Даниел Дефо
Робинзон Крузо (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА
Робинзон прибира нещата от претърпелия крушение кораб. Изследва грижливо острова. Болест и тъга.

1 май. Тая сутрин през време на отлива забелязах на брега някакъв голям предмет, който отдалеч приличаше на бъчва. Отидох да видя и той се оказа наистина бъчвичка.

Тук бяха разхвърляни и корабни части. Сигурно бурята ги бе изхвърлила на брега. Погледнах натам, дето стърчеше скелетът на кораба, и ми се стори, че той се подава над водата повече, отколкото по-рано.

В бъчвичката имаше барут, повреден от водата, беше целият измокрен, спитен. Въпреки това изтърколих бъчвичката по-нагоре, та вълните да не я отвлекат в морето, и по оголената плитчина тръгнах към скелета на кораба да видя дали няма да намеря и нещо друго, което ще ми влезе в работа.

Като се приближих повече, забелязах, че положението на кораба някак странно се е изменило. Отдавна вече кърмата му се бе съвсем откъснала, но сега тя бе изхвърлена настрана и вълните я бяха разбили на парчета. А носът на кораба, който преди беше почти заровен в пясъка, се бе издигнал най-малко на шест фута. Освен това откъм палубата кърмата беше затрупана с пясък и от същата страна по посока към брега се бе образувала пясъчна плитчина, така че сега можах да се приближа съвсем до кораба. По-рано още на четвърт миля до него започваше вода и както си спомня читателят, трябваше да плувам, за да го стигна. Дълго не можех да разбера защо се бе променило положението на кораба, но после се досетих, че това бе станало поради земетресението.

Земетресението до такава степен бе разбило и разчупило кораба, че всекидневно вятърът и течението бяха започнали да довличат различни неща, които водата отвличаше от разтворения трюм.

Случката с кораба погълна всичките ми мисли. Забравих дори намерението си да се преселя на ново място. На следния ден през цялото време мислех как да проникна във вътрешните помещения на кораба-Задачата не беше лесна, защото всички тия помещения бяха затрупани с пясък. Но това не ме смущаваше: бях се научил никога вече да не отстъпвам пред трудностите и да не се отчайвам от нищо. Започнах да пренасям кораба на части, защото добре разбирах, че при моето положение всяка вехтория може да ми бъде полезна.

3 май. Донесох триона и се опитах да прережа оцелелите части на кърмата, но трябваше да прекъсна работата, защото започна прилив.

4 май. Лових риба, но не можах да уловя нищо: все ми попадаше такава, която не е годна за ядене. Това ми омръзна и тъкмо исках да си отида, но като хвърлих въдицата за последен път, улових един малък делфин. Въдицата ми е примитивна: връвта й бях измайсторил от старо въженце, а кукички бях направил от тел, защото нямах истински риболовни кукички. И все пак понякога ловях с въдицата си толкова риба, че можех да ям до насита. Рибата ядях сушена на слънце.

5 май. Работих на кораба. Отпрах от палубата три големи чамови дъски, свързах ги заедно и като изчаках прилива, заплавах със сала към брега.

24 май. Все още работя на кораба. Много неща в трюма бяха струпани едно до друго: аз ги разбутах сега с лоста и още при първия прилив те изплаваха нагоре: няколко бъчвички и два матроски сандъка. За съжаление вълните ги отвлякоха в морето, защото вятърът духаше откъм брега. Но днес вятърът се промени и вълните изхвърлиха на брега голяма бъчвичка с остатъци от бразилско свинско месо, което впрочем не можеше да се яде, защото в бъчвичката бе влязла много солена вода и пясък.

16 юни. Намерих на брега голяма костенурка. По-рано никога не бях виждал костенурка тук.

17 юни. Опекох костенурката на въглени. Намерих в нея около шейсет яйца. Струва ми се, че никога през живота си не съм ял такова вкусно месо! И не е чудно: до днешния ден месната ми храна на острова се състоеше само от козе месо и птици.

18 юни. От сутринта до вечерта се лее дъжд, не излизам от къщи. Целия ден ме тресе силно, макар че, доколкото ми е известно, в тукашните места няма студени дъждове.

19 юни. Все още не ми е добре: треперя от студ, сякаш е зима.

20 юни. Цяла нощ не съм затворил очи: боли ме глава и имам треска.

21 юни. Съвсем съм зле! Страх ме е да не се разболея и да изгубя сили. Какво ще стане тогава с мене?

