Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summer I Dared, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Лятото на дързостта

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0268–5

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Тъй като бе заспала много рано, Джулия отново се събуди призори. Отиде на пръсти до банята, изми си лицето и зъбите, среса се и си сложи венчалната халка. После си нахлузи джинсите, облече едно яке, измъкна се от къщата и се запъти към града.

Паркира до пристана и угаси фаровете на колата. Взе фотоапарата заедно със статива и обиколи насам-натам, преди да се спре на най-горната площадка на стълбите към „Грила“. Изключи светкавицата и нагласи апарата за слаба светлина, както пишеше в упътването. Разтвори статива, постави отгоре му апарата, отвори обектива и погледна през него.

Пристанището бе притихнало, водата бе спокойна, както никога досега. Рибарските лодки се поклащаха до коловете си, онези близо до кея само лекичко се повдигаха и снижаваха при всяко вълнение на морето. Без разнообразието от цветове, което щеше да нахлуе с дневната светлина, светът изглеждайте някак опростен. В предутринния мрак, с фаровете на колите, които осветяваха кея, смътните очертания на сънените рибари, понесли нещата си, и светлините, които се появяваха една след друга в кабинките на лодките, Джулия намери търсения драматизъм.

Започна да снима отдалеч, после фокусира отблизо, след това отново отдалечи фокуса, когато вниманието й бе привлечено към другия край на пристанището. Улови мъжете, които гребяха към лодките си и по-големите съдове, готвещи се да отплават навътре в морето.

Времето минаваше и светлината избледня от мораво до розово. Небето не бе ясно, имаше облаци, скупчени между цветни ивици от небето. Играта между сянката и светлината бе истински сюжет сама по себе си, при това се развиваше пред погледа й.

Когато фокусира отново върху пристана, забеляза Ноа. Стоеше там с ръце на кръста и гледаше право към нея.

Тя се изправи, усмихна се и се почувства необичайно доволна, когато той остави нещата си на земята и тръгна към нея. Беше облечен с джинси, яке и носеше обувки с дебела дървена подметка. Косата му бе разрошена, сякаш току-що бе станал от леглото, и което, осъзна тя, си бе точно така. Това всъщност бе много приятна мисъл. От него се излъчваше изключителна мъжественост.

Той затропа по стълбите и забави крачка едва в горния им край. Поспря няколко стъпала под нея и се хвана за перилата от двете страни. Лицето му бе спокойно, ъгълчетата на устата му бяха леко повдигнати.

— Рик ми каза, че си тук от доста време.

Тя продължаваше да се усмихва. Не можеше да се спре. Харесваше Ноа Прайн. Присъствието му бе чудесно допълнение към красивото утро.

— Рик, значи? Чудех се защо погледна нагоре. Никой друг не го направи. Сякаш съм скрита тук, което превръща снимането в още по-голямо удоволствие.

— Направи ли някоя хубава снимка?

— Не знам. Не съм имала време да погледна.

— Не е ли рано за това?

— Не и ако искаш да уловиш как пристанището се събужда за живот.

— Винаги ли ставаш призори?

— В Ню Йорк никога. Тук ми стана навик.

Той замълча и стана сериозен.

— Кажи нещо за онази вечер. Съжалявам, ако съм ти създал проблеми.

— Ти не си виновен.

— Нещата оправиха ли се?

Тя въздъхна.

— Ако питаш дали дъщеря ми приема факта, че съм голям човек и имам право да ходя по разни задачи, с когото си пожелая, съмнявам се. Честно казано обаче, са намесени други въпроси — тъй като не искаше да навлиза в подробности за ситуацията около Монти, тя бръкна в чантата си и извади снимките, които бе разпечатала. — Тези са за теб.

— Благодаря — каза той с признателна усмивка. — Казаха ми да ги взема.

Тя също му се усмихна в отговор с приятното чувство, че е била полезна.

— Научи от осведомителната агенция на острова, а?

— Всъщност от началника на полицията, който много би се радвал, ако му ги изпратиш по електронната поща. Можеш ли?

— Разбира се.

— Чудесно. Явно вчерашният ден е бил ден за оплаквания — той почука със снимките по перилата. — Например за умишлено повредени капани. Но и Джон има новини. Намерили са пистолет в останките от „Звяра“. Бил е регистриран на името на Арти.

Очите на Джулия се разшириха от изненада.

— На Арти ли? Това ли е пистолетът, с който е бил застрелян?

— Не знаят със сигурност. Знаят само, че един от шестте патрона липсва и калибърът му е същият като на онзи, който е прострелял Арти в рамото. Проблемът е, че ако изобщо е имало доказателство, че е стреляно с този пистолет, то океанът го е унищожил. Съществува и възможността да намерят куршум, заседнал в останките на „Звяра“, но това е равносилно на намирането на игла в копа сено, така че само може да се предполага дали е стреляно с това оръжие. Но има и друго развитие. Арти е бил разследван от Службата по имиграция и национализация за прекарване на нелегални имигранти.

— Със „Звяра“ ли? — невярващо попита Джулия.

Не можеше да става и дума за потайност, такава лодка би привлякла вниманието към себе си, където и да отидеше.

