Барбара Делински
Лятото на дързостта (21)

Деветнадесета глава

— Току-що идвам от Ню Йорк — каза Джулия в прилив на смелост. — Развеждам се с Монти.

Джанет повдигна глава от облегалката на стола си.

— Развеждаш се?

— Нещата не вървят. От доста време. Монти имаше поредица от авантюри. Снощи се прибрах у дома и го заварих в леглото с последната му любовница.

Подготвена да чуе в отговор: Нали ти казах, задето бе оставила Монти сам и бе избягала в Мейн, когато Джанет просто прошепна: О, Джулия, тя вече бе минала нататък:

— Моли е заварила същата ситуация при завръщането си от Париж, когато се прибрала у дома, без да се обади.

Осъзна, че Джанет е смаяна — дори показва съчувствие, но въпреки това продължи бързо. Майка й много държеше да проучи случая. Обичаше да се рови във фактите и данните за хората, на които помагаше благотворителната й организация, за да може да проследи доколко е резултатна помощта, която им е оказана. Джулия трябваше добре да обоснове тезата си.

— Всичко сочеше натам. Той изглеждаше облекчен, когато му казах, че няма да се връщам след катастрофата, а също и когато Моли реши да остане на Биг Сойър. Сега си спомням колко настояваше тя да прекара лятото в Париж, вместо в Ню Йорк. Знаеше, че планирам да прекарам две седмици в Мейн. Разчитал е на това време, за да се позабавлява сам.

— Поредица от любовни връзки? — повдигна вежди Джанет. — И от колко време продължава това?

Джулия бързо зае отбранителна позиция. Старите навици умираха трудно.

— Ами не знам, мамо. Не съм се върнала от медения си месец с подобни очаквания. Може да е започнало още тогава. Не съм следила къде ходи и какво прави. Не съм от тези съпруги.

— Знам.

— Имах известни подозрения, но само защото изглеждаше незаинтересован в някои отношения…

— В секса.

— … и наистина не исках да повярвам. Коя жена би искала? Имам доказателства само от последните три години — и да, примирявах се с това — побърза да каже тя, преди Джанет — активистката да я укори, заради обичайните причини. Но ставаше все по-трудно да си затварям очите.

— А и остава страхът — тихо се обади майка й.

— О, да — съгласи се гневно Джулия и тъкмо се канеше да поясни на Джанет колко добре й е познат този страх, когато осъзна, че Джанет й съчувства. Съчувства й. Строгостта в гласа й е била насочена към Монти, не към нея. — И ти ли си изпитвала същия страх? — попита тя по-меко.

— Да.

Успокоена, Джулия леко се поотпусна. Но тогава се появи болката.

— Най-лошо бе първият път, когато разбрах какво става. Бях убедена, че се е влюбил в някоя друга и ще се разведе с мен. Научих се да живея със страха, но винаги имаше ново съмнение. Достатъчно млада ли изглеждам? Достатъчно стилно ли се обличам? Дали проявявам достатъчно уважение, дали съм приятен и достатъчно интересен събеседник? Дали го задоволявам? Достатъчно ли правя за него, така че да се нуждае от мен?

Джанет отпусна крака на земята и седна с изправен гръб.

— Ти беше много по-добра в тези неща от мен.

— Съмнявам се — отвърна Джулия. — Аз бледнея в сравнение с теб. Но татко е различен от Монти. Гордее се с кариерата ти, а и без друго му харесва да е на заден план. Не и на Монти. Той иска да е на пиедестал. Да го забелязват и да му се възхищават. Да го желаят. Толкова повече аз трябваше да се старая да бъда грижовна, забавна и интересна. Знаех, че ако се отдръпна и остана в пасивна позиция, той ще се отърве от мен.

— Ще се освободи — поправи я Джанет.

— Да се живее така, е ужасно напрежение. След катастрофата просто ми се струва предателство към самата мен.

— Какво ще правиш? Къде ще живееш?

Джулия не бе мислила толкова надалеч. Знаеше само, че след като бе спала с Ноа, трябваше да сложи край на брака си.

— Засега ще остана на Биг Сойър.

— Трябва ти адвокат.

— Вече имам. Срещнах се с него вчера, преди да се видя с Монти.

— Как го прие той?

— Опита се да спори, но аз го хванах в прелюбодеяние. Честно казано, това е първият път, когато печеля спор с него. Към края изглеждаше почти тъжен.

— Почти ли?

— Бих казала наистина, ако не знаех колко добър актьор е. Това е най-тъжното от всичко.

— Липсата на доверие.

— Да.

Джанет отново се отпусна на шезлонга и погледът й се зарея в короните на двата стари дъба в края на градината. След малко, без да поглежда Джулия, тя каза:

— Човек си мисли, че е над това. Ръководя организация, която се занимава с хора, които са изпаднали в нужда, нямат нормални взаимоотношения, обеднели са в буквален и преносен смисъл, и е лесно да се чувстваш по-добър от тях, защото ти не си такъв — тя обърна поглед към дъщеря си, в очите й се четеше объркване. — Високомерието те вкарва в капан. Изведнъж разбираш, че не си над никого и над нищо, защото точно в дома ти нещата не са съвсем наред.

