Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summer I Dared, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Лятото на дързостта

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0268–5

История

  1. — Добавяне

Десета глава

С натежало сърце, Джулия седеше в колата, безпомощно отпуснала длани в скута си. Вятърът, който влизаше през единия прозорец и излизаше през отсрещния, развяваше косата й. Усещаше полъха му върху кожата си, но той не можеше да я разведри.

Би било добре да усети ласката му и вътрешно. Нервите й бяха оголени, всичко бе объркано, цветята, които бяха цъфтели в душата й през годините, сега внезапно бяха изкоренени.

Обичайният шум на океана не стигаше до тук; бе приглушен от редиците смърчове, борове и брези. Можеше да се намира, на който и да е провинциален път в сърцето на Америка — макар че не бе така. Изведнъж притегателната сила на Биг Сойър, която бе усещала през всичките тези години, сега стана още по-мощна. Мястото вече не бе просто познато. Да избере да бъде точно тук, бе правилното решение.

Далеч надолу по пътя, иззад завоя се появи тъмносин пикап. Беше нов модел, броните му блестяха въпреки прахоляка, който вдигаха гумите. Забави, когато се приближи до нея. Щом предниците им се изравниха, спря.

— Здрасти — обади се Ноа Прайн, сериозен както винаги. — Добре ме разигра.

Джулия леко се пооживи, усети как сърцето й вече не е толкова свито.

— Да не би да си ме следил?

Очите му бяха наситеносини и прями.

— Изглеждаш ми малко потисната. Имам да свърша някои неща. Искаш ли да дойдеш с мен?

Поканата му бе добре дошла. Остави колата си без капка колебание и заобиколи предницата на пикапа. Докато стигне от другата страна, вратата вече бе отворена. Качи се, затвори и се огледа. Седалките бяха от кожа, воланът — от дърво, а стерео системата — модерна.

Тя прокара длан по кожата.

— Много е хубава — отбеляза с възхищение и се усмихна. — Готова съм.

Той посочи с пръст към колана, който тя бързо закопча, но самият факт, че го бе забравила, я накара да се замисли.

— Ето ти въпрос. Възможно ли е да сме оцелели след катастрофата онази нощ само за да загинем при автомобилна злополука днес?

— Възможно? Разбира се — той я погледна бегло. — Да не би да се чувстваш безсмъртна?

— Не. Но някои хора, които са преживели същото като нас, имат това чувство. Предизвикват съдбата. Поемат всевъзможни рискове.

— Но нямат деца — отбеляза сериозно той.

Джулия се загледа в профила му — високо чело, смекчено от кичури тъмна коса, прав нос, твърда брадичка — и внезапно осъзна, че не говори за нея.

— Не знаех, че и ти имаш.

След като превключи на скорост за слизането надолу по хълма, той облегна дясната си ръка на волана. Левият му лакът бе на отворения прозорец, пръстите му само леко поглаждаха волана. Позата му бе отпусната. Но не и гласът.

— Имам син. На седемнайсет. Ще дойде другата седмица.

— Къде живее?

— В окръг Вашингтон. Бившата ми жена е преподавател там.

Джулия си представи училището на острова. Намираше се в малка дървена сграда и децата от Биг Сойър ходеха в него, докато стане време за гимназия, а след това започваха да пътуват всекидневно до сушата.

— И тя ли е от тук?

— Не. Запознахме се в колежа.

— И ти ли си искал да ставаш преподавател?

— Следвах икономика. Прекарахме деветте години на брака си в Ню Йорк.

Джулия изненадано се усмихна, а миг след това лекичко извика, когато нещо кафяво и мокро се появи между седалките. Беше един нос, който навярно щеше да бъде последван от бяла муцуна, покрита с лунички, и чифт топли кафяви очи, ако и Лукас не се беше стреснал от вика й и не се бе дръпнал назад. Тя притисна ръка до гърдите си и започна да се смее.

— Наистина не знаех, че е тук — извърна се, доколкото й позволяваше коланът, и видя кучето, което сега се бе свило в ъгъла на задната седалка. Протегна му ръка. Измина около минута, преди то да я подуши, и още една, преди да реши, че е безобидна, след което — се сви на кълбо и отново заспа. Джулия отново се обърна към Ноа. — С какво се занимаваше, докато беше в Ню Йорк?

— Бях инвестиционен банкер — отвърна той и се усмихна леко срамежливо.

