Барбара Делински
Лятото на дързостта (23)

Двадесет и първа глава

На половин час път от Роклънд Джулия разбра от Моли, че времето е започнало да се оправя. Когато паркира до кея, дъждът бе спрял. Макар да бе тъмно, мъглата се бе вдигнала достатъчно, за да може да види Матю Крейн и лодката на племенника му, „Кобалт“, с вдигнато брезентово покривало, да ги чака, за да отведе нея и Джанет на Биг Сойър.

Матю помогна на майка й да се качи на палубата, после и на Джулия, която го прегърна. Тя леко се отдръпна и попита:

— Някакви новини?

— Още не.

— Има ли достатъчна видимост, за да се върнем на острова?

— Стигнах дотук, нали? — небрежно отвърна Матю. — Няма по-добър от мен в тези води. Знаеш ли колко пъти съм пресичал протока? Има си причина да изпратят мен. Освен това другите отидоха да търсят Ноа.

Джулия не го попита какво мисли, че е станало с „Лейла Сю“, просто го остави да управлява „Кобалт“. Под платнището на лодката тримата бяха защитени от мъглата и водните пръски. Вълните бяха все още големи, но „Кобалт“ ги пореше с лекота, а и мъглата все повече се разсейваше. Джулия често зърваше светлинките на други лодки, рибарски лодки, които никога не биха напуснали пристанището толкова късно, ако един от тях не беше в опасност.

След по-малко от петнайсет минути Матю навлезе в пристанището, но вълнението дори и тук бе значително. Джулия само можеше да гадае какво е било в разгара на бурята. Трудно й беше да си представи как биха акостирали, ако управлението не бе в опитните ръце на Матю. Можеше да се вярва на думите му, той наистина познаваше вятъра и вълните и ловко приближи лодката до кея.

От всички хора, събрани там, облечени в джинси, якета и шапки, най-отпред и в центъра на групичката бяха застанали Моли и Джордж.

Джулия погледна майка си. И тя ги бе забелязала. Изглеждаше неуверена в себе си, което бе толкова нетипично за нея, че Джулия се приближи и й каза:

— Той те чака. Обича те.

Джанет не отговори. С насълзени очи, тя просто преглътна тежко.

Завързаха лодката за брега. Толкова много ръце бяха протегнати, за да им помогнат да слязат, че Джулия не можеше да познае на кого точно са, но определено позна ръцете на Моли, когато се обвиха около врата й и я притиснаха отчаяно. Моли трябваше да узнае за положението с Монти, но не сега, не и когато всичко бе заложено на карта.

Джулия се огледа наоколо. Джордж прегръщаше Джанет и прегръдката им бе взаимна. Ръцете на Джанет го притискаха толкова силно, колкото и неговите нея.

— Къде е Зоуи? — прошепна Джулия на дъщеря си.

Моли й отговори също шепнешком.

— На брега, точно в края на кея. Не знае какво да прави. Никога не съм я виждала такава.

Джулия леко се обърна и я забеляза през една пролука в тълпата. Тя стоеше сама, скръстила ръце отпред, но сякаш за да се предпази, а не като жест на упорство. Моли беше права; Зоуи не знаеше какво да прави. Джулия искаше да иде при нея, но не тя бе човекът, от когото Зоуи имаше нужда.

Внезапно гласовете на хората на кея и шумът на морето заглъхнаха. Разбира се, така бе само в съзнанието на Джулия, защото Джанет се отдели от Джордж и другите и тръгна нагоре по кея.

Зоуи отпусна ръце, докато по-голямата й сестра се приближаваше.

Джулия никога нямаше да разбере точно какво са си казали. Не й беше работа да знае. Видя как Джанет спря на няколко стъпки, остана така за минутка, после се приближи още малко, вдигна ръка и докосна бузата на Зоуи.

Тогава Джулия извърна очи. Това бе ново начало между Джанет и Зоуи. За нея сега бе по-важно да разбере какво става с Ноа.

