Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 119 гласа)

Информация

Източник: Неизвестен

 

Издание:

РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.

Издателство „Отечество“ София, 1983

Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.

Роман. VІ издание

Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.

Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].

Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.

С илюстрации.

Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.

Формат: 1/16/60/90.

Печатни коли: 14.

С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия
  3. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.

Робинзон Крузо
Robinson Crusoe
АвторДаниел Дефо
Първо издание1719 г.
Великобритания
ИздателствоW. Taylor
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
Видроман
Следваща„По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“

ПреводачПетко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров
Робинзон Крузо в Общомедия

„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се Робинсън Крýзо) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.

Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]

Сюжет

Робинзон среща Петкан, илюстрация от неизвестен автор, 18 век

Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.

Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.

Прием

Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.

Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.

Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]

Продължения

Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.

Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.

Адаптации

Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.

По книгата са правени и филмови екранизации:

През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.

Бележки

  1. Заглавието е дадено според превода в българското издание на издателство „Отечество“ от 1989 г.
  2. Татяна Стойчева, „Добре дошъл, Робинзон Крузо“ – послеслов към българското издание на книгата от издателство Отечество, 1989 г.

Литература

  • Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Капитанът отново става командир на своя кораб. Робинзон напуска острова.

И така пиратите сложиха оръжието, като се молеха смирено за милост. По моя заповед морякът, който бе разговарял с тях, и още двама души ги вързаха, а след това моята страшна армия от петдесет души (всъщност те бяха всичко осем души, в това число и тримата пленници) обкръжи вързаните пирати и завладя лодката им. Самият аз не се показах по известни съображения от висша политика.

Сега капитанът можеше да се обясни открито с моряците си. Той ги обвиняваше в измяна и ги укоряваше жестоко за предателството.

— Вие искахте да ми отнемете кораба, за да станете пирати и да се занимавате с морски грабежи — каза им той. — Това е подло и мръсно. Вие се опозорихте за цял живот, сами си изкопахте гроба и трябва да благодарите на съдбата, ако се отървете от бесилката.

Престъпниците се разкайваха, както изглеждаше, чистосърдечно се молеха само за едно: да ги оставят живи.

— Това не зависи от мене — отвърна капитанът. — Сега съдбата ви зависи от началника на острова. Вие мислехте, че сте ни стоварили на пуст, необитаем бряг, но се излъгахте: на тоя остров има много хора и те се управляват от великодушен, благороден началник. Поради милосърдието си той ви помилва и сигурно ще ви изпрати в Англия, дето ще ви съдят според законите. Но началникът заповяда на Бил Аткинс да се готви за смърт: утре сутринта ще го обесят.

Капитанът чисто и просто бе измислил всичко това, но неговата измислица оказа желаното въздействие: Аткинс падна на колене, като молеше капитана да ходатайства за него пред началника на острова; другите също започнаха да се молят да не ги изпращат в Англия.

Като виждах такава покорност от страна на тия жалки хора, изплашени от смъртта, аз си казах:

„Ето, дошъл е часът на моето спасение! Тия нещастници са толкова изплашени, че ще изпълнят всяко наше искане: достатъчно е да им заповядаме и те ще ни помогнат да завладеем кораба.“

И като се отдръпнах по-далеч, зад дърветата, та да не видят жалката външност на страшния началник на острова, аз извиках:

— Извикайте при мене капитана! Един от нашите хора тържествено се приближи до капитана и каза:

— Капитане, вика ви началникът!

А капитанът отвърна не по-малко тържествено:

— Предайте на негово сиятелство, че ще дойда ей сега!

Като чуха тоя разговор, пиратите се укротиха съвсем. Те повярваха, че наблизо се намира самият губернатор с отряд от петдесет души.

Когато капитанът се приближи до мене, аз му съобщих, че искам да завладея кораба с помощта на нашите пленници. Капитанът бе във възторг. Решихме още утре сутринта да приложим плана си.

— Но за да действаме със сигурност — казах аз, — трябва да отделим някои от пленниците. Ще затворим в подземието Аткинс и другите двама злодеи. Нека Петкан и вашият помощник ги отведат там. А за останалите аз ще намеря подходящо място.