— Наистина ли? — никога не би могла да познае. Ноа бе на светлинни години от образа и поведението на инвестиционните банкери, с които се бе срещала покрай съпруга си. — Това е много различно от лова на раци.

Пътят правеше завой. Той го взе с една ръка, съвсем спокойно.

— Не е чак толкова различно, колкото си мислиш. И там има хора единаци и конкуренцията е същата. Тези, с които работех, бяха с магистърска степен по бизнес администрация и ме смятаха за по-низш от тях, понеже аз нямам такава диплома.

Джулия знаеше как стоят нещата. Монти изключително държеше на добрата диплома. Когато представяше хората един на друг, винаги отбелязваше: еди-кой си, магистър по бизнес администрация, или еди-кой си, доктор на науките, или главен изпълнителен директор, или главен финансов директор, или главен надзорен директор или заместник-директор. Търсеше сред колегите си хора с престижни дипломи като потвърждение на собствената му квалификация. Тя, на свой ред, тъй като изобщо нямаше колежанска диплома, считаше този навик за досаден.

— Това всъщност ми беше от полза — продължи Ноа, — когато другите те държат на разстояние от себе си, можеш да останеш сравнително независим. Не се влияех от тяхното мнение. Често вървях срещу течението, но инстинктите ми бяха добри. Справях се чудесно — погледна я отстрани. — Отиваме за стръв. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Откъде я вземаш?

— Има магазин за стръв от другата страна на пристанището. Имаме си доставчик. Най-вероятно ще е херинга. Някои части от рибата — добави той.

— Трябва ли да я държа в скута си? — попита тя и когато той само се усмихна в отговор, продължи: — Винаги ли си се интересувал от бизнес?

Той повдигна леко ръка от волана, колкото да поздрави шофьора на камиона, с който се разминаха.

— Само доколкото е свързан с лова на раци. Вероятно щях да си остана на острова, ако не бяха родителите ми. Те настояваха да ида в колеж. Искаха да съм една крачка пред рибарите, които не можеха да видят цялата картина.

— Цялата картина?

— Търсене и предлагане. Хранителната верига.

— За хората ли говорим или за животните?

— И за двете. Учил съм зоология, екосистеми, бизнес. Най-интересни ми бяха курсовете по бизнес. Първото лято работих тук, а следващото — в града. Парите бяха добри. Печелех двойно повече, отколкото баща ми плащаше на помощника си, който ме заместваше.

— Ами след завършването? Нямаше ли намерение да се върнеш?

Стигнаха до края на пътя. Ноа отново смени скоростите и зави надясно.

— Да. После се появи Сенди, която можеше да си избира къде да преподава в Ню Йорк, а и аз самият получих предложение, което бе прекалено хубаво, за да откажа. Казах на родителите си, че е временно. Смятах да спечеля пари, да ги инвестирам и да се върна тук, напълно обезпечен финансово — разсеяно махна за поздрав на минаващия пикап, после каза с по-суров тон: — Горе-долу така и стана.

— Какво се случи с брака ти?

Гласът му остана все така суров.

— Знаеш ли какво е работното време на инвестиционните банкери?

— Знам, че работят много.

— Аз започвах в девет сутринта и свършвах около три следващата сутрин, плюс поне един ден от уикенда. Когато си бях у дома, не се интересувах почти от нищо друго, освен от сън.

Джулия си го представяше. Монти не работеше чак толкова дълго, но съпругът на приятелката й Шарлът — да. Тя бе купила бутика точно, за да запълни празнотата, оставена от отсъствието на мъжа й.

— Съжалявам — каза тя, почувствала се странно отговорна поради това, че е от Ню Йорк, за начина на живот в този град, който направо съсипва хората.

— Недей. Бракът ми никога не е бил особено здрав. Влюбихме се по-скоро в идеята за семейство, отколкото един в друг. Сенди се справя добре сега. Има пакет от акции, които й носят солидна печалба. И може да си прекарва времето с хора, които са й по-приятни от мен и моите приятели. Съжалявам единствено за Иън. Никога не съм сигурен какво точно да му кажа.

— Колко дълго ще остане?

— Три седмици.

— Всяко лято ли идва?

— Не, това ще му е за пръв път.

— Не можа ли да дойде за погребението?

— Не пожела.

— О, боже!

