Даниел Дефо
Робинзон Крузо (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Битката с диваците. Робинзон освобождава един испанец. Петкан намира баща си!

Щом престанаха дъждовете и слънцето отново огря, започнах от сутрин до вечер да се готвя за предстоящото плаване. Предварително бях пресметнал какво количество провизии могат да ни потрябват и започнах да отделям необходимите запаси.

Предполагах, че след около две седмици, а дори и по-рано ще можем да развалим бента и да изкараме лодката в морето.

Но на нашата експедиция не било съдено да се осъществи.

Една сутрин, през време на обикновените ми грижи около заминаването, ми хрумна, че няма да бъде лошо, ако покрай другите неща за ядене вземем и малък запас от костенурково месо.

Извиках Петкан и го помолих да изтича към морето и да улови една костенурка. (Ние ходехме на лов за костенурки всяка седмица, защото и двамата обичахме месото и яйцата им.)

Петкан хукна да изпълни молбата ми, но не мина дори четвърт час и се върна тичешком, прескочи като с криле през оградата и преди да успея да го попитам какво има, той се развика:

— Нещастие, нещастие! Беда! Лошо!

— Какво има? Какво е станало, Петкане? — разтревожен попитах аз.

— Там, около брега — отвърна той, — една, две, три… една, две, три лодки!

От думите му разбрах, че лодките са шест, но, както се оказа после, те бяха само три, а той бе повторил числото им, защото беше много развълнуван.

— Не трябва да се боим, Петкане! Трябва да бъдем храбри! — казах, за да го окуража.

Нещастният беше страшно изплашен. Кой знае защо бе помислил, че диваците са дошли заради него, че ще го нарежат на парчета и ще го изядат. Той толкова силно трепереше, че не знаех какво да го правя. Успокоявах го, както можех. Казвах му, че и аз се излагам на същата опасност: ако изядат него, ще изядат и мене.

— Но ние ще се браним — казах аз, — няма да им се дадем живи в ръцете. Трябва да започнем бой с тях и ще видиш, че ще победим! Та нали ти умееш да се биеш?

— Аз умея да стрелям — отвърна той, — само че те са много, твърде много.

— Не е беда — казах аз, един от тях ще убием, а останалите ще се изплашат от нашите изстрели и ще се разбягат. Обещавам ти, че няма да те изоставя, ще се защищавам храбро, ще защищавам и тебе. Но обещаваш ли и ти да ме защищаваш храбро и ще се опиташ ли да изпълниш всичките ми заповеди?

— Ако заповядаш, ще умра, Робин Крузо!

След това донесох от пещерата голямо канче с ром и му дадох да го изпие (аз изразходвах така пестеливо рома, че ми оставаше още доста голям запас).

След това събрахме всички наши мускети и ловджийски пушки, прегледахме ги и ги напълнихме. Освен това аз се въоръжих както винаги със сабя и дадох брадвата на Петкан.

Като се приготвихме по такъв начин за бой, аз взех далекогледната тръба и се изкачих на хълма, за да направя разузнаване.

Насочих тръбата към брега на морето и скоро видях диваците: те бяха двадесетина души, а освен това на брега лежаха трима вързани хора. Повтарям, лодките се оказаха само три, а не шест. Ясно беше, че цялата тая тълпа от диваци бе дошла на острова с единствената цел да отпразнува победата си над врага. Предстоеше ужасно кърваво пиршество.

Забелязах също, че тоя път те бяха слезли не там, където слизаха преди три години, в деня на нашата първа среща с Петкан, а много по-близо до моето заливче. Тук брегът беше нисък и почти до самото море се спущаше гъста гора.

Страшно се развълнувах при мисълта за злодейството, което предстоеше да се извърши. Нямаше време за чакане. Слязох от хълма и казах на Петкан, че трябва да нападнем колкото може по-скоро тия кръвожадни зверове.

При това още веднъж го попитах дали ще ми помага. Сега той се беше съвзел напълно от уплахата (може би за това бе помогнал ромът) и с бодър и дори радостен вид повтори, че е готов да умре за мене.

Взех пистолетите и пушките (останалото взе Петкан) и потеглихме на път. За всеки случай пъхнах в джоба си стъкленица с ром и дадох на Петкан да носи голяма торба със запасни куршуми и барут.