 

 

Носеха се по вълните, изтощени както от преживяния ужас, така и от усилията да задържат „Лейла Сю“ над водата. В кратки изблици на сила, те изгребваха с ведрата вода, колкото да не потъне лодката. През по-голямата част от времето обаче седяха в кабинката, оставяха се на укротените вълни и се оглеждаха в разсейващата се мъгла за светлини, което би означавало, че са спасени.

Ноа толкова пъти се бе чудил какво да каже на сина си, а сега изобщо нямаше нужда от това. Думите бяха излишни, знаеха добре какво споделят. Той никога не би пожелал съзнателно да попаднат в такова приключение, а и спасението тепърва предстоеше. Но знаеше, че онова, което бяха преживели заедно, никога нямаше да бъде забравено. То ги свързваше. Нямаше нужда от думи, за да го изрази. Усещаше, че и Иън го чувства, тъй като сега той работеше заедно с него, а не против него; чувстваше същото като него; мислеше заедно с него. Що се отнася до посвещаването му в братството на ловците на омари, Иън бе издържал решителното изпитание. Ноа се гордееше с него.

В десет часа, след седемнайсет часа във водата, първите светлинки се появиха в леката мъгла и се запътиха към тях. Когато ги забелязаха, те въздъхнаха шумно от облекчение и застанаха до парапета, оживени въпреки изтощението си, започнаха да викат и да се смеят. В изблик на чувства, Иън обви ръце около Ноа и спасението им беше пълно.

 

 

Докато си припомняше онова утро преди два дни, което сякаш бе в някакъв друг живот, Джулия не можеше да сдържи сълзите си. Тогава изпитваше тъга, че напуска Ноа, и страх от срещата с Монти. Сега също чувстваше страх — страх, че Ноа е променил чувствата си към нея.

Но страхът й бе примесен с радост. Независимо от случилото се между тях двамата, тя бе щастлива, че той е в безопасност.

Начело на цяла върволица рибарски лодки, катерът на Бреговата охрана влезе в пристанището малко преди единайсет. Мракът бе осветен от светлините на лодките, от фенерчетата и лампите, които светеха на кея. Ноа и Иън скочиха от катера веднага щом той акостира — и Лукас! Джулия не знаеше, че и той е бил на „Лейла Сю“. Кучето беше мокро, но изглежда, се радваше, че си е у дома, ако се съди по възбуденото му подскачане по кея. Ноа и Иън нямаха подобна свобода. Приятелите им ги обградиха отвсякъде, за да ги потупат по гърба, да ги прегърнат.

Джулия стоеше в края на пристана. В това навечерие на празника Четвърти юли имаше много за празнуване, още повече след трагедията отпреди три седмици. Този път всички бяха живи и здрави.

 

 

Ноа не бе герой. Всеки път, когато синът му повтаряше разказа си за това как го бе издърпал с въжето и го бе спасил от удавяне, той се чувстваше неудобно. Бе направил единственото възможно нещо.

Внезапно и необяснимо, той отново усети онова странно безпокойство. Искаше да иде при Джулия, но точно сега не можеше да го направи. Но пък можеше да тръгне след Хабър и Уелк. И това бе някакво начало.

Измъкна се от кръга приятели и незабавно бе застигнат от Джон Роумън, който тръгна редом с него и попита:

— Сигурен ли си, че е имало вода в резервоара?

— Сигурен съм — каза Ноа. — Мога да разпозная признаците.

— И кабелите на радиото са били срязани.

— Напълно.

— Хабър и Уелк?

— Имаш ли друг заподозрян?

— Не — отвърна Джон. — Ти решаваш, приятелю. Ще ги посетим, когато кажеш.

— Казвам сега — отвърна Ноа.

— Доста е късно.

— Прекалено късно ли е за теб? — предизвика го Ноа.

— По дяволите, не. Нито пък за Чарли Андрес. Отдавна чакаме повод, който да ни позволи да разчупим рутината. Мислех си за теб. На крака си от колко, от четири? Пет часа?