— Вината е моя — каза Ноа. — Трябваше да му се обадя лично на него и да му кажа, че искам да е тук. Предполагам, че щеше да последва спор. Тогава не бях готов за това.

— А сега? — попита Джулия.

— Не съм.

— Но той ще дойде. Чия беше идеята?

— Моя.

Тя се възхити на смелостта му. Седемнайсетгодишните тънеха в страх за бъдещето си и се безпокояха от очакващите ги отговорности и стрес. Често се караха с родителите си, ако не за друго, просто за да не изпитват съжаление, че ще напуснат дома си. Дори и с Моли й бе трудно, когато бе на седемнайсет, а тя изобщо не бе от проблемните деца. Щом Ноа имаше проблеми в общуването със сина си по принцип, сега щеше да е истинска криза.

Като не знаеше как да му помогне, тя се загледа през страничния прозорец. Хълмовете бяха останали зад гърба им и сега се движеха по един равен път, който водеше към далечната страна на пристанището. Тук растителността се срещаше все по-рядко и поддържаните площи в средата на пристанището отстъпваха на пусти поля, брулени от ветровете на Атлантика. Тъй като нямаше дървета, пътят бе избелял от жаркото слънце и соления въздух, който проникваше в кабината на пикапа.

Наоколо имаше малки групички от сгради, стоящи тук от десетилетия — автомобилен сервиз и бензиностанция, супермаркет и магазин, в който продаваха мебели, изработени на острова. Табелките им бяха най-различни — от избелели платнени флагове до гравирани върху дърво, но късното следобедно слънце не правеше разлика между тях. Огряваше еднакво всички и придаваше по-мек оттенък на този работнически квартал.

По-нататък, малко над заблатеното тревисто пространство, където имаше няколко изоставени корпуса, беше мястото за ремонт на лодки. Ноа посочи към големия хангар отпред.

— Преди бяха само два реда, сега са четири. Когато дойде зимата, лодките се трупат чак до горе и чакат да им дойде редът за ремонт. В момента няма много.

Пътят зави и пред очите на Джулия се откри брегът с грубите насипи и кейове.

— Там, край водата, има доста — отбеляза тя.

— Повреди стават и през сезона. Някои от онези може да се нуждаят само от настройка.

— Като колите ли?

— Горе-долу. Налага се да се сменя маслото в двигателя на всеки сто и петдесет часа във водата. През лятото това е през седмица. Повечето от нас го правят сами. Някои — не.

Той отби от главното шосе. Пикапът се задруса по един неравен път в продължение на около миля, преди да спре пред една каменна постройка.

— Веднага се връщам — каза Ноа и излезе, с Лукас по петите.

Докато Лукас скачаше из високите треви, Ноа отвори задния капак на пикапа, извади сандък от фибростъкло и го внесе в склада. Когато се върна, контейнерът изглеждаше значително по-тежък.

Подсвирна на кучето, което хукна обратно и скочи в колата без никаква съпротива. Ноа го последва, затвори вратата, даде назад и се върна на главния път.

— Разкажи ми за Ким — тихо се обади Джулия.

Не искаше да отправя директно обвинение. Нито пък можеше да забрави какво бе видяла или по-точно, не бе видяла. Полицията разследваше случая. Ким Колела можеше да се окаже ключова фигура в загадката.

— Виждала ли си я? — попита той предпазливо, както й се стори.

— Тази сутрин, горе на скалите. Изумена съм от косата й.

— Толкова яркочервена.

— Не помия да съм я видяла на борда на „Амелия Селест“. С шапка ли е била?

Ноа не отговори.

— Ако не е била — продължи Джулия, — щях да я забележа. Косата е първото нещо, което ми прави впечатление у хората. Мислех си дали не е била вътре при мостика, но тогава щеше да загине при катастрофата. Тя поспря. — Не смяташ ли?

— Може би не. И по-странни неща се случват. Попита ли я къде е била?

— Не посмях.

— Тя каза ли нещо?

— Нито думичка.

Той й хвърли кратък поглед.

— Затова ли седеше толкова тъжна в колата си?

На Джулия не й бе нужно време да се върне назад. Тежките мисли бяха в главата й редом с проблема за огненочервената коса на момичето.

— Затова. И заради момичетата на семейство Уолш. Всъщност… най-вече заради майка ми.

Той отново я погледна за миг.

— Болна ли е?

