— Знаеш какво имам предвид. Много е ядосан.

— Ти също напоследък.

— Имам си причини. Животът ми е истински хаос. Не знам какво става. Толкова много неща се промениха, след като завърших гимназия, а сега и това с теб. Изглеждаш толкова различна, толкова независима.

Джулия се опита да омаловажи всичко.

— Това не е ли хубаво?

— Да, за теб, не за мен. Винаги си била предсказуема. Сега не знам какво ще направиш в следващия момент.

Всъщност и Джулия не знаеше. Спонтанността не бе сред характерните й черти в миналото.

— Някои неща никога не се променят. Винаги ще те обичам. За теб съм винаги насреща — когато Моли се приближи до нея, тя разтвори ръце да я прегърне. — Ние споделяме неща, които не бих помислила да споделя с майка си.

Моли вдигна очи, както си беше в прегръдките й.

— Ти имаше време. А тя — не. Ходела е на работа.

— Много работещи майки имат такива взаимоотношения с децата си, каквито имаме ние с теб. Става въпрос за желание.

— И за начина, по който прекарваме времето си заедно.

— Аха.

— Е, как се чувстваш като независим човек?

— Преживяването е ново и различно.

Моли стана малко по-резервирана.

— Имаше време да помислиш. Реши ли какво ще правиш?

Коя съм аз? Джулия все още не бе сигурна. Нямаше наръчници за това как да преобразиш живота си. Налагаше се да се учи от грешките си, да напредва бавно, да посреща дните един по един, всеки сам за себе си.

— Все още се опитвам да разбера.

— Но няма да се върнеш в Ню Йорк — каза момичето, хвърляйки ръкавицата на предизвикателството. Предишната Джулия щеше да отстъпи и да увърта, да каже онова, което би успокоило дъщеря й. Но новата Джулия имаше нужда да споделя честно.

— Преди година щях да се съглася, защото това очакват всички от мен. Но решението не е просто. Никой не печели от един развод — усети как Моли потръпна и я притисна по-здраво до себе си. — Благодарна съм на Бога, че имам здрава дъщеря, която е на път да започне блестяща кариера. Ти ще поемеш по своя път, Моли, и аз не бих желала за нищо на света да те задържам. Ще намериш своето щастие. Искам и аз да направя същото. Само на четиридесет години съм. С малко късмет бих могла да живея още толкова.

— Татко обича независимите жени.

Определено беше така, осъзна Джулия с горчивина. За съжаление, не смяташе нея за такава. Независимостта не бе сред качествата, които виждаше у нея. Не бе сигурна, че би могъл да промени мнението си, както не можеше да контролира и нуждата си от други жени — и за пръв път тя се запита дали това изобщо е от значение за нея. Беше много ядосана на Монти. Много пъти я бе предавал. Би могъл да каже, че тя го е изоставила това лято, но истината бе, че той беше доволен от заминаването й.

И какво още? Истината бе, че тя се радваше, че е заминала. Беше хубаво да не се налага да задоволява всичките му нужди — да не страда от онези малки и подли удари, които той така умееше да отправя. Ако не беше: Твоят човек в супермаркета май не ти е дал най-хубавата риба меч днес, то беше: Не трябва ли да си срешеш малко косата?, или пък: Няма да носиш този костюм довечера, нали?, или дори: Понякога би било хубаво ти да си отгоре.

Джулия много се радваше, че се е отървала от всичко това. Не бе уверена, че си струва да се бори за запазването на брака си само защото така е редно.

— Ако няма да се връщаш в Ню Йорк — попита Моли, — тук ли ще останеш?

— Има ли значение?

— Да. Имам усещането, че се обвързваш с един начин на живот, който аз не познавам, и че ще те изгубя.

Джулия се усмихна.