— Но те са — изтъкна Джулия. Това бе сред нещата, които ясно бе осъзнала след потъването на „Амелия Селест“. — Ние сме живи. Здрави сме. Това е такъв дар от Бога.

Замислена, Джанет се загледа в храстите кучи дрян. По-близо до площадката от дъбовете, те вече бяха прецъфтели, но листата им бяха добре развити и тучно зелени. Под единия имаше стара пейка от ковано желязо. Джулия бе прекарала много летни часове там, много спокойни мигове. При всички промени, които ставаха с нея напоследък, да поседи тук с майка си, бе истинско удоволствие.

След известно време Джанет се обърна към нея.

— Имала си основание да се замисляш за смъртта.

Наистина бе така. Сега самото споменаване върна обратно цялата болка, която бе изпитала. В спокойствието на заобикалящата ги обстановка тя намери сили да каже:

— Имах нужда от теб, мамо. Не беше нужно да идваш. Едно обаждане щеше да е достатъчно.

— Знам.

— Имаш непоносимост към Биг Сойър, но ставаше дума за мен, не за Зоуи. Аз съм ти дъщеря.

— Знам. Съжалявам.

Джулия чу извинението. Но тъй като това не беше в природата й, не можеше да кара майка си да се унижава. Затова продължи, като се опита да бъде разумна:

— За мен това бе преживяване, което ме накара да порасна. Справих се сама. Сега съм по-силна. Всъщност, мамо… — имаше още какво да се каже, но й трябваше малко почивка, — … аз съм гладна. Ти какво ще кажеш за един обяд?

Джанет погледна притеснено.

— Нямам кой знае какво, само двамата с баща ти сме, а сега и него го няма…

Онова, което премълча, бе, че Джордж пазарува и тъй като го нямаше близо седмица, хладилникът бе празен.

— Ще ида до пазара — предложи Джулия. — Искаш ли нещо по-специално?

 

 

Джанет настоя да дойде и това бе за първи път. Джулия не помнеше двете с майка й да са минавали заедно покрай щандовете. Съдейки по начина, по който Джанет разглеждаше хранителните стоки, тя се запита кога ли за последен път майка й бе стъпвала там. С лек грим на лицето и облечена в семпла блуза и пола, тя повече приличаше на предишната самоуверена Джанет.

Джулия реши, че заслугата за това е нейна — и усети, че започва да се чувства по-добре. В крайна сметка, тя бе човек, който се грижеше за другите. Вярно, че това бе еднопосочен процес и дълго време бе пренебрегвала себе си. Това трябваше да се промени. Но след като й бе приятно да се грижи за околните, не виждаше защо трябва да престане да го прави.

Разбрала това, тя се отпусна в компанията на Джанет, която буташе количката и посочваше какво иска да си купи, продукти, които съвсем не бяха само за обяда. Но пък и самото ядене не бе толкова важно.

— Там имат ли си пазар? — попита майка й, след като бяха взели маруля и плодове от щанда за пресни продукти.

— Няма истински супермаркет — отвърна Джулия, — само магазина на острова, но той е добре зареден.

— Зоуи никога не е била претенциозна по отношение на храната. Стафиди, Джулия. Ей там. Още ли е слаба?

— Много — каза Джулия, като сложи стафидите в количката, докато Джанет завиваше зад ъгъла към друг щанд.

— Прекалено слаба ли?

— Не. Много добре изглежда.

— Хм, мисля да взема онзи вид зърнена закуска. Баща ти никога не я купува. Но на мен ми харесва.

Джулия взе пакета от рафта и го сложи при другите в количката, докато вървяха нататък.

— Сигурно косата й още не е побеляла — вметна Джанет с въпросителна интонация.

— Напротив. Но тя си я боядисва. Изглежда чудесно. Харесва живота си.

— Зоуи с нейните зайци.

Хаплива забележка? Джулия не бе сигурна. Реши да не обръща внимание и каза:

— Зайците са само средство за постигане на целта. Те я свързват с хората. Някои купуват малките, други — вълната им.

— Трябва ни бутилирана вода — каза Джанет. Пое бутилките, които Джулия й подаде, и прилежно ги нареди в количката. — Мирише ли на зайци?

— Не. Ангорските зайци не миришат.

Джанет посочи към пакет кафе, а на следващия щанд към ябълковия сок. Завиха към щанда с макаронени изделия. Джанет взе една кутия тортелини и се зачете в указанията на гърба й.

— Някога приготвяла ли си от тези?

— Не и тази марка.

Джанет остави кутията обратно на рафта и продължи нататък. Когато се приближиха до перилните препарати, се обади:

— Ами мъжете?

— Какво за тях?

— Омекотител за чаршафи, ако обичаш. Да, от този. Не се ли интересува от тях?

— Има много приятели мъже.

Прибраха омекотителя до ябълковия сок и продължиха напред.

— Нямах това предвид.

— Имала е няколко мъже. Двама са се задържали по-дълго.

— Какво е станало?

— Решила е, че прекалено държи на своята независимост, за да се откаже от нея. Тя има чудесен живот, мамо.

Джанет разглеждаше рафта с препаратите за миене на съдове.