— Още не съм готов за сън, но те би трябвало да са. По това време на нощта имаме най-голям шанс да ги сварим у дома. Лодката ти има радар. Океанът сега е спокоен след бурята. Дай ми десет минути да се преоблека и ще тръгнем за Уест Рок.

— Става — съгласи се Джон.

Планът бе готов. Ноа се почувства добре.

В следващия миг спря. Сякаш за да компенсира това, сърцето му препусна бясно. Джулия стоеше само на два метра от него. Беше зашеметяващо красива и косата й сякаш светеше в нощта. Бели панталони, бледозелена жилетка, сандали с висока платформа — изглеждаше като жител на големия град, както и в онази нощ, когато се бе качила на борда на „Амелия Селест“. Бе притиснала ръка до устните си, а в очите й имаше сълзи на разкаяние и не помръдваше към него.

Загубих я — помисли си той. — Дошла е да се сбогува.

Тогава забеляза нещо странно в ръката, която бе притисната до устата й, и изведнъж осъзна, че сълзите й изобщо не са от разкаяние, а от несигурност — и всичко му стана ясно. Само две крачки му трябваха да стигне до нея, в погледа й се четеше някакъв боязлив копнеж.

Докосна ръката й — мястото, което му се струваше толкова странно без венчалната й халка. Преплете пръсти с нейните и притисна дланта й до сърцето си, за да почувства колко силно бие, и тогава тя се усмихна през сълзи.

Как му въздействаше тази усмивка! За минутка не можеше да си поеме дъх — мислеше си, че е заради разтуптяното му сърце и че може да се задуши, но после разбра, че е заради чувствата, които напираха в гърдите му.

— Татко? — Иън застана зад него. — Джон чака.

Ноа се прокашля. Пое си въздух, за да се успокои.

— Тръгваме за Уест Рок — тихо каза той на Джулия. — Ще хванем звяра в бърлогата му.

— И аз идвам — каза тя. Не откъсваше очи от неговите, сякаш оттук нататък никога нямаше да се разделят, и стискаше по същия начин ръката му.

— Не, не. Нито пък той — отсече Ноа и кимна към Иън.

— Те едва не ме убиха — изтъкна момчето. — Имам право да дойда.

— Тези типове са престъпници, Иън — каза Ноа и думите му бяха отправени и към Джулия. — Ще бъда с Джон и Чарли. Те имат пистолети.

— Но…

— Съвсем обърках нещата на лодката. Без радио, без мобилен телефон — беше глупаво от моя страна и това едва не ти струва живота. Не ме поставяй отново в такова положение. Виж какво ще ти кажа. Имаме нужда от сухи дрехи. После ти оставаш в къщата с Джулия. Така ще ви видя и двамата, когато се върна.

 

 

В крайна сметка, Иън все пак тръгна. Нямаше и помен от онова момче, толкова мрачно и затворено в себе си допреди седмица. Сега той не можеше да спре да приказва, и при това доста красноречиво. Това е и моя битка — заяви той. После добави: — Четирима срещу двама е по-добре от трима срещу двама — и накрая неоспоримото: — Ако бяхте баща ти и ти, когато си бил на седемнайсет, ти нямаше ли да тръгнеш?

И, разбира се, щом Ноа се съгласи Иън да дойде, Джулия бе готова да се разбунтува. Прекарала съм целия си живот, държана настрани, протестираха красивите й пъстри очи. Наложи се Ноа да поговори насаме с нея, да сподели надеждите и страховете си с нея, преди тя да се съгласи.

Лодката на Джон стигна до Уест Рок за седем минути. Чарли Андрес ги чакаше на кея и ги закара до мястото, където бяха отседнали Хабър и Уелк. Беше типична рибарска къща, повече приличаше на бунгало и беше невзрачна, както и останалите на улицата. Но не и черното порше, което бе паркирано отпред. Фаровете на Чарли го откроиха веднага.