— Точно така се чувствах и аз, когато ти замина за колежа. Бях убедена, че отношенията, които си бяхме изградили, ще изчезнат, че моето малко момиче е поело по своя път и нещата между нас никога няма да са същите. И се оказах права. Никога няма да са същите. Но различното невинаги е лошо. Всъщност е хубаво нещо. Може дори да е много по-добро. Харесва ми как се разбираме сега. Отношенията ни са много по-зрели.

— Изглеждаш спокойна.

Наистина бе спокойна, което бе изненадващо, като се има предвид, че стомахът я свиваше само при мисълта за Монти. С него нещата не бяха довършени, той беше една огромна въпросителна. Да изрече гласно думата развод, бе едно, но да се изправи реално пред ситуацията, бе много по-страшно. Бъдещето й бе загадка. Дори и само това бе причина да се страхува.

Спокойна? Изпълнена с решимост, вероятно бе по-точно определение.

— Това ми се струва правилно — каза тя, — сякаш вървя във вярната посока. Всъщност се чувствам добре, че изобщо вървя нанякъде. Прекалено дълго стоях на едно място — но не и след катастрофата. Също като Ким, и тя усети как споменът за онази нощ я разтърсва. Миналото се бе взривило пред очите й заедно е „Амелия Селест“ и „Звяра“. Резултатът бе това освобождаване. — Колкото до обвързването ми с един начин на живот, който ти не познаваш, няма защо да е така. Всъщност има един човек, с когото искам да те запозная. Кога започваш работа утре?

— В два — отвърна Моли.

— О, боже. Много е рано. Ще изведем Ким на разходка с „Лейла Сю“. Не е била в морето след катастрофата. Надяваме се това да я поразтърси малко, може би, за да усети, че всичко е минало. Двете сте близки по възраст, а и ти толкова добре се разбираш с хората. Можеш много да ни помогнеш.

— Кога тръгвате? — попита Моли.

— В четири.

Явно доволна от чутото, тя се усмихна.

— Ще бъда там.

— Но работата ти…

— Рик също се тревожи за Ким, както и всички останали. Ще ме освободи за няколко часа.

 

 

Естествено Джулия донесе храна. Това не беше парти, но бе нещо като излет и носенето на храна бе сред нещата, които смяташе за задължителни. Съмняваше се, че тази част от нея ще се промени — и в този случай това изобщо не бе лошо. Ноа и Иън бяха страхотно изгладнели. Тъкмо бяха привършили с почистването на лодката след работния ден и макар да се бяха преоблекли със сухи дрехи, изглеждаха изтощени. Очите им светнаха, когато забелязаха специалната чанта на Джулия. Топли пилешки бутчета, дебели резени препечено сирене и горещ сайдер бяха напълно подходящи за този мъглив ден, в който лъхаше на хлад, нетипичен за началото на юли. Изборът й на меню бе оправдан, когато Рик Грийни, който бе свикнал с времето в щата Мейн, изпрати по Моли миди, увити в парчета бекон, и гъби на скара, още топли. Разгърнаха торбите на плота на мостика и си взеха от храната, докато Джулия напълни чашите от термоса. Имаше и още нещо. Ноа бе много сладък, когато бе изгладнял и се опитваше да се храни възпитано, докато синът му, който уж идваше от цивилизования свят, направо се нахвърли на храната.

Ноа и без това е много сладък, помисли си Джулия — макар че всъщност не, тя не флиртуваше с него. Но се вълнуваше, когато бе наблизо. На кого не би му било приятно?

Четири часът настъпи и отмина. Ноа и Иън бяха изяли по-голямата част от храната, но нарочно бяха запазили малко и за Ким. Към четири и пет Ноа вече поглеждаше часовника си. Дръпна ниско над очите си шапката е емблема на „Пейтриътс“ и размени тревожен поглед с Джулия. В четири и десет вече се опитваше да види нещо на забуления от мъглата бряг, а Джулия се опасяваше, че всичките им усилия са били напразни.