— Но си няма семейство.

— Приятелите са нейното семейство.

Заобиколиха и се изправиха пред щанда е подправките.

— Трябва ми горчица. И сос за краставици. Избери каквато марка харесваш. Никога ли не е искала деца?

Джулия взе от тези, които предпочиташе, и остави бурканчетата в количката.

— Чакала е да си намери съпруг. В това отношение е доста традиционна. Когато е разбрала, че подходящият съпруг няма да се появи и може би е време да помисли за донор на сперма, вече е била в менопауза. Дошла е рано.

— И при мен също. Може и на теб да ти се случи след няколко години.

Джулия се замисли какво бяха правили двамата с Ноа без никакви предпазни средства. В крайна сметка и двамата бяха на четирийсет и имаха пораснали деца, или почти пораснали. Жени, които имаха двайсетгодишни деца, не забременяваха. Или поне тя така се надяваше. Сега изобщо не му бе времето.

— Защо те притеснява това? — любопитно попита Джанет.

Джулия бързо я погледна.

— Не ме притеснява.

— Изчерви се.

— О. Не. Ето го хляба. Какъв предпочиташ?

— Ръжен. Баща ти не го обича.

— Аз го обичам. — Джулия се пресегна за ръжено хлебче. След това застанаха пред щанда с деликатесите, взеха си номерче и зачакаха реда си. Стояха близо една до друга и говореха тихо, на ръст и на външност си приличаха, макар да ги разделяха години.

— Не очаквах, че Зоуи ще остане на онзи остров — каза Джанет. — Някога много обичаше приключенията.

— Била е на двайсет.

— Тогава беше безразсъдна. Как изглежда къщата й?

— Изобщо не прилича на твоята.

— Очевидно. Какви сандвичи искаш да си направим? На мен ми харесва салатата им с морски дарове.

Първоначалният импулс на Джулия бе да се съгласи с това. Старите навици умираха трудно. Но никоя салата с морски дарове не би могла да се сравни с онази в „Харбър Трил“ и новата Джулия имаше собствено мнение.

— За мен — пуешки гърди. Да вземем и от двете. Което и сториха.

При щанда с млечните продукти Джанет посегна за кутия мляко.

— Е, каква е?

— Къщата на Зоуи ли? — Джулия описа фермерската къща, докато се връщаха към предната част на магазина. — Има ли още нещо, от което имаш нужда?

— Да. Тоалетна хартия. Искам пакет с осем ролки. Баща ти купува по една. Можеш ли да си представиш? Не само че е по-скъпо, но така се налага да мисли за това всяка седмица, вместо веднъж на два месеца. Пазарува като мъж.

— Ако ходиш с него на пазар, би могла да го научиш.

— Не мога да го придружавам непрекъснато, прекалено съм заета.

Джулия се замисли над това, докато се връщаха към къщата. Когато отново бяха в задния двор, вече със сандвичи и напитки, тя се почувства достатъчно уверена и събра кураж.

— Татко страда от това, да знаеш.

— От кое?

— Че си прекалено заета. Това е основната причина той да замине за Мейн.

— Беше ядосан, че не ти се обадих — възпротиви се Джанет.

Джулия не бе съгласна.

— Беше ядосан, задето си казала, че си прекалено заета да го направиш. Това само е подсилило собствения му гняв. Той иска повече от времето ти, мамо. Вече остарява и може да намали малко темпото на работа. Иска и ти да направиш същото.

— Да се пенсионирам. Страшни думи. Не съм готова.

— Никой не те моли за това. Не можеш ли просто да намалиш малко времето за работа?

За своя чест, Джанет не отхвърли изцяло идеята.

— Мога, но не съм сигурна, че искам. Да намаля темпото — дори да мина на половин работен ден, това е съвсем нов етап. На някои от приятелките ми им е доста трудно — тя погледна притеснено Джулия. — Нали знаеш, да са по цял ден със съпрузите си.

— Обичаш ли татко?

— Разбира се.

— Тогава какъв е проблемът?

— Свикнали сме да живеем по друг начин. Не знам как ще потръгнат нещата. Може на него да не му хареса, че съм наоколо през цялото време.

— Няма да стане така. Той те обожава. Би се чувствал поласкан, ако предпочетеш да прекарваш повече време с него.

Джанет явно не бе убедена в това, защото изведнъж се разгневи.

— Е, трябва сам да ми го каже.

— Може би се страхува. Ти си доста страшна понякога.

— Той ми е съпруг, за бога. Може да ми каже каквото пожелае.

— Невинаги.

Думите увиснаха във въздуха. Джулия ги усещаше в мълчанието на майка си и се запита дали не е отишла прекалено далеч. Джанет не я бе молила за мнението й. Тя си имаше достатъчно свои виждания. По правило Джулия правеше каквото я помолеше майка й, а не обратното.

Но установеното положение вече не допадаше на Джулия. Искаше по-добри взаимоотношения с майка си. Според нея това бе една от възможностите да се възползва максимално от промяната, настъпила у нея след катастрофата на „Амелия Селест“.