— О, не. Добре е и е все така непреклонна, както винаги. Разговарях с нея точно когато ти се появи. Разговарях. Това е прекалено меко казано.

— Карали сте се.

Джулия усети полъха на морето върху лицето си. С приближаването им към центъра на града, вече можеше да види пристанището, пълно с лодки, закотвени за през нощта. Те леко се поклащаха във водата, която бе изненадващо спокойна. Това й помогна да се почувства по-добре.

Зарови пръсти в косата си, вдигна я на кок високо на тила и задържа там и двете си ръце.

— Да, карахме се.

— Това често ли става?

— Да се караме ли? Не. Рядко й давам повод. Обикновено съм примерна дъщеря — отпусна косата си. Тя се плъзна надолу. — Не и през последния месец обаче. Тя не иска да съм тук. Смята, че трябва да съм в Ню Йорк. При съпруга си.

— Какво казва съпругът ти?

— Че трябва да остана. Но аз съм тук заради себе си. Дойдох, защото имах нужда от това, и оставам заради себе си, но бих искала майка ми да ме подкрепи — тя го погледна. — Защо мнението й е толкова важно за мен? На четиридесет години съм. Защо ме е грижа?

Ноа спря до кея и се обърна към нея.

— Защото си грижовен човек. Изписано е по лицето ти.

— Но невинаги мога да правя онова, което иска майка ми. Къде трябва да се сложи границата между задълженията, които човек има към семейството си, и тези към самия себе си?

Той се замисли за миг, сбърчи чело, очите му потъмняха. После каза простичко:

— След катастрофата теглиш чертата дотук.

Това й стигаше, за да се почувства уверена в себе си.

— Благодаря ти — тихо каза тя.

Той се усмихна.

— Винаги можеш да разчиташ на мен — кимна с глава към каросерията на пикапа. — Там отзад има три капана. Най-напред ще занеса стръвта, после ще се върна за два от тях. Можеш ли да вземеш третия?

Разбира се, че можеше. Капаните бяха около метър и двайсет широки, не толкова тежки, колкото масивни, но тя успя да пренесе единия без проблеми. Когато всичко бе складирано на „Лейла Сю“, се върнаха до колата.

— Имаш ли още време? — попита той.

— Разбира се — отвърна Джулия, без дори да погледне часовника си. Предполагаше, че наближава шест, но Моли беше на работа, а Зоуи помагаше на своя приятелка да сглоби тъкачния си стан, тъй че Джулия нямаше причина да бърза. — Какво друго има?

— Отзад под покривалото ли? Трябва да занеса малко дърва и да поправя един теч.

— Къде?

— На Хокс Хил.

Тя закопча колана си и потеглиха, този път извън града в противоположна посока. Хокс Хил бе най-южният от хълмовете на острова. Тук нямаше поляни, изкачваха се през истинска гъста гора и пътят беше доста сенчест по това време на деня. Тъмно е, помисли си Джулия и усети хлад.

— Е, какво ще кажеш за Ким? — попита тя.

Ноа продължи да кара.

— Все си мисля — подхвана тя с лека насмешка към себе си, за да не прозвучи като обвинение, — че тя може изобщо да не е била на „Амелия Селест“ — погледна Ноа и не забеляза никаква реакция. — Ако е имала връзка с Арти, не е ли по-вероятно да е била с него на „Звяра“?

Ноа си пое дълбоко въздух.

— Това би означавало, че може би тя го е застреляла.

— О, не, би могло да има… — друго обяснение, щеше да допълни тя, ако многозначителният му поглед не я бе накарал да замълчи. В кабината бе сумрачно и лицето му бе скрито в сенките, но нямаше как да не разбере смисъла му. — Значи мислиш, че го е направила?

Очите му се върнаха на пътя.

— Не ми се иска.

— Но всичко те навежда на тази мисъл.

— Няма как — каза той с известно отчаяние в гласа, — ако са имали връзка, това не би могло да доведе до нищо добро. Което означава, че е имала мотив.

— Гняв?

— Или пък разочарование. Той може да й е обещавал да напусне съпругата си. Женените мъже винаги го правят.

Джулия не би могла да оспори това.

— Имала ли е някакви неприятности по-рано?

— Не.

— Би ли могла да намери оръжие?

— Вероятно.

