Даниел Дефо
Робинзон Крузо (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Робинзон изследва острова си.

Много пъти опитвах да си оплета кошница, но пръчките, които успявах да намеря, се оказваха толкова чупливи, че не ставаше нищо.

Като дете много обичах да ходя при един кошничар, който изкарваше препитанието си в нашия град, и да го гледам как работи. И сега това ми помогна. Всички деца са наблюдателни и обичат да помагат на възрастните. Като наблюдавах работата на кошничаря, скоро схванах как се плетат кошници и според силите си помагах на приятеля си в работата. Постепенно се научих да плета кошници не по-зле от него. Така че сега ми липсваше само материал.

Най-после ми мина през ума: дали за тая работа няма да станат клончетата от ония дървета, от които бях направил плета? Те сигурно са гъвкави, жилави като нашите върби.

И реших да опитам.

Още на другия ден отидох на вилата, отрязах няколко клончета, като избирах най-тънките, и се убедих, че те стават отлично за плетене на кошници. Следния път дойдох с брадвата, та да насека наведнъж повече клони. Не стана нужда да ги търся дълго, защото тия дървета растяха тук в голямо изобилие. Пренесох насечените пръчки зад оградата на колибата и ги скрих.

Щом започна периодът на дъждовете, залових се за работа и оплетох твърде много кошници. Те ми служеха за различни нужди: пренасях с тях пръст, прибирах в тях всякакви неща и пр. Наистина кошниците ми ставаха малко груби, не можех да им придам изящество, но във всеки случай изпълняваха добре назначението си, а мене ми трябваше тъкмо това.

Оттогава често ставаше нужда да плета кошници: старите се чупеха или се износваха, та бяха необходими нови.

Правех всякакви кошници — и големи, и малки, но главно се запасявах с дълбоки и здрави кошници за запазване на зърно; с тях исках да си служа вместо с чували. Наистина сега имах малко зърно, но смятах да го събирам в продължение на няколко години.

Казах вече, че ми се искаше много да обиколя целия остров и че няколко пъти стигах до рекичката и още по-нагоре — до онова място, дето бях си построил колиба.

Оттам можеше да се мине свободно до отсрещния бряг на острова, който не бях виждал още. Взех пушка, брадвичка, голям запас барут, сачми и куршуми, взех за всеки случай два сухара и голяма чепка сушено грозде и потеглих на път. След мене както винаги тръгна и кучето.

Когато стигнах до моята колиба, не се спрях, а продължих по-нататък, на запад. И изведнъж, след като повървях половин час, видях пред себе си морето, а в морето за моя изненада — ивица земя.

Беше светъл слънчев ден, различавах сушата, но не можех да определя дали е материк или остров-От запад към изток се простираше високо плато, което се намираше много далеко от моя остров — по моя сметка на четиридесет мили, ако не и повече.

Нямах представа коя е тая земя. Знаех сигурно едно: това е несъмнено част от Южна Америка, която по всяка вероятност се намира близо до испанските владения. Твърде е възможно там да живеят диваци-човекоядци и ако бях попаднал там, положението ми щеше да бъде още по-лошо, отколкото сега.

Тая мисъл ми достави много голяма радост.

Значи напразно съм проклинал горчивата си участ. Животът ми е могъл да бъде много по-тъжен. Значи съвсем напразно съм се мъчил с безплодни съжаления, че бурята ме е захвърлила именно тук, а не в някое друго място. Значи трябва да се радвам, че живея тук, на моя необитаем остров.

Като размишлявах по такъв начин, бавно се движех напред, при което трябваше да се убеждавам на всяка крачка, че тая част на острова, дето се намирах сега, е много по-привлекателна от оная, дето бях направил първото си жилище. Тук навред имаше зелени поляни, изпъстрени с дивни цветя, прелестни горички и звънкогласни птици.

Забелязах, че тук се въдят множество папагали и ми се поиска да хвана един: надявах се да го опитомя и да го науча да говори. След няколко несполучливи опита, успях да уловя един млад папагал: ударих го с тояжка по крилото. Зашеметен от удара ми, той падна на земята. Прибрах го и го отнесох у дома. По-късно успях да го науча да ме нарича по име.

Като стигнах до морския бряг, аз още веднъж се убедих, че съдбата ме бе хвърлила в най-лошата част на острова.

Тук целият бряг бе осеян с костенурки, а там, дето живеех, за година и половина бях намерил само три. Тук имаше множество птици от най-различни породи. Имаше и такива, каквито никога не бях виждал. Месото на някои от тях се оказа много вкусно, макар че не знаех дори как се казват. Между известните на мене птици най-хубави бяха пингвините.

И така, повтарям още веднъж: тоя бряг беше във всяко отношение по-привлекателен от моя. И все пак нямах ни най-малко желание да се преселя тук. След като бях живял в моята палатка около две години, успях да свикна с ония места, а тук се чувствах пътник, гостенин, нямах никакво настроение и ме влечеше към къщи.

Когато излязох на брега, завих на изток и вървях около дванайсет мили по крайбрежието. Забих в земята висок прът, за да отбележа мястото, защото бях решил следния път да дойда тук от другата страна, и тръгнах да се връщам. Исках да се върна по друг път.

„Островът е толкова малък — мислех аз, — че човек не може да се заблуди. В краен случай ще се изкача на някоя могилка, ще се озърна и ще видя къде се намира старото ми жилище.“

Но направих голяма грешка. След като се отдалечих на не повече от две-три мили от брега, незабелязано се спуснах в една широка долина, заобиколена така отблизо с хълмове, обрасли с гъсти гори, че съвсем не ми беше възможно да определя къде се намирам. Бих могъл да се ориентирам по слънцето, но за тая цел трябваше да зная точно къде се намира слънцето през тия часове. Най-лошото беше това, че през тия три-четири дни, докато се лутах из долината, времето беше мъгливо и слънцето съвсем не се показваше. В края на краищата трябваше отново да изляза на морския бряг, на същото онова място, дето бях забил пръта.

Оттук се върнах у дома по предишния път. Вървях, без да бързам, и често сядах да си почина, защото времето беше много горещо, а бях принуден да нося множество тежки неща — пушка, припаси, брадва.