Не си казаха нищо за известно време и Джулия се опасяваше от най-лошото. Но веднага щом свършиха със сандвичите си, Джанет предложи — възможно най-любезно — да се разходят из магазините. Твърдеше, че има нужда да си купи някои неща. Всъщност се оказа, че повече се интересува от Джулия. Когато взе поредния чифт панталони от рафта, каза:

— Премери ги. Ще ти отиват много.

Джулия се обърна към нея:

— Мислех, че ще пазаруваме за теб.

— Имам си достатъчно. Твоите дрехи са потънали с кораба.

— Беше лодка, а не кораб, а и дрехите, които загубих, бяха само за двуседмична ваканция.

— Останалите са в Ню Йорк при съпруга ти, с когото сега си разделена. Съзнаваш ли това?

Джулия се стресна леко. Да бъде разделена с Монти, това все още бе съвсем ново като усещане.

— Всичко е наред — каза тя. — Онези дрехи не са подходящи за Мейн.

— Е, тези тук са — отбеляза Джанет. Панталоните, които бе свалила от рафта, бяха всекидневни, а блузите — спортни. Дори замъкна Джулия до щанда, където продаваха спортни екипи, и настоя да си вземе топъл анцуг, с който да се мотае вкъщи, като при това държеше тя да плати.

— Мога да си ги позволя, мамо. Монти няма да ме остави без пукната пара.

— Не ме интересува Монти — отвърна Джанет. — Мисля за себе си. Моля те, направи ми това удоволствие.

 

 

Ноа и Иън закъсняха с връщането си на дока не защото бяха решили да работят до късно, а защото морето бе много бурно. Дори и стърчащите нагоре маркери не помагаха много, за да забележат шамандурите. Също толкова трудно бе и да изтеглят капаните на палубата. Вълните бяха толкова високи и подемаха лодката с такава сила, че дори и разтоварването на контейнерите при Фос бе по-тежко от обикновено. Когато се бяха върнали с „Лейла Сю“ на обичайното й място до кея, виковете, които се чуваха откъм другите лодки, бяха на тази тема.

— Ще излизаш ли утре, Хейс? — извика Мики Клинг, докато миеше с маркуча „Мики и Майк“.

От борда на „Уила Би“ Хейс Милър извика в отговор:

— Ще се наложи, ако времето се задържи такова, иначе ще загубя доста. А ти?

— Ще преместим някои от капаните сутринта, но ако стане по-лошо от това, ще се прибера. Хей, Ноа! Чух, че си изхвърлил малко развалени плодове!

Ноа вдигна ръка, за да потвърди, и продължи да търка лодката си. След като бе изпразнил капаните на Хабър и Уелк, бе преместил част от своите в по-дълбоки води, но имаше още много на пътя на бурята.

Иън искаше да почива в неделя. Тялото му още се опитваше да свикне с ежедневните усилия при изтеглянето на капаните. Ноа би могъл да се смили над него и да го остави у дома, но той самият със сигурност щеше да излезе. Беше ловец на омари. Жените идваха и си отиваха, но винаги имаше шамандури, капани и неприятности. Извън чисто практическата необходимост да премести капаните си далеч от скалите, се добавяше и обстоятелството, че поглъща вниманието му. Като се добави и рискът от бурното море, ситуацията бе дори още по-обещаваща.

 

 

Джулия и Джанет останаха в задния двор, отдавайки се на безделие, и си прекараха много приятно. За Джулия това място бе същински оазис. Дори и без да разговарят, се чувстваше по-близо до Джанет. После стана време за вечеря. Облякоха се малко по-официално и отидоха в един ресторант на улица „Норт Чарлс“. Там, заобиколени от тиково дърво, мрамор и месингови орнаменти, двете си разделиха бутилка вино и хапнаха френско сирене. Обстановката бе толкова неочаквано приятна, че Джулия се осмели да се облегне назад и да попита:

— Какво мислиш за мен?

Джанет я погледна изпитателно.

— Що за въпрос е това?

— Винаги съм се чувствала засенчена. Понякога и незначителна. Така ли ме виждаш?

— Господи, не. Ти си ми дъщеря.

— Харесваш ли ме?

— Ти си ми дъщеря — повтори Джанет, сякаш това обясняваше нещата. Но Джулия бе достатъчно спокойна, за да настоява.

— Гордееш ли се с мен?

— Като изключим вида на ноктите ти в момента? Които бяха чисти, но без лак.

— Говоря сериозно.

— Да, гордея се с теб.

— Защо?

— Джулия! — Джанет изглеждаше едва ли не засрамена.

— Наистина искам да знам — настоя тя и осъзна, че говори като Моли, което съвсем не бе лошо. Моли беше много пряма, когато ставаше дума за собствените й нужди и желания. Джулия трябваше да следва примера й. — Помниш ли какво ти казах по телефона от Мейн? Аз не съм направила нищо от онова, което ти си постигнала в живота си. Разочарована ли си? Имала ли си по-големи надежди за мен? Би ли ме ценила като своя приятелка?

Джанет, изглежда, се стресна.

— Как бих могла да съм разочарована, след като ти правиш всичко онова, което аз не мога?

— Би могла, ако го искаше.

— Не. Нямам твоето търпение. Нямам твоя темперамент. Не съм мил и любезен човек като теб.

