Барбара Делински
Лятото на дързостта (20)

Осемнадесета глава

Джулия взе първия ферибот сутринта. Все още с насълзени очи, тя качи колата и остана на палубата, загледана назад към острова, докато той се изгуби в мъглата. Беше си вдигнала качулката, за да се предпази от водните пръски, и едва забелязваше вълнението. То бе по-силно, отколкото всеки друг път, когато бе прекосявала протока, но тя не се страхуваше. След потъването на „Амелия Селест“ бяха постигнали своеобразен пакт с морето. То нямаше да я погълне сега.

Щом се качи отново в колата си, тя излезе от Роклънд, пое по крайбрежната магистрала и тръгна на юг. Щеше да е по-бързо със самолет, но имаше нужда от познатия уют в колата — колата на Джулия, с чантата на Джулия на съседната седалка, пътната карта на Джулия в жабката, багажът на Джулия отзад. Освен това й бе нужно време. Мъглата се вдигна, докато шофираше, и планът се оформи в главата й. Докато наближи Портланд, вече можеше да мисли за Ноа, без да бъде завладяна изцяло от чувствата си, отчасти защото движението по пътя изискваше пълното й внимание. След като отмина Портлънд, трафикът намаля, но вече достатъчно й бе напомнил какво я чака тепърва и връзката бе прекъсната. Оттогава насетне тя отказваше да гледа назад.

Обади се няколко пъти по телефона, докато пресичаше Ню Хемпшир, по обяд спря в Масачузетс, за да хапне, после продължи през Кънектикът и щата Ню Йорк, като през цялото време пътуването бе гладко. Никакви инциденти на пътя, нито строителни работи не я забавиха. Освен това тя бе много спокойна зад волана. Прие и двете неща като добра поличба.

 

 

Настроението на Ноа бе лошо като времето. Знаеше си, че си играе с огъня; венчалната халка на Джулия бе пред очите му, докато беше с нея, а и тя не бе споменала, че ще се развежда. Сега нея я нямаше, бе заминала със сутрешния ферибот, както му бе казал Лесли Крейн. Ноа се почувства така, сякаш го бяха съблекли гол и го бичуваха с камшик.

Завинаги ли бе заминала? Не знаеше. А въпросът много го вълнуваше, което правеше незнанието му още по-тежко.

По обяд бе започнало да вали и сега се сипеше като из ведро върху високите над метър и двайсет вълни, които подхвърляха насам-натам „Лейла Сю“. Като се добави и лошата прогноза и малкото раци в капаните, които бе извадил — поводите за усмивки бяха много малко. Нещата се влошиха още повече, когато наближи капаните, разположени в близост до скалите северно от Биг Сойър, и видя цяло поле от зелено морави шамандури.

— По дяволите — измърмори той, стиснал здраво кормилото на поклащащата се лодка. — Просто не искат да разберат.

Иън застана до него.

— Това същите, които преряза, ли са?

— Не. Онези са били отнесени към скалите. Тези са нови.

— Какво ще правиш?

Отначало Ноа мислеше да се посъветва с приятелите си. Но после му хрумна друго и бе достатъчно ядосан, че да го изпълни. Даде газ и насочи „Лейла Сю“ към първата от шамандурите на Хабър и Уелк.

— Ще изтеглим капаните — каза той през стиснати зъби и изключи двигателя. — Издърпай шамандурата.

Веднага щом Иън го направи, Ноа преметна въжето върху макарата и включи хидравличния теглич. Първият капан се показа и вътре имаше два прилични на размер омара.

— Ще вземем техния улов? — невярващо попита Иън.

— Не — отвърна баща му. Отвори капана, но вместо да изсипе съдържанието му на палубата, той го върна обратно във водата. Направи същото и с втория капан, после метна и двата отново в морето. Когато и шамандурата ги последва, той се приближи към следващата.

Може и да не разбираше много от жени, но в това го биваше.

