Даниел Дефо
Робинзон Крузо (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Битка с пиратите.

Сега, като се почувствахме свободни, можех да разкажа подробно на капитана за всичките си приключения и беди и да го разпитам за ония тъжни събития, поради които той бе изгубил кораба си.

Започнах пръв. Разправих му цялата история на живота си през последните двайсет и седем години. Той слушаше с жадно внимание и по време на разказа ми неведнъж проявяваше учудването си от моето трудолюбие и мъжество, които ми дадоха възможност да се спася от неминуема смърт.

И сега, след като научи всички подробности от живота ми на необитаемия остров, аз го поканих заедно със спътниците му в моята крепост, дето влязохме по моя обикновен начин, сиреч по стълбата, която опряхме до стената. Поднесох на гостите богата вечеря, а след това им показах домакинството си с всички хитроумни приспособления, каквито бях направил през дългите години на моята самотност.

Всичко, което тия хора видяха тук, им се стори чудо. Всичко, което им разправях за себе си, им се виждаше като вълшебна приказка. Но най-много ги поразиха построените от мене укрепления и това колко изкусно жилището ми бе прикрито в гъстата гора. Понеже дърветата тук растат много по-бързо, отколкото в Англия, през тия двадесет години моята горичка бе се превърнала в непроходима гора. До къщата ми можеше да се стигне само по една тясна лъкатушна пътечка, която бях оставил при засаждането на дърветата.

Обясних на капитана, че тая крепост е главната ми резиденция, но аз като всички крале имам далеч от столицата си летен дворец, който от време на време удостоявам с посещението си.

— Бих искал, разбира се, да ви го покажа на драго сърце — казах аз, — но сега ни предстои много по-важна работа: трябва да отнемем кораба от ръцете на враговете ни.

— Не знам какво да правя — каза капитанът. — На кораба останаха още двайсет и шест души. Те всички са замесени в бунта, сиреч в такова престъпление, което, според нашите закони, се наказва със смърт. Пиратите знаят отлично, че ако се предадат, веднага след връщането ни в Англия ще бъдат окачени на бесилка. И понеже нямат какво да изгубят, те ще се защищават отчаяно. А при такива условия с нашите слаби сили ние не можем да влезем в бой с тях.

Замислих се. Думите на капитана ми се виждаха напълно основателни. Трябваше да се измисли по-скоро някой решителен план. Всяко бавене ни заплашваше с гибел: от кораба можеше да дойде нова банда пирати и да изколи всички. Най-добре беше да ги примамим с хитрост в някой капан и да ги нападнем неочаквано. Но как да направим това? Те можеха всеки миг да пристигнат тук.

— Сигурно — казах на капитана, — там на кораба вече са се разтревожили защо толкова дълго време не се връща лодката. Скоро ще поискат да узнаят какво е станало с изпратените на брега моряци и ще изпратят друга лодка. Тоя път в лодката ще пристигнат въоръжени хора и ние няма да можем да се справим с тях.

Капитанът се съгласи напълно с мене.

— Преди всичко — продължих аз, — трябва да се погрижим разбойниците да не могат да върнат лодката си обратно, а за тая цел трябва да я направим негодна за плаване, сиреч да пробием дъното й.

Веднага забързахме към лодката. Тя беше голяма лодка със стръмни бордове. В нея имаше много различни неща. Намерихме оръжие, барутница, две бутилки — едната с ракия, а другата с ром, няколко сухара, голяма буца захар, увита в корабно платно. Всичко това беше добре дошло за мене, особено ракията и захарта, защото много години не бях вкусвал нито едното, нито другото.

След като разтоварихме всичко това на брега и взехме лопатите, мачтата, платното и кормилото, ние пробихме голяма дупка на дъното на лодката. По такъв начин, ако враговете се окажеха по-силни от нас и ние не успеехме да се справим с тях, лодката все пак щеше да остане в наши ръце и да си кажа истината, аз разчитах най-много на това.

Да си призная, не ми се вярваше много, че ще успеем да отнемем кораба от пиратите. „Но ще ни остане лодката — казах си аз. — Ние лесно ще я поправим, а с такава лодка ще стигнем до Подветрените острови. По пътя мога дори да посетя моя испанец и неговите съотечественици, които се измъчват между диваците.“

След това с общи усилия издърпахме лодката на такова високо място, където не достига приливът, и седнахме да се посъветваме какво да правим по-нататък.

