Даниел Дефо
Робинзон Крузо (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Среща с диваците.

Изминаха още десетина дни; ние продължавахме неспирно да се движим към юг.

Отначало крайбрежието беше пусто, а след това на две-три места видяхме голи чернокожи хора, които стояха на брега и гледаха към нас.

Веднъж ми хрумна да изляза на брега и да поговоря с тях, но Ксури, моят мъдър съветник, каза:

— Не ходи, не ходи! Няма нужда!

При все това започнах да карам по-близо до брега, за да мога да поведа разговор с тия хора.

Както изглежда, диваците разбраха какво искам и дълго тичаха след нас по брега.

Забелязах, че са без оръжие; само един от тях държеше в ръката си дълга тънка тояга. Ксури ми каза, че това е копие и че диваците хвърлят копията си много далеко и чудно сполучливо. И затова аз карах лодката доста навътре в морето и разговарях с тях с помощта на знаци, като се мъчех да им обясня, че сме гладни и имаме нужда от храна. Те разбраха и започнаха от своя страна да ми правят знаци да спра лодката, понеже имат намерение да ни донесат храна.

Спуснах платното, лодката спря. Двама диваци изтичаха някъде и след половин час донесоха два големи къса сушено месо и две торби със зърна от някакво житно растение, което растеше по тия места. Ние не знаехме какво е месото и какво е зърното, но изказахме готовност да приемем и едното, и другото.

Но как да получим дара, който ни предлагаха? Не можехме да слезем на брега: страхувахме се от диваците, а те — от нас. И ето, за да могат и двете страни да се чувстват в безопасност, диваците постъпиха така: сложиха провизиите на брега, а самите се отдръпнаха, за да имаме време да пренесем провизиите в лодката, а след това се върнаха на предишното си място.

Благодарихме им със знаци, понеже не можехме да им предложим в замяна никакви подаръци.

Ала в същия миг ни се представи чудесен случай да им направим голяма услуга.

Не бяхме успели да се отдалечим от брега и изведнъж видяхме, че иззад могилите тичат два силни и страшни звяра. Те тичаха с всичка сила право към морето. Стори ни се, че единият от тях иска да настигне другия. Хората, които бяха на брега, и особено жените, страшно се изплашиха. Само дивакът, който държеше в ръката си копие, остана на мястото си, а другите хукнаха да бягат в различни посоки. Но зверовете се носеха право към морето и не закачиха никого от чернокожите. Хвърлиха се тичешком във водата и започнаха да се гмуркат и плуват, сякаш бяха дошли тук само за да се изкъпят.

Изведнъж единият от зверовете доплува доста близо до нашата лодка. Аз не очаквах това, но все пак не бях изненадан: заредих набързо пушката и се приготвих да посрещна врага. Щом той се приближи на разстояние един пушечен изстрел, дръпнах спусъка и застрелях звяра в главата. В същия миг той потъна във водата, а след това излезе на повърхността и заплува обратно към брега, като ту изчезваше във водата, ту отново се появяваше на повърхността. Той се бореше със смъртта, задавяше се с вода, а кръвта му изтичаше. Преди да доплува до брега, издъхна и потъна.

С никакви думи не може да се опише колко поразени бяха диваците, когато чуха гърмежа и видяха огъня от моя изстрел: някои от тях за малко не умряха от страх и паднаха като мъртви на земята.

Но като видяха, че звярът е убит и че аз им правя знаци да дойдат по-близо до брега, те добиха кураж и се струпаха до самата вода: както изглежда, много им се искаше да намерят убития звяр. На това място, дето той бе потънал, водата беше обагрена с кръв и затова аз го намерих лесно, закачих го с въже, хвърлих края му на диваците и те издърпаха убития звяр на брега. Това беше един голям леопард с необикновено красива петниста кожа. Застанали пред него, диваците от учудване и радост вдигнаха ръце нагоре: те не можеха да разберат с какво съм го убил.

Другият звяр се изплаши от моя изстрел, доплува до брега и хукна обратно към могилите.

Забелязах, че на диваците много им се искаше да си хапнат месо от убития леопард и ми мина през ума, че ще бъде добре да им го подаря.