— Върви след мене — казах аз, — не оставай назад нито крачка и мълчи. Не ме питай за нищо. И да не си посмял да стреляш без моя команда.

Като се приближих до края на гората от оная страна, която беше по-близо до брега, аз се спрях, тихичко извиках Петкан и като му посочих едно високо дърво, заповядах му да се покатери на върха и да погледне дали се виждат оттам диваците и какво правят. Той изпълни искането ми, веднага слезе от дървото и съобщи, че диваците седят около огъня, ядат единия от вързаните пленници, а другият лежи вързан на пясъка.

— После ще изядат и него — съвсем спокойно прибави Петкан.

При тия думи в мен пламна ярост.

Петкан ми каза, че вторият пленник не е индианец, а е един от ония бели брадати хора, които пристигнали с лодка до родния му бряг. „Трябва да се действа“ — реших аз. Скрих се зад дървото, извадих далекогледната тръба и ясно видях белия човек на брега. Той лежеше неподвижно, защото ръцете и краката му бяха стегнати с жилави пръчки.

Несъмнено той беше европеец: бе облечен с дрехи.

Отпред растяха храсти и сред тия храсти се издигаше дърво. Храстите бяха доста гъсти, така че можех да се промъкна незабелязано дотам.

Макар да бях толкова силно разгневен, че ми се искаше в същия миг да се втурна срещу човекоядците, дори без да мисля за възможните последици, аз се въздържах и се промъкнах неусетно към дървото. Дървото се издигаше на една могилка. От тая могилка виждах всичко, което ставаше на брега.

До огъня, плътно притиснати един до друг, седяха диваците. Те бяха деветнайсет души. Малко отстрани, наведени над вързания европеец, стояха още двама. Очевидно бяха ги изпратили да донесат пленника. Трябваше да го убият, да го нарежат на части и да раздадат по парче месо на пируващите.

Обърнах се към Петкан.

— Гледай мене — казах аз, — каквото правя аз, прави и ти.

При тия думи поставих на земята единия от мускетите и ловджийската пушка, а с другия мускет се прицелих в диваците. Петкан направи същото.

— Готов ли си? — попитах го аз.

— Да — отвърна той.

— Тогава стреляй! — казах аз и двамата гръмнахме едновременно.

Прицелът на Петкан се оказа по-сигурен от моя:

той уби двама души и рани трима, а аз убих само един и раних двама.

Лесно е да си представите какво страшно объркване причиниха нашите изстрели сред тълпата диваци. Ония, които останаха живи, скочиха на крака и не знаеха накъде да бягат и на коя страна да гледат, защото, макар и да разбираха, че ги заплашва смърт, не виждаха откъде иде тя.

Петкан изпълняваше заповедите ми и не махваше поглед от мене. За да не оставя диваците да се опомнят след първите изстрели, аз хвърлих на земята мускета, грабнах пушката, приготвих спусъка и отново се прицелих. Петкан повтаряше точно всяко мое движение.

— Готов ли си, Петкане? — попитах го пак.

— Готов съм! — отвърна той.

— Стреляй! — изкомандвах аз.

Два изстрела гръмнаха почти едновременно, но понеже тоя път стреляхме с пушки, напълнени със сачми, убити бяха само двама (поне двама паднаха), затова пък ранените бяха твърде много.

Потънали в кръв, те бягаха по брега с диви писъци като безумни. Както изглежда, трима бяха тежко ранени, защото скоро паднаха. Но отпосле стана ясно, че не са умрели.

Аз взех мускета, в които имаше още куршуми, и като извиках: „Петкане, след мене!“, изскочих от гората на открито място. Петкан не изоставаше нито на крачка от мене. Като забелязах, че враговете са ме видели, със силен вик се спуснах напред. — Викай и ти — заповядах на Петкан. Той веднага се развика още по-силно от мене. За съжаление моето оръжие беше толкова тежко, че ми пречеше да тичам. Но аз сякаш не го усещах и тичах напред с всички сили право към нещастния европеец, който, както казах вече, лежеше настрана на пясъчния бряг, между морето и огъня на диваците. До него нямаше нито един човек. Ония двама, които се готвеха да го убият, избягаха още след първите изстрели. Страшно уплашени, те се втурнаха към морето, скочиха в една лодка и започнаха да се отдалечават от брега. В същата лодка успяха да скочат още трима диваци.

