Даниел Дефо
Робинзон Крузо (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Робинзон и Петкан си правят лодка.

Минаха още няколко месеца.

По това време Петкан се научи да разбира почти всичко, което му кажех. Самият той се изразяваше доста бързо, макар и твърде неправилно, на английски. Малко по малко аз му разказах целия си живот. Разказах му как съм попаднал на острова, колко години съм живял тук и как съм прекарал тия години.

Още по-рано бях открил на Петкан тайната на стрелбата с пушка (защото за него това беше наистина тайна): показах му куршумите, обясних му действието на барута и го научих да стреля. Дадох му да разполага напълно с една от моите пушки. Подарих му нож и с тоя подарък буквално го ощастливих. Измайсторих му портупей^[1], само че вместо сабя му дадох брадва, която всъщност беше също така добро оръжие и освен това можеше да служи за всякакви домакински нужди.

Разказвах много на Петкан за европейските страни и особено за моята родина. Описах му нашия живот, нашите обичаи, нрави, разказах му как пътуваме по всички части на света и плаваме с големи кораби. Обясних му устройството на големия кораб с платна и му разправих как съм пътувал с кораб, как той претърпя крушение и отдалеч му показах мястото, дето корабът се беше натъкнал на подводните скали; разбира се, посочих му мястото съвсем приблизително, защото корабът отдавна бе разбит на трески, които бяха отнесени в морето. Показах му също и оная полуизгнила лодка, с която искахме да се спасим, когато бурята ни бе повлякла към тоя бряг.

Когато видя тая лодка, Петкан се замисли и дълго мълча.

Попитах го какво мисли и след известно време той отговори:

— Аз видях една такава лодка като тая. Тя плаваше край онова място, дето живее моят народ.

Дълго не разбрах какво иска да каже: дали че по техните места диваците плават с такива лодки или че такава лодка е минала край техните брегове.

Най-после след дълги разпитвания успях да си обясня, че тъкмо такава лодка е пристигнала до бреговете на оная земя, дето живее племето му.

— До нас я довлече бурята — обясни ми Петкан и отново млъкна задълго.

„Сигурно — помислих си, — някой европейски кораб е претърпял крушение край тия брегове. Бушуващите вълни са откъснали от него лодката и са я отвлекли там, дето живеят диваците. Но поради моята недосетливост и през ум не ми мина дори, че в тая лодка е могло да има хора, и като продължавах да разпитвам Петкан, мислех само за лодката.

— Разправи ми как е изглеждала. Петкан ми я описа много подробно и изведнъж съвсем неочаквано прибави пламенно:

— Белите човеци не потънаха, ние ги спасихме!

— Но нима в лодката имаше бели хора? — побързах да попитам.

— Да — отвърна той, — пълна лодка с бели хора!

— Колко души бяха?

Той ми показа десетте си пръста, а след това още седем.

— Но къде са те сега? Какво стана с тях?

Той отговори:

— — Живи са. Живеят при нашите.

В миг ме озари внезапна мисъл: дали тия седемнайсет души бели не са били от оня кораб, който през оная бурна нощ се бе разбил близо до моя остров?

Възможно е, когато корабът е налетял на скалата и са видели, че не могат да го спасят, те да са се качили в лодката, а след това вълните са ги отвлекли към земята на диваците, дето са били принудени да се заселят.

Аз се начумерих и със строг глас започнах да разпитвам Петкан къде са сега тия хора. Той отново разпалено каза:

— Те са живи и са добре!

И прибави, че скоро ще се навършат четири години, откак тия бели хора живеят при неговите земляци и че те не ги обиждат, не ги закачат“ а им дават пълна свобода и всякаква храна.

Попитах го:

— Как е станало така, че диваците не са убили и не са изяли белите хора? Той отговори:

— Белите човеци станаха наши братя. Нашите изяждат само ония, които са победили в бой.

Минаха още няколко месеца. Веднъж, когато се разхождахме из острова, попаднахме с Петкан в източната му страна и се изкачихме на върха на хълма. Както казах вече, преди много години оттам аз бях видял ивица земя, която помислих за материка Южна Америка.

Впрочем пръв се изкачи на хълма Петкан, а аз останах малко назад, понеже хълмът беше висок и доста стръмен.

Както и тогава, денят беше необикновено ясен.

Петкан дълго се взираше в далечината и изведнъж извика от изненада, заскача, заигра като безумен и започна да ме вика да се изкача по-скоро на хълма. Аз го гледах с учудване. Никога не бях го виждал толкова възбуден. Най-после той престана да подскача и извика:

— По-скоро, по-скоро тук!

Попитах го:

— Какво има? Защо си толкова радостен?

— Да, да — отвърна той, — аз съм щастлив. Ето там, погледни… оттук се вижда… там е моята земя, моят народ-На лицето му се появи необикновен израз на щастие: очите му блестяха, сякаш с цялото си същество той се стремеше натам, в тоя край, дето бяха близките и родителите му.

Като видях радостта му, аз се огорчих.

„Напразно се отнесох с такова безгранично доверие към тоя човек — си казах аз. — Той се преструва на предан приятел, а мисли само за това как да избяга.“

И го погледнах недоверчиво.

„Сега той е покорен и кротък — мислех аз, — но достатъчно е да се озове сред други диваци и веднага ще забрави, че съм спасил живота му, и ще ме предаде на съплеменниците си; ще ги докара тук на моя остров. Те ще ме убият и ще ме изядат и той ще пирува заедно с тях също така весело и безгрижно, както по-рано, когато са идвали тук да празнуват победите си над диваците от враждебните им племена.“

Оттогава моята подозрителност все растеше.

Започнах да страня от довчерашния си приятел и държанието ми към него стана сухо и студено.

Така продължи няколко седмици и, разбира се, аз бях жестоко несправедлив към тоя простосърдечен момък.

Докато го подозирах в предателски намерения, той продължаваше да се отнася към мене с по-раншната си преданост; във всяка негова дума имаше толкова простодушие и детска доверчивост, че в края на краищата ми стана срамно за моите подозрения. Отново почувствах в него верния приятел и се опитах всякак да загладя вината си пред него. А той дори не беше забелязал моята студенина и за мене това беше явно свидетелство за душевната му простота.

Веднъж, когато с Петкан отново се изкачихме на хълма (само че тоя път над морето имаше мъгла и отсрещният бряг не се виждаше), аз го попитах:

— Какво ще кажеш, Петкане, иска ли ти се да се върнеш в родния си край, при своите?

— Да — отвърна той, — колко много бих се радвал да се върна там!

— Но какво би правил там? — продължих аз. — Пак ли ще станеш кръвожаден и както по-рано ще започнеш да ядеш човешко месо?

Както изглежда, моите думи го развълнуваха. Той поклати глава и отговори:

— Не, не! Петкан ще каже на своите: живейте както трябва, яжте хляб от жито, мляко, козе месо, но не яжте човеци.

— Но ако им кажеш това, те ще те убият. Той ме погледна и отговори:

— Не, няма да ме убият. Те с радост ще се учат на добро.

А след това прибави:

— Те научиха много работи от брадатите човеци, които пристигнаха с лодката.

— И тъй, ти искаш да се върнеш у дома си, нали? — повторих въпроса си аз. Той се усмихна и каза:

— Аз не мога да плувам толкова далече.

— Да, но ако ти дам лодка — попитах го аз, — би ли заминал при своите?

— Бих заминал! — пламенно отвърна той. — Но и ти трябва да заминеш с мене.

— Но как ще замина и аз? — възразих. — Та те ще ме изядат веднага.

— Не, не, няма да те изядат — разпалено каза той. — Аз ще направя така, че да не те изядат, ще ги накарам силно да те обикнат.

С това Петкан искаше да каже, че ще разправи на земляците си как съм убил неговите врагове и съм спасил живота му. Той беше уверен, че те ще ме обикнат силно за това.

След това той ми разказа с каква добрина те се отнесли към седемнайсетте бели брадати хора, които бурята захвърлила към бреговете на родината му. И оттогава, да си призная, у мене се появи страстно желание да се опитам на всяка цена да стигна при диваците и да намеря там белите „брадати човеци“, за които разправяше Петкан.

Нямаше никакво съмнение, че това са испанци или португалци, и аз бях уверен, че ако успея да се видя и поприказвам с тях, ще измислим заедно начин да се измъкнем на свобода.

„Във всеки случай — мислех си аз — надеждата за това ще бъде по-голяма, когато станем осемнайсет души и започнем да действаме дружно за общото благо. А какво мога да направя аз самичък, без помощници, на моето островче, на четиридесет мили от техните брегове!“

Тоя план заседна здраво в главата ми и след няколко дни отново заприказвах за него.

Казах на Петкан, че ще му дам лодка да се върне в родината си, и същия ден го отведох при онова заливче, дето беше моята лодка. След като изгребах водата от лодката, аз я откарах към брега и я показах на Петкан. Качихме се и двамата в лодката, за да я изпробваме. Петкан се оказа отличен гребец и гребеше не по-лошо от мен. Лодката бързо се носеше по водата. Когато се отдалечихме от брега, аз му казах:

— Е, Петкане, да отидем ли при твоите земляци? Той ме погледна унило и навъсено: очевидно, според него, лодката беше твърде малка за такова далечно плаване.

Тогава му казах, че имам друга, по-голяма лодка, и на другия ден се запътихме към гората, на онова място, дето бях оставил първата си лодка, която не можах да спусна във водата. Тя се хареса на Петкан.

Но откакто бе направена тая лодка, бяха минали двайсет и три години. През цялото това време тя се бе търкаляла без всякаква грижа под открито небе, бе я пекло слънце и мокрили дъждовете и затова цялата се бе разсъхнала и изгнила. Ала това не разклати решението ми да предприемем пътуване до материка.

— Нищо, не тъгувай! — казах на Петкан. — Ние ще направим също такава лодка и ти ще си заминеш за родината.

Той не отговори, но стана много тъжен и мрачен. Когато го попитах какво му е, той каза:

— Защо Робин Крузо се сърди на Петкан? Какво съм направил?

— Откъде накъде мислиш, че ти се сърдя! Аз не ти се сърдя — казах аз.

— Не се сърдя, не се сърдя! — повтори той шест-седем пъти. — А защо изпращаш Петкан да отиде при земляците и близките си?

— Но нали ти сам каза, че ти се иска да си отидеш — забелязах аз.

— Да, иска ми се — отвърна той, — само че с тебе.

И ти, и аз. Ако Робин не отиде, и Петкан няма да отиде! Петкан не иска без Робин!

Той не искаше дори и да чуе за това, че трябва да ме остави.

— Но разсъди сам — казах аз, — защо да идвам аз? Какво ще правя там?

Той ми възрази разпалено:

— Какво ще правиш ли? Много ще правиш, добро ще правиш: ще учиш дивите човеци да бъдат добри, умни.

— Мили Петкане — с въздишка казах аз, — ти сам не знаеш какво приказваш. Как може такъв жалък невежа като мене да учи другите!

— Не е истина! — развълнуван възрази той. — Ти учи мене, ще учиш и другите човеци.

— Не, Петкане — казах аз, — замини без мене, а пък аз ще си остана тук сам, без хора! Та досега съм живял сам!

Както изглежда, тия думи му се видяха много обидни.

Той поривисто скочи към оставената наблизо брадва, грабна я, донесе я и ми я подаде.

— Защо ми даваш брадвата? — попитах аз. Той отвърна:

— Убий Петкан!

— Но защо ще те убивам! Ти не си ми направил нищо.

— А защо пъдиш Петкан? — с жар възкликна той. — По-добре убий Петкан, вместо да го пъдиш!

Той бе потресен до дъното на душата си. Забелязах сълзи на очите му. С една дума, неговата привързаност към мене беше толкова силна, че дори и да исках, не можех да го изпъдя. Веднага му казах и после често му повтарях, че никога вече няма да споменавам за неговото заминаване, щом като иска да остане при мене.

По такъв начин аз окончателно се убедих, че Петкан ми е останал предан навеки.

Ако той искаше да се върне в родината си, то беше, защото от все сърце обичаше съплеменниците си: надяваше се, че и аз ще отида с него и ще ги науча на добро.

Но аз добре съзнавах, че това, разбира се, не е по силите ми.

Това не пречеше на страстното ми желание да отида колкото може по-скоро в родината на Петкан, за да видя „брадатите хора“, които живеят там. Най-после без повече отлагане реших да построя голяма лодка, с която бих могъл да се впусна в открито море.

Преди всичко трябваше да избера подходящо дърво с достатъчно дебел дънер.

В това нямаше никаква пречка: на острова растяха толкова грамадни дървета, че от тях можеше да се построи не само лодка, а може би цяла могъща флота. Но аз помнех добре каква грешка бях направил, когато строих голямата си пирога в гората: започнах да я строя твърде далеко от морето и после не можах да я домъкна до брега. За да не се повтори тая грешка, реших да намеря такова дърво, което расте по-близо до морето, та да можем без голям труд да спуснем лодката във водата.

Но до самия бряг растяха предимно тънки и ниски дървета. Обиколих почти цялото крайбрежие и не намерих нищо подходящо. На помощ ми дойде Петкан: оказа се, че в тая работа той е запознат повече от мене. Аз и до ден днешен не зная какво беше дървото, от което построихме тогава лодка.

Петкан настояваше да обгорим с огън вътрешността на дървото, както постъпват диваците, когато си правят пироги. Но аз му казах, че е по-добре да го издълбаем с длето и други дърводелски инструменти и когато му показах как се прави това, той на драго сърце призна, че моят начин е по-сигурен и по-добър. Петкан свикна бързо и с тая работа.

Заловихме се с увлечение за работата и след месец лодката беше готова. Вложихме в нея много труд, издялахме я отвън с брадвите и направихме истинска морска лодка със здрави бордове; тя напълно подхождаше за целта ни, понеже смело можеше да вози двадесетина души.