Показах им със знаци, че могат да вземат звяра за себе си.

Те благодариха горещо и в същия миг се заловиха за работа. Нямаха ножове, но като си служеха с къси заострени тояжки, одраха кожата на мъртвия звяр така бързо и сръчно, както ние не бихме я одрали и с ножове.

Предлагаха ми месо, но аз се отказах, като им направих знак, че го отстъпвам на тях. Поисках кожата и те ми я дадоха на драго сърце. Освен това донесоха нов запас от продукти и аз ги приех с радост. След това поисках вода: взех едната от нашите стомни и я обърнах с дъното нагоре, за да им покажа, че е празна и че моля да я напълнят. Тогава те извикаха нещо. След малко се появиха две жени и донесоха голям съд от печена глина (сигурно диваците пекат глината на слънце). Жените оставиха съда на брега и се отдалечиха както по-рано. Изпратих Ксури с трите стомни на брега и той ги напълни догоре.

След като получих по такъв начин вода, месо и житни зърна, разделих се с дружелюбните диваци и в продължение на единайсет дни плавах в предишната посока, без да завивам към брега. Най-после на петнайсет мили пред себе си видях ивица земя, която се вдаваше далеко в морето. Нямаше вятър и аз завих в открито море, за да заобиколя тая ивица. В тоя миг, когато се изравнихме с края й, видях ясно откъм океана, на шест мили от брега, друга земя и заключих напълно правилно, че тясната ивица е Зелени нос, а земята, която се виждаше зад нея, е един от островите Зелени нос. Но островите бяха много далеко и аз не се решавах да се насоча към тях. Изведнъж чух вика на момчето:

— Господине! Господине! Кораб с платна! Наивният Ксури беше толкова наплашен, че за малко не изгуби ума си: той си беше въобразил, че това е един от корабите на господаря му, изпратен да ни преследва. Но аз знаех колко много се бяхме отдалечили от маврите и бях уверен, че те вече не са опасни за нас. Изскочих от каютата и веднага видях кораба. Успях дори да различа, че тоя кораб е португалски. „Сигурно пътува към бреговете на Гвинея“ — помислих аз. Но като се вгледах по-внимателно, убедих се, че корабът отива в друга посока и няма намерение да завие към брега. Тогава вдигнах всички платна и се понесох в открито море, като реших на всяка цена да вляза в преговори с кораба.

Не след дълго ми стана ясно, че дори с пълна скорост няма да успея да се приближа толкова, че от кораба да различат моите сигнали. Но тъкмо в тоя миг ни видяха от палубата — сигурно с далекоглед. Както научих по-късно, на кораба помислили, че това е лодка от някакъв потънал европейски кораб. Корабът сви платната си, за да ми даде възможност да се приближа, и след около три часа спрях лодката си до него.

Попитаха ме кой съм отначало на португалски, след това на испански, а после на френски, но аз не знаех нито един от тия езици.

Най-после един моряк шотландец заприказва с мене на английски и аз му казах, че съм англичанин, избягал от плен. Тогава поканиха твърде любезно мене и спътника ми на кораба. Скоро ние се озовахме на палубата заедно с нашата лодка.

Невъзможно е да се изрази с думи какъв възторг изпитах, когато се почувствах на свобода! Бях спасен и от робството, и от смъртта, която ме заплашваше! Щастието ми беше безпределно. В радостта си предложих на моя спасител, капитана, цялото си имущество, което имах със себе си, като награда за моето избавление. Но капитанът отказа.

— Няма да взема нищо от вас — каза той. — Всичките ви неща ще ви бъдат върнати непокътнати, щом пристигнем в Бразилия. Спасих живота ви, защото съзнавам добре, че и аз самият бих могъл да се озова в същата беда. И колко щастлив бих бил тогава, ако вие ми окажехте такава помощ! Не забравяйте също, че ние пътуваме за Бразилия, а Бразилия е далеч от Англия и без тия неща там може да умрете от глад. Та аз не съм ви спасил, за да ви погубя! Не, не, сеньор, аз ще ви откарам безплатно до Бразилия, а вашите неща ще ви дадат възможност да осигурите прехраната си и да платите пътните си разноски до родината.