— Може би да си мил и любезен не е чак толкова хубаво.

— Помисли малко, моля те. Ами ако всички в света имаха толкова — поради липса на по-точна дума — трудни характери като мен? Как изобщо би могло да се постигне нещо? Ти си като смазочното масло, Джулия. Ти правиш нещата възможни. Онова, което аз върша, е само малка част от цялото.

— Онова, което ти правиш, е важно — каза Джулия. Колкото и да не обичаше тази дума, трябваше да я използва.

Джанет въздъхна.

— Не толкова, колкото ми се ще да мисля.

 

 

Ти си като смазочното масло, Джулия. Ти правиш нещата възможни.

Джулия заспа с тази мисъл. Когато се събуди посред нощ и осъзна, че бракът й е свършен, тези думи й вдъхнаха надежда. Щом правеше нещата възможни, можеше да се погрижи за себе си. Именно с това трябваше да се заеме.

 

 

Ноа не спа добре. Държеше мобилния си телефон наблизо, за да може веднага да го вдигне, ако тя се обади, което така и не се случи, но той и без друго трябваше да става няколко пъти от леглото, за да чуе прогнозата за времето. Макар мъглата да беше все така гъста, вятърът отслабна и още не бе заваляло. Според прогнозите бурята наближаваше откъм югоизток, което означаваше, че времето ще се промени, но чак към обяд. Реши, че може да свърши доста работа дотогава и да се върне навреме в пристанището.

В четири сутринта се зае да приготвя закуска. И сега мобилният телефон бе наблизо, в случай че тя се събуди, където и да беше в момента, и си спомни какво бяха правили по същото време преди две нощи и реши да се обади. Не го направи. Което беше добре. Защото беконът тъкмо бе започнал да се зачервява в тигана, когато се появи Иън. Краката му бяха боси, но носеше ватирана риза и джинси и явно имаше намерение да тръгне с него.

— Можеш да останеш да поспиш — каза Ноа.

Момчето се облегна на рамката на вратата.

— Не бива да излизаш сам.

— Правил съм го много пъти.

— Никой от другите рибари няма да работи сам днес. Не е безопасно.

— Бурята ще позакъснее. Ще се върна към обяд.

— И аз идвам.

Звучеше напълно уверен и независимо, че спореха, Ноа бе доволен. Това бе като светлинка в очертаващия се мрачен ден. И все пак бе длъжен да попита:

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Не мисля, че е добре да излизаш сам, а няма кого другиго да вземеш.

— Значи тръгваш поради липса на друг вариант?

— Така изглежда — отвърна синът му, скръстил ръце на гърдите си. В този миг всичко в него — външният му вид, стойката, упорството му — напомняха за дядото, който едва бе познавал.

Да, наистина бе като светлинка в тунела. Малко разведрен, Ноа добави още яйца и бекон в тигана.

— Ще направиш ли няколко сандвича? Огладняваш около десет.

Трийсет минути по-късно потеглиха. Изпълнен с нови сили, готов да приеме предизвикателството, Ноа остави мобилния си телефон на плота в кухнята. Щом не се бе обадила в ранните часове, нямаше да го направи и сега, а той се бе уморил да чака. Имаше и по-важни задачи. Опита се да затвори Лукас в къщата, но кучето се изплъзна от ръцете му и изтича към пикапа. Ноа се запита дали и Лукас се чувства толкова засегнат, колкото и той самият. Лукас също обичаше Джулия.

На пристанището мъглата бе дори още по-гъста. Рик го чакаше с кифлички до страничната врата на „Грила“.

— Ще завали, Ноа. Сигурен ли си, че си готов с ковчега като библейския ти съименник?

Ноа се засмя, подаде термоса на Иън и взе своя.

— Ако не се върна по обяд, изпрати да ме търсят.

Щом стъпиха на борда на „Лейла Сю“, той включи двигателя и електронните уреди. Предполагаше, че ще му е нужна помощ при навигацията още при излизане от пристана. Беше преди зазоряване, мракът на нощта едва бе започнал да избледнява към сиво. Иън и Лукас бяха само мъгляво очертани фигури в задната част на лодката, докато той внимателно заобикаляше другите съдове. Повечето рибарски лодки стояха на котва. Или бяха решили да останат на брега, или той просто ги бе изпреварил. Мълчанието на радиостанцията го потвърждаваше.

Зави покрай пазара на пристанището, даде газ и с помощта на уредите за далекообхватна навигация потегли с пълна скорост. Щеше да стигне до целта за около четирийсет минути. Тези скали и скални площадки навярно са съставлявали част от остров, съществувал преди потъването на Атлантида, но в днешния свят не бяха успели да се издигнат достатъчно високо. Така или иначе, подводният релеф беше напълно подходящ за периода, в който омарите сменяха черупките си. През изминалите няколко седмици уловът в тези плитчини бе доста добър.