Изведнъж чухме оръдеен изстрел от кораба. Оттам замахаха със знаме. Очевидно даваха сигнал на лодката да тръгне.

Малко след това гръмнаха още няколко изстрела. Продължаваха да размахват знамето, но всички тия сигнали оставаха без отговор: лодката не се помръдваше от мястото си. Най-после от кораба спуснаха една малка лодка (всичко това ние виждахме отлично с далекогледна тръба). Лодката се насочи към брега и когато се приближи, ние видяхме, че в нея има не по-малко от десет души, въоръжени с пушки.

От кораба до брега имаше около шест мили, така че, без да бързаме, можехме да разгледаме хората, които седяха в лодката. Виждахме дори лицата им: течението бе отнесло лодката малко източно от онова място, където бе спряла първата лодка, а както изглежда, гребците искаха да спрат тъкмо на това място и затова известно време трябваше да се движат край брега, наблизо до нас. Тъкмо тогава можахме да ги разгледаме добре. Капитанът познаваше всеки от тях и за всекиго казваше мнението си.

Според думите му, между тях имаше трима много честни моряци; той беше уверен, че са ги увлекли в бунта против волята им, с помощта на заплашвания и насилие, но затова пък боцманът и всички останали били злодеи и разбойници.

— Страхувам се, че няма да можем да се справим с тях — прибави капитанът. — Те всички са отчаяни хора и сега, когато узнаят, че се съпротивляваме, няма да ни пощадят. Страшно ми става, като си помисля какво ще направят с нас.

Аз се усмихнах и му отговорих:

— Защо говорите за страх? Нима имаме право да се страхуваме? Та каквото и да ни чака в бъдеще, все ще бъде по-хубаво от днешния ни живот и следователно ние трябва да смятаме за спасение всеки изход от това положение, дори смъртта. Спомнете си поне какво съм преживял тук в самотията си. Лесно ли е да бъдеш откъснат двайсет и седем години от света? Нима не смятате, че заслужава да рискувам живота си заради своята свобода? Не — продължих аз, — опасността не ме смущава. Смущава ме друго.

— Какво? — попита той.

— Това, че както казвате, между тия хора има трима или четирима честни моряци, които трябва да пощадим. Ако всички бяха злодеи, нито за миг не бих се усъмнил в правото си да ги унищожа всички. Аз съм напълно уверен, че ще се справим с тях, защото всеки, който слезе на острова, ще бъде в наша власт и от нас ще зависи дали да го убием или да подарим живота му.

Говорех с висок глас, с весело лице. Моята увереност в победата обзе капитана и ние се заловихме пламенно за работа.

Още по-рано, когато от кораба започнаха да спущат лодката, ние се погрижихме да скрием по-далеч нашите пленници. Двамата, които според капитана бяха най-опасни, аз изпратих в пещерата, конвоирани от Петкан и помощник-капитана. От тоя затвор не беше лесно да избягат, пък и да успееха по някакво чудо да се измъкнат през двете огради, щяха да се заблудят в непроходимата гора, която заобикаляше крепостта. Дотук не можеха да стигнат гласовете на техните съучастници и оттук беше невъзможно да се види какво става на острова. Те отново бяха вързани, но Петкан все пак ги нахрани добре и им запали няколко свещи в пещерата, а помощник-капитанът им заяви, че ако се държат мирно, след един-два дни ще бъдат освободени.

— Но — прибави той, — ако намислите да бягате, при първия опит ще ви застрелят без всякаква милост.

Те обещаха да понасят търпеливо своя затвор и горещо благодариха, че не са ги оставили без храна и светлина.

С останалите четирима пленници не се отнесохме толкова строго. Наистина, временно оставихме вързани двамата, понеже капитанът не беше сигурен в тях, но останалите двама дори приех на служба поради специалната препоръка на капитана. Те се заклеха, че ще ми служат вярно и честно.

И така, като смятахме тия двама моряци и капитана с двамата му другари, сега ние бяхме седмина души добре въоръжени и аз не се съмнявах, че лесно ще се справим с десетте юнака, които трябваше да пристигнат след малко. Толкова повече, че по думите на капитана между тях имаше честни хора, които можехме да привлечем на своя страна.

След като се приближиха до острова на онова място, където се намираше първата им лодка, моряците спряха до брега, излязоха от лодката и я измъкнаха на брега, нещо, на което аз се зарадвах много. Да си призная, страхувах се, че от предпазливост те ще спрат на котва, преди да стигнат брега, и че двама-трима моряци ще останат да пазят лодката — тогава нямаше да можем да я завладеем.

