Барбара Делински
Лятото на дързостта (13)

Единадесета глава

Джулия шофираше колата си със смъкнат прозорец и без посока, без да бърза за никъде. Не помнеше да го е правила преди — да шофира просто ей така. Можеше да се каже, че го прави за удоволствие, а също и като предизвикателство. Животът й бе истинска бъркотия от заплетени нишки и открити въпроси и все пак тя се усмихваше.

Въздухът бе влажен, но освежаващ. Представяше си как прочиства тревогите от главата й, но не се замисляше много над това, както не се спираше подробно на въпроса с предизвикателството. Утрото на острова бе по-скоро време, когато можеш да бъдеш себе си, а не толкова да се замисляш над нещата.

Бе взела и фотоапарата си и от време на време спираше, за да улови в кадър някоя чайка на скалите, рак пустинник сред пяната на вълните, птица рибар на пясъка. Мина по целия път покрай пристанището чак до „Фос — риба и раци“ и докато небето избледняваше от люляково синьо до розово, снима няколко пъти големия правоъгълен хангар отпред.

Снимките бяха хубави, но съвсем обикновени. Сигурно можеше да види същите гледки и на картичките в магазина на острова, но това беше без значение. Сега опознаваше възможностите на фотоапарата си, а разходката с кола й подейства терапевтично. Когато се върна обратно в къщата на Зоуи, вече не бе толкова ядосана на Моли.

Тъй като все още беше прекалено рано, тя се запъти направо към обора. Изненада се, като завари там леля си.

— Чух те да излизаш — обясни кротко тя. Бе взела един от зайците на работната маса и го решеше с телена четка. — Добре ли си?

Пристъпвайки тихо с гуменките си, Джулия прекоси стария дървен под и целуна разрешената от съня коса на Зоуи.

— Добре съм. Благодаря. Ами ти? Гостуването ми става все по-сложно и за теб.

— Не се оплаквам.

— Будна ли беше, когато се върна Моли?

— Аха. Още е ядосана.

Ако някой има право да се ядосва, това съм аз, помисли си Джулия. Именно нейното добро име бе поставено под съмнение неоснователно — и би казала това на глас, ако Зоуи леко не я бе потупала по ръката.

— Утрото е прекалено хубаво, за да се занимаваш с това сега. Искаш ли да видиш как скубя вълната?

Подобно на предложението на Ноа да го придружи вчера, и това дойде съвсем навреме. Заекът на масата бе наречен Захарче — заради белите пръски в иначе канеления цвят на козината му и заради благия му характер.

— Предполагам, не знаеш, че има няколко пласта козина — обади се Зоуи.

— Не знаех.

— С всички е така. В определен момент могат да имат един пласт, който е дълъг около седем сантиметра, под него друг — наполовина толкова дълъг, и съвсем нов, много къс пласт близо до кожата. Този, който ни интересува, е най-дългият.

— Не виждам никакви пластове — отбеляза Джулия.

Зоуи нежно разгърна козината на заека.

— Вгледай се по-отблизо.

Под вещите й пръсти различните дължини на пластовете се открояваха съвсем ясно.

— Как отскубваш най-дългите косъмчета, без да излязат и по-късите?

— Лесно. Най-дългите косъмчета се отскубват веднага щом ги дръпнеш, а по-късите остават на тялото. Именно затова предпочитам скубането пред подрязването с ножица или стригането с машинка. Скубането отнема повече време, близо четиридесет и пет минути на заек. Щеше да стане два пъти по-бързо, ако режа с ножица, и само петнайсет минути, ако използвам машинка за стригане. Проблемът е, че при другите два метода се нарушава целостта на всички слоеве и макар че за купувача на вълната е все едно, на животните не им е безразлично. Ангорските зайци разчитат на козината си, за да се топлят. Скубането ги лишава само от най-горния пласт, като им остава достатъчно козина отдолу. Точно сега може да не им е толкова нужна, колкото през зимата, но вътрешната им настройка го изисква. Ако се подрязва или стриже, човек, без да иска, може да махне прекалено много козина и рискува заекът да се простуди.