В четири и петнайсет се появи малка синя хонда. Спря на известно разстояние от кея и Джулия се усъмни, но жената, която слезе, прилича на Ким. Беше със същото яке с качулка, което бе носила и на скалите, и изглеждаше все така крехка. С наведена глава, тя забърза надолу по кея към „Лейла Сю“. Когато се приближи, Джулия забеляза, че под качулката има черна шапка като онези, които носеха нощните пазачи, и бе прибрала и последния кичур от косата си под нея. Скрила косата си по този начин и без да показва някаква отличителна черта, тя можеше да мине за коя да е от местните жени.

Не искаше да я видят. Джулия не можеше и да си представи колко кураж й е бил нужен, за да дойде. Кураж, желание да преодолее преживяното, нужда да види отново мястото, може би и просто желание да сътрудничи на Ноа, който имаше информация, която тя искаше — каквато и да бе причината, тя бе тук. Остана с наведена глава, докато се качваше на лодката. Едва по-късно, вече полускрита в кабинката на мостика, вдигна очи, за да погледне останалите, но в тях имаше тревога. Огледа поред лицата на Моли и Иън, когато й бяха представени. Поклати глава, когато й предложиха храна, при което Ноа попита:

— Сигурна ли си?

Тя кимна и двамата с Иън довършиха останалото от лакомствата.

Ноа изведе „Лейла Сю“ от мястото й на заден ход и тръгна да излиза от пристанището. Сега имаше повече лодки, отколкото преди две седмици. Луксозни яхти се бяха присъединили към обичайното множество от рибарски лодки на пристана. Сезонните жители на острова бяха пристигнали.

„Лейла Сю“ мина покрай една особено красива яхта. Брезентовото й покривало бе вдигнато; скрити вътре, седяха групичка унили туристи под светлината на лампите.

— Едва ли се радват на времето — отбеляза Джулия. — Ще се изясни ли през уикенда?

— Малко вероятно е — отвърна Ноа. — Състезанията с рибарски лодки са традиция за празника на Четвърти юли, но се говори, че може да бъдат отменени. Прогнозата не е добра. Предвиждат вятър и дъжд късно в неделя и в понеделник. Чу ли това, Иън?

Момчето бе с Моли, а тя с Ким, за което Джулия бе благодарна, и тримата бяха сгушени навътре в кабинката, но без да се скриват чак в каютата. Якетата им бяха закопчани до горе, качулките — добре завързани, а ръцете им бяха скрити в ръкавите. И Джулия си бе вдигнала качулката, наметнала си бе дъждобран върху якето, под което имаше още доста дрехи.

— Добре ще ми дойде един почивен ден — обади се Иън.

— Съжалявам — каза Ноа без никакво съжаление. — Ако прогнозата се окаже вярна, ще работим и в неделя. Законът забранява да се излиза на лов за омари, но е разрешено да преместим капаните си, ако се задава буря — на Джулия той обясни: — Капаните в плитчините ще бъдат съсипани от силния вятър и бурното вълнение. Ще ги изтеглим и ще ги пуснем в по-дълбоки води. Иначе рискуваме да изгубим половината.

Джулия се взираше през предното стъкло.

— Как изобщо виждаш какво да правиш?

Ноа докосна с длан мониторите пред себе си.

— Освен това познавам тези води — той тупна малко по-силно радиото. То се включи веднага. Имаше леко прашене и откъслечни разговори, но те се губеха във вятъра.

— Знаеш ли къде стана катастрофата?

— Знам географската дължина и ширина на мястото.

Тя не каза нищо повече, нито се отдалечи от него. Времето зловещо й напомняше за онзи фатален ден, а той представляваше някаква сигурност.

„Лейла Сю“ набра скорост. Джулия предполагаше, че и Ким се връща мислено към онзи ден, затова погледна към момичето. Добре ли си?, попита я тя беззвучно.

Ким бе махнала мъжката шапка от главата си и край качулката й се развяха червени кичури, но не изглеждаше добре — всъщност видът й говореше, че й се иска да изкрещи, което вероятно би било най-доброто нещо в нейното състояние.