Но Ноа каза:

— Арти има и друга лодка. Не е толкова претенциозна, но може да стои закотвена навътре в морето, където може да стане прехвърлянето. Има малка кабина, в която могат да се натъпчат шестнайсет души. Агентите на службата по-скоро подозират, че той е организирал прехвърлянето на брега да става с други лодки.

— Нелегални имигранти.

— Някои са били използвани като „мулета“.

Джулия знаеше термина.

— За пренасяне на наркотици?

— Явно е било достатъчно, за да си струва риска от негова страна. Това би обяснило защо продължи да живее охолно, след като акциите му на борсата се сринаха.

— Може ли стрелбата да е била свързана с това?

— Така предполагат. Проблемът е, че не могат да открият кой е стрелял. Сред останките от моторницата няма друго тяло. Няма никакви следи, че някой е бил с Арти в къщата му. Изстрел от далечно разстояние би обяснил всичко, но не и при онази мъгла.

Джулия изпита странно облекчение. Почти шепнешком, тя каза:

— Поне пистолетът не е бил на Ким. Това определено би я посочило като виновник — вече по-колебливо, попита: — Някой дали се съмнява, че и тя е замесена?

Ноа й отговори също така тихо:

— Не съм питал. Не ми се щеше да подхвърлям подобни идеи. Доколкото ми е известно, никой, освен нас не знае, че тя не е била на „Амелия Селест“.

— Ние всъщност не знаем — опита се да увърта Джулия, но Ноа я укори с очи, а тя искрено му вярваше. — Удивително е, ако наистина е била на моторницата, как е оживяла при катастрофата.

— Не чак толкова — отбеляза той. — Може да е била на платформата за слънчеви бани, а тя е в самия край отзад на лодката. Мястото е съвсем равно. Не е оградено с парапет. Ако се е намирала там, трябва да е изхвърчала от борда още при първия сблъсък, дори преди самата експлозия.

— Но как е възможно да му позволи да управлява, ако е бил прострелян?

— Може той да е настоял.

— Но когато сърцето му е спряло, сигурно…

— Не би могла да го разбере, освен ако не го е наблюдавала. Ами ако е била обърната към кърмата?

— Дали би могла тя сама да управлява „Звяра“?

— От техническа гледна точка, да — потвърди Ноа. — Израснала е тук. Познава лодките. „Звяра“ е по-голяма и по-мощна, но механиката е същата.

— Мислиш ли, че е била замесена в историята с нелегалните имигранти?

Той се забави, явно не му се искаше да отговаря.

— Мъчи я толкова силна вина, че не може да говори. Дали едно младо момиче като нея, на което животът все още предстои, би изгубило напълно способността си да говори само защото е преживяло катастрофата, а други не са? Може би. Но все си мисля, че има и още нещо, което да обясни вината, която тя изпитва.

Джулия смяташе казаното от него за съвсем логично, което пък я поставяше в странно неудобна ситуация. Даже не ставаше дума за незаконните имигранти; опитваше се да намери в себе си омраза към Ким, задето е била съучастник на един женен мъж в изневерите му. Монти бе имал много жени като нея в живота си. Тя и Ким би трябвало да са тотално различни.

При все това тя усещаше някакво привличане към момичето.

— Може би е време пак да посетя онези скали.

 

 

Докато стигне там, вече бе късно утро и времето се бе променило. След цветните ивици по небето се бяха появили облаци, които се сгъстиха и донесоха хлад и дъжд. Преди да забележи малката синя хонда до къщата на пазача, не бе сигурна дали Ким изобщо е там, а дори и след това се наложи да я потърси. Накрая забеляза момичето сгушено на верандата, където бе заслонено от отвесно падащия дъжд, макар че поривистият вятър навяваше пръски. Носеше жълт дъждобран, но качулката му бе смъкната. Червена коса, бледо лице, тъпички ръце — всичко открито бе мокро.

Като вдигна качулката на собствения си дъждобран, Джулия взе найлонова торбичка от седалката на колата.

Прибоят бумтеше яростно, а вятърът хапеше, но дъждът притъпяваше и двете.

— Здравей — извика тя, макар този път да не се боеше, че ще стресне Ким. Момичето я наблюдаваше още от момента, в който спря с колата, и продължи да я гледа, докато приближаваше. — Реших, че е хубаво да пийнем нещо топло в ден като този — на няколко стъпки от Ким тя остави торбата, отвори я и извади от вътре плик с курабийки. — Направо от фурната — обяви тя, порови отново в торбата и този път извади две големи чаши за кафе, затворени с капачета. Предложи едната на Ким. — Предположих, че ако си като дъщеря ми, значи го обичаш със сметана и захар.

Ким не каза нищо. Но взе чашата. Махна капака и отпи. Задържа я с две ръце, явно наслаждавайки се на топлината.

Без да обръща внимание на дъжда, Джулия седна на земята и отвори плика с курабийките.

— Още са топли — каза тя, хвана плика в дланта си и го протегна напред.

Ким си взе една, отхапа и затвори за миг очи, докато дъвчеше. На иначе измъченото й лице се изписа неподправено удоволствие. Джулия се зачуди дали изобщо се храни у дома. Сгушена в дъждобрана си, тя изглеждаше още по-дребничка.