Джулия си спомни описанието на Зоуи какво се случва с малките, които нямат още козина и падат през решетките на клетката в откритите табли отдолу. Да се простуди, бе меко казано.

— Освен това — отбеляза Зоуи, — зайчарникът ми не е чак толкова голям. Мога да оскубя всички — тя се натъжи. — Тод много ми помагаше. Липсва ми — поднови работата си с един метален гребен, забави се, докато разреше един заплетен кичур, раздели косъмчетата много внимателно. — Това, че не умееше да общува с хората, всъщност беше добре за мен. Нямаше къде другаде да ходи, освен тук. Щях да ида на погребението му, но брат му каза, че е по-добре да не го правя. Аз съм част от живота му, която семейството му не разбира.

— Или ненавижда — предположи Джулия, — ако обвиняват острова за това, че им е отнел Тод.

Зоуи прокара требена през друго заплетено кичурче.

— Монти ненавижда ли ме?

Джулия й се усмихна любопитно.

— И защо да го прави?

— Задето съм те откъснала от града.

— Не си ме откъснала. Аз сама дойдох.

Зоуи я погледна с откровен въпрос.

— Какво става между вас двамата?

Нищо — би отговорила Джулия на всеки друг. — Всичко е наред. Защо питаш?

Но това беше Зоуи. Леля й я обичаше и нямаше да я съди прекалено строго. А и вероятно подозираше каква е истината, особено след снощното поведение на Моли.

Тя въздъхна.

— Бих казала, че рутината поражда презрение, само че такова няма. Двамата с Монти се държим като приятели, когато сме заедно. Само че това се случва рядко. Разчитах, че положението ще се промени след заминаването на Моли. Надявах се, че отново ще изпитаме страст един към друг, при това не става дума за секс. Имам предвид емоционална близост. Че отново ще започнем да вършим заедно нещата, само двамата, както когато се запознахме преди години.

— Често ли оставаш сама у дома?

— Не. Заета съм с разни неща — с Организацията за борба с рака, дружеството „Приятели на библиотеката“, все от този род — участието в тези организации й даваше някакво усещане за контрол над живота й. Докато растеше в бюрократичната стълбица на благотворителните общества, дори усещаше и някаква сила. — Ходя на фитнес. Посещавам разни курсове. Член съм на читателска група. Имам собствен живот, свои лични приятели.

— Онези, с които си разменяте съобщения в електронната поща?

— Да. Те са прекрасни жени. По едно или друго време всички са били свързани с делови контакти с Монти и така се запознах с тях. После приятелството ни продължи да се развива. Те са много влиятелни фигури в обществото, но ме харесват, защото аз не съм такава. Казват, че съм връзката им с реалния живот.

— Притеснява ли те това, че не си влиятелен човек?

Джулия се усмихна.

— Моли ми задава този въпрос. Все повтаря, че от мен би станал страхотен директор на училище или добър психотерапевт, или невероятен градинар. Но аз не исках да ставам нищо такова. Монти не ме е карал насила да се откажа от ученето.

— Моля, моля — многозначително се обади Зоуи.

— Добре де — призна Джулия. — Вярно е, че забременях. Но след раждането на Моли можех да продължа образованието си, ако бях пожелала. Но не го направих.

— Като погледнеш сега назад, съжаляваш ли за това?

— Искаш да кажеш дали не ми се ще да имам професионална кариера, на която да се отдавам, докато Монти е зает? — после без увъртане заяви: — Проблемът не е в това, че нямам кариера.

Зоуи бе оставила настрани металния гребен и сега работеше с опитните си пръсти.

— Спомням си, когато се запознахте. Ти направо летеше в облаците. Беше лудо влюбена.

— Лудо — потвърди Джулия.

— Още ли е така?

Тя се изсмя тъжно.

— Дали съм лудо влюбена? Не.

— А изобщо?

— Той е мой съпруг — отвърна тя, което не бе отговор на въпроса, но не знаеше какво друго да каже. Не мразеше Монти, може би дори би трябвало, но не беше така. Той си имаше и добри страни — грижеше се за семейството, бе интелигентен и чаровен, когато поискаше. Предполагаше, че все още обича тези негови качества.

Обича?

Е, поне ги ценеше. Без тях щеше да го напусне още преди години.