Когато слязоха на брега, те изтичаха най-напред към първата си лодка. Лесно е да си представим учудването им, когато видяха, че ги няма мачтата и платното, че целият товар на лодката е изчезнал, а на дъното й е пробита голяма дупка.

Струпаха се около лодката и дълго разговаряха помежду си, като обсъждаха как е могло да се случи такова нещастие, а след това започнаха високо да викат другарите си. Но никой не им се обади.

Тогава те застанаха в кръг и по команда стреляха в залп с всичките си пушки. Горското ехо поде гърмежите и ги повтори няколко пъти. Но и това не доведе до нищо: затворените в пещерата не можеха да чуят изстрелите, а тия, които бяха при нас, макар и да ги чуха, не смееха да се обадят.

Междувременно, след като се убедиха, че всичките им сигнали остават без отзвук, пиратите страшно се изплашиха и решиха да се върнат веднага на кораба и да съобщят на останалите, че дъното на първата лодка е пробито, а хората, които бяха изпратили на острова, са сигурно убити, защото иначе непременно биха се обадили.

Капитанът, който досега все още се надяваше, че ще успеем да завладеем кораба, сега съвсем изгуби вяра.

— Всичко пропадна! — тъжно каза той. — Още щом научат на кораба, че заминалите на острова моряци са изчезнали, новият капитан ще даде заповед да вдигнат котва и тогава трябва да се простя с моя кораб!

Но скоро се случи едно събитие, което изплаши още по-силно капитана.

Не бяха минали дори десет минути, когато видяхме, че лодката, която се бе отдалечила от брега, отново се върна назад и отново се насочи към нашия остров. Сигурно по пътя моряците са обсъдили и са изработили някакъв нов план.

Ние ги наблюдавахме мълчаливо.

След като спряха до брега, те оставиха трима души в лодката, а другите седем души изкачиха гористия бряг и се запътиха към вътрешността на острова — очевидно да търсят изгубените си другари. Това ни разтревожи силно.

Дори ако успеехме да заловим седмината, които слязоха на брега, пак нашата победа щеше да бъде съвсем безплодна, защото щяхме да изтървем лодката с тримата останали. А като се върнат на кораба, те ще разкажат на другарите си за станалото нещастие, корабът веднага ще вдигне котва и ще бъде загубен за нас.

Какво трябваше да правим? Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме търпеливо и да видим как ще свърши всичко това.

След като седмината моряци излязоха на брега, лодката с тримата останали се отдалечи на голямо разстояние и застана на котва, така че ние нямахме вече възможност да я заловим и скрием.

Седмината, които бяха слезли на брега, очевидно бяха решили да не се разделят. Те вървяха рамо до рамо, излязоха на една могилка и започнаха да се изкачват на хълма, под който се намираше жилището ми. Ние ги виждахме отлично, но те не можеха да ни видят. Щяхме да бъдем много доволни, ако се приближеха повече, за да можем да стреляме по тях.

Надявахме се, че те ще тръгнат поне към отсрещния бряг на острова, защото докато се намираха на отсамната страна, не можехме да напуснем нашата крепост. Но след като стигнаха върха на хълма, откъдето се виждаше цялата североизточна част на острова, горите и долините му, те се спряха и отново започнаха да викат високо.

Най-после, понеже не дочакаха отговор и сигурно се страхуваха да се отдалечат от брега, седнаха под едно дърво и започнаха да се съвещават.

Добре щеше да бъде, ако бяха легнали да спят, както ония, които бяха пристигнали сутринта — тогава щяхме лесно да се справим с тях.

Но те нямаха намерение да спят. Усещаха, че на острова става нещо недобро и бяха решили да стоят нащрек, макар и да не знаеха каква опасност ги заплашва и откъде може да дойде тя.

Когато ги видя, че се съвещават, капитанът изказа едно умно съображение.

— Твърде е възможно — каза той, — на военния си съвет да решат да дадат още веднъж сигнал на изчезналите си другари и да стрелят в залп с пушките. Ние трябва да се втурнем срещу тях веднага след залпа, докато пушките им са празни. Тогава те, щат не щат, ще се предадат и всичко ще мине без проливане на кръв.

Според мене, тоя план не беше лош, но за да успее, ние трябваше да се намираме сега съвсем близо до враговете, та да се спуснем срещу тях веднага след залпа. Но те се бяха разположили толкова далеч от нас, че не можеше и да се мисли за внезапно нападение.