Докато осъзнае добре фактите, Джулия се загледа в пътя. Новата настилка отразяваше зеленината на дърветата от двете му страни и само понякога се откриваха сини пролуки, през които нахлуваше дневната светлина. През няколко минути подминаваха по някоя такава пролука, която се оказваше начало на тесен частен път. Едни от тях бяха обозначени с пощенски кутии, други имаха табели с имената на собствениците. От време на време някой клон бръсваше тавана на пикапа, но Ноа шофираше с увереност, пътят му бе толкова познат, колкото и долу в ниското.

— Кой живее тук горе? — попита Джулия при вида на поредната пощенска кутия.

— Преселници.

— Хора на изкуството?

— Не. Те повече харесват Добс Хил. Там е пълно с поляни, открито е и има разнообразие — цветя, дървета и камъни. Тук е само гора. По-трудно е да се осигурят необходимите удобства. Но както и е всичко останало, колкото по-усилено се трудиш за нещо, толкова по-голяма е наградата.

На Джулия не й се наложи да чака много, за да разбере какво има предвид той. Изкачиха се още малко по-нагоре и Ноа зави по един черен път. Нямаше нито пощенска кутия, нито табелка с името и пътят криволичеше, но бе застлан с пясък и изненадващо равен. В края му имаше нещо като разчистена полянка и макар че много от дърветата си стояха, на мястото на отсечените се издигаше къща.

Беше с формата на триъгълник, малка и с изчистени линии. Покривът бе от тъмни каменни плочи, а стените — от кедрови талпи, които с времето бяха добили цвета на среброто. На прозорците имаше щори, а от двете страни на вратата имаше малки квадратни прозорчета. На верандата, която опасваше цялата къща, имаше няколко дървени стола с големи облегалки.

Под дърветата бе сгушен покрит гараж, който сега беше празен и до него имаше също тъй празен склад за дърва. Ноа даде назад, за да може да свали товара от каросерията, но преди да се захване с това, махна на Джулия да идат до къщата.

Въздухът тук бе сух, по-лек и по-щастлив. На Джулия й трябваше цяла минута, за да го свърже с горските аромати, чисто благоухание й навяваше спомени за весели ваканционни дни. Прекосиха малко дворче от отъпкана земя и борови иглички. Когато стигнаха до вратата, той вече държеше ключ в ръката си.

И изведнъж тя разбра.

— Твоя ли е? — попита тя любопитно. Не беше само ключът. А цялостното излъчване на къщата — тя бе някак си съвсем на място тук, но все пак различна. И Ноа бе такъв — съвсем на място, но различен.

Той отвори вратата и й направи път да влезе.

— Построих я, когато напуснах Ню Йорк. Реших, че един трийсет и две годишен разведен мъж, който има син на седем години, не може да се върне в дома на родителите си. Живях тук, докато почина майка ми. После баща ми имаше нужда от грижи. Формално погледнато, не съм се премествал при него. Просто някак си по-често оставах там, отколкото тук.

Отвътре къщата бе толкова просто подредена, колкото би пожелал човек, който е избягал от пренаселения и напрегнат градски живот, реши Джулия. Всекидневна, трапезария, кухня — между тях нямаше стени, а само удобно разположени кожени фотьойли, вградени домакински уреди и кръгла дъбова маса, около която имаше столове с тапицирани с кожа облегалки. Дъсченият под бе покрит с дебел килим; тя реши, че е тибетски, което значеше, че е доста скъп. Имаше много прозорци и врата, която водеше към задната веранда. Горе бяха обособени две тавански помещения. Едното беше спалня с две легла, а другото — нещо като кабинет с работно бюро и компютър.

— Долу има още — каза той.

— И друг етаж ли има? — изненада се тя.

— Къщата е вградена в хълма. Не се вижда от предната страна — посочи към мястото зад две от кожените кресла. — Стълбите са там отзад. Разгледай, докато аз си взема инструментите.

Стълбите бяха покрити с мек тъмночервен килим. Джулия се хвана за широките перила и тръгна надолу. По средата имаше площадка, след която стълбището изви наляво и изведнъж стана по-светло, отколкото очакваше. Беше и много по-широко, отколкото можеше да предположи. Имаше баня и малък килер. Но долният етаж бе преди всичко спалня.

До стената се ширеше голямо легло. Разположено върху още по-дебел килим в безброй оттенъци на синия цвят, то бе застлано с обикновена бяла покривка, а вместо табла в горния му край имаше много възглавници, на които човек можеше да се облегне и да се наслади на гледката.