22 юни. Днес ми стана сякаш по-добре, но не зная дали е за дълго.

24 юни. Много по-добре съм.

25 юни. Силна треска. Седем часа поред ме хвърляше ту в студ, ту в температура. Накрая се изпотих и изпаднах в безсъзнание.

26 юни. По-леко ми е. Понеже ми се свърши целият запас от месо, трябваше да отида на лов, макар че чувствах страшна слабост. Убих една коза, с голям труд я домъкнах до къщи, изпекох едно парче на жар и го изядох. Много ми се искаше да си сваря супа, но нямам нито тенджера, нито гърне.

27 юни. Пак треска, такава силна, че цял ден лежах, без да ям и пия нещо. Умирах от жажда, но не можех да стана и да отида за вода.

28 юни. През нощта се измъчвах от жажда, но нито в палатката, нито в пещерата нямаше капка вода и трябваше да се мъча до сутринта. Едва на разсъмване успях да заспя. Приготвих си лекарство: тютюнева настойка и ром. Изпих го и започна да ми се повръща. Но все пак ми поолекна малко.

30 юни. Цял ден се чувствах здрав. Не ме тресеше, Излязох с пушката, но не за дълго: страх ме беше да отида далеко. Обядвах костенуркови яйца, които изядох с апетит.

Вечерта повторих същото лекарство, което ми помогна вчера.

И все пак на другия ден, първи юли, пак ми стана зле: пак ме тресеше, макар и по-малко, отколкото преди.

От 3 юли треската ми вече не се повтори. Но окончателно се оправих едва след две-три седмици…

Така живях десет месеца на тоя тъжен остров. Ясно ми беше, че нямам никакви възможности да се спася. Бях твърдо уверен, че никога преди мене тук не е стъпвал човешки крак.

Сега, когато жилището имаше здрава ограда, реших да изследвам внимателно острова, за да разбера дали няма някакви нови животни и растения, които биха могли да ми бъдат полезни.

От 15 юли започнах огледа. Най-напред се запътих към оня малък залив, в който пристигнах с моите салове. В залива се вливаше една рекичка. След като вървях две мили нагоре по течението й, убедих се, че приливът не стига дотук, защото от това място и по-нагоре водата в рекичката беше сладка, прозрачна и чиста. Тук-там рекичката пресъхваше, понеже през това време на годината тук не валят дъждове.

Бреговете на рекичката бяха ниски, рекичката минаваше по красиви полянки. Наоколо се зеленееха гъсти високи треви, а по-нататък, върху склона на хълма, растеше изобилно тютюн. Разливът не достигаше до това високо място и затова тютюнът растеше тук буйно. Имаше и други растения, каквито по-рано не бях виждал; може би щях да извлека голяма полза от тях, ако ми бяха известни техните свойства.

Търсих касава^[1], от чиито корени индианците, които живеят в горещия климат, правят хляб, но не намерих. Затова пък видях великолепни екземпляри от алое^[2] и захарна тръстика. Но не знаех дали от алое може да се приготви някаква храна, а от захарната тръстика не можеше да се прави захар, защото тя растеше в диво състояние.

На другия ден, 16 юли, отново ходих по ония места и стигнах малко по-нататък, там, дето свършваха ливадите. Там намерих множество различни плодове. Най-много имаше пъпеши. А по стеблата на дърветата се виеха лози и над главата ми висяха разкошни узрели гроздове. Това откритие хем ме учуди, хем ме зарадва. Гроздето се оказа много сладко. Реших да си запазя от него за зимата: да го изсуша на слънце и когато се превърне в стафиди, да ги пазя в килера си. Стафидите са толкова приятни на вкус и са полезни за здравето!

Тоя ден не се върнах да нощувам в къщи — поиска ми се да остана в гората. Понеже се страхувах, че през нощта може да ме нападне някой хищник, както през първия ден след пристигането ми на острова, качих се на едно дърво и пренощувах там.

Спах добре, а на сутринта тръгнах на далечен път. Минах още четири мили в предишната посока, към север. В края на пътя открих нова прекрасна долина. От върха на един хълм извираше студена и бърза рекичка, която отиваше на изток.

Тръгнах по долината. Отдясно и отляво се издигаха хълмове. Всичко наоколо се зеленееше, цъфтеше и благоухаеше. Струваше ми се, че се намирам в градина, създадена от човешка ръка. Всеки храст, всяко дръвче, всяко цвете бяха облечени във великолепна премяна. Тук растяха множество кокосови палми, портокалови и лимонови дървета, но те бяха диви и само някои имаха плодове. Накъсах си зелени лимони и после пих вода с лимонов сок. Тая напитка ме освежаваше много и беше полезна за здравето ми.