Обърнах се към Петкан и му заповядах да се справи с тях. Той веднага разбра мисълта ми, пробяга около четиридесет крачки, приближи се до лодката и стреля с пушката си.

И петимата паднаха на дъното на лодката. Мислех, че всички са убити, но двамата веднага се изправиха. Очевидно те бяха паднали просто от страх. От тримата останали двамата бяха убити на място, а третият бе ранен толкова тежко, че вече не можеше да се изправи.

Докато Петкан стреляше срещу неприятеля, аз извадих джобния си нож и прерязах пръчките, с които бяха стегнати ръцете и краката на пленника. Помогнах му да се изправи и го попитах на португалски какъв е. Той отвърна:

— Еспаньоле (испанец).

Скоро той се опомни и с помощта на жестове започна да ми изказва горещата си благодарност, задето съм спасил живота му.

Като извиках на помощ всичките си познания по испански език, аз му казах:

— Сеньор, ще разговаряме после, а сега трябва да се сражаваме. Ако са ви останали малко сили, ето ви сабя и пистолет.

Испанецът с благодарност прие и едното, и другото, и като почувства оръжие в ръцете си, сякаш стана друг човек. Изведнъж му дойдоха и нови сили. Той полетя бясно като буря върху злодейците и за миг разсече двама на парчета.

Впрочем за такъв подвиг не се изискваше много голяма сила: нещастните диваци, слисани от нашата стрелба, бяха дотолкова изплашени, че не можеха нито да бягат, нито да се защищават. Мнозина падаха просто от страх, както ония двамата, които бяха паднали на дъното на лодката след изстрела на Петкан, макар че куршумите бяха прелетели край тях.

Понеже дадох сабята и пистолета си на испанеца, у мене остана само мускетът. Той беше зареден, но аз го пазех за краен случай и затова не стрелях.

В храсталака, под онова дърво, откъдето за пръв път открихме огън, бяха останали нашите ловджийски пушки. Извиках Петкан и му заповядах да отиде да ги донесе.

Той изпълни с голяма бързина заповедта ми.

Дадох му моя мускет, а аз започнах да пълня другите пушки, като казах на испанеца и Петкан да идват, когато им потрябва оръжие. Те изразиха пълна готовност да се подчинят на нареждането ми.

Докато пълнех пушките, испанецът с необикновено безстрашие нападна един от диваците и помежду им започна яростен бой.

В ръцете си дивакът имаше грамаден дървен меч. Диваците отлично си служат с това смъртоносно оръжие. Тъкмо с такъв меч те искаха да убият испанеца, когато той лежеше край огъня. Сега тоя меч се развъртя отново над главата му.

Аз не очаквах, че испанецът е толкова храбър. Наистина след претърпените мъки той беше все още слаб, но се биеше с голяма упоритост и със сабята си нанесе два страшни удара по главата на противника. Дивакът беше грамаден на ръст, със силно развити мускули и здравеняк. Изведнъж той хвърли меча си и те започнаха ръкопашна борба. Испанецът загази здраво: дивакът веднага го събори на земята, хвърли се отгоре му и започна да издърпва сабята му. Като видях това, аз скочих и се спуснах да му помогна. Но испанецът не се обърка: той благоразумно остави сабята, измъкна пистолета от пояса, стреля срещу дивака и го уби на място.

В това време Петкан смело преследваше бягащите диваци. В ръката си нямаше никакво друго оръжие освен брадвата. С тая брадва той бе довършил вече тримата диваци, ранени от първите наши изстрели, и сега не щадеше никого, който попаднеше пред очите му.

След като победи заплашващия го великан, испанецът скочи на крака, изтича при мене, грабна една от заредените мои ловджийски пушки и хукна да гони двама диваци.

Рани ги, но понеже нямаше сили да тича дълго, и двамата успяха да се скрият в гората.

Размахал брадвата, след тях хукна Петкан.

Въпреки раните си единият от диваците се хвърли в морето и започна да плува към лодката: в лодката имаше трима диваци, които бяха успели да се откъснат от брега.