— Той е красив мъж и го знае — обади се Зоуи. — Харесва му вниманието на жените.

— Така е.

— Верен ли ти е?

Джулия отвърна с очи на питащия поглед на Зоуи, което само по себе си бе отговор на въпроса.

— Изглеждаш ми спокойна — каза най-сетне Зоуи и Джулия се засмя смутено.

— Сега може би, но невинаги е било така. Плаках. Бях потресена. Чувствах се използвана. Непотребна.

— Още ли се чувстваш така?

— Понякога. Как бих могла да не се питам дали, ако бях малко по-умна, по-сексапилна, по-динамична, той нямаше да се чувства задоволен у дома си?

— Някои мъже се нуждаят от нови завоевания.

— Така каза и психотерапевтката ми. Оставяше ме да си излея душата и ми даваше подходящ съвет, но в крайна сметка не можеше да направи нищо повече. Семейната терапия би била логичната следваща стъпка, но Монти отказваше.

— Страхувал се е?

Джулия вдигна очи към тавана.

— Много.

— Влюбен ли е в някоя?

— Не мисля. Има краткотрайни връзки.

— Обвинявала ли си го открито за това?

Тя се присмя сама на себе си. Откритата конфронтация бе нещо, което цял живот бе отбягвала.

— Знае, че го подозирам. Веднъж у дома пристигна букет цветя с картичка от него, адресирана до друга жена. Каза, че работела в брокерската къща и напуснала работата си, затова й бил изпратил цветята, но аз не съм глупава. Проверих списъка на служителите. Нямаше я в него. Друг път ми се обади една жена. Тъкмо бе скъсал с нея и тя се чувстваше достатъчно наранена, за да иска да му отмъсти. Решила е, че най-лесно ще го направи, като се обади на съпругата му и разкаже всичко.

— Как обясни това Монти?

— Твърдеше, че била клиентка, която не останала доволна от печалбата на акциите си, затова се опитвала да му създава неприятности. Наистина му беше клиентка. Това беше вярно. Останалото не бих могла да докажа.

— Защо си останала с него? — развълнувано попита Зоуи.

Джулия й отговори също толкова развълнувано.

— Защото имах много основателна причина да остана. Моли. Финансовата сигурност. Начинът ни на живот. Цели двайсет години Монти е бил моята работа. Това е кариерата ми.

— Но ти дойде тук — тихо й напомни Зоуи. — За две седмици, може би и повече. Това е най-дългата ти раздяла с Монти досега — още по-внимателно, тя попита: — Сега има ли си някоя?

Джулия докосна с пръсти меката козина между ушите на заека.

— Не знам. Мисля, че да. Често го няма у дома, а няма чак толкова много приятели мъже. Може би е зает с работа, но по това време на годината в Ню Йорк е истинско мъртвило. Тогава какво прави? — след като веднъж бе започнала, думите сами излизаха от устата й. — Опасявам се, че Моли е видяла нещо, когато се е появила там неочаквано миналия понеделник.

— Хванала го е с друга жена?

— Да.

— Попита ли я?

— Не директно. Но колко откровена мога бъда с нея? И не става дума за това, че я поставям в позицията на предател на единия от родителите си пред другия. Ако я запитам направо, това предполага, че имам съмнения, а веднъж изказани на глас, те никога не се забравят напълно. Това означава да заживеем в несигурност. Никога не съм искала подобно нещо за Моли.

Зоуи отново бе взела металния гребен и го прокарваше през козината с цвят на канела.

— Това ли изпита, когато ти казах за мен и Джордж?

— Несигурност? Не. Аз не гледам на света през розови очила, както когато бях на възрастта на Моли.

— Значи си една видяла и патила жена на четиридесет години? — подразни я Зоуи.

Джулия успя да се усмихне леко.

— Знаеш какво имам предвид. Не твърдя, че не съм била шокирана от онова, което ми каза. Все още съм. Част от мен — не толкова добрата част, предполагам — може би изпитва някакво удовлетворение от това, че бракът им явно не е бил толкова идеален, както си мислят всички, което означава, че аз самата не съм пълен провал като човек в сравнение с тях — тя поспря. — Разочарована съм от баща си.