— Уха! — възкликна Иън. — Страхотна кола.

— Малко нетипична за един рибар — отбеляза Джон.

Чарли каза:

— Регистрирана е във Флорида. Предполагам, че са се примирили да живеят в съборетина, но не са могли да устоят на изкушението да си вземат колата.

— Това съвпада с модела им на поведение — обади се Ноа, като се наведе от задната седалка, където седяха двамата с Иън. — Полагат някакви усилия да изглеждат като истински ловци на омари — извадили са разрешително, боядисали са собствени шамандури, слагат отличителни белези на капаните си. Но пренебрегват местните закони и започват война за територии, сякаш и на това не са могли да устоят.

— Те са грубияни — каза Чарли и спря пред къщата.

— Няма светлини — забеляза Джон. — Сигурно спят.

— Добре — заяви Ноа и отвори своята врата. Ако питаха него, колкото по-изненадващо бъдеше посещението им, толкова по-добре.

Чарли тръгна начело, тъй като бяха под негова юрисдикция. Той потропа на вратата, докато другите чакаха — потропа силно, уверено и настоятелно. Даже и без забележката му, че са грубияни, това тропане показваше, че и той не обича особено Хабър и Уелк. Искаше да ги събуди.

Вътре светна лампа. Вратата се отвори. Показа се един мъж, а след секунди и втори, но никой от двамата не ставаше от леглото. Бяха напълно будни и облечени. Средни на ръст, с бради, както и много от ловците на омари. Единият бе с бръсната глава, другият — не. И двамата носеха дъждобрани.

— Мен ме познавате — обади се лениво Чарли. — Това е Джон Роумън от Биг Сойър. Трябва да поговорим с вас.

Макар че единствената светлина идваше иззад тях, по лицата им личеше, че са напрегнати.

— Лош момент, човече — каза гологлавият Уелк, реши Ноа, като си спомни снимката в компютъра на Джон. — Малко е късно.

— Не изглежда да сте били в леглата — отбеляза Чарли.

— Тъкмо се прибрахме.

— О? И къде бяхте?

Ноа също искаше да чуе отговора. Уест Рок бе наполовина по-малък от Биг Сойър. Имаше само една закусвалня, която затваряше в осем часа, а и дори да не беше така, не мислеше, че са хапвали някъде навън. През отворената врата се носеха слаби миризми от готвено — чесън, лук, пържено говеждо — миризми, които бяха от преди няколко часа. Грубияни? Бяха истински престъпници. Не, не бяха излизали да вечерят. Тогава къде? Сложили бяха и дъждобраните, но като се има предвид, че бурята бе отминала съвсем наскоро, едва ли можеше да се предположи, че момчетата са излизали на разходка с лодката си.

Уелк небрежно вдигна рамене.

— Ами, насам-натам.

Чарли изсумтя.

— Не и с тази кола. Докоснах предния капак, когато минах покрай нея преди малко. Студен е.

Уелк погледна бързо Хабър, който каза:

— Разхождахме се пеша. Има ли закон, който го забранява?

— Не. Но ако питате мен, сте прекалено сухи, за да се прибирате току-що. Вятърът още носи дъждовни капки след бурята. Не, бих казал, че сте тръгнали да излизате. Накъде сте се запътили?

— В леглото, веднага щом си тръгнете.

— Е, това може и да не стане веднага — небрежно подхвърли Чарли. — Както вече казах, трябва да поговорим. Защо не ни поканите да влезем?

— Защо не дойдеш със заповед за обиск? — сряза го Уелк.

Хабър му даде знак с ръка да се успокои.

Все така бавно, защото това явно дразнеше тези двамата, Чарли каза:

— Не искам да обискирам нищо. Само да поговорим. Можем да го направим или тук, или в участъка.

— Сутринта — нетърпеливо се обади Уелк. — Става ли, човече?