А гледката? Тук нямаше широкоекранен телевизор, а огромни остъклени врати, открити към света навън.

Незабавно привлечена натам, тя се загледа в простора от море и небе, които преливаха едно в друго толкова плавно, че с изключение на дългата и тясна ивица на сушата на запад, хоризонтът се губеше от погледа. Също като килима под краката й, гледката бе изтъкана от повече нюанси на синьото, отколкото би могла да изреди. Синееха смърчовете, небето, морето и земята — всяко очертаваше по-ясно другото. Единственото изключение бе златото на залеза, обагрил вълните на запад, и избелялото сиво на дървената веранда отпред.

Изгледът имаше рамка от три страни — дървета отляво, отдясно и отдолу, където се подаваха върховете на смърчовете, но небето бе безгранично. В него се криеха толкова възможности.

Отново се обърна към леглото, спретнато застлано, чисто. Без да бие на очи, уверено, скромно. И различно. Да, различно. Като него.

Чула стъпки горе, тя изчака. Когато звукът заглъхна към далечния край на помещението, тя също се качи. Трябваше й минута, докато забележи наведения му гръб да се подава изпод мивката.

Приклекна до него и надникна в тъмния шкаф. Той държеше гаечен ключ, но май не бе хванал нищо с него.

— Какво виждаш? — попита тя.

— Нищо — иронично отбеляза той и вдигна глава, за да срещне очите й. — В онова чекмедже има фенерче. Ще ми го подадеш ли?

Тя го намери лесно и го насочи към мястото, където той работеше.

— Къщата е направо страхотна — каза тя. — Колко често идваш тук?

— Не достатъчно — отвърна той, докато затягаше ключа около една част от тръбата. — Отбивам се, за да използвам компютъра.

— Сега ще идваш ли по-често, след като баща ти го няма?

Той изпъшка от усилието да завърти ключа.

— Засега не. Искам Иън да опознае другото място. Това е наследството на прадедите му, нали разбираш?

— Той ли ще ти помага на лодката?

— Ако може да се справи с работата — той се измъкна изпод шкафа, стиснал огънато парче тръба, и се зае да увива краищата му с уплътнител. После пак се пъхна отдолу, свърза тръбата и сложи залепващ маджун от външната страна на свръзката, преди окончателно да се измъкне навън.

Джулия бе приседнала с подвити под тялото си крака.

— По-лесно ще му е, ако и аз помагам.

Ноа седна с изправен гръб до нея. Очите им бяха на едно ниво, на не повече от ръка разстояние.

— Би могло. Но няма да стане.

— И защо не? Аз все още го искам.

— И все още си слабичка. И нежна. Ловът на раци прави хората груби. Не ти трябва да го правиш.

Тя се намръщи.

— Всички, изглежда, знаят какво ми трябва. Аз нямам ли право на глас?

Той се усмихна самодоволно.

— Не и за това. Лодката си е моя — изправи се и прибра инструментите си.

Джулия искаше да се ядоса. Такова изявление, подплатено с пренебрежение и подценяване на пола й, би могло да се очаква от Монти. Направи го за мен, като добро момиче, или оскърбително шовинистичното: Поглези се с нова рокля, искам да си хубава за мен.

Забележката на Ноа, че е слаба и нежна, може и да бе типично мъжки коментар, но той го каза различно — сякаш не й отказваше направо, а по-скоро я предпазваше от тежкия физически труд. И това бе много мило. Все още й се искаше да излезе на лов за раци, но това желание да я защити правеше отказа му по-поносим.

Излезе от къщата и се подпря на задния капак на пикала. Лукас се измъкна от гората, приближи се на известно разстояние и спря. Застанал нащрек, той се втренчи в нея.

Тя му протегна ръка. Кучето направи крачка напред, поспря, после пак пристъпи. След това седна и се загледа в нея, а на Джулия не й оставаше друго, освен да отвърне на погледа му и да се замисли за тежкия физически труд. Казваше си, че Ноа е прав, лодката си е негова и ловът на раци не е лесна работа. Ако търсеше приключения, можеше да се захване със спускане с лодка по бързеите, парапланеризъм или скокове с бънджи. Ако просто искаше да предизвика съдбата, имаше много опасни спортове, за които не й трябваше ничие разрешение.