— И от мен?

— Не. Не вярвам, че си искала да съблазниш Джордж. Това не би се случило, ако мама не го е оставила тук сам.

— Ти не правиш ли същото с Монти?

Джулия се сепна.

— Може би. Само че той го прави, независимо дали съм там, или не, а аз се нуждаех от малко почивка.

— Почивка от града? Или от Монти? От подозренията и несигурността?

— От всичко изредено.

— Знаеш ли, в това отношение приличаш на Джанет — каза Зоуи.

— Не е така.

— Напротив. Когато нещо не върви, просто бягаш от него. Нали Джанет винаги прави така. Когато семейният й живот се превърна в кошмар от ежедневни домакински задачи, тя се посвети на работата си и прехвърли отговорността на теб и Джордж.

— Аз каква отговорност прехвърлям на друг човек? — оспори думите й Джулия, подразнена от предположението. Бе се постарала да организира абсолютно всичко, преди дори да спомене, че иска да замине за две седмици. — Така съм подредила всичко за Монти, че да може да върви на автопилот. Каква отговорност отхвърлям?

— За брака ти.

— Извинявай, Зоуи. Но той ми изневерява.

— А ти му позволяваш.

— Като го оставям сам вкъщи ли? — попита Джулия. — Е, може би точно това искам. Може би му предлагам възможност сам да влезе в капана си. Не съм наивна — повиши глас. — Може пък да се надявам той да се разкрие в истинската си светлина. Може би съм готова. Моментът е дошъл. Може дори да не съм го осъзнавала, когато планирах пътуването си. Вероятно катастрофата извади всичко наяве — пое си бързо въздух и продължи все така на висок глас. — Не знам. Не знам. Но знам, че това си е моят живот и не съм толкова покорна — или глупава, че да съм безразлична към връзките му, но ще се оправям с това по начин, който на мен ми харесва. Може да не се харесва на теб или на някой друг — тя посочи към гърдите си: — Но това е моят живот. Моят.

Зоуи се усмихна.

— Това, скъпа моя, бе най-разпаленото и категорично изявление, което някога съм чувала да правиш.

Джулия въздъхна дълбоко.

— Ти ме предизвика.

— И много се радвам. Понякога си прекалено въздържана.

— Говорех напълно сериозно.

— Знам.

— Ще се оправям с проблема, когато съм готова за това.

— Знам.

Джулия въздъхна отново и се почувства ободрена, поне донякъде. Кимна с глава към заека.

— Продължавай. Наблюдавам те.

Зоуи започна откъм дупето на заека, със свити пръсти хвана най-дългите косъмчета между палеца и показалеца си и леко дръпна. Косъмчетата се отскубнаха лесно. Повтори същото движение, като систематично се придвижваше към предната част от тялото на животното и винаги теглеше по посока на естествения растеж на косъма. След като отскубнеше известно количество, тя го слагаше в застлана с тънка хартия кутия и добавяше нов лист, когато наредеше единия пласт. Показа на племенницата си как със свободната си ръка може да облекчи болката, която заекът усещаше, като леко хване тялото му близо до мястото на отскубване. Научи Джулия как да отделя по-нискокачествените влакна от онези, които се считаха за първокласни.

По някое време отстъпи мястото си на Джулия и когато тя зае мястото на леля си, усети покой. Океанът, който винаги бе някъде на заден план, припяваше успокоително, а тихите шумове вътре в обора пригласяха лекичко. Беше едно спокойно петъчно утро. В този момент всички тревоги в живота й бяха много далеч.

 

 

Знаеш ли, в това отношение приличаш на Джанет. Когато нещо не върви, просто бягаш от него.

Джулия много мисли за казаното от Зоуи през следващите няколко часа. Моли продължаваше да спи. Едва когато наближи обед, Джулия осъзна, че прави онова, в което я бе обвинила леля й. Да стои и пасивно да чака дъщеря си да се събуди, бе отбягване на проблема. Затова се качи до стаята й, тихичко открехна вратата и я завари будна, облегната в леглото, да чете книга.

— Здравей — каза с усмивка Джулия. — А пък аз си мислех, че още спиш.