Вълните бяха слаби. Спря веднъж по пътя, за да премести три въжета с капани само защото и без това минаваше оттам. После продължиха. Денят бе облачен, сив, а мъглата бе толкова гъста, че мокреше предното стъкло. Чистачките бяха включени непрекъснато. Следвайки показанията на уредите, стигнаха до най-отдалечените синьо-оранжеви шамандури и тогава Ноа изключи двигателя. Иън прихвана шамандурата с куката и я издърпа на борда; Ноа закачи въжето за хидравличния теглич и го включи. Много скоро първият от капаните бе на палубата, вторият го последва. Всеки пое по един, изхвърлиха обратно водораслите, една треска, два дребни омара и няколко морски звезди и задържаха общо три омара в контейнерите. Когато наредиха капаните на кърмата, където щяха да почакат, докато стигнат по-дълбоки води, Ноа се запъти към следващата шамандура. В капаните, които изтеглиха тук, нямаше омари, които си струваше да се задържат. След като изхвърлиха останалото вътре, наредиха и тях до другите.

Готов да потегли към третата шамандура, Ноа се върна зад руля точно когато двигателят, който работеше на празен ход, се задави. Той подаде газ и машината изхърка, набра сила, после угасна. Той дръпна ръчката назад, после пак напред. Отново се чу задавен шум, моторът аха да запали, но след това — нищо. Освен плясъка на вълните по корпуса и шумът от чистачките по стъклото не се чуваше нищо.

— Супер — измърмори той под нос. Иън застана до него.

— Не може да е свършило горивото. Заредихме до горе само преди два дни.

— Не е от горивото — каза Ноа и тръгна към задната част на лодката.

Иън го последва.

— Да не би акумулаторът да е изтощен?

— Не. Чистачките работят — той започна да мести капаните. — Помогни ми.

След като капаните бяха преместени, за да не пречат, той вдигна капака, под който бе скрит моторът. Провери резервоара за гориво, маркучите, потърси да разбере какво не е наред и не откри нищо. Тогава, воден от неясно предчувствие, заобиколи капаните, надвеси се през борда, за да погледне ауспуха, и изруга гръмко.

— Какво? — попита Иън, който се бе надвесил навън до него.

— Пара — невярващо каза Ноа.

— Какво значи това?

— Има вода в резервоара. Доникъде няма да стигнем.

— Как е влязла вода в резервоара?

— Така както шамандурите ми станаха сиви.

— Хабър и Уелк?

— Те или някой друг.

— Може би газта, която заредихме, не е била с добро качество.

Такова бе и първото предположение на Ноа, но не би могло това да е причината.

— Щях да разбера отдавна.

— Но… защо се заяждат само с теб?

— Съсредоточават силите си върху един. Кой знае?

Иън все още не разбираше.

— Ако е имало вода в резервоара, как стигнахме до тук?

— Водата е по-тежка от газта, потънала е на дъното на резервоара. В края на деня винаги има малко газ, останала в маркучите, във филтъра и в резервоара на карбуратора. Именно така сме стигнали до тук.

Положението бе такова, че изобщо не можеха да помръднат от там без чужда помощ. Ноа се изправи, отиде до радиостанцията, но когато се опита да се обади, не се получи нищо. Подръпна жиците отдолу. Това обикновено вършеше работа. Сега обаче те останаха в ръката му. Били са срязани и пъхнати обратно, нещо, което би могъл да забележи, ако бе проверил по-съвестно още на кея.

Той изруга отново.

— Нямаме радио? — попита Иън.

— Не.

— А мобилен телефон?

— Остана у дома.

— Как можем да извадим водата от резервоара?

— Трябва да го изпразним целия — което не биха могли да направят тук, а и би било само напразно хабене на сили дори и да можеха, защото нямаше с какво да го напълнят.

— А как ще повикаме помощ?

Ноа влезе в кабината и се появи с комплект сигнални ракети. Застана на палубата, отвори кутията, зареди една от ракетите, насочи я към Биг Сойър и я изстреля. Двамата е Иън стояха и гледаха.

— Не виждам нищо — каза момчето.

— Горе в мъглата е.

— Щом дори и ние не я виждаме, как би могъл да я забележи някой друг?

— Възможно е и да не я забележи — отвърна Ноа, — но това е най-доброто, което можем да направим. Имаме общо шест ракети. Ще ги пускаме на всеки няколко минути. Ще ни видят или ще ни засекат на радара си. В краен случай, след като мине обяд, ще изпратят някой да ни потърси.

— Откъде ще разберат къде сме?

— Ще разберат — приятелите му знаеха къде залага капаните си. Щяха да го открият, но само ако „Лейла Сю“ останеше на мястото си. Засега котвата щеше да им свърши работа. Седемнайсеткилограмовата й тежест бе достатъчна за десетметровата лодка. Ако вълните станеха по-големи и вятърът се усилеше, нещата щяха да се променят. Тогава щеше да е опасно да са закотвени толкова близо до скалите. Капаните бяха защитени поне донякъде от водата. Потенциалната опасност за една лодка близо до скалите бе много по-голяма. А за хората на борда й?

Засега не можеше да мисли за това.

— Радарът все още работи — с надежда в гласа каза Иън.

— Уредите изтощават акумулатора — обади се Ноа и веднага изключи всички, макар и не преди да определи точното местоположение на „Лейла Сю“ и да го отбележи в бордовия дневник. — Акумулаторът се зарежда от мотора.

— Колко дълго може да изкара без зареждане?