— Не искаш ли да си вдигнеш качулката? — попита Джулия и разбира се, не получи отговор.

Тя също си взе курабийка и пийна от кафето си, приседнала тихо със свити под дъждобрана крака. Ким изяде своята курабийка и си взе втора, а Джулия все така мълчеше — и то не нарочно. Думите изглеждаха излишни. Беше толкова красиво тук, горе, на скалите под дъжда.

След известно време съвсем спонтанно тя се обади:

— Това е много специално място. Сякаш си далеч от всичко.

Момичето кимна. Когато Джулия й подаде плика с курабийките, тя си взе още една.

— Храниш ли се у дома? — попита Джулия.

Ким отвърна с присвиване на устните.

— Не си ли гладна?

Тя поклати глава.

— Не преставаш да си мислиш за катастрофата, нали?

Ким отпи от кафето си и притисна чашата до тялото си. Известно време Джулия също продължи мълчаливо да отпива, оставяйки шума на прибоя и плискането на дъжда по скалите да запълват празнотата. После каза:

— Не знам какво има в този остров. Усещам нещо още от първия път, когато дойдох тук. Тогава бях на дванайсет — когато Ким я изгледа изненадано, тя повтори: — Била съм тук и преди. Когато бях на дванайсет. Зоуи тъкмо се бе преселила на острова и родителите ми решиха, че това би било чудесно място да си прекарваме ваканцията — аз и братята ми. Идвахме за по една или две седмици.

И тогава бе имало дъждовни дни, но на нея това изобщо не й пречеше. Спомняше си как веднъж бе седяла на кея — беше много по-малък, отколкото сега, нямаше тези разклонения, и бе оставила дъжда да я намокри цялата. Беше по бански и вероятно е била на шестнайсет, защото си спомняше, че се бе чувствала много сексапилна, макар женствеността й да бе разцъфтяла доста късно.

— Лятото, когато станах на шестнайсет, беше много важно за мен — продължи със спомените тя. — Тогава започнах да забелязвам мъжете. Момчетата всъщност, но на мен ми изглеждаха като мъже. На Биг Сойър те възмъжават бързо. Помня как седях под дъжда с мокрия си бански костюм и се чудех дали момчетата могат да видят нещо през него и дали изобщо имат желание да погледнат. Не смеех да се обърна към тях. Но ги оглеждах доста при други случаи. Дори ги снимах. Господи, колко харесвах татуировките им. Правят ли го още, местните момчета татуират ли си нещо като въже на бицепсите?

Момичето кимна.

— Беше много секси — отбеляза Джулия. — Там, откъдето съм, само лошите момчета имат татуировки. Намирах ги за страхотни — тя снижи глас, не че имаше някой наблизо, но просто признанието бе прекалено лично, за да го изрече на висок глас. — Още пазя снимките си от онова време. Момчетата на тях са предизвиквали много фантазии.

Тя се засрами от себе си при мисълта как съвсем неотдавна се бе отдавала на тези мечти. През годините тези видения се бяха превърнали в истинско убежище, когато нещата с Монти не вървяха особено. В мислите й мъжете от Биг Сойър въплъщаваха всичко, което липсваше на него — честност, лоялност, вярност. И мускули. А също и невероятна мъжественост. Мъжете от Биг Сойър не биха извършвали само машинални движения. Те биха се любили с истинска страст. Или поне тя така си представяше.

Въздъхна, после осъзна какво е направила, и бързо погледна към Ким. Момичето я гледаше втренчено. Джулия се опита да си спомни дали е казала гласно онова за секса. Би било много смущаващо.

С по-неутрален, тон тя каза:

— Ти носеше ли нещо със себе си, което биха могли да извадят от океана?

Ким бързо поклати глава:

— И по-добре — отбеляза Джулия. — Онези неща са от преди. Всичко след това ми се струва като в друг живот — тя помълча. — Ти едва ли го усещаш така.

Последното не бе точно въпрос.

Ким едва-едва поклати глава, но Джулия разбра добре.

— Ако можеше да заминеш някъде — попита тя, — където и да било по света, къде щеше да идеш? — знаеше, че момичето няма да й отговори, но въпросът беше важен за нея. — Аз често си мисля за това.

Отпивайки от кафето си, което сега бе съвсем изстинало, тя се загледа в дъжда. От ръба на качулката й се стичаха капки, но те не я притесняваха. По-скоро бяха част от този съвсем отделен кът от света.

— Толкова е тихо тук — промърмори тя и наистина бе така. Вълните се разбиваха в брега, вятърът брулеше скалите, а дъждът барабанеше по покрива на къщата до фара, но сред всичко това имаше някакъв покой. — Мястото е отдалечено. Човек не може да мисли за обичайните си тревоги. Разбирам защо идваш тук.

Всъщност, осъзна внезапно Джулия, усещането за откъсване от света се отнасяше за Биг Сойър като цяло. Може би точно това бе изпитвала, когато бе идвала като дете. Тревогите не успяваха да прекосят разстоянието от сушата до тук; в моменти като този всички проблеми бяха някак призрачни — сякаш нито присъстваха, нито липсваха напълно, но определено не бяха така страшни както преди.