— Всъщност — замислено отбеляза Чарли, — не става. Тук има едни хора, които имат оплаквания и са дошли отдалеч да се видят с вас. Приятелят ми господин Роумън и неговият приятел господин Прайн смятат, че сте повредили умишлено лодката на господин Прайн. Той е готов да повдигне обвинения. Искам да чуя и вашата страна.

Уелк си погледна часовника и с неестествено спокойствие, което говореше, че никак не е спокоен, свали отново ръката си.

Хабър се обади:

— Ние твърдим, че той е стрелял по корпуса ни.

Ноа тъкмо щеше да го отрече, когато Чарли ги предупреди:

— Ако бях на ваше място, нямаше да отправям подобно обвинение. Разгледах въпроса, когато за пръв път подадохте жалбата. Имам свидетели, които са ви видели сами да го правите.

— Лъжат.

Чарли сви рамене.

— Няма да сте първите. Други са правили и по-страшни неща, за да оправдаят започването на война за територии — той явно се забавляваше от развоя на събитията и това подсказа на Ноа, че Хабър и Уелк са докарали доста неприятности и на Уест Рок. Със същия изнервящо бавен начин на говорене шефът на полицията продължи: — Само казвам какво твърдят свидетелите. Казват, че излизате нощем с лодката, и се питам защо го правите. Да не би да изваждате капани посред нощ? Или боядисвате със спрей шамандури? Или пък се промъквате до кея на Биг Сойър и повреждате резервоара с горивото на лодката на най-уважавания му гражданин?

— Освен това са срязали кабелите на радиото — обвини ги Иън и по този начин заяви присъствието си. Ето защо Ноа не искаше да го взима изобщо. Като знаеха за съществуването му, Хабър и Уелк имаха още едно оръжие, което можеха да използват срещу Ноа.

Той побърза да привлече вниманието им към себе си, като едва сдържаше гнева си.

— Повредили сте резервоара с горивото и сте ме оставили без радио, при това малко преди да се разрази буря, което ни принуди да останем насред океана в повредената лодка с риск за живота ни. Изводът? Това си е опит за убийство.

— Защо гледате към нас? — попита Хабър. — Ние просто ловим омари през лятото. Значи вие, момчета, не обичате външни хора. Това си е ваш проблем, не наш.

— Напротив — каза Ноа. — Вие злоупотребихте с моята собственост, когато повредихте лодката ми. Съзнателното унищожаване на чужда собственост е углавно престъпление.

Хабър се усмихна подигравателно.

— Ами капаните, които загубихме, когато някой сряза нашите въжета?

Ноа тъкмо щеше да го обвини за боядисването на шамандурите му, когато Чарли го спря с ръка. Той спокойно се обърна към Хабър и Уелк:

— Въжета се срязват непрекъснато. Няма да намерите свидетели на това.

Хабър все така се усмихваше. Гримасата сякаш бе залепена за лицето му, въпреки че ту пъхаше ръка в джоба си, ту я изваждаше и местеше тежестта на тялото си от единия на другия крак.

— Искам адвокат.

Чарли също му се усмихна в отговор.

— Може би сутринта.

— Добре — бързо се съгласи Уелк. — Сутринта става. Хайде, Кърт — явно изгаряше от желание да затвори вратата.

— Сигурни ли сте, че няма да излизате? — любопитно попита Чарли.

— В дванайсет и двайсет ли? — предизвикателно се обади Хабър. — Късно е, човече. Ако ще ни предявяваш обвинения, давай. Ако не, махай се от прага ми.

— Бих ви напомнил — дружелюбно продължи Чарли, — че това всъщност не е вашият праг. Къщата принадлежи на мой стар приятел, които не живее в нея от шест години, тъй като жена му не е добре със здравето и иска да е близо до семейството си в Индиана. Затова той я дава под наем. Не е добре да стои празна през повечето време. На Уест Рок не идват много хора. Истински късмет бе, когато вие двамата се появихте и проявихте интерес да я наемете и дори не се пазарихте за наема. Доста е висок, ако питате мен, но на моя приятел парите му трябват. Не мисля, че ще се зарадва, когато чуе, че сте нарушили местните закони.