Така и направихме: трима отведохме в пещерата, която наистина приличаше на мрачен затвор, а останалите изпратих в лятната си вила — колибата. Поради високата си ограда тя също беше доста сигурен затвор, още повече, че затворниците бяха вързани, и знаеха, че съдбата им зависи от тяхното поведение.

На другия ден сутринта изпратих капитана при тия моряци. Той трябваше да поговори с тях, да разбере какви са истинските им чувства и след това да даде подробен отчет за разговора си. Исках да преценя доколко можем да се доверим на тия хора и да видя дали не е опасно да ги взема на кораба.

Капитанът постъпил умно и решително. Той напомнил на моряците в какво жалко положение са се озовали по своя вина и им казал, че макар началникът на острова да ги е помилвал, когато корабът пристигне в Англия, ще ги съдят като изменници и сигурно ще ги обесят.

— Но — прибавил той, — ако ми помогнете да отнема кораба от пиратите, тогава, като вземе под внимание, че сте помагали доброволно на правото дело, началникът на острова ще се помъчи да ви издейства прошка.

Не е трудно да разберем с какъв възторг тия хора приели предложението му.

Те паднали на колене пред капитана и се заклели, че ще се бият за него до последна капка кръв, че ако им издейства прошка, цял живот ще са му признателни, ще отидат накрай света след него и ще го уважават като роден баща.

— Отлично — казал капитанът, — ще доложа за всичко това на началника на острова и от своя страна ще го помоля да ви помилва.

След това той се върна при мене, даде ми подробен отчет за разговора си с моряците и прибави, че според него можем напълно да се доверим на тия хора.

Но аз бях на мнение, че предпазливостта никога не е пречка и затова казах на капитана:

— Ще направим следното: ще вземем засега само петима. Нека не мислят, че ние имаме нужда от хора. Идете и им кажете, че макар и да имаме достатъчно хора, ще вземем и от тях петима за проверка; а останалите двама заедно с ония трима, които се намират в крепостта (сиреч в моето подземие), ще бъдат оставени от началника на острова като заложници и ако другарите им, които ще вземат участие в нашите боеве, изменят на клетвата си и петимата заложници ще бъдат обесени.

Това беше крайно сурова мярка. Когато капитанът предал отговора ми на пленниците, те разбрали, че с началника на острова шега не бива. И, разбира се, не им оставало друго, освен да приемат условията ми.

При това заложниците започнали да убеждават горещо освободените си другари да не изменят на капитана.

Ето пълният състав на нашата армия в навечерието на великото сражение:

първо — капитанът, неговият помощник и пътникът;

второ — двамата пленници, освободени под гаранцията на капитана;

трето — още двама — ония, които се намираха в колибата ми (по настояване на капитана сега и те бяха освободени);

четвърто — петимата от втората партида, които освободихме последни;

всичко дванайсет души, освен ония петима, които бяхме задържали като заложници в подземието.

Попитах капитана дали смята, че може да нападне кораба с такива слаби сили. Аз и Петкан не можехме да участваме в тая работа; трябваше да пазим и храним седем души.

Реших да не проявявам никаква снизходителност към петимата заложници, които бяха затворени в пещерата. Два пъти на ден Петкан им носеше храна и вода и ги хранеше сам, така че дори не отвързвахме ръцете им. А на другите дадохме известна свобода.

Реших най-после да се покажа на тия двама. Отидох при тях заедно с капитана. Той им каза, че аз съм доверено лице на началника на острова, който ми е възложил да наблюдавам военнопленниците, и затова те нямат право да излизат без мое разрешение. Още при първия опит за неподчинение те ще бъдат оковани във вериги и ще бъдат затворени в губернаторската крепост.

Оттогава нито веднъж не се показах на пленниците като началник на острова, а винаги като негово доверено лице, при което всеки път споменавах за началника, гарнизона, за оръдията и крепостта.

Сега оставаше само да се приготвим за предстоящия бой: да поправим напълно двете лодки и да назначим екипаж за всяка от тях. Всички тия грижи възложих на капитана.

Той назначи за командир на едната лодка своя пътник и му даде четирима души; а самият капитан, помощникът му и петимата моряци бяха екипажът на другата лодка.