Моли не отвърна на усмивката й. Погледът й сякаш казваше: Е, будна съм. Какво искаш?

Джулия от години не я бе виждала такава.

— Гладна ли си?

— Не — и отново се върна към книгата си.

— Дори и за пресни ягоди? Току-що набрах цяла кошница.

— Не — отсече тя, без да вдигне очи.

— Как е работата?

— Добре.

— Ще натрупаш ли полезен опит?

— Да.

— Какво четеш? — опита друг подход Джулия и отново осъзна, че избягва проблема, като се опитва да накара Моли да каже какво й тежи, вместо сама да подхване темата.

— Стивън Кинг — отвърна момичето. — На теб няма да ти хареса.

Джулия се дръпна от вратата и се приближи до леглото й.

— Трябва да поговорим.

Моли свали книгата.

— Не ние с теб. Ти и татко. Ако си изневерявате един на друг, това си е ваш избор. Но не ме заблуждавайте, че всичко е наред. Отвратително е да ти говорят едно, а да видиш съвсем друго нещо.

— Не изневерявам на баща ти — заяви Джулия. Не я интересуваше, че Моли е незряла и разстроена. Нямаше да се остави да я обвиняват несправедливо. — Никога не съм изневерявала на баща ти. И преди си ме виждала да говоря с мъже. Правя го непрекъснато, когато сме излизали някъде. И аз съм те виждала да приказваш с мъже. Това значи ли, че спиш с тях?

— Аз имам приятели мъже, ти нямаш.

— Напротив. Просто не излизам с тях на обяд, защото нямам прилично оправдание за това. Имам предвид такова, което не би предизвикало укорително повдигане на веждите, както правиш ти в момента — не се сдържа да добави тя. — И това е много жалко. Ноа Прайн е забележителен човек. Би ми било много интересно да обядвам с него някой път.

— Изборът си е твой — пренебрежително каза Моли, но когато се опита отново да вдигне книгата пред лицето си, Джулия я задържа.

— Поговори с мен, Моли. Кажи ми какво стана, когато се прибра у дома миналия понеделник.

Моли се загледа към отсрещната стена с леко издадена напред долна устна. Като малка понякога правеше същата физиономия, но сега това не бе забавно и не можеше да се отмине с лека ръка. Детинското цупене бе едно, а нещастието съвсем друго нещо.

Джулия видя, че е нещастна, и изведнъж разбра, че вероятността да посее съмнение в душата й е по-малко рискована, отколкото да премълчи.

— Мисля, че си видяла някого. С баща ти. Той може да не ти е обяснил добре…

Погледът на Моли я накара да замълчи.

— Тя беше в леглото му. Какво друго обяснение може да има?

Ето. Това беше. Джулия въздъхна смаяно и наведе глава. Сърцето й биеше бързо и тя разбра, че моментът е от онези, които преобръщат живота на човека. Извърна се леко встрани от дъщеря си и се отпусна на леглото.

— Не знаеше ли? — попита Моли. — Изобщо ли не подозираше, че ще бъде с някоя друга? Какво си мислеше, че ще стане, когато замина за две седмици?

На Джулия й трябваше около минута, за да осмисли думите на дъщеря си. Обезсърчена, тя отвърна на погледа й. Тази млада жена с момчешка прическа и обвинително изражение на лицето й се стори почти непозната.

— Мен ли обвиняваш? Сякаш, ако си бях останала у дома, това нямаше да се случи? Да не мислиш, че е за пръв път? — попита тя, свалила картите си на масата. Всичко бе излязло наяве, Моли бе голям човек, а полуистините бяха нещо опасно. — Е, не е така, Моли. Случвало се е и по-рано, може и пак да стане, но това е нещо, с което аз трябва да се справя. Аз. Не ти. Аз.

Моли скръсти ръце пред гърдите си. Позата й може да бе войнствена, но в очите й имаше сълзи.

— Ще се разведеш ли с него?

— Не знам.

Книгата падна настрани, когато Моли рязко се изправи в леглото.