Хабър погледна тревожно към Уелк, който на свой ред приличаше на човек, който се опитва да не обръща внимание на пълзящата по гърба му змия — и двамата бяха на ръба на паниката. Внезапно на Ноа му хрумна нещо. Тъкмо щеше да побутне Джон, когато той се обади:

— Хайде, Чарли, мисля, че достатъчно се натрапихме на господата. Нека ги оставим да се наспят. Всички ще бъдем по-свежи на сутринта.

Мъжете на прага видимо се поуспокоиха.

— Тъкмо бях започнал — възрази Чарли.

Но Джон му махна да се върнат в колата. Щом и четиримата влязоха вътре, Джон каза:

— Завий зад ъгъла, Чарли, все едно си тръгваш, после спри и угаси фаровете. Искам да видя какво ще направят — той извади малко тефтерче от джоба си и запрелиства страниците на светлината на таблото в колата.

— И ти ли си мислиш същото като мен? — попита Ноа.

— Че има причина единият да си поглежда часовника, а другият да знае точно колко е часът? Разбира се, че си го мисля — намери страницата, която търсеше. Вдигна капачето на мобилния си телефон и набра номера.

Чарли спря зад ъгъла, така че да не се вижда откъм къщата, и угаси фаровете.

— Какво? — попита Иън.

Ноа си спомни сбирката на ловците на омари в деня на погребението на Хъч. Тогава Майк Клинг бе предположил, че могат с един изстрел да ударят два заека, ако успеят да докажат, че онези типове с плодовете, които вече се бяха забъркали в неприятности, задето навлизаха в територията на Биг Сойър, освен това са застреляли и Арти. Случаят не бе такъв; Ким бе застреляла Арти. Но можеше да се окаже, че има и друг заек…

— Ами ако Хабър и Уелк са тръгнали да си свършат работата?

— Посред нощ? — скептично се обади Иън.

— Именно тогава се прави контрабандата — отвърна Ноа. Чуваше откъслечно какво приказва Джон по телефона си на предната седалка и определено ставаше дума за разговор с Имиграционните власти.

— Но ако са забъркани в контрабанда — упорстваше Иън, — защо им е да вършат останалото?

Ноа изсумтя.

— От глупост?

— Сериозно. Нямаше ли да е по-добре, ако се опитват да останат незабележими?

— Може и да са решили, че като се правят на ловци на омари, ще го постигнат. Арти бе накарал всички да си мислят, че има връзка с Ким, а всъщност му е служела като прикритие. Хабър и Уелк може да са използвали риболова за същото. Извадили са разрешително. Наели са къща, направили са всичко, което са смятали за нужно. Не са проучили какви са местните закони, защото те са неписани. Затова смятам, че не са заложили умишлено капаните си в наши води. Но когато им го показахме, като завързахме възли на въжетата им, те отвърнаха на удара. Не проявиха здрав разум и не преместиха капаните си. Решиха да ни надхитрят.

— Защо?

— Защото са разбойници. Единственото, което познават, е насилието.

— Ето го поршето — обади се Чарли, когато черната кола профуча край тях.

Джон приключи разговора си.

— Последвай ги, Чарли. Ще бъдем свидетели тук. Служителите на Имиграционните власти вече са на борда на големия кораб. Задържали са екипажа. Сега искат да хванат водача на по-малката лодка — или водачите, както се оказа.

Иън се наведе напред.

— Превозват незаконни имигранти в рибарска лодка?

Ноа потвърди, че това е възможно.

— Тяхната лодка е дълга близо четиринайсет метра. Лесно могат да поберат трийсет-четирийсет души на борда. Ако правят по едно излизане три поредни вечери, могат да прехвърлят над сто души и само бог знае колко килограма наркотик.