— Около час. Радарът черпи повече ток, отколкото сирената. Ще пускаме сирената. Ако някой е наблизо, ще дойде.

— Ами ако никой не дойде? — попита момчето.

— В такъв случай ще излязат да ни търсят, ако не се върнем навреме.

— Ами ако времето се развали и не могат да излязат?

— Ще изчакаме да мине бурята. Тогава ще дойдат.

— Ще оцелеем ли в бурята?

Ноа знаеше, че Иън е уплашен. И той самият не бе особено спокоен. Нямаше как да знае, че са сипали вода в резервоара му, но поне можеше да се увери, че радиото работи. Никой уважаващ себе си рибар не напускаше пристанището без радио. А без мобилен телефон? Никой днешен рибар не го правеше.

Глупаво — реши Ноа, разгневен на себе си. А след като и синът му бе на борда? — Глупаво и безотговорно.

Знаеше какво е да си на борда на „Лейла Сю“ в буря. Лодката се държеше съвсем прилично сред вълни, стигащи до два и половина три метра. Ако станеха много по-високи, щеше да бъде много неприятно. Последния път поне имаше работещ мотор и можеше да управлява лодката. Сега нямаше такова нещо и рискуваше да загуби контрол над „Лейла Сю“. Издигането и спадането с вълните, поклащането насам-натам бе едно, а отклонението от курса — съвсем друго. Ако лодката се завъртеше прекалено, можеше да се окаже с широката си страна към вълните и някоя по-висока можеше да я преобърне. Веднъж оказала се под водата, лодката можеше и да не изплува.

— Виж какво ще ти кажа — обърна се той към Иън, опитвайки да надмогне собствените си страхове. — Нека да вземем пример от Лукас. Виждаш ли колко е спокоен? — кучето седеше в един ъгъл на кабинката, наблюдаваше Ноа с изплезен език, усмивка на лицето и обожание в погледа.

— Друго не може да прави — отбеляза Иън.

— Е, ние също. В момента морето е спокойно. Може и изобщо да не се разбуни. Нека изчакаме поне час, преди да започнем да се паникьосваме.

 

 

На времето не му трябваше цял час, за да се влоши. След като бяха изстреляли още една явно безполезна сигнална ракета и двайсет минути се бяха поклащали на котва, „Лейла Сю“ трябваше да се преборва с все по-големи вълни. След третата ракета и още двайсет минути напорът върху лодката стана особено жесток, но Ноа упорстваше. Искаше да знае къде се намира. Мисълта да се носи без контрол из Северноатлантическия океан никак не му се нравеше.

След още двайсет минути той вече нямаше избор. Вълните станаха прекалено големи и вятърът прекалено силен, за да може лодката да издържи на бясното подмятане около въжето на котвата. Тъй като се притесняваше от сериозна повреда на корпуса, която би потопила „Лейла Сю“, той вдигна котва и през следващите няколко минути, стиснал здраво парапета за опора срещу люлеенето на лодката, той затаи дъх. Мъглата бе толкова гъста, че нищо не можеше да види. Имаше голяма вероятност да се ударят в скалите. Изчака достатъчно време, преди да хвърли бърз поглед към дълбокомера. Едва когато видя, че са в дълбоки води, се успокои.

Разбира се, това бе добре само донякъде. Скалите можеха да разбият лодката. Но пък предлагаха някаква опора, в случай че тя потъне.

Борейки се с поклащането на палубата, Ноа се придвижи напред и извади две спасителни жилетки от сандъка при носа. Подхвърли едната на Иън, който бързо я облече и попита:

— Ами Лукас?

— Той е добър плувец.

— Аз също — заяви момчето тъкмо когато лодката се изкатери на билото на една вълна и започна да се спуска надолу. Едва не загуби опора и се наложи да се хване здраво за рамката на вратата към кабинката.

Лукас стоеше вътре в единия ъгъл и ту свеждаше глава в опит да заспи, ту поглеждаше въпросително Ноа. Сякаш говореше и от името на кучето, Иън.

— По-зле от това не може да стане, нали?

— Разбира се, че може.

— Много по-лошо ли?

Ноа само вдигна рамене, докато закопчаваше спасителната си жилетка. После отново зареди сигнална ракета.

— А мислиш ли, че ще стане? — попита момчето. Тонът му бе или нетърпелив, или високомерен.

Нито едното, нито другото бе по вкуса на Ноа, който бе затънал в мисли за онова, което е трябвало да направи — да провери радиото, да си вземе мобилния телефон, да си остане в пристанището, да вървят по дяволите няколко капана.

— На метеоролог ли ти приличам? — рязко отвърна той и изстреля ракетата, но още докато го правеше, се запита дали има някакъв смисъл. Бяха на десет мили навътре в морето. В мъгла като тази сиянието на ракетата би могло да се забележи само на около миля или две, а и траеше само една минута. Дори и да имаше някой наблизо, той щеше да е много зает с усилията да контролира собствената си лодка, а не да наблюдава небето за сигнални светлини.

Иън го гледаше втренчено, стиснал здраво челюсти и с необичайно решителен вид.

