Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 119 гласа)

Информация

Източник: Неизвестен

 

Издание:

РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.

Издателство „Отечество“ София, 1983

Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.

Роман. VІ издание

Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.

Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].

Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.

С илюстрации.

Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.

Формат: 1/16/60/90.

Печатни коли: 14.

С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия
  3. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.

Робинзон Крузо
Robinson Crusoe
АвторДаниел Дефо
Първо издание1719 г.
Великобритания
ИздателствоW. Taylor
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
Видроман
Следваща„По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“

ПреводачПетко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров
Робинзон Крузо в Общомедия

„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се Робинсън Крýзо) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.

Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]

Сюжет

Робинзон среща Петкан, илюстрация от неизвестен автор, 18 век

Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.

Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.

Прием

Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.

Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.

Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]

Продължения

Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.

Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.

Адаптации

Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.

По книгата са правени и филмови екранизации:

През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.

Бележки

  1. Заглавието е дадено според превода в българското издание на издателство „Отечество“ от 1989 г.
  2. Татяна Стойчева, „Добре дошъл, Робинзон Крузо“ – послеслов към българското издание на книгата от издателство Отечество, 1989 г.

Литература

  • Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.

Външни препратки

ШЕСТА ГЛАВА
Робинзон на необитаемия остров. Той успява да вземе неща от кораба си и си построява жилище.

Събудих се късно. Времето беше ясно, вятърът бе утихнал, морето бе престанало да се вълнува.

Погледнах към изоставения от нас кораб и с учудване видях, че го няма на предишното място. Вълните бяха го изтласкали по-близо до брега. Той се бе озовал до същата оная скала, о която вълните за малко не ме разбиха. Сигурно през нощта го е издигнал приливът, отместил го е от плитчината и го е докарал насам. Сега той се намираше на една миля от мястото, дето бях нощувал. Очевидно вълните не бяха го разбили: той се държеше почти изправен над водата.

Реших веднага да се добера до кораба, за да се запася с продукти и разни Други неща.

Като се спуснах от дървото, аз се огледах още веднъж наоколо. Първото нещо, което видях, беше нашата лодка, която лежеше вдясно на брега, на две мили оттук, там, дето я бе изхвърлил ураганът. Тръгнах в тази посока, но се оказа, че за там не може да се мине по пряк път: в брега дълбоко се врязваше малък залив, широк около половин миля, и преграждаше пътя. Върнах се назад, защото за мене беше много по-важно да отида на кораба: там се надявах да намеря храна.

След пладне вълните в морето съвсем утихнаха и отливът беше толкова силен, че четвърт миля до кораба минах по сухо дъно.

Тук отново сърцето ми се сви от болка: стана ми ясно, че ако не бяхме се изплашили от бурята и не бяхме напуснали кораба, сега всички щяхме да бъдем живи. Трябвало е само да изчакаме да мине бурята и щяхме да стигнем благополучно до брега, и аз нямаше да бъда принуден сега да страдам в тая безлюдна пустиня.

При мисълта, че бях останал самотен, аз заплаках, но като си спомних, че сълзите никога не могат да премахнат нещастията, реших да продължа пътя си и на всяка цена да стигна до разбития кораб. Съблякох се, влязох във водата и заплувах.

Но най-трудното ме очакваше занапред: не можах да се кача на кораба. Той се намираше на плитко място, така че почти изцяло се издаваше от водата, но нямаше за какво да се заловя. Дълго плувах около него и изведнъж забелязах корабното въже (чудя се как не съм го видял веднага). Краят на въжето се спущаше толкова високо над водата, че с голяма мъка успях да го уловя и да се покатеря на кораба. Подводната част на кораба беше пробита и трюмът беше пълен с вода. Корабът стоеше на твърда пясъчна плитчина, кърмата му се бе издигнала силно, а носът почти докосваше водата. По такъв начин водата не бе влязла в кърмата и нито едно от нещата, които се намираха там, не се бе измокрило. Побързах да отида там, защото преди всичко исках да узная кои неща са се похабили и кои са оцелели.