 

 

Късно следобед Джулия влезе в Манхатън. Тогава отново й се доплака, но това бе по-скоро заради опасенията й от предстоящото. Остави колата в един гараж и се разходи под лъчите на залязващото слънце — нагоре покрай парка към музея „Метрополитън“, мина по Медисън Авеню и после надолу към бутика на Шарлът. Забеляза вътре приятелката си, но отмина, без да се обади. Още не можеше да говори с нея.

Работният ден приключваше и хората по тротоарите станаха повече. Това засили усещането й за анонимност, което й носеше облекчение. Спря да пийне кафе, макар че изобщо нямаше нужда от кофеина. Прелисти последния брой на списание „Риъл симпъл“, докато отпиваше по малко от кафето си и си поглеждаше часовника. Когато стана време, тръгна към адреса, който си бе записала, докато пътуваше на юг, и следващият час мина като насън. Когато отново излезе на улицата, стомахът й бе свит на топка, но определено бе много по-добре информирана.

Все още имаше много свободно време, затова влезе да вечеря в един ресторант, който бе достатъчно отдалечен от обичайните места, които посещаваше, така че бе малко вероятно да се натъкне на познати. Въпреки това си избра закътана маса и остана с наведена глава и очи, вперени в списанието.

По някое време до масата й се приближи мъж. Облечен в елегантен костюм, горе-долу на нейната възраст, висок и строен.

— Извинете — каза той с развеселен вид, — не сте ли Сюзън Пейн?

Тя се усмихна.

— Не. Съжалявам — тя отново се върна към списанието си.

— Знаете ли коя е тя? — попита той.

Тя отново вдигна поглед.

— Съжалявам, не знам.

— Значи ставаме двама — заключи мъжът вече не толкова развеселен, колкото самодоволен и тогава тя усети, че я сваля.

Вдигна предупредително ръка, поклати глава и отново се загледа в списанието си, поласкана, но толкова незаинтересована, че чак й дожаля за човека.

Той си тръгна. Тя си поръча още кафе. Когато вече бе прочела списанието два пъти от край до край — втория път умът й бе другаде, поиска сметката и си тръгна. И все още имаше време. Затова се разходи из вечерните улици, сама сред хората по тротоарите, колите, минаващи наблизо, звука на клаксоните, и твърдо решена да не мисли за тишината на Биг Сойър.

Поседя малко пред големия търговски център „Плаза“, за да погледа хората, които влизаха и излизаха. Повървя до центъра „Рокфелер“ и направи същото. Това бе едно от любимите й занимания в началото, когато бе заживяла в Ню Йорк, преди рутината на ежедневието да я направи безразлична към забележителностите на града. Сега отново ги видя и ги оцени по достойнство, както не бе правила от години.

На всеки няколко минути поглеждаше часовника си. Колкото повече наближаваше времето, толкова по-решителна ставаше тя. И това я плашеше.

Стана десет и половина, после единайсет и тя започна да се притеснява. В единайсет и половина си пое дълбоко въздух няколко пъти, помоли се да запази спокойствие и се запъти отново към горния край на града. Малко преди полунощ стигна до адреса, който бе наричала свой дом през четиринайсет от последните двайсет години. Отпред стоеше нощният пазач, но тя не искаше да я видят. Затова, използвайки ключа си, тя влезе в сградата през сервизния вход и се качи с асансьора до последния етаж. Мина по коридора и поспря за миг пред вратата, с ръка върху разтуптяното си сърце, стиснала ключа в другата, като през цялото време си повтаряше, че дебненето би се оказало много глупаво, ако той не си беше у дома.

Но запази решимостта си. Тихо пъхна ключа в бравата, отвори вратата и се вмъкна вътре. Куфарчето на Монти бе до бюфета, където го оставяше всяка вечер, когато се прибираше. В коридора пред спалнята светеше, а от самата спалня се носеше тиха музика. Само за миг се поколеба.

Коя съм аз? Неблагодарна, нелоялна и лукава крадла, помисли си тя.