Но тя не търсеше опасности, нито приключения само заради вълнението. Искаше да прави нещо интересно. Като погледнеше назад, виждаше живота си като в рамка — също като гледката през прозореца в спалнята на Ноа, само че при нея нямаше никакъв простор. Хоризонтът й беше ясно очертан и ограничен. В противовес на този остров, където животът следваше сезоните и движението на прилива и хоризонтът бе открит, нейното положение й се струваше потискащо.

Тогава я порази мисълта, че е била пощадена, за да може да направи нещо повече в живота си. Това бе вълнуващо предположение, а също и много стряскащо. Накъде да тръгне? Какво да прави? Повечето хора се сблъскваха с тези въпроси на прага на съзряването си, но тя отдавна бе минала този етап. Откъде да започне?

Ноа излезе от къщата, отиде до задната част на колата и хвърли вътре инструментите. После взе наръч дърва, занесе ги до бараката, струпа ги там и се върна за още. Когато тръгна с втория товар, Джулия също заобиколи отзад и се зае да носи и тя. Можеше да започне оттук. Беше просто, практично и полезно.

— Какво правиш? — попита той, когато се изправи пред бараката.

Тя не отговори, само се усмихна и го подмина.

— Ще си изцапаш новата тениска — извика Ноа.

— Ще я изпера — отвърна тя. Ръцете й не побираха и наполовина колкото неговите, но ако направеше четири курса, щеше да му спести два и точно така стори.

 

 

Не след дълго отново пътуваха надолу по пътя. И за известно време Джулия бе доволна от себе си. Погледна Ноа. Лицето му бе по-тъмно от всякога, осветено от залязващото слънце, слязло прекалено ниско и едва позлатяващо върховете на смърчовете. Той изглеждаше зает със собствените си мисли и разсеяно шофираше, докато слизаха по Хокс Хил, след което се отправиха към Добс Хил, където бе колата й. Беше включил фаровете. Мракът бе плътен и непрогледен.

— Какво ще кажеш за Ким? — тихо попита Джулия. — Смяташ ли, че трябва да направя нещо?

С дълбока въздишка, той се изтръгна от мислите, в които бе потънал.

— Ти ли? Проблемът не е само твой. И аз се притеснявам.

— Тогава ние. Трябва ли да идем в полицията?

Той се забави е отговора, явно не му се нравеше.

— Не ми се иска да го правим, преди Ким да е проговорила. Мислиш ли, че това ще стане някога?

— Все някога ще стане. Поне така ми каза моята приятелка, професор по психология. Тя оприличава състоянието на Ким с онова, което преживяват пациентите след операция. В момента раната е прекалено прясна и нервните окончания не функционират, затова мястото е като изтръпнало. В случая с Ким тази безчувственост е емоционална. Изразява се в невъзможността й да говори. Когато нервните окончания започнат да се възстановяват, това притъпяване на усещанията ще изчезне.

— Колко време е нужно?

— Зависи от случая. Затова мисля, че ти трябва да решиш. Ти загуби баща си. Колко скоро искаш да научиш причината за катастрофата?

— Възможно най-скоро. Но не искам това да е Ким.

Нито пък Джулия.

— Ако не кажем нищо, не възпрепятстваме ли правосъдието?

— Не и ако не знаем нещо със сигурност. Ти сигурна ли си?

— Че знам нещо ли? Не.

— Аз също — той я погледна. — Защо не се опиташ пак да говориш с нея? Аз ще притисна Джон и ще видя какво става с разследването. Ако са намерили пистолет, би било чудесно, особено ако е регистриран на името на трети човек — без следа от хумор, той добави, — много бих се зарадвал да се появи истински злодей.

Внезапно той изправи гръб и намали ход, с очи, вперени в пътя. Джулия също погледна натам. Фаровете му осветиха няколко коли, хаотично скупчени отпред. След около минута вглеждане в сивкавия мрак тя разпозна мястото, където бе оставила своя миниван. Миг след това забеляза пикапа на Зоуи, заедно с малкия плимут, който Моли караше. До тях бе паркирана полицейска кола; макар светлините на капака й да бяха изключени, вратата на шофьорското място зееше отворена, което беше знак, че има нещо нередно.

Ноа спря точно зад тях. Джулия скочи от колата веднага след спирането. Едва бе стъпила на земята, когато Моли се втурна към нея. Спря на малко повече от ръка разстояние и я зяпна изумено.