— Наркотик — повтори като ехо Иън. — Уха.

Ноа попита Джон:

— Да смятаме ли, че те са заложили бомбата в колата на Ким?

— Определено знаят как се прави — отбеляза Джон. — Не са прекарали последните десет години в църковен хор. Предполагам, че ще намерим следи от експлозиви, когато Чарли се върне в онази къща със заповед за обиск. Нали така, Чарли?

 

 

Щом видяха как Хабър и Уелк паркират до кея, качват се на лодката си и излизат в морето, без да включат сигналните светлини, и след като предадоха тази информация на връзката на Джон в Имиграционната служба, нямаше повече смисъл да се мотаят на Уест Рок. Джон насочи лодката си в обратна посока и тъкмо навреме. Изтощението внезапно порази Иън, който задряма по време на краткото пътуване до Биг Сойър, а и Ноа не бе в по-добра форма. Бяха на крака близо двайсет и два часа и през повечето време бяха подложени на силен стрес.

Но трябваше да свърши още нещо. Когато се върна в къщата на родителите си, я завари дълбоко заспала на дивана. Тялото й бе покрито с покривката в яркозелено и лилаво, която майка му бе ушила преди много години; в краката й спеше Лукас, който сега бе сух и пухкав.

— Готвила е — прошепна Иън, като подуши въздуха. Тук не миришеше на чесън. Ухаеше на топъл шоколад, маслено тесто, сладкиш — приготвени от брашно, захар, масло, шоколад, може би и канела и ванилия или поне останки от тях, каквито вероятно е намерила в къщата.

— Иди да видиш — прошепна Ноа.

Моментално оживен, Иън се запъти към кухнята. Ноа приклекна до дивана и просто се загледа в Джулия. Предполагаше, че може да го прави часове наред всеки ден, а днес повече от друг път. Можеше да я наблюдава как спи. Да оглежда всяка нейна черта, да проследи всяка извивка, но не физическото удоволствие го задържаше тук. Красотата, която виждаше, бе много по-дълбока. Тя бе толкова спокойна. Беше разумна, здравомислеща и състрадателна. Беше човек, който се раздава на другите, което бе едновременно и дар от Бога, и предизвикателство. Беше дори прекалено щедър подарък.

И сега се усмихваше.

Той също се усмихна в отговор.

— Здравей — прошепна той, като не знаеше какво друго да каже.

Тя отвърна само с устни. Подаде ръка изпод завивката и докосна наболата му брада, после устата му. Задържа палеца си върху долната му устна.

— Хванахте ли ги?

Той кимна.

— И още как.

— Никой ли не пострада?

— Никой не пострада.

Тя въздъхна доволно.

— Съжалявам, че заспах.

— Недей. Била си изтощена. Цял ден си шофирала, после цяла нощ си готвила — със сериозен глас добави: — Нямаше нужда да го правиш.

— Знам. Но исках. Обичам да готвя.

Иън се появи. Устата му бе пълна, а също и ръцете. Задъвка усилено, преглътна, после се обърна към Ноа:

— Ела само да видиш какво има в кухнята — на Джулия каза: — Всичко е толкова хубаво.

— Всичко ли? — попита Ноа. — Не си изял всичко, нали?

— Нее. Това е за теб — той му подаде салфетка, пълна със сладки, курабийки и парче сладкиш.

Щом баща му пое салфетката, момчето се запъти към стаята си.

Ноа се отпусна назад на пети. Изведнъж страшно огладнял, той пъхна цяла курабийка в устата си и се ухили, докато дъвчеше. Когато свърши, изяде една от сладките, после и сладкиша. Само след минутка салфетката бе празна. Той избърса уста, смачка салфетката и леко се олюля на пети. Почувства се добре и го направи пак.

— Бих могъл да се разглезя — каза накрая.

— Всеки има нужда да се поглези понякога.

— Дори и ти?

Тя кимна.