— И смяташ, че ще го разбереш тук? Снощи бях права. Трябва да се върнеш. Нали винаги си ми казвала, че трябва да се трудя за онова, което искам? Същото не важи ли и за теб? Трябва да се бориш за него, мамо. Може би не е трябвало да става така, но ако искаш бракът ви да оцелее, ще трябва да му го кажеш. Върни се у дома. Ако хванеш следобедния ферибот, можеш да излетиш от Портланд и да си там за вечеря.

Би могла — и вероятно щеше да го направи, но някой друг ден. Не днес. Бавно се надигна от леглото. Вече бе прекосила стаята наполовина, когато Моли се обади:

— Ще го направиш ли?

Вече до вратата, Джулия погледна назад и умолителното изражение на лицето на момичето едва не разби сърцето й. Разбираше я. Никое дете не искаше родителите му да се разведат. Ако Моли бе по-малка, Джулия би направила всичко, за да запази брака си. Всъщност наистина го бе правила през всичките тези години.

Но Моли бе голяма и все по-рядко си бе у дома, а Джулия трябваше да мисли за себе си. За съжаление нямаше голям опит в това.

Да остане и да спори? Да си тръгне и да изчака?

Разколебана в желанията си, тя излезе от стаята.

Да затвори ли вратата? Или да я остави отворена?

Понечи да я затвори, размисли и я остави открехната.

Моли я затръшна, когато бе едва по средата на коридора.

 

 

Тази затръшната врата сякаш натисна някакъв бутон вътре в Джулия — и първото нещо, за което се сети, бе косата на Моли. Тя харесваше косата й дълга, смяташе, че е много елегантна и женствена. Но това бе косата на Моли, нейният живот, нейният избор. Джулия приемаше — при това много спокойно, мислеше си тя, — че Моли е решила да я отреже. Беше голям човек. Джулия трябваше да уважава мнението й.

Искаше същото уважение и от Моли. Уважение и доверие, и малко разбиране на личните й желания. Тя го бе правила за дъщеря си години наред. Това, че Моли не можеше да й отвърне със същото, я караше да се гневи, а Джулия не знаеше какво да прави с този гняв. Той я объркваше и й се струваше, че всичко излиза от контрол.

Имаше нужда да избяга някъде, затова се качи в колата и отиде до студиото на Тони Хемъл. Разположено високо горе на Добс Хил, то представляваше просторна ниска сграда със съвременна архитектура, големи прозорци отстрани и множество по-малки на покрива. По-скромни къщички в подобен съвременен стил бяха разпръснати близо до гората и в тях отсядаха онези от учениците му, които пристигаха за курсовете, продължаващи повече от седмица. Ако не бе станала катастрофата с „Амелия Селест“, и Джулия щеше да е сред тях. Сега тя се поразходи из студиото, дочуваше по някоя дума от лекциите на Тони и другите преподаватели, разглеждаше фотографиите по стените и онези на работните маси и се почувства вдъхновена.

Късно следобед, решена да се възползва от драматичния контраст между косите слънчеви лъчи и дългите сенки, тя тръгна с фотоапарата си към пристанището. Но докато стигне дотам, вече се беше спуснала мъгла, което означаваше, че няма да улови никакъв драматизъм в редиците на вълноломите, каменните стени или дървените подпори на кейовете. Прясно боядисаните шамандури в единия край на кея бяха много колоритни, но не и драматични. В редицата от пикапи, които очакваха собствениците си да се върнат от морето, имаше някакво усещане за приемственост, но не и драматизъм. Такива неща бяха снимали учениците на Тони. Истината бе, че на Джулия й бе много по-интересно да наблюдава рибарите, които се връщаха в края на работния си ден.

Затова просто тръгна по кея. Носеше джинси, тениска и шапката на Зоуи с емблемата на „Фос — риба и раци“, изпод която отзад се подаваше вързаната й на опашка руса коса, и явно изглеждаше съвсем като местен човек, защото хората само я поглеждаха и това бе нещо съвсем нормално. Не се чувстваше изложена на показ както предния път. Може би беше заради дрехите? Или собствената й самоувереност? Или пък заради другите туристи, които очебийно приличаха на такива, и в сравнение с тях тя изглеждаше като местен човек?

Ако се чувстваше по-различна от останалите, то това бе само в съзнанието й и бе свързано по-скоро с усещането за подарен живот, отколкото с разходката й по кея.