Капитанът твърдеше (и то напълно справедливо), че е най-добре да се приближат до кораба по тъмно, и още първата вечер отплава.

Към полунощ, когато от кораба чули плясъка на лопатите и според морския обичай извикали на лодката, капитанът заповядал на Джими Рой да се обади сам, а всички останали да мълчат.

Джими Рой извикал, че е довел всички моряци, но е закъснял, защото трябвало да ги търси дълго, а след това започнал да разправя надълго и широко разни измислици от тоя род.

Докато той дърдорел по такъв начин, и двете лодки се приближили до борда.

Капитанът и помощникът му първи скочили на палубата с оръжие в ръце и веднага съборили с приклади двамата пирати, които излезли да ги посрещнат, без да подозират нищо; това били корабният дърводелец и вторият помощник на капитана, които били минали на страната на пиратите.

Целият отряд на капитана действал дружно и храбро. Заловени били всички моряци, които се намирали на палубата, след което капитанът заповядал да затворят люковете, та да задържат и останалите. По това време довтасали командирът и моряците от втората лодка, те заели входа към корабната кухня и взели в плен още трима души.

Когато на палубата не останал вече нито един враг, капитанът заповядал на помощника си да вземе трима души от командата и да изкърти вратата на главната каюта, дето още при първия шум се затворил новоизбраният капитан заедно с двама моряци и един юнга.

Те успели да вземат със себе си оръжие, така че когато помощник-капитанът и хората му изкъртили вратата на каютата, били посрещнати с изстрели. Един куршум от мускет раздробил ръката на помощника, други двама моряци също били ранени, но никой не бил убит.

Помощник-капитанът извикал „Помощ!“. Без да обръща внимание на тежката си рана, той се втурнал в каютата с пистолет в ръка и застрелял в главата новия капитан. Капитанът паднал, без да каже ни дума: куршумът го улучил в устата. След това останалите се предали без бой, така че не се проляла повече нито капка кръв.

Щом капитанът станал господар на своя кораб, той заповядал да дадат седем топовни гърмежа. Това беше условният знак, с който той ми съобщаваше за успешното завършване на работата. Аз бях чакал тоя сигнал близо два часа на брега и когато го чух, се зарадвах извънредно много.

С успокоено сърце се върнах веднага в къщи, легнах си и в миг съм заспал, защото бях извънредно много уморен от тревогите през деня.

Събуди ме нов изстрел. Скочих и чух, че някой ме вика:

— Господин началник! Господин началник! Веднага познах гласа на капитана. Той стоеше над моята крепост, на хълма. Грабнах стълбата и се изкачих при него. Той ме прегърна и каза, като сочеше морето:

— Скъпи приятелю! Спасителю мой! Ето вашия кораб. Той е ваш и всичко, което има на него, е също ваше! И всички ние заедно с капитана сме също ваши!

Погледнах натам, където той сочеше: корабът стоеше вече на друго място, на по-малко от половин миля от брега.

Оказа се, че след като се справил с пиратите, моят приятел капитанът веднага заповядал да вдигнат котва и възползвайки се от попътния ветрец, се приближил до онова заливче, където някога спирах с моите салове, а след това, като изчакал прилива, с лодка влязъл в заливчето и побързал да ми съобщи, че корабът се намира, така да се каже, пред вратите ми.

От тая неочаквана радост замалко не изгубих ума си.

Та аз най-после видях дълго чаканата свобода! Тя беше тук, в ръцете ми! На моите услуги беше един голям кораб, готов да ме откара където поискам.

Аз толкова се зарадвах, че в първия миг не можах да отговоря нито дума на капитана и щях да падна на земята, ако той не ме бе уловил.

Като забеляза, че съвсем изгубих сили от внезапното щастие, той измъкна от джоба си шише с някакво лекарство, което беше донесъл за мене. Сръбнах си една глътка и тихо седнах на земята. И макар че съзнанието ми се върна, дълго време не можех да говоря.