Не. Не. Това е моят дом. Имам право да съм тук.

Тръгна по персийския килим към спалнята и тъй като добре познаваше дървения под отдолу, избягваше местата, където проскърцваше. Сърцето й далеч не бе толкова безшумно. Докато стигне до вратата на спалнята и надникне вътре, вече биеше оглушително.

Монти спеше в омачканите чаршафи, прегърнал някаква тъмнокоса жена. И двамата очевидно бяха голи под оскъдните завивки, които прикриваха слабините им.

Джулия знаеше предварително. Но да го види — в действителност да види съпруга си в леглото с друга жена, неговото познато тяло и онази друга гола плът, бе като удар в корема. Реалността така я блъсна в гърдите, че за миг се уплаши, че ще повърне. Преглътна веднъж, после пак и се опита да диша през носа. След гаденето обаче усети пристъп на гняв, а той й даде смелост.

Музиката звучеше тихо. Монти хъркаше леко. Наоколо нямаше разхвърляни дрехи, както би се очаквало, ако това бе първа страстна среща. Неговите неща бяха спретнато подредени на канапето до спалнята, а нейните бяха преметнати върху стола пред тоалетката. Всичко в обстановката говореше, че са правили това и по-рано.

Джулия мина край тоалетката на път за леглото. Импулсивно се наведе и прибра в чантата си една от обувките с висок ток — и мигновено се намрази за това, но не я върна обратно. Щеше да й послужи като застраховка, в случай че после Монти се опита да отрече видяното от нея, като заяви, че си измисля, или както бе казал за Моли, че е пила нещо.

Ненавиждаше го, задето я кара да мисли, да чувства и да действа по този начин, затова отиде право до леглото.

Гневът я правеше дистанцирана от всичко — странно незаинтересована, тя се взираше в преплетените тела. Не бе спала толкова близо до Монти от… от… не помнеше кога е бил последният път. Той не бе пожелал, тя не бе предложила. Може би това бе една от незадоволените му нужди.

Тихото му похъркване пресекна. Клепачите помръднаха и се вдигнаха. Той погледна към нея, отначало, без да я вижда, и този късоглед поглед й бе познат. Бе си свалил контактните лещи.

После разбра. Очите му се разшириха и той скочи в леглото, беше направо комично, мислите, които минаха през главата му, осъзнаването, че тя е там, и миг след това, че и любовницата му е там. Дръпна чаршафа, сякаш да я скрие и да се престори, че я няма, но така той самият остана на показ и заклеймен в голотата си. Дръпна чаршафа отново към себе си и събуди жената, която хвърли един поглед към Джулия и се зарови под завивките.

Сега Монти грабна одеялото, за да се прикрие, докато стане от леглото, и зае отбранителна позиция.

— Нямаше те близо две седмици и половина, почти не сме се чували. Не ми даде никакъв знак, че искаш да се връщаш. Какво правиш тук, Джулия?

Тя си бе представяла този разговор много пъти, последните няколкостотин, докато шофираше от Мейн насам. Беше гневна, но контролираше чувствата си.

— Това е моят дом — каза тя.

— Как дойде? Защо не се обади? Ако знаех…

— Ако знаеше, нямаше да я доведеш тук? Точно затова не се обадих — усетила как я обзема погнуса, тя погледна към тялото под чаршафа. — Тази сцена е противна. Ще те почакам във всекидневната — обърна се и излезе.

Измина минута, преди той да я последва, явно бе сметнал, че ще е по-убедителен, ако е поне частично облечен, защото, когато се появи, беше с панталони. Носеше също и тъмни очила с рогови рамки, които му придаваха тежест.

— Никога не съм те смятал за коварна, но това определено бе удар под кръста — обвини я той. — Предварително си го планирала, за да ме хванеш в капан?

— Монти — извика Джулия, — ти беше в леглото с нея. Гол.

Той вдигна ръка.

— Не е това, което изглежда.

— О, моля те — решително го прекъсна тя. — Не ме вземай за глупачка. Хванах те. Моли също.