Оказа се, че целият запас от продукти бе останал съвсем сух. И понеже ме измъчваше глад, най-напред отидох в склада, натъпках джобовете си със сухари и като продължавах да оглеждам кораба, ядях вървешком, за да не губя време. Намерих една бутилка с ром и глътнах няколко големи глътки, за да подкрепя силите си за предстоящата работа.

Преди всичко имах нужда от лодка, за да пренеса на брега ония неща, които можеха да ми потрябват. Но нямаше откъде да взема лодка, а безполезно беше да желая невъзможното. Трябваше да измисля нещо друго. На кораба имаше запасни мачти. Реших да построя сал от тях и усърдно се залових за работа. След като избрах няколко по-големи греди, изхвърлих ги зад борда, като вързах предварително всяка греда с въже, за да не ги отнесат вълните. След това слязох от кораба, издърпах към себе си четири греди, вързах ги здраво в двата края, закрепих ги отгоре с две-три дъски, поставени на кръст, и ето че имах вече нещо като сал.

Тоя сал ме издържаше отлично, но за по-голям товар беше твърде лек и малък.

Трябваше отново да се кача на кораба. Там намерих триона на нашия корабен майстор и разрязах запасната мачта на три греди, които привързах към сала. Салът стана по-широк и много по-устойчив. Тая работа ми струваше огромни усилия, но желанието да се запася с всичко, необходимо за живота, ме крепеше и аз направих онова за което при обикновени обстоятелства не бих имал сили.

Сега моят сал беше широк и здрав и можеше да издържи голям товар.

Но с какво да натоваря тоя сал и какво да направя, та да не го отвлече приливът? Нямаше много време за мислене, трябваше да се побърза.

Най-напред сложих на сала всички дъски, които намерих на кораба, след това взех три сандъка, които принадлежаха на нашите моряци, счупих катанците им и изхвърлих всичко, което имаше в тях. Отбрах ония неща, които можеха да ми потрябват най-много, и напълних с тях трите сандъка. В единия сандък сложих хранителни продукти: ориз, сухари, три пити холандско сирене, пет големи къса сушено козе месо, което на кораба ни служеше като главна месна храна, и остатъците от ечемика, който носехме от Европа, за да храним кокошките на кораба; кокошките бяхме изяли отдавна, а от ечемика бе останало доста. Тоя ечемик беше размесен с пшеница; той щеше да ми свърши доста работа, но за съжаление, както се разбра по-късно, беше силно наяден от плъховете. Освен това намерих няколко сандъка с вино и около шест галона[1] оризова ракия, която принадлежеше на нашия капитан.

И тия сандъци сложих на сала при другите. Междувременно, докато товарех, започна приливът и с огорчение видях, че вълните отнесоха в морето всичките ми дрехи, които бях оставил на брега.

Сега останах само по чорапи и платнени, къси до коленете гащета, които не бях съблякъл, когато заплувах към кораба. Това ме накара да се запася не само с храна, но и с дрехи. На кораба имаше различни дрехи, но засега взех само един кат, защото много повече ме привличаха другите неща и преди всичко работните инструменти.

След дълго търсене намерих сандъка на нашия дърводелец и за мене това беше наистина скъпоценна находка, която в оня момент не бих заменил за цял кораб със злато. Поставих тоя сандък върху сала, без дори да надникна в него, защото знаех отлично какви инструменти има вътре.

Сега ми оставаше да се запася с оръжие и припаси. В каютата намерих две хубави ловджийски пушки и два пистолета, които прибрах на сала заедно с барутницата, една торбичка със сачми и две стари, ръждясали шпаги. Аз знаех, че на кораба имахме три бъчвички барут, но не знаех на кое място са те. Ала след грижливо търсене намерих и трите бъчвички. Едната беше измокрена, а двете бяха съвсем сухи и аз ги примъкнах на сала заедно с пушките и шпагите. Сега моят сал бе достатъчно натоварен и трябваше да тръгвам. Не беше лесна работа да стигна до брега със сал без платно и без кормило: достатъчно беше да подухне дори най-слаб насрещен вятър и цялото мое съоръжение щеше да се преобърне.