Впрочем те не стреляха.

Не знаехме какво да решим.

Най-после аз казах:

— Според мене, ние няма какво да правим, преди да се мръкне. А ако през нощта тия седмината не се върнат в лодката, ние можем да се промъкнем незабелязано към морето и да примамим с някаква хитрост ония тримата, които останаха в лодката.

Дълго седяхме в засада и с нетърпение чакахме кога пиратите ще станат. Струваше ни се, че съвещанието им няма да има край.

Изведнъж те скочиха и се запътиха право към морето. Сигурно им се е видяло опасно да останат на острова и са решили да се върнат на кораба, без да търсят загиналите си другари.

„Лоша е работата ни — помислих аз. — Очевидно ще трябва завинаги да се простим с кораба.“

Казах това на капитана; той изпадна в такова отчаяние, че замалко не изгуби и ума, и дума.

Но в миг аз измислих една военна хитрост, която приложих. Хитростта беше много проста, така че планът ми успя отлично. Извиках Петкан и помощник-капитана и им заповядах да слязат към онова заливче, което Петкан бе преплувал, когато го гонеха човекоядците; след като го заобиколят, да завият на половин миля на запад, да се изкачат на една могилка и да викат с всички сили, докато ги чуят връщащите се към лодката моряци. А когато моряците се обадят, да изтичат на друго място и отново да се провикнат и по тоя начин, като сменят постоянно мястото, да примамват враговете все по-навътре в острова, докато се заблудят в гората, и чак тогава те незабелязано да се върнат тук при мене.

Моряците вече се качваха в лодката и бяха готови да отплават, когато изведнъж откъм заливчето се чуха силни викове: викаха Петкан и помощник-капитанът.

Още щом чуха гласовете им, пиратите веднага се обадиха и хукнаха с всичка сила да тичат по брега към мястото, откъдето идваха виковете, но заливчето преграждаше пътя им, защото имаше прилив и водата беше доста високо. Тогава те извикаха на ония, които бяха останали в лодката, да дойдат да ги пренесат на другия бряг.

Аз тъкмо това и чаках.

Те прехвърлиха заливчето и хукнаха по-нататък, като взеха със себе си още един човек.

По такъв начин в лодката останаха само двама. Видях как те откараха лодката на самия край на заливчето, по-близо до сушата, и я вързаха там за едно дръвче.

Това ме зарадва много. Като предоставих на Петкан и помощник-капитана да вършат работата си, заповядах на останалия отряд да ме последва.

Прикривайки се в гъстия и висок храсталак, ние заобиколихме заливчето и внезапно се появихме пред тия моряци, които бяха останали на брега. Единият от тях седеше в лодката, а другият лежеше и дремеше на брега. Когато ни видя на три крачки от себе си, той понечи да скочи и избяга, но капитанът, който стоеше отпред, се хвърли върху него и го удари с приклада. След това, без да оставя да се опомни и другия матрос, му извика:

— Предай се или ще умреш!

Това беше един от ония моряци, за които капитанът беше казал, че са се присъединили към бунтовниците не по свое желание, а насила. Той не само се предаде веднага, но изяви желание да влезе в нашия отряд. Скоро с постъпките си ни доказа, че е достоен за нашето доверие.

В това време Петкан и помощник-капитанът продължаваха да викат. Те се обаждаха на виковете на моряците и ги водеха из целия остров, от хълм на хълм, от горичка в горичка и най-после ги отведоха сред такъв гъсталак, отдето не можеха да се измъкнат на брега до мръкване. Можете да си представите колко много бяха изморили и изтощили те неприятеля, щом като самите се върнаха при нас смъртно уморени.

Сега ни оставаше само да издебнем пиратите, когато се връщат към мястото, дето бе оставена лодката, да ги нападнем неочаквано в тъмнината и да ги накараме да се предадат.

Те не се върнаха скоро. Трябваше да чакаме няколко часа и едва тогава чухме, че се промъкват бавно към брега. Вървяха един по един, на разстояние един от друг. Предните викаха на задните:

— Вървете по-бързо! А задните отговаряха:

— Не можем да вървим от умора.

Най-после стигнаха до заливчето. През тия няколко часа бе започнал отливът и лодката, която бе вързана за едно дърво, се оказа сега на сухо.