В крайна сметка тя не закрещя, само кимна.

Докато лодката се носеше по вълните, никой не говореше, чуваха се само шумът на мотора, пращенето на радиото, воят на вятъра и плискането на водата. Пътуването не трая дълго. „Амелия Селест“ почти бе стигнала до брега, когато я бе ударил „Звяра“. Вперил поглед в уредите си, Ноа ги водеше напред. Накрая каза:

— Тук е — и изключи двигателя.

Лодката се издигаше и спускаше, вятърът свиреше над кабинката на мостика, но всичко останало бе неподвижно. Ноа отиде до леко издигнатата част на страничния парапет и застана там с мрачен вид. След минутка и Иън го последва. Той не докосна баща си. Разделяше ги цяла ръка разстояние. Но Джулия въпреки това бе благодарна за жеста му.

Тъй като искаше да ги остави за малко насаме, тя отиде към кърмата. Именно тук, на борда на „Амелия Селест“, бяха загинали толкова много хора. „Лейла Сю“ бе съвсем различна лодка — по-малка от „Амелия Селест“ и пригодена за лов на омари, а не за превоз на хора, но Джулия мигновено се пренесе обратно в онази нощ. Не помнеше точно как се е качила на ферибота. Тогава много бързаше; все още всичко се сливаше в ума й. Но усещаше присъствието на осмината, които бяха починали — усети го толкова ясно, че потрепери и обви ръце около тялото си. След миг и Моли бе при нея. Този път явно знаеше какво да направи и прегърна майка си.

— Усещаш ли го? — прошепна момичето.

— Да — прошепна тя в отговор.

— Онези хора разбраха ли какво ги е блъснало?

— Знаеха, че „Звяра“ идва.

— Нарочно ли го е направил? — извика Моли, силно развълнувана.

Джулия тъкмо щеше да отвърне, че не знае, когато нещо студено докосна ръката й. Тъй като качулката й бе вдигната, тя не виждаше какво има от лявата й страна. Сега се обърна и видя Ким.

Очите на момичето бяха пълни с тъга. Те се спряха на Моли и после се върнаха на Джулия. Решително поклати глава.

— Не е ли било нарочно? — попита Джулия.

Ким повтори отрицателното поклащане на глава и докосна рамото си.

— Защото е бил прострелян — преведе Джулия. — Но защо е продължил да управлява лодката?

Ким отвърна с озадачено поклащане на глава.

— Не знаеш?

Ново поклащане, този път по-силно, примесено с паника.

— Но ти си била там — прошепна Джулия.

Паниката отстъпи на нещо многократно по-силно от съжаление, стигащо до болезненост. Внезапно отговорът беше ясен. Джулия би могла да продължи да я разпитва, ако в този момент това не й се бе сторило без значение. Обясненията щяха да дойдат по-късно. Точно сега в очите на Ким имаше болка и силна нужда — болка от случилото се и нужда да бъде приета въпреки това.

Джулия я придърпа близо до себе си от лявата страна, докато Моли стоеше вкопчена в нея отдясно, трите се подкрепяха една друга върху поклащащата се лодка, докато гледаха напред от кърмата. Вятърът ги брулеше, но това бе съвсем в реда на нещата — сякаш реалността ги връхлиташе, блъскаше ги и изпитваше колко може да понесе човешката душа.

 

 

По-едър от жените и свикнал с поклащането на лодката, Ноа стоеше стабилно на издигнатия парапет откъм десния борд и се взираше в морето. Едва забелязваше вятъра и водните пръски, които се вдигаха, когато лодката забиеше нос в поредната вълна. Поемаше си дълбоко въздух и усещаше как духът на баща му укрепва и се надига от дълбините. Заредиха се видения над белите гребени на вълните — виждаше как Хъч работи от зори до мрак, без да се оплаква; как спестява, за да купи на жена си по-хубава халка за петдесетата годишнина от сватбата им, макар тя да беше неизлечимо болна; как стои до пикапа в онова септемврийско утро, когато Ноа трябваше да замине за колежа, и го наблюдава как тръгва, просто гледа, без да помръдне, докато фериботът се изгуби на хоризонта.