За щастие морето беше спокойно. Започваше приливът, който трябваше да ме откара до брега. Освен това подухна и ветрец, също попътен. И затова взех счупените лопати от корабната лодка и побързах да потегля в обратен път. Скоро успях да съзра малкия залив, към който насочих сала. С голям труд го прекарах напреки на течението и най-после влязох в залива, като опрях лопатата о дъното, защото тук беше плитко; и още щом започна отливът, моят сал с целия си товар се озова на сухия бряг.

Сега ми предстоеше да огледам околностите и да си избера удобно място за жилище, такова, където бих могъл да сложа целия си имот без страх, че ще се изгуби. Все още не знаех къде съм попаднал:

на материк или на остров. Дали тук живеят хора? Дали има хищни зверове? На половин миля или малко по-далеч от мене се виждаше един стръмен и висок хълм. Реших да се изкача на него, за да огледам околността. Взех пушката, пистолета и барутницата и тръгнах на разузнаване.

Трудно беше да се изкача на върха на хълма. Когато най-после се изкачих, видях каква горчива участ ми е била отсъдена: намирах се на остров. От всички страни наоколо се простираше море, отвъд което нийде не се виждаше земя, ако не се смятат стърчащите в далечината няколко скали и две островчета, които се намираха на девет мили на запад. Тия островчета бяха малки, много по-малки от моя.

Направих и друго откритие: растителността на острова беше дива, нийде не се виждаше нито парченце обработена земя. Значи тук наистина нямаше хора!

Нямаше сякаш и хищни зверове, поне аз не бях забелязал нито един. Затова пък имаше множество птици, все от някакви незнайни за мене породи, така че по-късно, когато ми се случеше да застрелям някоя птица, по вида й никога не можех да определя дали месото й се яде или не.

Когато слизах от хълма, застрелях една много голяма птица; тя бе кацнала на едно дърво в края на гората.

Мисля, че това бе първият изстрел, който се е чул в тия диви места. Още щом стрелях, над гората се изви облак от птици. Всяка крещеше по своему, но нито един от тия крясъци не приличаше на крясъците на познатите ми птици.

Убитата от мене птица напомняше нашия европейски ястреб както по шарките на перата, така и по формата на човката. Само ноктите й бяха много по-къси. Месото й миришеше на мърша и затова не можах да го ям.

Такива бяха откритията, които направих първия ден. След това се върнах при сала и започнах да пренасям нещата на брега. С това се занимавах през цялото останало време на деня.

Надвечер отново започнах да мисля къде и как да се наглася да нощувам.

Страх ме беше да легна направо на земята: дали няма да ме нападне някой хищен звяр? И затова, след като избрах на брега удобно място за нощуване, заградих го от всички страни със сандъците, а в заграденото място направих от дъски нещо като колиба.

Безпокоеше ме също и въпросът как ще си намирам храна, когато се свършат запасите ми: тук не виждах никакви други живи същества освен птиците и някакви две зверчета като нашите зайци, които бяха изскочили от гората, когато чуха изстрела ми.

Ала засега ме занимаваше много повече друго нещо. Аз не бях прибрал от кораба всичко, което можех да взема: там бяха останали много неща, които можеха да влязат в работа, и преди всичко корабни платна и въжета. И затова реших, ако нещо не ми попречи, да отида отново на кораба. Бях уверен, че още при първата буря вълните ще го разбият на трески. Трябваше да отложа всички други работи и да разтоваря по-бързо кораба. Не биваше да се успокоявам, докато не откарам на брега всички неща, до последното гвоздейче.

След като взех това решение, започнах да мисля дали да отида със сала, или да преплувам както първия път. Реших, че ще е по-удобно да преплувам. Само че тоя път се съблякох в колибата й останах само по долна риза, с платнени гащета и кожени пантофи на бос крак.

Както и първия път се покатерих на кораба по въжето, а след това сковах нов сал и пренесох в него множество полезни неща. Първо прибрах всичко, което намерих в килерчето на нашия майстор, а именно: две-три чувалчета с гвоздеи (големи и малки), отверка, двадесетина брадви и главно едно точило, което беше твърде полезно нещо.