Едва след три дни стигнах до дома (така ще наричам сега моята палатка и пещерата) и с възхищение си спомнях за чудесната долина, която бях открил. Представях си нейното живописно местоположение, нейните горички и овощни дървета, мислех си колко добре е защитена от ветровете, каква чудесна изворна вода има и дойдох до заключението, че не съм си избрал сполучливо мястото за жилище: то беше едно от най-лошите места в целия остров. А щом дойдох до такова заключение, естествено, започнах да мечтая как да се преселя там, в цъфтящата зелена долина, дето има такова изобилие от плодове. Трябваше да намеря подходящо място в тая долина и да го оградя, за да се запазя от хищниците.

Тая мисъл дълго ме вълнуваше: свежата зеленина на прекрасната долина току ме примамваше. Мечтите за преселване ми доставиха голяма радост. Но когато обсъдих грижливо тоя план, когато съобразих, че сега от палатката си виждам винаги морето и следователно имам поне малка надежда за благоприятна промяна в съдбата си, казах си, че в никакъв случай не трябва да се преселвам в тая долина, която бе оградена от всички страни с хълмове, Та може да се случи вълните да изхвърлят на тоя остров и друг претърпял корабокрушение и който и да е тоя нещастник, аз ще му се радвам като на най-добър приятел. Разбира се, надеждата за такава случайност беше малка, но да се скрия сред хълмовете и горите, във вътрешността на острова, далеч от морето, значеше да остана навеки в тоя затвор и чак до смъртта си да забравя всяка мечта за свобода…

И все пак бях обикнал толкова много моята долина, че там прекарах без прекъсване почти цялата втора половина на юли и си нагласих друго жилище. Направих си в долината колиба, оградих я наоколо със здрава двойна ограда, по-висока от човешки ръст, а междините между коловете напълних с пръти, влизах и излизах от двора със стълба, както и в старото си жилище. По такъв начин и тук можех да не се страхувам от нападение на хищни зверове. Толкова много ми харесваше в тия нови места, че понякога прекарвах там по няколко денонощия: две-три нощи поред спах в колибата и дишах много по-свободно.

„Сега на брега на морето имам къща, а в гората вила“ — си казвах аз. Работата за обзавеждането на тая „вила“ ми отне цялото време до началото на август.

На 3 август видях, че окачените от мене гроздове са изсъхнали съвсем и са се превърнали в превъзходни стафиди. Веднага започнах да ги свалям. Трябваше да бързам, защото иначе дъждът щеше да ги похаби и щях да се лиша почти от всичките си зимни запаси, а запасите ми бяха богати: не по-малко от двеста твърде едри гроздове. Още щом ги свалих от дървото и отнесох в пещерата последния грозд, струпаха се черни облаци и заплиска пороен дъжд. Той валя непрестанно два месеца: от 14 август до средата на октомври. От време на време това беше истински потоп и тогава по няколко дни не можех да изляза от пещерата.

През това време за голямо мое удоволствие семейството ми порасна. Една от моите котки отдавна се беше отлъчила от къщи и се губеше нейде; мислех, че е умряла и ми беше жал за нея, но неочаквано в края на август тя се върна и доведе три котенца.

От 14 до 26 август дъждовете не преставаха и аз почти не излизах от къщи, понеже откак бях се разболял, пазех се да не ме вали дъжд, защото се страхувах от простуда. Но докато седях в пещерата в очакване на хубаво време, моите хранителни запаси започнаха да се свършват, така че на два пъти рискувах дори да отида на лов. Първия път убих една коза, а втория път, на 26 август, улових грамадна костенурка, от която си направих цял обед. Изобщо по това време яденето ми се разпределяше така: на закуска чепка сушено грозде, на обед късче козе или костенурково месо (опечено на жар, защото за нещастие нямах в какво да пържа или да готвя), на вечеря две-три яйца от костенурка.

През тия двайсет дни, докато се криех в пещерата от дъжда, всеки ден по два-три часа се занимавах с копане, защото отдавна вече бях решил да уголемя мазето си. Копаех и копаех все в една страна и най-после изкарах проход навън, извън оградата.