— Не можеш ли да поговориш с мен? Не ми се е случвало такова нещо досега. А на теб — да. Кажи ми какво ни чака. Няма значение, че не си сигурен, все пак би било добре да го чуя. Не мога да ти чета мислите. Когато не казваш нищо, си мисля за най-лошото. Например, че мразиш дрехите ми, училището ми, начина, по който говоря, вида ми.

Ноа се сепна.

— За какво говориш?

— Нищо не казваш. Не знам какво си мислиш. Не съм чул една добра дума. Не помня някога да си казал, че съм свършил нещо както трябва. Харесваш ли ме изобщо?

Ноа бе объркан. Колкото и нестабилно да стоеше на олюляващата се палуба, това тук бе още по-зле.

— Много неща вършиш добре.

— Какво например? Посочи едно.

— Сега не е моментът, Иън.

— Виждаш ли? Не го избрах правилно. И защо да не е? Какво друго бихме могли да правим?

— Да проверяваме дъното на лодката, като начало. Помпата не се задвижва сама. Ако там започне да се събира вода, ще потънем. Докато аз съм зает с това, ти стой на сухо — каза Ноа. Хвана непромокаемия гащеризон на сина си близо до лакътя му и го дръпна вътре в кабинката на мостика. — И се хвани здраво за нещо. Вълните стават все по-големи. Не искам да паднеш през борда.

— Ами Лукас?

— Вътре в каютата — нареди Ноа и хвана кучето за нашийника. То не искаше да тръгне и той се разколеба. Ако Лукас влезеше в каютата и лодката потънеше, щеше да бъде обречен. Но ако останеше, където си беше, докато лодката се накланяше напред и назад, можеше да се плъзне от ъгъла си и да бъде повлечен от вълните. Макар да бе добър плувец, изобщо не би могъл да се пребори с планина от вода, тласкана от разгневения вятър.

 

 

Мина час, после втори. Валеше слаб дъжд и вълните бяха все така големи. Макар да бе посред бял ден, наоколо бе мрачно, стоманеносиво и не се виждаше абсолютно нищо. „Лейла Сю“ продължаваше да се люлее напред-назад, но водата, която падаше на палубата, изтичаше през специалните странични улеи и дъното на лодката оставаше сухо. От време на време Ноа проверяваше радара, за да види дали няма други лодки наблизо, но малкото точици, които засече, бяха поне на няколко мили от тях. Използва и петата сигнална ракета, после и шестата. Започнаха да пускат сирената, но звукът й, изглежда, се загуби в ехтежа на вълните, които се разбиваха една върху друга.

Скоро и дъждът се засили. Сега си бяха облекли и непромокаеми якета и бяха вдигнали качулките, но даже и докато стояха под покрива над мостика, лицата им бяха мокри. Иън бе пребледнял. Явно достатъчно уплашен, за да преглътне яда си, той попита:

— Мислиш ли, че вече сме стигнали до най-лошото?

— Не знам — отвърна Ноа, все още раздразнен. Обвиненията на Иън го бяха засегнали, и при това доста, тъй като почти си мислеше, че са започнали да се разбират. Освен това изпитваше вина. Беше довлякъл насила момчето в Мейн. Собствената му небрежност ги бе насадила в тази каша. И сега отново потъваше в старото си мълчание.

Дължеше повече на сина си. На себе си — също. По дяволите, дължеше го и на хората, които бяха загинали на „Амелия Селест“. Ако животът му бе пощаден, за да постигне нещо повече в него, здравата го бе закъсал.

Затова, стиснал здраво парапета на мостика, за да запази равновесие върху клатушкащата се лодка, той заговори достатъчно високо, така че да бъде чут сред вилнеещата буря.

— Нека ти обясня нещо, Иън. Израснал съм, работейки с баща си на лодка като тази. Той не приказваше много, затова и аз не говорех. Чувахме приятелите си по радиото и понякога разговаряхме с тях, но бяхме заети с капаните и ни харесваше да слушаме морето. Попадали сме в много бури. Някога прогнозите за времето не бяха особено надеждни. Бурята ни връхлиташе изневиделица. Не говорехме за това, защото знаехме какво ни чака, а ни очакваше неизвестното. Морето има собствена воля. Няма значение какво показват сателитните снимки, отдолу под облаците картината може да е много по-различна. Предполагам, че ни очакват още осем часа подобно време. Може да са повече, може и по-малко.

— Какво ще правим дотогава?

— Ако лодката започне да се пълни с вода, ще я изхвърляме с ведрата. Ако се обърнем, ще се молим.

— Да се обърнем ли?

— Да се завъртим напряко на вятъра. Опасно е.

— Мислиш ли, че ще дойде помощ?

— Трудно е да се каже. Ще мине поне още час, преди някой да се замисли дали не сме в беда. Ако условията са много тежки, приятелите ми няма посмеят да излязат. Същото се отнася и за хеликоптера. Няма да дойде в такава мъгла. Катер на Бреговата охрана би могъл. Това е най-големият ни шанс.

— Да оцелеем ли?

— Да бъдем спасени в следващите няколко часа. Ще оцелеем, Иън — закле се Ноа. — Загубих баща си само преди три седмици. Не съм оживял, за да потъна сега при него.