— Винаги съм си представяла как оставам тук завинаги — замечтано каза тя.

Ким я погледна ужасено.

— Не? — попита Джулия.

Едно рязко поклащане на главата бе категоричният отговор на момичето.

— Ти би заминала?

Ким потвърди с кимване.

— Защо? — не разбираше Джулия. И продължи: — Къде би отишла? Какво би искала да правиш? Каква би искала да бъдеш? — помълча за миг, после се обърна напред и смутено се засмя. — Защо ли питам теб? Ами аз каква бих искала да бъда? Нямам никаква представа.

 

 

Щеше да е хубаво, ако искаше да стане адвокат като приятелката си Джейн. Не бе прекалено стара, за да следва право, можеше да си представи как се занимава със семейно право или дори да дава правни консултации на нуждаещи се хора и всяко от тези неща би й отнемало достатъчно време и би я удовлетворявало професионално, така че да компенсира изневерите на Монти. Би могла също тъй да стане счетоводител. Беше добра в математиката, а и такива специалисти винаги се търсеха. Или да приеме работа в бутика на приятелката си — Шарлът непрекъснато я молеше за това.

Ако се захванеше с някое от тези неща, би могла да си изгради живот, който да й позволи да запази брака си. Това би зарадвало Моли. Може би щеше да се хареса и на Монти. Определено би допаднало на родителите й.

Но би ли задоволило нея самата?

Нямаше отговор на този въпрос и прекара съботния следобед ту в обора при зайците, ту пред компютъра заради снимките, а вечерта излезе със Зоуи и приятелките й. Така че бе достатъчно заета, за да си позволи да не обръща голямо внимание на факта, че Моли влиза и излиза от къщата, без да отрони и дума. В неделя сутрин, когато се обади Елън Хамилтън, отчаяно нуждаеща се от помощ, Джулия с готовност се отзова на молбата й.

Взела със себе си плик прясно опечени курабийки, тя потегли към старата фермерска къща на Добс Хил. Този път предният двор съвсем не бе пуст. Голям камион за пренасяне на мебели бе паркирал с гръб към вратата и цяла армия приятели товареха различни мебели и кашони в каросерията му.

Това бе денят на заминаването. Дъждът бе отминал към морето и облачната покривка се разкъсваше и изсветляваше до бледосиво. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше. Беше топло. Джулия носеше къси панталони, тениска и туристическите си обувки. Бе наметнала върху раменете си и леко яке и макар че не бе сигурна дали ще й потрябва, то й даваше някаква закрила. Когато слезе от колата и се приближи към верандата, усети как стомахът й се свива на топка.

Момиченцата бяха отстрани на къщата и си играеха с една жена, с която Джулия се бе запознала предната вечер у Зоуи. Жената й махна и тя й отвърна със същото, но продължи към къщата. Едва бе стигнала до там, когато Елън се втурна навън. Русата й коса се развяваше и тя изглеждаше силно притеснена и объркана.

— Много ти благодаря, че дойде — каза тя, сграбчи Джулия за ръката и я поведе към двора. — Дийна се занимава с децата, но трябва да си тръгва, а всички останали се опитват да ми помогнат да натоварим бързо нещата, за да мога да хвана обедния ферибот, а пък момичетата направо те обожават.

Още докато тя приказваше, Ванеса се откъсна от другите и се затича към тях, като мяташе малките си крачета. На половината разстояние тя се препъна и падна, но още преди Джулия да успее да реагира, детето бе на крака и пак тичаше. Хвана се за крака на Джулия, отметна главичка назад и се усмихна широко. Джулия я взе на ръце.

— Как е малката ми сладурана?

— Добре — отвърна Ванеса и обви с ръчичка врата й. — Носиш ли курабийки?

— Да — увери я Джулия и се обърна с по-тих глас към Елън: — Връщай се на работа. Ние ще се оправим.

На Елън не й трябваше друга подкана. Дийна поостана да си побъбрят, но наистина трябваше да се прибере у дома. След това Джулия заведе децата в другия край на моравата, по-далеч от суматохата в къщата. Седнаха във високата трева и тя им даде от курабийките, разказваше им приказки и игра с тях на разни игрички. Дори ги пита за преместването и от начина, по който отговаряха, стана ясно, че бяха приели факта посвоему и нямаха нищо против.

Това бе, преди Елън да ги потърси, и тогава Ванеса, която се бе сгушила до крака на Джулия, отново обви ръчичките си около врата й, толкова плътно, че тя нямаше друг избор, освен да я вземе в прегръдките си. Ани също стоеше наблизо.

— Готови сме да тръгваме — каза Елън и се усмихна подканващо на момичетата. — Фериботът ни очаква — тя протегна ръка към Ани. — Хайде?

Детето кимна послушно и пое ръката на леля си. Гушнала Ванеса, Джулия ги последва със свито сърце. Съмняваше се, че момиченцата са достатъчно големи, за да съзнават, че този етап от живота им е приключил. Но определено усещаха нещо от значимостта на момента. Личеше си по краткото спиране на Ани, когато приближиха до колата със закачено отзад товарно ремарке, и по това как Ванеса стисна врата й толкова силно, сякаш нямаше намерение да се пусне никога.