Бедният капитан бе развълнуван не по-малко от мене. За да върне душевните ми сили, той ми шепнеше хиляди нежни и ласкави думи. Но гърдите ми бяха препълнени от обзелото ме щастие и аз почти не разбирах какво ми говори. Най-после заплаках от радост и едва след това се върна способността ми да говоря. Сега пък аз прегърнах новия си приятел и го поздравих от все сърце. И двамата се радвахме безкрайно.

А когато дойдохме на себе си, капитанът каза, че ми е донесъл някои неща, които за щастие злодеите не успели да разграбят, макар че бяха се разпореждали толкова дълго на кораба.

— Струва ми се, че тия неща няма да бъдат излишни за вас — каза капитанът.

Той извика на моряците, които бяха останали в лодката:

— Ей, домъкнете тука денковете, които докарахме за началника на острова!

Това беше наистина богат подарък: капитанът ми бе донесъл толкова много и различни неща, сякаш имах намерение да остана на острова до края на живота си.

В денковете имаше дванайсет грамадни къса солено месо, шест парчета шунка, един чувал грах и множество сухари; той ми бе донесъл също един сандък със захар, един сандък брашно, торба лимони и две бутилки лимонов сок. Но, разбира се, аз имах много повече нужда от дрехи. И затова се зарадвах извънредно много, когато разбрах, че моят приятел капитанът ми е донесъл шест нови, съвсем чисти ризи, шест хубави шалчета, два чифта ръкавици, шапка, обуща, чорапи и отличен костюм, почти нов — с една дума, той ме облече от главата до петите.

Подаръкът беше приятен и много полезен, но не можете да си представите колко смешен изглеждах, когато облякох новия костюм, и колко неловко и неудобно се чувствах в него на първо време!

След като погледнах и подаръците, заповядах да ги отнесат в моята крепост и започнах да се съвещавам с капитана как да постъпим с пленниците: да ги вземем ли с нас или да ги оставим тук.

— Много опасно е да ги вземем — каза капитанът. — Те са отчаяни главорези. Особено несигурни са двамата от тях, които са непоправими злодеи и разбойници. Бих рискувал да ги взема на кораба само като арестанти. Ще трябва да ги окова във вериги и да ги предам в ръцете на съдебните власти още в първата английска колония, дето стигнем.

— В такъв случай — казах на капитана, — трябва да ги оставим тук, И аз се наемам да направя така, че тия двама разбойници сами да ни молят да ги оставим на острова.

— Ще бъда много доволен, ако успеете в това — отвърна капитанът.

— Добре — казах аз. — Ей сега ще поприказвам с тях от ваше име.

След това извиках Петкан и двамата заложници, които бяхме освободили, защото другарите им удържаха дадената дума, и им заповядах да преместят пленниците от пещерата в колибата.

След известно време се запътихме натам с капитана — аз бях с новия си костюм и тоя път вече като началник на острова. Като се приближих до оградата на моята вила, заповядах да изкарат арестуваните и им казах следното:

— Известни са ми всички ваши престъпления. Знам, че сте нападнали беззащитни пътници от кораба и сте ги убили. Знам и това, че сте имали намерение да станете пирати, за да грабите мирните кораби. Трябва да знаете, че по мое нареждане корабът е върнат на капитана. Достатъчно е да заповядам и вас ще ви накажат със смърт като разбойници, заловени на местопрестъплението. И затова, ако имате да кажете нещо за свое оправдание, говорете, защото смятам да ви накажа като убийци и предатели.

Единият от тях отговори от името на всички, че нямат какво да кажат за свое оправдание.

— Но когато бяхме арестувани, капитанът ни обеща милост и ние смирено ви молим да ни простите и запазите живота ни.

— Наистина не зная каква милост мога да ви окажа — отвърнах аз. — Аз имам намерение да напусна острова с всичките си хора: заминаваме за родината си. А що се отнася до вас, по думите на капитана, той е длъжен да ви окове във вериги и след пристигането си в Англия да ви предаде на съд за измяна. А съдът незабавно ще ви осъди на смърт. Друга присъда не може да има. Смърт на бесилката — ето какво ви очаква в Англия. Така че едва ли ще искате да ви вземем със себе си. За вас има едно спасение — да останете на острова. Само при това условие мога да ви помилвам.

Те с радост приеха предложението ми и дълго благодариха.