Тримата диваци, които бяха в лодката, гребяха с всички сили, като се мъчеха да избягат по-скоро от изстрелите.

Петкан стреля два-три пъти подире им, но изглежда не улучи никого. Той започна да ме придумва да вземем една от лодките и да тръгнем да ги преследваме, докато не са успели да се отдалечат много от брега.

Аз също не исках да ги оставим да избягат. Страхувах се, че когато разкажат на своите земляци за нашето нападение, диваците ще довтасат тук в голям брой и ще загазим. Наистина ние имаме пушки, а те имат само стрели и дървени мечове, но ако на нашия бряг спре цяла флота от неприятелски лодки, ние сигурно ще бъдем изтребени безпощадно. И затова отстъпих пред настояванията на Петкан.

Изтичах към лодките, като му заповядах да върви след мене.

Но колко голяма беше изненадата ми, когато скочих в лодката — видях там човек! Това беше един старец дивак. Той лежеше на дъното на лодката с вързани ръце и крака. Както изглежда, и него са щели да изядат при огъня. Понеже не разбираше какво става наоколо (той не можеше дори да надникне иззад борда на лодката — толкова здраво го бяха стегнали), нещастникът за малко не бе умрял от страх.

Веднага извадих ножа, прерязах стягащите го въжета и исках да му помогна да стане. Но той не можеше да стои на краката си. Не можеше и да говори, а само жално стенеше: изглежда нещастникът мислеше, че са го развързали, за да го заколят и изядат.

В миг дотича Петкан. — Кажи на тоя човек — обърнах се към Петкан, — че е свободен, че няма да му направим нищо лошо и че враговете му са унищожени.

Петкан заприказва със стареца, на когото аз бях налял в устата вече няколко капки ром.

Радостната новина, че е освободен, оживи нещастника: той се изправи в дъното на лодката и произнесе някакви думи.

Не можете да си представите какво стана с Петкан! Дори най-равнодушният човек би се трогнал до сълзи, ако го наблюдаваше в тоя миг. Още щом чу гласа на стареца-дивак и видя лицето му, той се хвърли да го прегръща и целува, заплака, засмя се, притисна го до гърдите си, развика се, а след това започна да подскача около него, запя, затанцува, а после пак заплака, размаха ръце, започна да се удря по главата и лицето — с една дума, държеше се като луд.

Попитах го какво е станало, но той дълго не можа да ми обясни. Най-после, като се опомни малко, ми каза, че тоя човек е негов баща.

Не мога да намеря думи да изразя колко много ми хареса тая бурна проява на синовна обич! Никога не съм мислил, че грубият дивак може да се покърти и зарадва толкова много при среща с баща си.

Но същевременно не можех да не се смея на безумните подскачания и жестове, с които той изразяваше синовните си чувства. Десетина пъти изскачаше от лодката и отново скачаше в нея; ту разкопчее куртката си и силно притисне главата на баща си до гърдите, ту започне да разтрива вкочанените му ръце и крака.

Като видях, че старецът не може да движи нито ръка, нито крак, посъветвах го да го разтрие с ром и Петкан веднага започна да го разтрива.

Разбира се, ние дори забравихме за бегълците. В това време тяхната лодка се отдалечи толкова, че почти се скри от погледа ни.

Дори не се опитахме да ги гоним и както разбрахме отпосле, постъпили сме много добре, защото след два часа задуха жесток вятър, който сигурно щеше да преобърне лодката ни. Той духаше откъм северозапад, точно срещу бегълците. Те едва ли са могли да се справят с тази буря; уверен бях, че са загинали от вълните, преди да стигнат родните си брегове.

Неочакваната радост развълнува толкова силно Петкан, че аз не смеех да го откъсна от баща му. „Трябва да го оставя да се успокои“ — помислих си аз и се поотдалечих.

Това продължи доста. Най-после извиках Петкан. Той изтича при мен с весел смях, доволен и щастлив. Попитах го дали е дал хляб на баща си. Той поклати огорчен глава:

— Няма хляб: това мръсно куче изяде всичко и не остави нищо.

И посочи себе си.

Тогава извадих от торбата си всички провизии, които имах — малка питка и две-три чепки сушено грозде — и ги дадох на Петкан. И той започна да храни баща си с такава нежна грижа, сякаш хранеше малко дете. Като го видях, че трепери от вълнение, посъветвах го да подкрепи силите си с останалия ром, но той даде и рома на стареца.