Буцата, заседнала в гърлото на Джулия, стана още по-тежка, когато дългогодишни приятели на семейството започнаха да се сбогуват поред с децата. Някои бяха просълзени, други не можеха да говорят и просто ги целуваха и прегръщаха. Познаваха момиченцата от раждането им. Да ги изпращат към новия им живот в Ейкрън, бе все едно да посипват сол върху раната от загубата на Евън, Джийни и Кристи.

Ани седна отзад в колата на леля си, но когато Джулия се опита да настани там и Ванеса, тя отказа да я пусне. Сега стискаше врата й с двете си ръчички. От устните й се откъснаха тихи протестни викове.

Тъй като искаше да улесни раздялата за всички, тя предложи да закара Ванеса до кея. Момиченцето през целия път си игра с края на колана на седалката, като го увиваше и заплиташе, така че на Джулия й трябваше доста време, за да го развърже, когато стигнаха, но така Елън успя да закара и да натовари колата с ремаркето на чакащия ферибот и след това се върна за Ванеса.

Тя не искаше да тръгва. Вкопчила ръце и крака в Джулия, тя започна да плаче. Елън се опита да откопчи ръчичките й. Джулия — също. Колкото повече се опитваха, толкова по-силно се вкопчваше момиченцето и толкова по-силно плачеше.

На брега бе пълно с хора. На терасата на „Харбър Грил“ имаше много туристи, които бяха дошли на излет в неделя; други, които току-що бяха слезли от ферибота, тъкмо тръгваха на разходка по главната улица; рибарите прекарваха наложената им почивка в неделя, като се занимаваха с лодките си. Виковете на Ванеса бяха толкова пронизителни, че привличаха погледи отвсякъде, но какво биха могли да сторят? Джулия й нашепваше успокоително, докато най-сетне и нейното гърло се сви и тогава можеше само да гали момиченцето по косицата, докато се мъчеше да го подаде на леля му. Детето плачеше с цяло гърло, по бузите му се търкаляха сълзи. Притискаше се в Джулия с изненадваща сила. Направо й късаше сърцето.

В крайна сметка едно малко дете не можеше да мери сили с двама възрастни. Успяха да го прехвърлят в ръцете на леля му, докато то се извиваше и се бореше отчаяно, и Елън се качи на борда с нея и Ани само миг преди да вдигнат рампата, но Ванеса все така протягаше ръчички към Джулия и сега вече пищеше: Нееее!

Когато този вик се смени с Мамааа! и малките ръчички се разперваха и събираха в напразни опити да сграбчат онова, което търсеха, но определено бяха изгубили, Джулия притисна ръка до устните си и сама се разплака тихичко. Веднъж потекли, сълзите й не искаха да спрат — нито когато фериботът потегли от кея, нито когато ревът на двигателите му заглуши детските викове, така че можеше само да вижда истерично размаханите ръчички, нито дори когато Елън я заведе в предния край на кораба, извън полезрението на Джулия.

Подсмърчаща тихо, тя остана да гледа, докато фериботът излезе от пристанището, пое в открито море и се изгуби от очите й. Свали ръка от устните си, допря я до сърцето си, притисна другата ръка до тялото си и се почувства съкрушена. Стисна здраво устни в опит да си върне самоконтрола. Когато това не даде резултат, тя просто свали слънчевите очила от косата си и ги сложи на очите си. Отиде до една пейка на кея, по-близо до брега, и се отпусна на нея — и през цялото време тихичко плачеше.

— Мамо? — повика я Моли, приближавайки се до пейката й.

Джулия остана взряна в морето и притиснала ръка до устните си.

— Познаваше ли ги?

— Достатъчно — успя да отвърне тя, но само толкова. Не знаеше откъде се бяха взели сълзите й и защо не можеше да ги спре. Не беше майка на Ванеса. Бе прекарала общо три или четири часа с детето.

Сълзите на Ванеса бяха много по-разбираеми. От самото начало момиченцето се бе привързало към нея. Прекалено малко, за да разбира какво е станало с родителите му, то бе усетило майчинския инстинкт на Джулия и се бе вкопчило в нея.

Но собствените й сълзи? Не бе чужда на разделите. Тъй като Моли бе единственото й дете, тя ги бе преживявала по-остро от другите майки, но се бе научила да приема неизбежното. Моли трябваше да иде в детската градина. Трябваше да остане да преспи у своя приятелка, после да замине на летен лагер. Тези преживявания бяха почти толкова важни за израстването й, колкото и образованието й в училище. А това също бе трудно. Налагаше се Моли да замине за колежа. Само Джулия знаеше какво й струва тази раздяла. Но вярваше, че всичко е за доброто на дъщеря й.

— Какво мога да направя? — прошепна сега Моли.

Нищо, отвърна Джулия само с поклащане на глава.

— Тъкмо бях тръгнала за „Грила“, но се оказа, че нямам работа чак до довечера. Искаш ли да те закарам до вкъщи?

Джулия поклати глава. Още не можеше да си тръгне от пристанището.