След това прибрах няколко неща, които бяха останали от нашия канонир[2], три железни лоста, две бъчвички с куршуми за пушка и малко барут. После намерих на кораба цяла купчина всевъзможни дрехи, прибрах и едно корабно платно, хамак[3], няколко дюшека и възглавници. Сложих всичко това на сала и за голяма моя радост го откарах непокътнато на брега.

Когато отивах на кораба, страхувах се да не би в мое отсъствие някакви хищници да нападнат продуктите ми. За щастие не се случи такова нещо.

Докато ме нямаше, само някакво зверче бе дотичало от гората и седнало на единия от сандъците ми. Когато ме видя, то избяга малко настрана, но веднага се спря, изправи се на задните си крака и с невъзмутимо спокойствие, без всякакъв страх, ме погледна в очите, сякаш искаше да се запознае с мене.

Зверчето беше красиво и приличаше на дива котка. Прицелих се в него с пушката, но то, без да се сеща за заплашващата го опасност, дори не се помръдна от мястото си. Тогава му хвърлих късче сухар, макар че от моя страна това беше неразумно, понеже имах малко сухари и трябваше да ги пазя. Все пак зверчето ми се хареса толкова много, че аз му дадох това парче сухар. То дотича, помириса сухара, изяде го и се облиза с голямо удоволствие. Виждаше се, че чака още. Но аз не му дадох вече нищо. То поседя малко и си отиде.

След това започнах да си строя палатка. Направих я от корабното платно и от пръти, които насякох в гората. В палатката пренесох всичко, което можеше да се похаби на слънцето и дъжда, а наоколо струпах празните сандъци за в случай на нападение от хора или диви зверове.

Входа на палатката заградих отвън с голям сандък, като го поставих легнал, а отвътре препречих дъски. След това постлах на земята постелка, сложих до възглавницата два пистолета, а до леглото пушка и си легнах.

След корабокрушението това беше първата нощ, която прекарах в легло. Спал съм дълбоко до сутринта, понеже предишната нощ бях спал малко, а целия ден бях работил, без да си почина: най-напред товарих нещата от кораба на сала, а след това ги пренасях на брега.

Мисля, че никой не е имал такъв огромен склад от неща, какъвто имах аз сега. Но на мене всичко ми се виждаше малко. Корабът беше цял и докато вълните не бяха го отнесли настрана, докато там все още имаше неща, които можех да използвам, смятах за необходимо да пренеса на брега всичко, което можеше да се пренесе. И затова всеки ден през време на отлива отивах там и докарвах все нови и нови неща.

Особено успешно беше третото ми пътешествие до кораба. Прибрах всички корабни въжета и взех всички други въженца. Тоя път пренесох едно голямо парче корабно платно, което ми служеше за кърпене на платната, и бъчвичката с измокрения барут, която бях оставил по-рано на кораба. В края на краищата пренесох на брега всички корабни платна, само че трябваше да ги нарежа на парчета и така да ги превозвам на части. Впрочем не съжалявах за това:

платната съвсем не ми бяха нужни за мореплаване и цялата им ценност за мене се състоеше в плата, от който бяха ушити.

Сега вече бях прибрал от кораба абсолютно всичко, което сам човек можеше да вдигне с голи ръце. Останаха само тежките неща, с които се залових при следващото си отиване. Започнах с кабелите. Разрязах всеки кабел на толкова големи парчета, че лесно да се справя с тях, и пренесох на части три кабела. Освен това взех от кораба всички железни части, които можах да откова с помощта на брадвата. После насякох остатъците от мачтите, построих по-голям сал, натоварих всички тия тежести и тръгнах да се връщам.

Но тоя път щастието ми измени: моят сал бе толкова тежко натоварен, че ми беше много трудно да го управлявам.

Когато влязох в заливчето и се приближих вече до брега, дето бях стоварил другото си имущество, салът се преобърна и аз паднах във водата с целия си товар. Не можах да потъна, защото това стана кажи-речи до самия бряг, но почти целият ми товар се озова под водата; най-важното бе, че потъна желязото, на което държах толкова много.

Наистина, когато започна отливът, извлякох на брега всички парчета от кабела и няколко парчета желязо, но трябваше да влизам под водата за всяко парче и това ме измори много.