След една минута Петкан вече тичаше като луд нанякъде. Той изобщо тичаше необикновено бързо. Напразно виках подире му да спре и да ми каже къде отива, но той изчезна.

Ала след четвърт час се зададе, като вървеше значително по-бавно. Когато дойде по-близо, видях, че носи нещо. Това беше пръстена стомна със сладка вода, която бе донесъл за баща си. За тая цел бе тичал чак до къщи, в нашата крепост, като не бе забравил да донесе още две големи парчета хляб. Хляба даде на мене, а водата поднесе на стареца, като ми позволи да си сръбна няколко глътки, понеже и аз бях много жаден. Водата съживи стареца по-добре от всякакъв спирт: той умирал от жажда.

Когато старецът се напи, повиках Петкан и го попитах не е ли останала вода в стомната. Той каза, че има още вода и аз му заповядах да я даде на нещастния испанец, който изнемогваше от жажда не по-малко от стареца-дивак. Изпратих на испанеца и комат хляб.

Испанецът все още беше много слаб. Той седеше капнал на една полянка под дърво. Диваците го бяха стегнали толкова здраво с въжетата, че сега краката и ръцете му бяха подпухнали.

Когато се напи с прясна вода и си хапна от хляба, аз се приближих до него и му дадох шепа сушено грозде. Той вдигна глава и ме погледна с голяма признателност, а след това се опита да стане, но не можа — толкова силно го боляха подутите крака. Като гледах тоя болен човек, трудно можех да си представя, че при тая си умора преди малко можа така доблестно да се сражава със силния враг. Посъветвах го да седи и да не се движи и поръчах на Петкан да разтрие краката му с ром.

Докато се грижеше за испанеца, всеки две минути, а може би и по-често Петкан се обръщаше да види дали баща му няма нужда от него. Петкан виждаше само главата на стареца, защото той седеше на дъното на лодката. Изведнъж, като се озърна, Петкан видя, че главата е изчезнала, и същия миг скочи на крака. Той не тичаше, а летеше: сякаш краката му не се докосваха до земята. Но когато дотича до лодката и видя, че баща му е полегнал да си почине и спокойно лежи на дъното на лодката, веднага се върна при нас.

Тогава казах на испанеца, че моят другар ще му помогне да стане и ще го отведе до лодката, с която ще го отнесем в нашето жилище.

Но Петкан, който беше едър и силен, го вдигна като дете, метна го на гърба си и го понесе. Като стигна до лодката, той предпазливо го сложи най-напред на борда, а след това на дъното до баща си. След това излезе на брега, бутна лодката във водата, пак скочи в нея и взе лопатите. Аз тръгнах пешком.

Петкан беше отличен гребец и въпреки силния вятър лодката се носеше толкова бързо покрай брега, че аз не можех да я настигна.

Петкан благополучно откара лодката в нашия залив, остави там баща си и испанеца и хукна назад по брега.

— Къде тичаш? — попитах го аз, когато той мина край мене.

— Отивам да докарам още една лодка! — извика той без да спре, и като вихър се понесе по-нататък.

Той тичаше толкова бързо, че не можеха да го стигнат нито човек, нито кон. Докато се добера до заливчето, той пристигна вече с другата лодка. Скочи на брега и започна да помага на новите гости да излязат от лодката, но и двамата бяха така отслабнали, че не можеха да се държат на краката си.

Бедният Петкан не знаеше какво да прави.

Замислих се и аз.

— Остави засега нашите гости на брега — казах му аз, — и върви след мене.

Отидохме в близката горичка, отсякохме две-три дръвчета и криво-ляво измайсторихме една носилка, с която отнесохме болните до външната стена на нашата крепост.

Тук вече се объркахме съвсем и не знаехме какво да правим по-нататък. Разбира се, не беше по силите ни да прехвърлим тия двама мъже през такава висока ограда. Трябваше пак да помислим. Какво да правим? Ние с Петкан се заловихме за работа и след около два часа приготвихме една палатка от корабно платно, в която струпахме клончета.

В тая палатка нагласихме две легла от оризова слама и четири одеяла.