Двама рибари спряха на обичайното си място за нощуване. Единият бе с побеляла коса под изтъркана бейзболна шапка, загоряло лице и едро тяло, облечен в непромокаем гащеризон и яке; тя предположи, че е около четиридесетте. Другият бе по-дребен и макар изобщо да нямаше коса на главата си, личеше, че е по-млад. Джулия забеляза високите им чела, леко сплеснати носове, закръглени брадички и се досети, че са баща и син.

Завързаха здраво лодката, извадиха четки за търкане и маркучи и започнаха да я почистват. Само след минути навсякъде имаше сапунена пяна и от нея се разнасяше същият приятен аромат, който помнеше от лодката на Ноа. Единият от мъжете работеше с четката, другият — с маркуча. Бяха се сработили до съвършенство.

Неспособна да се въздържи, Джулия се приближи до тях.

— Прясна вода от брега ли използвате?

По-младият мъж вдигна очи, но й отговори по-възрастният.

— Няма смисъл, след като и солената става — произношението и интонацията му бяха типични за щата Мейн. — На дъното на лодката има един сандък. В него е помпата, която е свързана с двигателя. Тя изпомпва водата.

— Специален препарат ли ползвате?

— Ами, така го нарича жена ми, когато се опитва да ме изнуди да измия чиниите.

— Това препарат за съдове ли е? — не повярва Джулия.

По-възрастният от двамата се обърна към по-младия.

— Какво използва майка ти? „Наслада“?

— „Утро“ — отвърна той със значително по-мек акцент и обясни на Джулия: — Пени се по-добре в солена вода.

— … О — усмихна се тя. — Благодаря.

Много й се щеше да ги снима как работят, но бе благодарна за дружелюбното им отношение и не искаше да си насилва късмета. С фотоапарат, преметнат през рамо, тя продължи да ги наблюдава още известно време, после отмина нататък.

И други лодки се връщаха, някои заемаха мястото си на кея, други се поклащаха до коловете за закотвяне по-навътре във водата. Седнала на ръба на кея, с провиснали надолу крака, тя се загледа нататък, докато рибарите почистваха, вземаха хладилните си чанти, якета и понякога един-два капана, мятаха ги в очакващите ги по-малки лодки и се запътваха към брега. Един от тези мъже, млад човек, който работеше сам, се приближи до мястото, където бе седнала. Тъй като бе видяла достатъчно, за да знае какво направи, тя стана на крака, отиде до лодката и пое от ръцете му въжето. Уви го веднъж около кола и го задържа, докато той изключи мотора и скочи на кея. Тогава той откачи въжето и отново го уви около кола — този път го върза здраво, толкова бързо, че тя се засмя.

— Как го направи? — възкликна тя по-скоро като израз на възхищение, отколкото като въпрос.

Но мъжът отвърза въжето и отново го завърза по-бавно, така че да й покаже точното движение на китката. Сега тя видя какво става. Не знаеше дали би могла да го направи сама. Но методът бе ясен.

— Благодаря — искрено каза тя.

Той й кимна леко, слезе пак в лодката и се зае да прехвърля нещата си на брега.

— Този фотоапарат зареден ли е? — попита някой.

Джулия се обърна и видя, че към нея се приближава друг мъж. Носеше очила и ризата му бе опръскана със зелена боя, като цвета на шамандурите му. Беше на една от лодките, които бе видяла да се връщат.

— Да — каза тя.

Той й махна с ръка да го последва и я поведе към едно от продълженията на кея, където стояха скупчени неколцина мъже. Когато пристигна, те се разделиха. На кея имаше два капана, и двата лошо повредени.

— Трябват ни снимки за доказателство — каза мъжът, който я бе довел. Гласът му бе тих, но в него се долавяше сила.

— Никой тюлен не може да направи подобно нещо — обади се бащата, с когото бе разговаряла по-рано.

А синът му добави:

— Направено от човек, но така, че да изглежда работа на тюлен.

Джулия направи една снимка, после втора. Премести се, за да снима от различен ъгъл, а след това се приближи още малко.