— Майка ми ми направи кафе тази сутрин. Нищо особено, но за мен беше истинско удоволствие. Почувствах се разглезена.

Усмивката на Ноа избледня.

— Той никога ли не те е карал да се чувстваш така?

— Не.

Хвана ръката й.

— Аз бих го правил.

— Знам.

— Но ти искаш да я караме полека.

— Налага се. В самото начало на съдебно дело съм, а трябва и да се погрижа за дома си. Искам да улесня, доколкото е възможно, Монти.

— Но се върна тук — той се улови за тази мисъл. Тя стисна здраво ръката му.

— Как бих могла да не се върна?

— Би ли могла да живееш тук?

— Не виждам защо не.

— Ще ти кажа защо не. Лятото е забавно, но зимите са тежки. — Сенди се бе върнала заедно с него веднъж за Коледа и никога повече не повтори опита. — Островът е мрачен и студен, освен това и доста изолиран.

Джулия се усмихна.

— Ако се опитваш да ме изплашиш, не става. Мога да се сетя за безброй неща, които да върша, когато лятото отмине.

— Какво например?

— Ще ходя на лов за омари.

— Аз не го правя през зимата.

— А какво правиш?

— Карам ски.

— Не и тук — подразни го тя.

— Не. Във Вейл, Аспен, където и да е.

— И аз мога да го правя.

— Можеш. Но не и да ловиш омари — за това бе твърд. — Какво друго?

— Мога да те снимам, докато ловиш омари.

— Ако си мислиш, че така ще се доближиш до истинския лов, помисли си пак.

Усмивката й стана леко самодоволна.

— Ще видим. Мога също да работя и при зайците на Зоуи. Толкова е успокояващо. И бих искала да се науча да тъка. Някога плетях на една и две куки, но никога не съм тъкала. Приятелките на Зоуи имат станове. Могат да ме научат.

— С удоволствие ще го направят — каза той и е любов си представи как Джулия твори. Имаше око на художник. Личеше си по снимките й. — Какво друго?

— Каквото се появи — отвърна тя сериозно. — Не искам всичко да е програмирано. Разбирам, че в миналото е трябвало да бъде така. Ходих на училище, омъжих се, отгледах детето си, поддържах дома на Монти.

— Била си му като изтривалка пред вратата.

— Понякога. Но след катастрофата се чувствам така, сякаш някой е дал знак за прекъсване на играта. Сега имам нужда да си поема въздух. Да прегрупирам силите. Да се отворя за неща, които са важни за мен. Които имат смисъл лично за мен. Много егоистично ли звучи?

Сега и той бе сериозен като нея, защото ставаше дума и за неговото бъдеще.

— Не е егоистично. Важно е какво искаш ти. Имаш нужда да си щастлива, Джулия. Да си удовлетворена и да се чувстваш пълноценна. Никога не бих застанал на пътя ти.

Тя изведнъж не повярва на ушите си.

— Да стоиш на пътя ми ли? Но ти си част от онова, което желая.

— Така ли?

— О, да. Избирам да остана тук. Също като теб — с палец и показалец тя докосна брадичката му. — Онази нощ, докато чаках да говоря с Монти, си поръчах чаша чай. Знаеш ли какво пишеше на етикетчето на торбичката?

Той поклати глава.

— Пишеше:

„Истинската интелигентност е като река; колкото е по-дълбока, толкова по-малко шум вдига.“

Ти не си от шумните, но си дълбок. Вече имах другото. — Бавно и многозначително, тя поклати глава.

Ноа усети как сърцето му прелива от чувства. Тя не бе казала онези две думички, но наистина ли имаше нужда да ги чуе? Бе казала онова, което той искаше да чуе.

— Ако го нямаше момчето — каза той, — щях да се пъхна под завивките при теб.

Тя в действителност се изчерви. След онова, което бяха споделили в нощта предния четвъртък, това изчервяване дойде като изненада. Но беше искрено и мило, още нещо, заради което си струваше да я обича.