Невъзможно е да се опише какво стана с пиратите, когато видяха, че лодката е на сухо, а двамата им другари бяха изчезнали. Със силни викове те се щураха по брега, като проклинаха съдбата си; викаха, че са попаднали на омагьосан остров, че тук живеят или разбойници, които ще ги изколят, или дяволи, които ще ги изядат живи.

Няколко пъти се опитваха да викат другарите си по име или по прякор, но, разбира се, не получаваха отговор.

При неясната вечерна светлина ние виждахме как тичат насам-натам и чупят отчаяно ръце. След като се изморяваха от това безцелно тичане, пиратите се хвърляха в лодката, за да си отпочинат, но след малко отново изскачаха на брега и отново започваха да тичат насам-натам.

Моите спътници ме молеха да им позволя да нападнат врага още щом се стъмни. Но аз не исках да проливам толкова кръв и реших да се справя с пиратите по мирен начин. А главно, аз знаех, че врагът е въоръжен от глава до пети и не исках да рискувам живота на своите хора. Трябваше да почакаме и видим дали неприятелските сили няма да се разделят на два или три отряда, а засега заповядах на войската си да настъпва.

Изпратих напред Петкан и капитана. Те трябваше да се промъкнат пълзешком до пиратите, за да стрелят отблизо, ако стане нужда.

Но не стана нужда да пълзят дълго: натъкнаха се на трима пирати, които се бяха отделили случайно от останалите; между тях беше боцманът, който, както казах вече, беше главният подбудител, а сега се държеше като най-голям страхливец.

Щом чу гласа на главния виновник за всичките си беди и разбра, че той е във властта му, капитанът побесня до такава степен, че скочи на крака и стреля право в гърдите на злодея. Разбира се, тогава стреля и Петкан. Боцманът бе убит, другият пират бе тежко ранен (той умря след два часа), а третият успя да избяга.

Като чух изстрелите, веднага потеглих напред с цялата си армия, която сега броеше осем души. Ето пълният й състав: аз — пръв фелдмаршал, Петкан — генерал-лейтенант, след това капитанът с двама офицери и трима редници — военнопленниците, на които бяхме поверили пушки.

Когато се приближихме до неприятеля, беше вече съвсем тъмно, така че той не можеше да разбере колко души сме.

Извиках едного от военнопленниците, същия оня моряк, когото пиратите бяха оставили в лодката (сега той се сражаваше в нашите редове), и му заповядах да извика на име бившите си другари.

Преди да стреляме, исках да се опитам да вляза в преговори с тях и в случай на успех да свършим всичко по мирен начин. Моят опит успя напълно. Не можеше и да бъде другояче: враговете бяха стигнали до отчаяние и не им оставаше друго, освен да се предадат.

И така, моят моряк се развика с пълен глас:

— Том Смит! Том Смит! Том Смит веднага се обади:

— Кой ме вика? Ти ли си, Джими Рой? Очевидно той позна моряка по гласа. Джими Рой отвърна:

— Да, да, аз съм! Том Смит, хвърли пушката и се предай, иначе сте загинали! Ще се справят с вас за един миг.

— Но кому да се предам? Къде са те? — извика пак Том Смит.

— Тук! — обади се Джими Рой. — Те са петдесет души и с тях е нашият капитан. От два часа вече ви преследват. Боцманът е убит. Бил фрай е ранен, а мене ме плениха. Ако не се предадете веднага, простете се с живота си, няма да ви пощадят.

Тогава Том Смит се развика:

— Попитай ги дали ще ни помилват. Ако ни помилват, кажи им, че веднага ще се предадем.

— Добре, ще им кажа — отвърна Джими Рой. Но в тоя миг в преговорите се намеси и самият капитан.

— Ей, Смит — развика се той, — познаваш ли гласа ми? Тогава слушай: ако сложите незабавно оръжие и се предадете, обещавам милост за всички освен за Бил Аткинс.

— Капитане, за бога, смилете се над мене! — примоли се Бил Аткинс. — Защо аз да съм по-лош от другите? И другите са виновни като мене.

Това беше най-чиста лъжа, защото Бил Аткинс, стар пират и разбойник, отдавна подкокоросвал моряците да се заловят с морски грабежи. Той пръв се хвърлил върху капитана и вързал ръцете му, като го обиждал и ругаел, И затова капитанът каза на Бил Аткинс да се предаде без всякакви предварителни условия, а след това началникът на острова ще реши дали да го остави жив или да го убият. (Началникът на острова бях аз: така ме наричаха сега всички.)

Бил Аткинс бе принуден да отстъпи.