Пътуванията ми до кораба продължаваха всеки ден и всеки път донасях по нещо ново.

От тринайсет дни вече живеех на острова и през това време ходих единайсет пъти на кораба, като домъкнах на брега абсолютно всичко, което човек може да вдигне с двете си ръце. Не се съмнявам, че ако тихото време бе продължило повече, щях да пренеса на части и целия кораб.

Когато започнах да се готвя за дванайстото пътешествие, забелязах, че се вдига вятър. Въпреки това изчаках отлива и пак отидох на кораба. При по-раншните си посещения бях претършувал толкова основно нашата каюта, та ми се струваше, че там не може да се намери вече нищо. Но изведнъж ми се хвърли в очи едно малко шкафче с две чекмеджета:

в едното намерих три бръснача, ножици и повече от десет вилици и ножове; в другото имаше пари, една част в европейски, а друга част в бразилски сребърни и златни монети, всичко около тридесет и шест фунта стерлинги.

Като видях тия пари, усмихнах се.

— Ненужна смет — рекох, — защо ми са сега? На драго сърце бих дал сега цяла купчина злато за кой да е от тия евтини ножове. Няма къде да те дяна и затова върви на морското дъно! Дори ако те видех на пода, пак не би заслужавало да се наведа за тебе.

Но след като поразмислих малко, все пак загънах парите в парче корабно платно и ги взех със себе си.

Морето се вълнуваше през цялата нощ и на сутринта, когато надникнах от палатката, от кораба нямаше дори следа.

Сега можех изцяло да се занимая с въпроса, който ме тревожеше още първия ден: какво трябва да направя, та да не ме нападнат нито хищни зверове, нито диви хора? Какво жилище да си направя? Да си изкопая пещера или да си издигна палатка?

В края на краищата реших да направя и едното, и другото.

По това време ми стана ясно, че мястото, което избрах на брега, не струва за постройка на жилище:

то беше блатисто, ниско място, до самото море. В такива места е много вредно да се живее. При това наблизо нямаше сладка вода. Реших да намеря друго парче земя, по-удобно за жилище. Жилището ми трябваше да бъде защитено и от слънчевата жега, и от хищниците: да се намира на такова място, дето няма влага, а наблизо да има сладка вода. Освен това непременно ми се искаше от къщата да се вижда морето.

„Може случайно близо до острова да се появи кораб в морето — казах си, — а ако не виждам морето, ще пропусна тоя случай.“

Както виждате, все още не ми се искаше да се откажа от надеждата.

След дълги търсения намерих най-после подходящо място за жилище. Това беше малка равна полянка върху склона на висок хълм. От върха до самата полянка хълмът се спущаше като отвесна стена, така че нямаше опасност от нападение откъм върха. В тая стена до самата полянка имаше малка вдлъбнатина, нещо като вход на пещера, но нямаше никаква пещера. Тъкмо тук, срещу тая вдлъбнатина, на зелената поляна реших да си направя палатка.

Това място се намираше на северозападния склон на хълма, така че почти до вечерта то оставаше на сянка. А привечер го огряваше залязващото слънце.

Преди да построя палатката, взех една заострена тояга и описах голям полукръг пред самата вдлъбнатина. След това по целия полукръг забих в земята два реда здрави високи колове, заострени в горните краища. Между двете редици колове оставих малка междина и я запълних до самия връх с парчета кабели, които бях взел от кораба. Сложих ги в редица един над друг, а отвътре закрепих оградата с подпори. Оградата ми стана много хубава: през нея не можеше да се промъкне или да се прекачи нито човек, нито звяр. Тая работа изискваше много време и труд. Особено трудно беше да насека пръти в гората, да ги пренеса на мястото на постройката, да ги издялам и забия в земята.

Оградата не се прекъсваше никъде. Нямаше врата. За вход в жилището ми служеше една стълба. Опирах я до стобора винаги когато трябваше да вляза или да изляза.

Бележки

[1] Галон — английска мярка за течности, равна на 4,5 литра.

[2] Канонир — топчия, артилерист.

[3] Хамак — плетена люлка-легло.