— По-добре е да живеем в тая пустиня — казаха те, — отколкото да се върнем в родината си, дето ни очаква бесилка.

Заповядах да ги развържат и им казах:

— Вървете в гората на онова място, дето бяхте заловени, и останете там, докато дойдат да ви извикат. Ще заповядам да ви оставят някакво оръжие, хранителни продукти и ще ви дам необходимите указания на първо време. Ако се трудите усърдно, ще можете да преживеете отлично тук.

След тия преговори се върнах в къщи и започнах да се готвя за далечно плаване. Впрочем предупредих капитана, че за да се приготвя, ми трябва известно време и го помолих да отиде без мене на кораба, а на сутринта да изпрати да ме вземат с лодка.

Когато капитанът отплава, аз заповядах да извикат пленниците и започнах разговор с тях.

Казах им отново, че според мене е по-разумно, дето остават на острова, защото ако капитанът ги отведе в родината им, непременно ще ги обесят.

Разправих им подробно как съм попаднал на тоя остров, как съм подобрил постепенно стопанството си, как съм брал грозде, как съм сял ориз и ечемик и как съм се научил да пека хляб.

Показах им укрепленията и складовете си, нивите и кошарите си — с една дума, направих всичко, та животът им на острова да не бъде толкова тежък.

Оставих им всичкото си оръжие — сиреч пет мускета, три ловджийски пушки и три саби. Оставих им бъчвичка и половина с барут и им дадох подробни наставления как да гледат козите, как да ги хранят, за да затлъстяват, как да правят масло и сирене.

По такъв начин стана нужда да разправя на тия хора цялата дълга история на моя труженически, самотен и мъчителен живот на острова в продължение на двайсет и осем години.

Когато се разделях с тях, обещах им, че ще помоля капитана да им остави още две бъчви барут и семена за зеленчуци и им разправих колко трудно ми е било без такива семена.

Чувала с грах, който капитанът ми бе донесъл, за да се прехранвам, дадох също на тях и при това ги посъветвах да употребят всичкия грах за посев, та да им стане повече.

След тоя разговор с изгнаниците аз още на другия ден рано сутринта отплавах на кораба.

Макар че изгаряхме от нетърпение да вдигнем платната и да се отправим на далечно плаване, все пак стояхме на котва още цяло денонощие. На следния ден рано сутринта видяхме, че към кораба плуват двама души. Оказа се, че това са двама от петимата, които бяхме оставили на острова.

— Вземете и нас! — викаха те. — По-добре да ни обесят, но не ни оставяйте на острова! Там и без това ще ни убият.

В отговор на молбата им капитанът заяви, че не може да ги вземе без мое разрешение. В края на краищата, след като ги накарахме да дадат тържествена клетва, че ще се поправят и че ще се държат мирно, ние ги взехме на кораба.

Понеже скоро след това започна приливът, изпратихме на брега една лодка с нещата, които бях обещал на заселниците. По моя молба към тия неща капитанът прибави и един сандък, натъпкан с всевъзможни дрехи. Те приеха тоя подарък с голяма благодарност.

Трябва да кажа, че на сбогуване с изгнаниците им дадох дума, че няма да ги забравя и ако в някое пристанище срещнем кораб, пътят на който минава край моя остров, ще помолим капитана на тоя кораб да се отбие да ги вземе и отнесе в родните им краища.

Когато напусках острова, взех си за спомен големия островърх калпак, който си бях ушил собственоръчно от козя кожа, чадъра и единия от папагалите. Не забравих да взема и парите, но те бяха стояли толкова дълго време без употреба, та бяха потъмнели съвсем. Едва след основно почистване отново заприличаха на сребро. Взех и златните монети, които бях намерил на разбития испански кораб.

Както установих после по корабния дневник, аз заминах от острова на 19 декември 1686 година. По такъв начин бях прекарал там двайсет и осем години, два месеца и деветнайсет дни.

По пътя се отбихме и взехме испанците на кораба. Те се зарадваха много и ми благодариха със сълзи на очи.

Но струва ми се, най-щастлив беше Петкан, защото с нас на далечен път дойде и престарелият му баща.

Край
Читателите на „Робинзон Крузо“ са прочели и: