Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Robinson Crusoe, 1719 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически роман
- Образователен роман
- Приключенска литература
- Робинзониада
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 119 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Неизвестен
Издание:
РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.
Издателство „Отечество“ София, 1983
Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.
Роман. VІ издание
Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.
Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].
Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.
С илюстрации.
Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.
Формат: 1/16/60/90.
Печатни коли: 14.
С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.
История
- — Добавяне
- — Оправяне на бележки под линия
- — Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.
| Робинзон Крузо | |
| Robinson Crusoe | |
 | |
| Автор | Даниел Дефо |
|---|---|
| Първо издание | 1719 г. Великобритания |
| Издателство | W. Taylor |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| Вид | роман |
| Следваща | „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ |
| Преводач | Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров |
| Робинзон Крузо в Общомедия | |
„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се „Робинсън Крýзо“) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.
Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]
Сюжет
Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.
Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.
Прием
Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.
Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.
Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]
Продължения
Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.
Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.
Адаптации
Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.
По книгата са правени и филмови екранизации:
- „Робинзон Крузо“ през 1954 година и
- „Робинзон Крузо“ през 1997 година
През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.
Бележки
Литература
- Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.
Външни препратки
- Robinson Crusoe в сайта на
Проект Гутенберг - „Робинзон Крузо“ на сайта
„Моята библиотека“
|
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Диваците посещават отново острова на Робинзон. Корабокрушението.
Настъпи декември и трябваше да събирам реколтата. Работех от сутрин до вечер в полето. И ето веднъж, в зори, когато излязох от къщи, на две мили от моята пещера, за свой ужас видях на брега пламък от голям огън.
Вкамених се от изненада.
Значи на моя остров отново бяха дошли диваци! И то не от оная страна, дето не ходех никога, а тук, наблизо до жилището ми.
Притаих се в горичката около къщи и не смеех да пристъпя нито крачка, за да не се натъкна на диваците.
Но и в гората бях много неспокоен: страхувах се, че ако диваците започнат да се движат из острова и забележат нивите, стадото и жилището ми, веднага ще разберат, че в тия места живеят хора, и няма да се успокоят, докато не ме намерят. Не биваше да се бавя. Бързо се върнах зад оградата, вдигнах стълбата, за да залича следите си, и започнах да се готвя за отбрана.
Заредих цялата си артилерия (така наричах мускетите, които бях поставил на лафети[1] край външната стена), прегледах и напълних двата пистолета и реших да се защищавам до последна капка кръв.
Останах около два часа в крепостта и обмислях какво още да предприема, за да защитя моето укрепление.
„Колко жалко е, че цялата ми войска се състои само от един човек! — мислех си аз. — Нямам дори кого да изпратя на разузнаване.“
Не знаех какво става в лагера на врага. Тая неизвестност ме измъчваше. Грабнах далекогледната тръба, опрях стълбата о полегатия склон на хълма и се изкачих на върха. Там легнах на земята и насочих тръбата към онова място, дето бях видял огъня. Диваците (те бяха девет души) седяха съвсем голи край огъня.
Разбира се, те бяха запалили огъня не за да се греят: времето беше горещо. Не, уверен съм, че на тоя огън те готвеха дивашкия си обяд от човешко месо! „Дивечът“ сигурно беше вече приготвен, но не знаех дали това е жив или мъртъв човек.
Човекоядците бяха пристигнали на острова с две лодки, които сега бяха оставили на пясъка: беше отлив и моите ужасни гости сигурно чакаха прилива, за да си заминат.
Така и стана: още щом започна приливът, диваците хукнаха към лодките и отплаваха. Забравих да кажа, че един-два часа преди да заминат, те играха хоро на брега: с помощта на далекогледна тръба аз добре различавах техните диви движения и скокове.
Щом се убедих, че диваците са оставили острова и са се скрили, аз слязох от хълма, метнах на рамото си двете пушки, затъкнах на пояса двата пистолета, а също и голямата си сабя и без да губя време, запътих се към оня хълм, дето бях правил първите си наблюдения, след като открих на брега следи от човешки крак.
Цели два часа се мъкнах до това място, защото бях натоварен с тежко оръжие, но когато стигнах и погледнах към морето, аз видях още три лодки с диваци, които се отдалечаваха от острова в посока към материка.
Това ме накара да изпадна в ужас. Хукнах към брега и за малко не извиках от гняв, когато видях остатъците от станалото там свирепо пиршество:
кръв, кости и късове човешко месо, което тия злодеи току-що са яли сред веселие и танци.
Обзе ме такова негодувание, почувствах такава омраза към тия убийци, че ми се поиска да си отмъстя жестоко за тяхната кръвожадност. Аз се заклех, че следния път, ако видя отново на брега техния отвратителен пир, ще ги нападна и всички ще ги унищожа, колкото и да са те.
„Нека загина в неравния бой, нека ме разкъсат на парчета — си казвах аз, — не мога да допусна пред очите ми хора да ядат безнаказано хора!“
Но минаха още петнайсет месеца, а диваците не идваха. През това време войнственият ми жар не угасваше; аз мислех само за това как да изтребя човекоядците.
Реших да ги нападна неочаквано, особено ако се разделят пак на две групи, както беше при последното им идване.
Тогава не помислих, че дори и да избия всички пристигнали на острова диваци (да предположим, че те ще са десет или дванайсет души), на другия ден или след седмица, или може би след месец ще имам работа с нови диваци.
А след това пак с нови и така безброй, докато самият аз се превърна в също такъв ужасен убиец като тия нещастни зверове, които изяждат събратята си.
Петнайсет или шестнайсет месеца прекарах в непрестанна тревога. Не спях добре, всяка нощ виждах страшни сънища и често скачах разтреперан от леглото.
От време на време ми се присънваше, че убивам диваци и в съня ми ясно се рисуваха подробностите на нашите сражения.
Денем също не знаех нито минута покой. Твърде е възможно, че такова тревожно състояние на духа в края на краищата щеше да ме доведе до лудост, ако неочаквано не се случи едно събитие, което веднага отвлече мислите ми в друга посока.
Това стана на двайсет и четвъртата година от моето пристигане на острова, в средата на май, ако се вярва на скромния ми дървен календар.
Целия тоя ден, 16 май, бушуваше силна буря, гърмеше и се святкаше, бурята не млъкваше нито миг, Денят се смени от също такава бурна нощ. Късно вечерта четях книга, като се мъчех да забравя тревогите си. Изведнъж чух оръдеен изстрел. Стори ми се, че той идва откъм морето.
Скочих от мястото си, за миг опрях стълбата върху издатината на хълма и страхувайки се да не изгубя дори една секунда скъпоценно време, започнах да се катеря нагоре. Тъкмо в минутата, когато се озовах на върха, пред мене далеко в морето блесна светлина и наистина след половин минута се чу втори оръдеен изстрел.
„В морето гине кораб — казах си. — Той дава сигнали, надява се, че ще бъде спасен. Сигурно наблизо се намира друг кораб, към който той се обръща за помощ.“
Бях много развълнуван, но никак не се обърках и успях да съобразя, че макар и да съм безсилен да помогна на тия хора, може би те ще помогнат на мене.
За минута събрах всичкия вършинак, който се намираше наблизо, струпах го на купчина и го запалих. Дървата бяха сухи: те пламнаха веднага и въпреки силния вятър пламъкът се издигна толкова високо, че от кораба, ако това беше наистина кораб, не можеха да не забележат моя сигнал, И огънят сигурно бе забелязан, защото още щом пламна и се издигна пламъкът, чу се нов оръдеен изстрел, а след това още и още, все от същата страна.
Поддържах огъня през цялата нощ до сутринта, а когато съвсем се разсъмна и предутринната мъгла се разпиля донейде, видях в морето, право на изток, някакъв тъмен предмет. Но дали това беше корпус на кораб или корабно платно, не можах да различа дори с далеко гледната тръба, защото беше много далеко, а морето все още беше в мъгла.
Цяла сутрин наблюдавах тоя предмет, който се виждаше в морето, и скоро се убедих, че той е неподвижен. Оставаше да предположа, че това е кораб, който стои на котва.
Не се стърпях: грабнах пушката и далекогледната тръба и хукнах към югоизточния бряг, към онова място, откъдето започваше веригата камъни, която се вдаваше в морето.
Мъглата се беше вече разпиляла и като се изкачих на близката скала, можах да различа ясно корпуса на разбилия се кораб. Сърцето ми се сви от мъка. Очевидно нещастният кораб бе налетял през нощта върху невидими подводни скали и бе затънал на това място, дето те преграждаха пътя на бясното морско течение. Това бяха същите ония скали, които някога заплашваха с гибел и мене.
Ако претърпелите крушение бяха забелязали острова, сигурно щяха да спуснат лодки и да се опитат да стигнат до брега.
Но защо те почнаха да стрелят с оръдията веднага след като аз запалих огъня?
Може би, като са видели огъня, те са спуснали във водата спасителна лодка и са започнали да гребат към брега, но не са могли да се справят с бясната буря, вълните са ги отплеснали настрана и те са се издавили? А може би още преди корабокрушението са останали без лодки? През време на буря се случва и така: когато корабът започва да потъва, често пъти хората, за да облекчат товара му, изхвърлят лодките си зад борда. Може би тоя кораб да не е бил сам? Може би заедно с него в морето е имало още два или три кораба и като са чули сигналите, доплавали са до нещастния си събрат и са прибрали хората? Впрочем едва ли е могло да се случи такова нещо: аз не виждах никакви следи от друг кораб.
Но каквато и участ да бе постигнала нещастниците, аз не можех да им помогна, а можех само да оплаквам гибелта им.
Жал ми беше и за тях, и за мене.
Още по-мъчително, отколкото по-рано, почувствах тоя ден целия ужас на своята самотия. Щом видях кораба, разбрах колко силно бях се затъжил за хора, колко пламенно ми се иска да видя лицата им, да чуя гласовете им, да стисна ръцете им, да разговарям с тях! Въпреки волята от устните ми непрестанно се откъсваха думи: „Ах, поне двама-трима души… не, поне един от тях да се бе спасил и да бе доплувал при мене! Той щеше да ми бъде другар, приятел и аз щях да споделям и радост, и мъка с него“.
Нито веднъж през всичките тия години на самотност не бях изпитвал такова страшно желание за общуване с хората.
— Поне един! Ах, да беше дошъл поне един! — повтарях хиляди пъти.
И тия думи разпалваха в мене такава тъга, че като ги произнасях, конвулсивно свивах юмруци и толкова силно стиснах челюсти, че след това дълго време не можех да ги разтворя.