След това бяха необходими близо две седмици, за да спуснем лодката във водата. Приспособихме за това дървени валяци, но лодката беше толкова тежка, а работните ръце бяха толкова малко, че и с валяците тя се движеше много бавно напред.

Когато спуснахме лодката във водата, с учудване видях колко ловко се справя Петкан с нея, колко бързо я обръща надясно и наляво и колко добре гребе.

Попитах го: безопасно ли е, според него, да тръгнем по море с такава лодка.

— О, да — отвърна той, — с такава лодка не е страшно, дори ако духа силен вятър!

Но преди да потеглим, имах намерение да направя още една работа, за която Петкан още не знаеше, а именно: да поставя на лодката мачта с платно и да измайсторя котва и корабно въже. Направата на мачтата не беше трудна: на острова растяха множество прави и стройни кедри. Избрах едно по-младо дръвче — то растеше близо до залива, дето се намираше новата ни лодка — и казах на Петкан да го отсече. След това под мое ръководство той окастри клоните от стеблото и ги издяла грижливо. Мачтата беше готова.

С направата на платно трябваше да се заловя сам.

В склада си имах стари корабни платна или по-право парчета от корабно платно. Но това корабно платно беше от повече от двайсет и шест години. И понеже никога не се надявах, че ще стане нужда да шия корабни платна от него, не му придавах особена цена и никак не се грижех за неговото запазване. Бях уверен, че цялото това корабно платно отдавна е изгнило. Така и излезе: по-голямата част от него се оказа изгнила. Все пак можеше да се използва нещо от него. Избрах две по-здрави парчета и се залових да ги съшия.

Тая работа ми отне много време: аз нямах дори игли! В края на краищата направих едно доста жалко подобие на голямо триъгълно корабно платно, като ония, които се употребяват в Англия (такова платно там се нарича „кози крак“) и освен това едно малко платно, наречено „блинд“.

С платна от тоя род аз умеех да управлявам добре, защото точно такива платна имаше оная лодка, с която някога бях избягал от Африка.

Почти два месеца гласих мачтата и платната на лодката, но затова пък цялата работа беше извършена най-грижливо. Освен двете платна, измайсторих и трето. Това платно закрепих на носа. То трябваше да ни помага да обръщаме лодката при промяна на галса, за да можем да плаваме срещу вятъра. А след това направих отлично кормило и го нагласих на кърмата, с което значително се улесняваше управлението на лодката.

Бях невежа и неопитен в направата на морски съдове, но разбирах добре ползата от такова приспособление като кормилото и затова не пожалих сили за тая работа. Но с нея не се справих така лесно:

само за кормилото отиде почти толкова време, колкото за постройката на цялата лодка.

Когато всичко беше готово, започнах да уча Петкан да управлява моята лодка, защото той нямаше никакво понятие нито от кормило, нито от корабно платно. На първо време, когато видя как обръщам лодката с кормилото и как платното се издува ту от едната, ту от другата страна, той бе толкова слисан, сякаш му показваха някакво чудо.

[# Галс — курс на кораба според вятъра.]

При все това под мое ръководство той се научи скоро да управлява лодката и стана изкусен моряк. Само едно нещо беше почти недостъпно за него — служенето с компаса. Но понеже по тия места падат мъгли само по време на дъждовете, компасът не беше много нужен. Денем можехме да се ориентираме по крайбрежието, което се виждаше отдалеч, а нощем — по звездите. Друго би било през дъждовния период, но тогава не можеше да се пътешества нито по море, нито по суша.

Настъпи двайсет и седмата година от моя затвор на острова. Впрочем последните три години можеха да не се смятат, защото с идването на моя верен Петкан животът ми съвсем се бе променил.

Наближаваше дъждовният период, когато по-голямата част от деня трябваше да прекарваме в къщи. Трябваше да изчакаме да премине това време и да вземем мерки срещу дъждовете, за да не повредят лодката ни. Откарахме я в онова заливче, дето спирах с моите салове, и като изчакахме прилива, издърпахме я до самия бряг. След това по мой съвет Петкан изкопа на онова място, дето беше лодката, доста дълбока яма с такива размери, та лодката да се побере в нея. Откъм морето я преградихме със здрав бент, като оставихме тесен проход за водата. Когато при следващия прилив нашата яма се напълни с вода, ние затворихме бента, така че лодката беше във вода, но морските вълни не можеха да стигнат до нея и приливът не можеше да я отнесе. За да запазим лодката от дъждовете, покрихме я с дебел пласт клони, под които тя беше като под покрив.

Сега можехме спокойно да дочакаме хубавото време, та през ноември или декември да потеглим с платно в морето.