— Виждаш ли как е разкъсана вътрешната мрежа? — попита мъжът с очилата. — Можеш ли да снимаш това? — докато Джулия снимаше, той заговори тихо, пояснявайки думите си със загрубели от работа ръце. — Тази мрежа се нарича „глава“. Виждаш ли как е оформена като фуния? В идеалния случай ракът влиза през широката част и стига до стръвта. Тъй като не може да се върне обратно, минава през следващата фуния в другата част на капана и остава там. Проблемът е, че с разкъсана по този начин мрежа лесно изяжда стръвта, обръща се и излиза навън. Тези капани бяха празни — нито раци, нито стръв. Кога смяташ, че ще са готови снимките?

— Утре сутрин — отвърна Джулия, която реши да ги направи още същата вечер. — На теб ли да ги дам?

— Не. Дай ги на Ноа. Те са само застраховка, в случай че определени хора решат да кажат, че си измисляме, ако разбираш какво имам предвид.

Джулия знаеше много добре за какво става дума. Освен това в този миг разбра защо мъжете на пристана бяха склонни да говорят с нея. Нямаше връзка с дрехите, които носеше, а с Ноа Прайн. Някой ги бе видял заедно предната вечер — Джон Роумън със сигурност, а може би и други — и слухът се бе разнесъл. Не знаеше какво си мислят. Но явно предполагаха, че ще го види пак, и то скоро.

Тъй като обвиненията на Моли още отекваха в главата й, Джулия едва не го отрече. После се спря. Двамата с Ноа бяха приятели в най-безобидния смисъл на думата. Харесваше й, че има повод да го види пак.

Освен това много й хареса, че рибарите разговарят с нея. Това я караше да се чувства част от тяхната общност. Ако приятелството й с Ноа й бе спечелило това приемане, значи не бе толкова лошо.

„Лейла Сю“ не се виждаше никъде, когато тя си тръгна от пристанището. Върна се в къщата и вечеря със Зоуи, после приготви снимките. Тъй като бе на крак от зори, в девет часа вече спеше.

 

 

Ноа продължи да вади капани до късно, за да навакса за пропуснатите дни и по-бавното си темпо поради липсата на помощник. Докато прибере лодката на мястото й и я почисти, вече бе станало десет часа. На терасата на „Грила“ имаше няколко закъснели с вечерята си посетители, но и те привършваха. Нищо, че беше петък вечер и наоколо имаше повече туристи, отколкото предния уикенд, все пак повечето от местните хора си бяха по леглата. В събота всички излизаха на лов за раци. Изваждането на капаните започваше по изгрев-слънце, а слънцето никога не се успиваше. С пълното съзнание за този факт, Ноа метна нещата си през рамо и тръгна нагоре по кея.

— Крайно време беше — заяви Джон Роумън, който го посрещна малко по-нататък. — Няма да те питам защо се прибираш толкова късно, но трябва да те предупредя. Ако си бил навън, за да стреляш, по-добре зарови добре оръжието. Подадоха официално оплакване.

Ноа поспря.

— Кой е подал оплакване?

— Онези с плодовете. Някой е надупчил лодката им точно до ватерлинията.

Ноа се усмихна.

— Потънала ли е?

— Нее — отвърна Джон и също се усмихна накриво. — Запушили са дупките и са съобщили за това на приятеля ми Чарли Андрес в Уест Рок. Чарли не е глупак. Знае къде Хабър и Уелк залагат капаните си, така че му е ясно кой е засегнат.

Ноа отново закрачи по кея.

— И какво иска той от теб?

Джон тръгна редом с него.

— Да те предупредя, предполагам.

— Хей, не съм го направил аз.

— Ти го предложи на сбирката на групата онази вечер.

Ноа нямаше какво да крие.

— Предложих го и щях да го направя, без да се замислям, но другите гласуваха против. Избраха да правим възли по въжетата им и точно това съм правил. Толкоз. Ако по корпуса им има дупки, куршумите са от нечий друг пистолет. Може би същия, който е застрелял Арти.

— Хм, не — каза Джон, почесвайки се по главата точно под ръба на шапката си. — Не мисля. От Бреговата охрана ми се обадиха този следобед. Намерили са онзи пистолет сред останките на „Звяра“.