Той присви очи.

— Какво каза Моли?

— Че си бил със стара приятелка, която преживява труден момент. Тя може и да ти вярва, но не и аз. Искам развод.

В настъпилата за миг тишина се разнесе тихата музика.

— Развод — каза той най-сетне, като звучеше поразен. — Откъде го измисли пък това?

— Заради годините на изневери. На разочарования. Аз съм дотук, Монти.

Той прокара ръка през косата си и се огледа наоколо, явно объркан.

— Защо Джон не се е обадил, че се качваш нагоре? — така се казваше портиерът.

— Влязох през страничния вход.

— С какво? Изпратих ти ключове за колата, не и за апартамента.

— Да. Забелязах. Но после извадиха ръчната ми чантичка от дъното на океана. Ключовете ми от дома бяха вътре.

— И си замислила да се появиш тук неочаквано, така че да ме изненадаш?

Тя бе толкова ядосана, че даже се усмихна.

— Така и стана. Хванах те със смъкнати гащи, в буквалния и преносния смисъл — усмивката й помръкна. Опита се да преглътне гнева си, за да може думите й да прозвучат хладнокръвно и уверено. Искаше Монти да разбере, че говори напълно сериозно. — Говорих с адвокат.

— Адвокат.

— За развода.

— Не може да говориш сериозно, Джулия.

— Напротив. Напълно сериозна съм.

— И на какво основание?

— Мога да избирам. Мога да посоча непреодолими различия в характерите. Или да повдигна иск за накърняване на чувствата заради любовницата ти.

— Никога не би могла да го докажеш.

— Бих могла. Имам копия на извлечения от кредитните карти за последните няколко години — не спомена за обувката в чантата си.

Лицето му почервеня.

— Нямаш никакво право да ми ровиш в документите.

— Нашите документи, Монти. Моето име също фигурира върху кредитната карта, която си използвал. Имам пълно право да получа тези сведения.

Той я гледа втренчено в продължение на минута.

— Джулия, това не си ти — когато тя само го погледна, без да каже нищо, той обходи с очи стаята. — Ако си мислиш, че ще вземеш всичко това, сбъркала си. Ти ме изостави — събра си багажа и замина за Мейн. Това е напускане.

— Не и според адвоката ми.

— Кой е той?

— Марк Томпкинс.

— Ооо — подигравателно проточи той, — любимецът на всяка недоволна съпруга в Ню Йорк. Той ли те настройва? Такава му е работата, да знаеш.

— Вече бях взела решение, още преди да позвъня в кантората му — заяви Джулия, която държеше на своето. Всъщност тъкмо набираше скорост и отговаряше на обвиненията му едно по едно.

— Зоуи? — попита той сега. — Тя ли ти проми мозъка? Тя мрази мъжете.

— Първо, не мрази мъжете. Второ, не съм прекарала достатъчно време с нея, че да ми промие мозъка. И трето, тя не знае, че правя това.

Монти изглеждаше объркан.

— Но… аз не искам развод.

Той не иска развод — размисли Джулия и после си каза: — Ами аз? Коя съм аз? Аз съм жена, на която й е дошло до гуша да я тъпчат. Жена, която може да направи много повече от това формално да остане в един брак, който е престанал да бъде истински още преди години. Но вместо това разумно изтъкна:

— Разбира се, че не искаш развод. Много е хубаво някой да се грижи за всичките ти нужди, така че да може тайничко да си прекарваш времето с други жени, като онази вътре. Знам, че не желаеш развод. Но аз — да.

Той замръзна.

— Ще се боря с теб.

— Имам извлечения от кредитните карти и телефонните сметки. И онази обувка. Взета от мястото на прелюбодеянието.

Монти поизправи рамене.

— Ровила си и в телефонните сметки?

— Да. Знаех, че ще се опиташ да се измъкнеш с приказки, ако нямам доказателства.

— Ами Моли? Мислила ли си как ще й се отрази това?

— Аз ли дали съм мислила? — избухна Джулия, изгубила част от самообладанието си. — Щях да го направя още преди много години, ако не беше Моли. Сега тя е голяма. Знае какво е видяла онази нощ, но ти си й баща, затова вярва на твоята версия. Ако наистина си загрижен за нея, ще се постараеш всичко да мине възможно най-цивилизовано.

Той сложи ръце на кръста, прехапа долната си устна, намръщи се. Тихо, за пръв път показвайки, че наистина го е грижа, той попита:

— Какво се е случило там? Да не би да си срещнала някого?

— Да. Себе си.

Той изглеждаше ядосан.

— Говоря сериозно.

Тя също. Нямаше намерение да му казва за Ноа, защото, макар и да бе много важен за нея, не бе най-голямото откритие, което бе направила на острова.

— Разбрах, че имам собствени мисли и чувства. Това е нещо, което пренебрегвах през всички тези години.

Той снижи гласа си до шепот и посочи с брадичка към спалнята.

— Дай ми само пет минути и тя вече ще е минало. Не означава нищо за мен.

— Ами тогава съжалявам за теб. Може би ще си намериш някого.

Монти отново я погледна, но този път в очите му имаше нещо много по-различно. Гледаше я така, сякаш тя бе различен човек. По-скоро любопитно, отколкото обвинително, сякаш се опитваше да разбере какво става, той попита:

— Затова ли отиде там всъщност? Сигурно си събрала онези сметки и фактури още преди да заминеш.

— Не знаех, че ще ги използвам.

— Значи е била катастрофата?

— Мисля, че да — отвърна тя също така тихо. После, без да повишава тон, се поправи. — Сигурна съм, че е така. Подобни случки преобръщат живота наопаки.

— Може би просто ти е нужна терапия.

Тя се усмихна, но без гняв. Изпитваше облекчение. При всички онези случаи през годините, когато си бе представяла този разговор, бе изпитвала ужас. Но най-лошото бе минало. Чувствата й се бяха поуталожили, бе леко тъжна.

— Терапията няма да оправи нещата. Ти имаш своите нужди, Монти, но и аз имам своите. Знаеш ли как се чувства една жена, когато мъжът й изневерява? Наранена. Ядосана. Грозна. Използвана.

— Ами ако обещая…

Спря насред изречението, когато тя вдигна ръка. Джулия поклати глава и остави очите й да кажат онова, което не искаше да изрича гласно. Обещанията му не струваха пукната пара. Доверието помежду им го нямаше.

— Прекалено дълго се чувствах необичана — каза тя накрая.

— Аз наистина те обичам.

— По твой си начин. Но не ми е достатъчно.

 

 

— Наистина ли му го каза? — попита приятелката й Дона малко по-късно.

— Да — потвърди тя и се отпусна по-удобно на дивана, протегнала крака, както не подобава много на дама, но нямаше повече сили. Докато измине петте пресечки до малкия апартамент на Дона по пустите вече улици, бе започнала да трепери. Зарадва се, когато стигна до тук, беше благодарна на Дона, че я е изчакала, за топлата прегръдка и щедрото й сърце и задето щеше да я подслони за през нощта. Бе ужасена от онова, което бе сторила. Към това се прибави и безкрайно изтощение.

Дона бе по халат, с ролки в косата и лице, лъщящо от нощния крем. Дали приличаше на преуспял адвокат по недвижима собственост? Едва ли. Точно сега тя бе просто приятелка, с която Джулия бе благословена от съдбата.

— Благодаря ти за Марк — каза Джулия. — Вероятно нямаше да поеме случая ми, ако не му се беше обадила.

— Адвокатите се вслушват в колегите си. Ще се погрижи добре за теб.

— Какво означава добре? Не съм убедена, че искам кой знае колко от имуществото на Монти.

— Не — съгласи се Дона и я изгледа замислено, — никога не си го искала.

Джулия се прозя. Заслуша се в градската нощ. Обърна глава на дивана.

— Е, всички ли знаехте?

— За връзките му ли? Подозирахме.

— Смятали сте ме за глупачка, че не мога да забележа?

— Джулия — укори я Дона, — никоя от нас никога не те е смятала за глупачка. Жените са прагматични по природа. Правим онова, което е нужно в момента. Когато времената се променят, имаме възможност да действаме. Не всички обаче сме толкова смели, че да го направим. Ти си. Когато и другите разберат за това, и те ще ти се възхитят като мен.

Джулия обичаше Дона. Също и Шарлът, и Джейн. Онова, което най-много й допадаше у тях — забележителни жени и трите — беше, че те също я обичаха.

Протегна се и хвана ръката на приятелката си.

— Ами ако напусна Ню Йорк?

— Да напуснеш Ню Йорк ли? — лекичко извика Дона. — Да напуснеш Ню Йорк? Никой не може да го направи. Не и завинаги. Може да поживееш на друго място, но накрая ще се върнеш. А и да не би да си мислиш, че няма да искаме да ти дойдем на гости, където и да си? Помисли си пак, скъпа.

 

 

Завита с одеяло на дивана, Джулия спа дълбоко, докато Дона не я събуди в уговорения час. Взе си душ и се облече, после взе брачната си халка в ръка и я завъртя леко. Предната половина бе покрита с камъни, а отзад бе чиста платина. Камъните блестяха, платината бе леко поодраскана — полирана от вътрешната страна, ожулена отвън.

Беше време. Прибра пръстена в портмонето си и се присъедини към Дона, за да закусят с гевречета и кафе, но не остана дълго. Чакаше я дълъг път.

Трафикът в събота сутринта не бе натоварен. Щеше да стигне до Балтимор за три часа и половина. Това беше нещо като буфер; имаше нужда от време да подреди мислите си. Значението на стореното от нея изпъкваше още по-ясно на дневна светлина. Решителна промяна в живота, предстоящо съдебно дело, емоционални сривове и подеми — не гледаше лекомислено на всичко това. Стряскаше се всеки път, когато завъртеше волана и забележеше празното място на халката на пръста си.

Да чуе гласа на Ноа би я успокоило, но тя реши да не се обажда. Не се развеждаше с Монти заради Ноа. Правеше го заради самата себе си.

След като пресече Ийст Сайд, тя подкара колата по Девето авеню, като си мислеше за живота си в Ню Йорк. Но щом излезе от тунела „Линкълн“, тя насочи мислите си към Джанет. Това означаваше, че се готви да се изправи срещу един модел на общуване, който се бе установил и действаше в продължение на четирийсет години.

Коя съм аз? — питаше се тя отново и отново в продължение на тричасовата си само агитация. — Аз съм силна жена. Способна. Чувствителна и разумна, последователна. Аз съм независима жена, която има собствени убеждения и е готова да ги отстоява.

Тези думи станаха част от своеобразна мантра, защото Джулия знаеше колко важно е първото впечатление. Джанет трябваше само да я погледне и да забележи разликата.

Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, докато влизаше в Балтимор, и не спря да си повтаря мантрата, докато изминаваше познатия маршрут. Аз съм от хората, които оцеляват — добави тя. — Нося отговорност да отстоявам онова, което смятам за правилно. Вече няма да се оставям да ме подценяват.

Засенчената от дървета улица, на която бе домът на родителите й, с големите си тухлени къщи и тучни зелени морави отпред бе все така елегантна, както винаги. Тя зави по павираната алея и паркира зад гаража, в който бе прибран семейният седан. Влажността във въздуха я лъхна още щом слезе от колата и веднага й напомни за миналото. Спомените не бяха толкова потискащи, колкото я разстроиха. Докато пристъпваше по сините плочки на алеята, Джулия се питаше дали косата й не е прекалено дълга, джинсите й прекалено омачкани, изрязаните й сандали с много нисък ток ли са и дали не са подходящи само за острова. Тези тревоги също бяха отблясък от миналото. Майка й бе жена с много твърди разбирания и не се свенеше да изказва мислите си на глас.