Дъщеря й поседя до нея около минута. После, изглежда, засрамена, тя попита:

— Ти само… ще седиш тук ли?

Това нейно притеснение никак не се поправи на майка й. Тя избърса сълзите от бузите си, погледна дъщеря си през тъмните очила и разстроено отвърна:

— Да. Само ще си седя тук.

Едва бе изрекла това, и сълзите отново бликнаха от очите й.

Моли изправи гръб, после се приведе, обърна се напред и в този миг Джулия разбра, че дъщеря й не знае какво да прави. Никога не бе виждала майка си в такова състояние. Не знаеше от какво има нужда — дори не й хрумна да прегърне майка си през рамо или да я хване за ръка, както Джулия бе правила толкова много пъти, когато ролите бяха разменени. Но тъкмо там бе работата — ролите винаги бяха разменени. Джулия бе тази, която даваше утеха, а не я получаваше. Моли нямаше никаква представа как да реагира в тази нова ситуация — и това бе още една причина за сълзите на Джулия. Ако децата се учеха от примера на родителите си, значи или Моли не бе научила нищо, или Джулия се бе провалила като учител.

— Ами тогава — несигурно отрони Моли, — ако искаш да останеш тук, аз ще си тръгвам. Ще се навъртам около „Грила“. Ако си промениш решението и искаш да направя нещо за теб, ела и ме извикай, става ли?

Джулия кимна, но не проследи с поглед как Моли си тръгва. Вместо това облегна лакти на бедрата си, притисна потръпващите си устни до сплетените си пръсти и затвори очи. Стигаше само да си представи Ванеса Уолш, протегнала напразно ръчички, и отново започваше да плаче. Това бе огромна загуба, но тя не преживяваше само загубата на Ванеса. Джулия плачеше за провала на брака си, за пропилените години на надежда и разочарования. Плачеше за живота си в Ню Йорк, единствения живот, който бе имала и който вече не желаеше.

— Хей — повика я нисък мъжки глас. Нямаше нужда да вдига очи, за да познае ръката, която бе положена на коляното й. Покри я със своята длан. Топлината му бе като истински балсам за душата й. — Сбогуването бе много тежко — каза той.

Джулия кимна и избърса бузите си.

— Много ме разстрои — промърмори тя носово. — Не знам защо.

— Разбира се, че знаеш — поправи я той със същия нисък глас. — Ти си чувствителна и умна. Знаеш какво е загубило онова момиченце.

Тя подсмръкна и изтри нос с опакото на ръката си.

— Искаш ли кърпичка? — попита той и повиши глас, сякаш се обръщаше към сервитьор наблизо. — Кърпичка! — след секунда й подаде чиста носна кърпа.

Тя избърса очите си и си издуха носа — всичко това с една ръка, защото в един момент той бе обърнал ръката си, която бе върху коляното й, с дланта нагоре и сега пръстите им бяха преплетени, а тя не искаше да прекъсва тази връзка. Не я бе грижа, че хората щяха да видят, имаше нужда от приятел и той бе насреща.

Кучето му — също, седеше тихо и гледаше Джулия, застанало от лявата й страна, докато Ноа бе отдясно.

— Лукас отново ме зяпа — прошепна тя.

Ноа отговори също шепнешком.

— Никога не е виждал по-красива жена.

— Красива? О, господи. Не приличам на нищо.

— Той не мисли така.

Джулия прие това като утеха. Тъй като не бе от хората, които показваха чувствата си публично, предполагаше, че всеки, който я види сега, би я сметнал за луда. Но не бе готова да си тръгне.

— Не е само заради Ванеса — каза тя, облегнала брадичка на дланта си, докато лицето му бе само на сантиметри от нейното. — Всички онези дребни и плашещи неща. Мислим си, че на децата им е по-трудно, защото не разбират мащаба на случилото се, но един възрастен човек разбира и това само влошава положението. Освен това възрастният има отговорността да действа — да планира, да продължи напред, да върши нещо — погледът й срещна този на Ноа. — Много бих искала да се оставя друг да поеме отговорност за живота ми.

— Точно сега ли? — той се усмихна. — Добре. Гладна ли си?

— Не — каза тя, после промени отговора си: — Да — след този плач не мислеше, че би могла да хапне нещо, усещаше стомаха си прекалено свит, но предположи, че поне отчасти това може да се дължи на глад.

— Вегетарианка ли си? — попита той.

— Не.

— Супер — той отново повиши глас, като този път вдигна ръка към количката за сандвичи близо до паркираните коли. — Четири топли, Алфи — с горчица и сос — и два студени.

Джулия изяде и последната трошица от два хотдога с горчица и сос и изпи пълна чаша прясно изцедена лимонада. Не помнеше някога да е обядвала по-вкусно. Нито в по-приятна компания, макар двамата с Ноа да не говореха много. Стигаше й, че той бе до нея на пейката, и остана да наблюдава живота на пристанището в продължение на час в неделния следобед.

 

 

Моли беше бясна. Джулия го разбра в мига, в който спря пред каменната къща на Зоуи и забеляза дъщеря си на стълбите отпред. Едва бе слязла от колата си, когато Моли се изправи, после застана неподвижна, стиснала здраво парапета зад гърба си. По изражението на лицето й и вида на късата й коса — все още стряскаща гледка за Джулия — си личеше, че е готова да се разбунтува за нещо.

Джулия опита да се усмихне, когато се приближи до верандата.

— Мислех, че ще останеш на пристанището, докато стане време да идеш на работа.

— Ами планът ми беше такъв — надменно каза Моли, — но ти остана да седиш там с него, а хората коментираха и аз просто не можах да издържа и минута повече.

— Хората коментираха? — попита майка й. — И какво приказваха?

— Ами чудеха се какво става между вас двамата — каза Моли, като натъртваше всяка дума. — Коментираха факта, че Ноа от години не се е интересувал от някоя жена. Че ти носиш венчална халка и ако се е заинтересувал от теб, значи си играе с огъня. Попитаха ме дали с татко не сте разделени.

— Уха. Двамата с Ноа седяхме на една пейка — простичко изтъкна Джулия. — Просто седяхме на пейката.

— Той не седеше. Беше коленичил пред теб, възможно най-близо. Държахте се за ръце. Главите ви бяха една до друга. Всеки, който ви е видял, би стигнал до същото заключение.

— Аз плачех, Моли. Бях разстроена. Тези хора не видяха ли какво стана с Ванеса Уолш?

— Въпросът не е в това — каза Моли.

Джулия бе на друго мнение.

— Когато я чух да плаче така пронизително, сърцето ми направо се разби — всичко отново се върна пред очите ми, цялата трагедия. Бях разстроена и плачех. Ноа ми държеше ръката, както впрочем би могла да направиш и ти — каза тя предизвикателно. Спомни си колко я бе заболяло, че въпреки тяхната близост, Моли не й бе протегнала ръката си. — Така хората утешават онези, които познават и харесват, за които ги е грижа.

— Но ти си женена за друг.

— Моли, чуй ме — решително заяви Джулия. Зоуи бе застанала до вратата, но тя продължи да се взира в дъщеря си. — Ноа Прайн е мой приятел. Нямам намерение да развалям отношенията си с него само защото някои хора имат ограничено мислене. Не искам и ти да си от тях. Моля те, Моли. Подкрепи ме. Не ме осъждай прибързано.

За нейна чест, Моли изглеждаше объркана.

— Просто ти се държиш много странно. Оставаш тук, въпреки че знаеш, че татко върши неща, които не би трябвало да върши. Дори не си му се обаждала.

Би могла да каже, че му е телефонирала и че са говорили, докато Моли е била на работа. Момичето нямаше как да разбере дали е истина или не.

Но Джулия не обичаше да лъже.

— Разменихме си съобщения по електронната поща. Изпратих му снимки.

— Не му трябват снимки — извика Моли. — Той има нужда от теб.

Със сериозен тон Джулия попита:

— А аз от какво имам нужда? Не е ли по-важно от какво се нуждая аз, поне този път? Знам, че това те тревожи, а и мен също. Но трябва да мине малко време, Моли. Нужно ми е време.

Приближи се някаква кола. Джулия едва бе чула шума от мотора й, когато Моли впери очи зад нея. Един прашен червен пикап се появи на алеята и спря до колата на Джулия.

— Това е нашето такси — обади се Зоуи, която се показа на верандата. — Кой би могъл да…

Тя млъкна, когато задната врата се отвори и от там слезе един мъж. Не бе толкова висок както в разцвета на силите си, нито толкова строен, беше облечен с официална риза, без вратовръзка и изгладени панталони. През оредялата му прошарена коса прозираше кожата на главата му, на овалното му лице бе изписано колебание.

— О, господи — извика Джулия. — Татко!

Тя хукна с разтуптяно сърце и заоглежда задната седалка в очакване да види майка си. Джанет я нямаше, но разочарованието й трая кратко. Мисълта, че баща й е дошъл при нея въпреки всичко, бе достатъчна, за да стопли сърцето й.

Изтича до колата и го прегърна.

— Трябваше да ни кажеш, че ще идваш — скара му се тя, когато се отдръпна леко. — Щях да те посрещна.

— И аз самият не знаех, докато не пристигнах тук. Реших го в последния момент — той вдигна ръка пред гърдите си, явно бе силно развълнуван. — Бях търпелив. Чаках и проявявах разбиране, но след като тя не спира да опява за Зоуи и непрекъснато ми говори за теб, човек не може да търпи вечно. Повтарях й безброй пъти да се вслуша в думите си. Ако го беше направила, и на нея нямаше да й хареса. Но тя не слуша. Просто изразява на глас онова, което чувства, и смята, че това е единственият правилен възглед за нещата. И честно казано, на мен ми стига толкова.

Джулия усети как нещо в нея се пречупва.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш ли кога за последен път сме били на почивка? Ако е така, моля те припомни ми, защото ходим някъде само ако пътуването може да се съчетае с някаква нейна работа. За мен не е почивка, ако я прекарва половината от времето си по събрания. Чудесно е, че има такава успешна кариера; направила с много добрини, това не мога да отрека. В крайна сметка обаче трябва да гледам и собствения си живот. Имам нужда от почивка.

Това определено бе познато на Джулия.

— Почивка от какво?