Сега имах двоен проход; тук нагласих една тайна врата, през която можех свободно да влизам и излизам, без да прибягвам до стълбата. Разбира се, това беше удобно, но затова пък не беше толкова спокойно, както по-рано: по-рано жилището ми беше оградено от всички страни и аз можех да спя, без да се опасявам от врагове; а сега беше лесно да се промъкнат в пещерата: достъпът към мене беше открит! Не разбирам впрочем как не можах тогава да се сетя, че няма от кого да се страхувам, защото през цялото това време не бях срещнал на острова нито едно животно по-едро от коза.

30 септември. Днес е тъжната годишнина от моето пристигане на острова. Преброих резките на стълба и се оказа, че живея тук точно триста шейсет и пет дни!

Дали ще имам щастието да се изскубна някога от тоя затвор на свобода?

Неотдавна открих, че ми е останало много малко мастило. Ще трябва да го харча по-икономично:

досега водих всеки ден дневника си и записвах всички дреболии, но сега ще записвам само най-важните събития от живота си.

По това време успях да забележа, че дъждовните периоди тук се редуват съвсем правилно с периодите на суша и по такъв начин мога предварително да се подготвя и за дъждове, и за суша.

Но тоя опит ми струваше скъпо. За това свидетелства дори следното събитие, което се случи с мене по същото време. Веднага след дъждовете, когато слънцето мина в Южното полукълбо, реших, че е настъпило н ай-подходящото време да посея малките запаси от ориз и ечемик, за които стана дума по-рано. Посях ги и с нетърпение започнах да очаквам реколтата. Но настъпиха сухи месеци, в земята не остана нито капка влага и не поникна нито едно зърно. Добре че бях си отделил за запас по една шепичка ориз и ечемик. Бях си казал: „По-добре да не посявам всички семена, защото не съм проучил още тукашния климат и сигурно не зная кога трябва да сея и кога да събирам реколтата“. Много бях доволен от тая си съобразителност, защото бях уверен, че първото ми засяване е загинало от сушата. Но колко голямо беше учудването ми, когато след няколко месеца, едва със започването на дъждовете, почти всичките ми зърна поникнаха, сякаш бях ги засял преди малко! Докато растеше и зрееше моето жито, направих едно откритие, което по-късно ми донесе голяма полза.

Щом престанаха дъждовете и времето се задържа, сиреч приблизително през ноември, заминах за горската си вила. Не бях ходил там няколко месеца и с радост се убедих, че всичко се е запазило както по-рано, в същия вид, в какъвто го бях оставил. Променила се бе само оградата около колибата ми. Тя беше цяла, но нейните колове, които бях направил от растящите наблизо млади дръвчета от неизвестен за мене вид, бяха пуснали дълги издънки, каквито пуща върбата, когато окастрят върха й. Много се зачудих, като видях тия свежи клони и ми беше извънредно приятно, че моята ограда е цяла в зеленина. Подстригах всяко дръвче, за да им дам по възможност еднакъв вид и те пораснаха за едното чудо.

Макар че общата площ на моята вила беше доста голяма, дърветата (така можех сега да нарека моите колове) скоро я покриха с клоните си и даваха такава гъста сянка, че в нея човек можеше да се скрие от слънцето през всяко време на деня. И затова реших да насека още няколко десетки такива колове и да ги забия в полукръг около цялата ограда на старата си къща. Така и направих. Забих ги в две редици в земята на няколко крачки от стената. Те се хванаха и скоро имах вече жив плет, който отначало ме пазеше от горещините, а отпосле изигра и друга, по-важна служба.

По това време окончателно се убедих, че на моя остров годишните времена трябва да се разделят не на летен и зимен период, а на сух и дъждовен, при което тия периоди се разпределят приблизително така:

Половината от февруари, март, половината от април.

Дъждове. Слънцето стои високо в небето.

Половината от април, май, юни, юли, половината от август. Сухо. Слънцето се премества към север.

Половината от август, септември, половината от октомври. Дъждове. Слънцето стои високо в небето.

Половината от октомври, ноември, декември, януари, половината от февруари.

Сухо. Слънцето се премества към юг.

Дъждовните периоди могат да бъдат по-дълги и по-къси — това зависи от вятъра — но изобщо аз съм ги набелязал правилно. Малко по малко се убедих от опит, че през дъждовния период е опасно да се намирам под открито небе: това е вредно за здравето ми. И затова, преди да започнат дъждовете, винаги се запасявах с продукти, та да излизам колкото може по-рядко и през дъждовните месеци гледах да си стоя у дома.