— Намерих колата ти — обвинително изрече тя, останала без дъх. — Седях тук цяла вечност и те чаках. Нямаш представа какво ми мина през главата.

Джулия можеше да разбере уплахата й, но само до известна степен. Това все пак беше остров, а не градът. А и тя не бе някое безпомощно хлапе.

— Какво си помисли?

— Че са те отвлекли. Или си направила нещо глупаво.

Джулия се изненада.

— Глупаво ли? Какво например?

— Знам ли? Нещо. Каза, че ще носиш сладки на децата на семейство Уолш. Трябваше вече да си се прибрала.

— А ти трябваше да си на работа — тихо отвърна майка й. Не искаше да спори. Просто отбелязваше фактите.

— Рик искаше да знае номера на социалната ми осигуровка и понеже не го помня, тръгнах към къщи за документите си. А теб те нямаше.

Зоуи се приближи до тях.

— Беше уплашена. Извика ме, а после се обадихме и на Джон.

— Защо те нямаше толкова дълго? — попита Моли, без да се помръдва от мястото си, където Джулия не можеше да я стигне.

— Аз съм виновен — намеси се Ноа, застанал до Джулия. Срещнах я на пътя и я изнудих да ми помогне, докато свърша някои неща.

Джулия леко се ядоса. Нямаше нужда да я прикриват.

— Нямаше защо да ме изнудва. Предложи ми и аз тръгнах. Нямах причина да откажа.

Моли стисна здраво устни. След секунда се завъртя на пети и закрачи към колата си.

Джулия я настигна там. Бяха достатъчно далеч от останалите, за да не могат да ги чуят, и все пак тя заговори тихо.

— Моли, какво има?

— Това не е хубаво. И толкоз.

— Кое не е хубаво?

— Ти и той. Познаваш ли го от преди?

Джулия се засегна.

— Какво намекваш?

— Може би има двойна причина татко да е в Ню Йорк.

— Двойна ли?

— Татко да е там. А ти — тук.

Джулия не би избрала точно този момент или това място, но въпросът бе повдигнат.

— Видя ли нещо там миналата седмица?

Моли изпъна рамене.

— Той е самотен. Мисля, че трябва да се върнеш.

— Самотен? — Джулия не можеше да си го представи. — Той ли ти го каза?

— Ти трябва да си там.

— Имаше ли някой при него? — знаеше, че няма да му е за пръв път, и усети пристъп на гняв към мъжа си.

— Трябва да си там — повтори Моли и се качи в колата си. — Аз си имам работа. Ще съм заета през лятото. Можете да се преструвате, че още съм в Париж.

Джулия се наведе към прозореца.

— Не ми отговори.

— Трябва да отивам на работа — каза дъщеря й. Запали колата, даде на заден и потегли.

— Какво я мъчи? — попита Зоуи внимателно.

Джулия само махна с ръка в отговор и отмина към колата си, но преди да се качи в нея, Джон Роумън се обърна към нея:

— Почакай. У мен са нещата ти — той отвори багажника на полицейската кола. Кожената й ръчна чантичка бе силно деформирана, но лесно я разпозна. Можеше само да предположи, че в голямата найлонова торба — голям зелен чувал за боклук — са останките от другите й вещи, които са извадили от дъното на океана.

Усети леко да й се гади и не можа да помръдне, затова той занесе торбата до колата. Тя успя да отвори задния капак на минивана, за да може да я пъхне вътре, и му благодари за усилията. Но тези вещи бяха също толкова нежелани, колкото и обвиненията на Моли. Събитията от миналия й живот я притискаха и я теглеха назад, където не желаеше се връща.

Ако имаше лопата, щеше да спре на път за дома на Зоуи и да зарови чантите няколко стъпки дълбоко в чистата пръст на острова. Като нямаше такава, се задоволи да ги напъха зад няколко бали прясно сено в далечния ъгъл на обора. Тъкмо се измъкваше оттам, когато пристигна и Зоуи, но тя все още не бе готова да говори с нея. Изпрати леля си обратно към дома на приятелката й и си стопли консерва супа за вечеря. Остави венчалната си халка на мивката в банята, изми се, пъхна се в леглото и чете упътването на новия фотоапарат, докато не заспа. Не чу как Зоуи се прибира по-късно. Нито когато Моли се върна от работа, а на сутринта излезе, преди някоя от двете да е станала от сън.