— От работата. От Балтимор, и от майка ти също. Напоследък с нея не се живее лесно.

— Напуснал ли си я? — попита ужасено Моли, която се бе присъединила към тях. Когато обърна лице към майка си, в погледа й имаше обвинение.

— Аз съм тук, тя е там — войнствено заяви Джордж. — Трябва й известно време да разбере как влияе на хората, а на мен ми е нужна ваканция — той се усмихна леко. — Реших, че няма по-подходящо място от това, където са дъщеря ми и внучката ми — обърна се към Джулия: — Ти винаги знаеш точно какво да кажеш в подобни ситуации.

Бавно и мъчително, тя осъзна факта, че баща й съвсем не бе дошъл да я утешава. Точно обратното. Бе дошъл, за да получи успокоение от нея. И защо не? Със сигурност го бе правила неведнъж досега. Дай й време, татко, тя ще се успокои. Свикнала е да разрешава чуждите проблеми и когато не успее, се чувства объркана, и говори неща, които не мисли наистина. Какво ще кажеш да взема влака и да вечеряме с теб. Мама ще е в по-добро настроение, когато се прибере у дома.

Майка й никога не я занимаваше с проблемите си. Баща й обаче бе различен. Не би си и помислил да се обърне към психотерапевт, след като Джулия така добре се справяше с тази роля.

Но точно сега нямаше желание да се прави на брачен консултант. Не искаше да се занимава с проблемите на родителите си. Имаше си много по-сериозни собствени проблеми.

Тя внимателно попита:

— На Биг Сойър ли ще останеш? За колко време?

Той сви рамене.

— Ти за колко време си тук? И аз ще остана дотогава.

Можеше да приеме ден или два. Може би дори три. Им един неопределен престой и той замесен в собствените й планове? Самата мисъл бе достатъчна, за да усети тежест в гърдите си и да й е трудно да си поеме въздух. Онова, което ставаше тук, съвсем не бе това, което си бе представяла, когато планираше ваканцията си. Нищо не бе както си го бе представяла.

Опитваше се да пребори с надигащата се в нея паника и да намери подходящи думи, когато Моли попита Джордж:

— Къде ще отседнеш? Двете с мама сме заели спалните за гости на Зоуи — тя помълча и добави с неохота: — Предполагам, че можем да си делим едната стая.

— Ще се настаня в града — каза Джордж, но Моли бързо поклати глава.

— Няма къде, освен ако не наемеш цяла къща, а шефът ми казва, че всички прилични са заети. Следващият уикенд е Четвърти юли. Отсега чак до Празника на труда през септември можеш да забравиш за свободни легла.

Джордж не се разколеба.

— Тогава Зоуи ще се обади на приятели и ще намери някой със свободна стая за гости. Все ще се намери нещо.

Джулия още не можеше да се пребори с представата за цялостната ситуация — баща й, който се оплаква от майка й, Моли се оплаква от Джулия, тя самата се чувства притисната от разпилените късчета на собствения си живот, да не говорим за Зоуи, която щеше да се притеснява от Джордж наоколо, а на кого би могла да се довери Зоуи? На Джулия, разбира се.

Внезапно разбра, че има един-единствен избор.

— Остани тук — каза тя на баща си. — Вземи моята стая. Аз ще си намеря друго място.

Моли се нахвърли върху й:

— Къде?

На Джулия й бе все едно. Знаеше само, че трябва да се махне.

— Мога да остана в къщата на Уолш — каза тя. — Елън остави няколко легла. Мога да ида в студиото на Тони Хемъл. Има няколко възможности.

Зоуи се присъедини към тях с протестите си.

— Но ти беше тук първа.

Джордж също се обади:

— Не съм искал да те измествам.

— Тук стана малко пренаселено — каза Джулия. — Имам нужда да остана сама. Ще идвам да ти помагам за зайците, Зоуи. Искам да се занимавам с това. Но това е моята ваканция. Трябва ми лично пространство.

— Ами ние? — извика Моли. — Дойдохме тук, за да бъдем с теб.

За миг Джулия изпита вина — но само защото така бе свикнала. Пое си въздух, изчака за момент и погледна строго дъщеря си:

— Щеше ли да дойдеш тук, ако работата ти в Париж бе потръгнала? Съмнявам се, а и аз първа щях да ти кажа да не го правиш — обърна се към баща си: — Ти щеше ли да си тук, ако не се бяхте скарали с мама? Честно? Разбира се, че нямаше.

— Но ние се карахме заради теб — оправда се той.

И отново за миг се появи вината, но отмина. Не бе малко момиче и нямаше нужда да я поучават какви са отговорностите й, беше голям човек, който напълно бе изплатил дължимото на семейството си.

Почувствала се изпълнена с решимост, дори смелост, тя каза:

— Ако това има за цел да ме накара да се почувствам виновна, така че да се върна и да направя онова, което ще направи щастливи всички ви, много съжалявам. Няма да стане. Не искам. Носила съм бремето на семейните задължения по-дълго, отколкото ми се ще да си припомням — за миг поспря, но не се опита да се бори с негодуванието, което напираше в душата й. — Оправям се с проблемите на всички останали. Кой ще реши моите?