Тези спомени му върнаха онази връзка, която търсеше. Двамата с баща му бяха споделяли нещо повече от работата и къщата. Може и никога да не го бяха казали на глас, но помежду им имаше дълбоко чувство. Сега то сякаш бе заседнало в гърлото на Ноа.

И той си бе мислил, че Ким има нужда от това. Той самият имаше нужда. Не бе идвал на мястото — точно на това място, след катастрофата. Оттогава бе преживял някак погребението и разчистването на къщата. Бе се върнал на работа, по цял ден изтегляше капани и използваше Хабър и Уелк като отдушник на гнева си, като запълваше тихите часове с мисли за оцеляването, за възможностите и за мисията си. Но именно той се нуждаеше от някакъв завършек. Сега тук, на мястото, където баща му бе издъхнал, той го усети.

С очи, пълни със сълзи, той прие в себе си най-доброто от Хъч, скъта го дълбоко в душата си и се помоли да стане също толкова добър човек. Осени го мисълта, че дори и ако нямаше за какво друго да е пощаден животът му, може би поне му даваше възможност да разбере какъв е бил в душата си баща му.

Усети някой до себе си и бързо се озърна. Сега Иън бе наблизо, несигурен и притеснен.

— Не го познавах — каза момчето.

Ноа кимна. Обърна се с лице към морето и към факта, че това бе негова грешка. Трябваше да кани Иън тук всяко лято. Винаги си бе казвал, че момчето е заето с други неща, че Сенди не би искала то да прекарва толкова време на Биг Сойър, че двамата с Хъч трябва да се занимават усилено с лов на омари през лятото и не могат да си позволят да ги бави едно дете. Но всичко това бяха извинения за собствената му несигурност. Би могъл да се оправдае с провала на брака си, но това не решаваше нищо. Беше време да поеме отговорност за поведението си. Това също бе причина да оцелее след катастрофата.

Имаше три седмици. Беше решен да се възползва максимално от тях, като започне с една вечеря в „Грила“ още днес. Искаше да запознае сина си с приятелите си. Те може и да нямаха високи научни степени като приятелите на Сенди, но бяха добри хора. Искаше Иън да чуе разказите им за Хъч.

Благодарен, че вече има посока, в която да върви, той погледна назад към кърмата. Джулия срещна погледа му. В очите й още имаше тревога и той разбра, че Ким не е проговорила.

Реши да не се обезсърчава. Ако това не бе помогнало, щяха да измислят друго. Върна се на мостика и запали мотора. Веднага щом жените се подслониха в кабинката, той обърна „Лейла Сю“ и потегли към брега. Тъй като се движеха с прилива, се върнаха по-бързо. Но мъглата бе все така гъста. Вътре в пристанището се наложи да намали съвсем скоростта, за да не блъсне някоя лодка, и с облекчение отведе своята до мястото й на кея.

Ким скочи от борда веднага щом завързаха лодката. Отново сведе глава и забърза по дървения кей към брега. С всяка измината крачка все повече се изгубваше в мъглата. Вече бе почти размита синкава фигура, каквато бе и колата й, когато Моли извика:

— О, вижте — изпуснала си е шапката.

Грабна от палубата черната мъжка шапка, скочи от лодката и хукна след момичето.

В същото време Ким явно бе разбрала, че я е забравила, защото едва бе затворила вратата на колата си и бе запалила двигателя, когато отново слезе от нея. Остави мотора да работи и се втурна обратно към кея. Тъкмо бе пресрещнала Моли, когато хондата бе разтърсена от експлозия и избухна в пламъци.