Нося отговорност пред себе си, настояваше мислено Джулия. Изправи рамене и натисна звънеца. Имаше ключ, останал й от детството, който при това бе използвала неведнъж през последните години, когато бе хуквала от Ню Йорк насам, за да замести Джанет. И той се намираше на ключодържателя, който бяха извадили от дъното на океана. Но инстинктът й нашепна, че сега не е моментът да си отваря сама вратата и да влиза вътре.

Перденцето на прозореца до вратата леко помръдна. Видя уплахата в очите на майка си. Вратата бързо се отвори и също толкова бързо Джулия се отказа от агресивното си поведение. Досега не бе виждала Джанет такава — слаба както винаги, но някак смалена, по-уморена и по-стара, много по-стара. Носеше избелели къси панталони до коленете, блузата й не бе затъкната в тях, нямаше грим и обикновено впечатляващата й сива коса не бе вчесана — това изобщо не бе вид на жена, която върши важна работа. Джулия не можеше да си спомни кога за последен път е виждала майка си така размъкната. Изобщо не можеше да си я спомни да изглежда по друг начин, освен в идеален вид. Стресната — понеже това все пак бе майка й — тя напълно се отказа от битката.

Джанет хвърли бърз поглед към колата, после пак погледна дъщеря си.

— Баща ти добре ли е? — попита тя притеснено.

— Добре е.

— Тогава Моли?

— И тя е добре.

— Ти?

Джулия успя да се усмихне.

— И аз съм добре. Може ли да вляза, мамо?

Явно сепната от въпроса, Джанет отстъпи встрани.

— Бях навън, в задния двор. Не очаквах никого. Просто си седях там с вестника. Тази седмица бе истински ад. Едва сега успявам да си поема дъх — тя затвори вратата, така че жегата остана отвън, и закрачи по хладния коридор, после неловко се обърна към Джулия: — Той ли ти каза да дойдеш?

Нямаше как да сбърка за кого говори.

— Не. Той не знае, че съм тук.

Тя се обърна и продължи, но само след няколко крачки отново спря. Този път очите й бяха по-сериозни.

— Ако си дошла да го защитаваш, моля те, недей. Трябва сам да го направи.

Мина през кухнята и излезе през голямата стъклена врата към градината. Тръгна по каменната пътечка и отиде на слънце, където се отпусна на един шезлонг много по-внимателно, отколкото би го сторила, ако бе с двайсет години по-млада. Вестникът бе на една масичка до стола й. Страниците му бяха идеално гладки, изглежда, не бе разгръщан изобщо.

Джулия усети как сърцето й се свива. Майка й очевидно се чувстваше нещастна.

Дръпна стол и за себе си и каза:

— Няма да го защитавам, мамо. Искам само да знаеш, че между него и Зоуи няма нищо. Наистина е имало един-единствен път преди много години, но нищо след това и нищо сега. Дойде на острова, защото аз бях там и защото ти е бил ядосан, а знае, че от това най-много ще те заболи.

— Много детинско от негова страна.

— Да.

Джанет затвори очи. Джулия се опасяваше, че това означава край на разговора, но майка й каза:

— Откъде знаеш, че няма нищо?

— Виждала съм ги заедно. Между тях няма никакво привличане.

— А дали би усетила, ако имаше?

— Мисля, че да.

— Не забеляза нищо предния път.

— Тогава съм била на петнайсет.

Джанет не отвърна нищо. Скръсти ръце върху корема си и остана да лежи известно време на слънце. Ноктите й бяха лакирани — всеки четвъртък следобед ходеше на маникюр, но иначе ръцете й изглеждаха уморени и напрегнати.

— Няма нищо — настоя Джулия. — Повярвай ми. Минали са двайсет и пет години. И двамата сега са различни хора. Татко е отегчен. Тя го кара да работи в обора, но не иска да бъде наблизо до него, затова той остава там самичък, а това не му харесва особено. Мотае се около „Грила“, чака Моли да се покаже от кухнята и да му каже здрасти. Стои на кея и си приказва с хората там.

— Живее в нейната къща — изтъкна Джанет, но с уморен глас.

— Вината е моя. Никой от двамата не го искаше, но имаше само още едно място, където да се отседне, а аз го заех.

Джанет въздъхна. Обърна лице към слънцето.

— Сложила ли си слънцезащитен крем? — попита Джулия.

— Не.

— Нали трябва? — през последните няколко години бяха отстранили от лицето й няколко подозрителни петънца.

Джанет отвори само едното си око и каза мрачно:

— Живея рисковано — затвори окото си. — Щом ти спиш някъде другаде, откъде знаеш дали не се промъква тайничко вечер при нея?

— Зоуи ми каза.

— И ти й вярваш?

— Защо би ме лъгала? Ако изобщо проявяваше някакъв интерес към него, тя щеше да злорадства. А не е така. Никога не си е простила за онова, което се е случило. За нищо на света не би допуснала да се случи отново.

Известно време Джанет не каза нищо. После попита:

— Щом е отегчен, защо стои там?

— Защото ти не му се обаждаш!

Майка й вдигна глава и срещна погледа й.

— И той не се обажда. Ами ако падна по стълбите и остана да лежа на земята, напълно безпомощна? Ами ако умра в съня си? Грижа ли го е изобщо?

— Аз претърпях катастрофа, в която можеше да загина, но ти не ми се обади — извика Джулия. — Теб не те ли беше грижа?

— Знаех, че си добре. Ти ни се обади и ни каза.

— Освен това ви казах, че съм много разстроена!

— Да. Може ли да се върнем на това по-късно? — беше напълно в стила на Джанет да прави нещата по график. — Точно сега обсъждаме баща ти.

Джулия въздъхна отчаяно.

— Разбира се, че го е грижа.

— Казах на братята ти, че съм го изпратила там, за да бъде с теб. Не знаех какво друго да измисля. Има ли намерение да се връща?

— Да.

— Кога?

— След празничния уикенд.

— Във вторник? Сряда?

— Не знам, мамо. Защо не му звъннеш да го питаш?

Джанет я изгледа кисело и отново отпусна глава на шезлонга.

Джулия реши да го преглътне. Имаше нужда да си поеме дъх. Съзнателно се опита да се отпусне, после вдигна с ръце косата от врата си. Беше забравила колко горещо и влажно е лятото в Балтимор. И на острова въздухът бе топъл, но винаги имаше ветрец. Тук нищо не помръдваше. Ако можеше да се съди по миналото, поне половината жители на квартала се бяха изнесли към морския бряг за празничния уикенд по случай Четвърти юли, ако не за друго, то поне за да избягат от горещините. Джулия нямаше нищо против жегата, нито против отсъствието на съседите. И двете бяха неотменно свързани с детството й. Бе се върнала тук, когато бе изправена на прага на сериозна промяна в живота си, и те изненадващо й бяха подействали успокояващо.

— Градината е прекрасна — каза тя. — Още ли използваш услугите на същия градинар?

— Да. Той поне е много лоялен.

Джулия въздъхна.

— И татко също.

— Е, би било хубаво да се мисли така, но щом един мъж веднъж изневери на жена си, е много трудно. Нямаш никаква представа какво е да живееш с този страх години наред.

Джулия за миг престана да диша. Сега бе моментът. Ако Джанет имаше намерение да спори с нея, искаше час по-скоро да приключат с това.

Много внимателно, тя се обади:

— Знам какво е, мамо. И аз съм живяла с него.

Джанет отвори едно око, забеляза, че Джулия е сериозна, и веднага отвори и другото — и за пръв път, откакто видя майка си на прага толкова уязвима, Джулия отприщи цялата решителност, която така старателно бе събирала по целия път от Ню Йорк до тук.