Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 119 гласа)

Информация

Източник: Неизвестен

 

Издание:

РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.

Издателство „Отечество“ София, 1983

Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.

Роман. VІ издание

Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.

Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].

Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.

С илюстрации.

Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.

Формат: 1/16/60/90.

Печатни коли: 14.

С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия
  3. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.

Робинзон Крузо
Robinson Crusoe
АвторДаниел Дефо
Първо издание1719 г.
Великобритания
ИздателствоW. Taylor
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
Видроман
Следваща„По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“

ПреводачПетко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров
Робинзон Крузо в Общомедия

„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се Робинсън Крýзо) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.

Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]

Сюжет

Робинзон среща Петкан, илюстрация от неизвестен автор, 18 век

Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.

Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.

Прием

Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.

Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.

Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]

Продължения

Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.

Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.

Адаптации

Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.

По книгата са правени и филмови екранизации:

През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.

Бележки

  1. Заглавието е дадено според превода в българското издание на издателство „Отечество“ от 1989 г.
  2. Татяна Стойчева, „Добре дошъл, Робинзон Крузо“ – послеслов към българското издание на книгата от издателство Отечество, 1989 г.

Литература

  • Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.

Външни препратки

ДЕВЕТА ГЛАВА
Дневникът на Робинзон. Земетресението.

30 септември 1659 година. Нашият кораб, настигнат от страшна буря в открито море, претърпя крушение. Всички загинаха; а аз, нещастният Робинзон Крузо, бях изхвърлен полумъртъв на брега на тоя проклет остров, който нарекох Остров на отчаянието.

Когато настъпи нощта, качих се на едно дърво, защото се страхувах от хищни зверове. Цяла нощ съм спал дълбоко, въпреки че валеше дъжд.

1 октомври. След като се събудих сутринта, видях, че приливът бе избутал нашия кораб от плитчината и го бе докарал много по-близо до брега. Това ми вдъхна надежда, че когато вятърът утихне, ще успея да стигна до кораба и да се запася с храна и други необходими неща. Щом започна отливът, отидох на кораба. Отначало вървях по оголеното дъно на морето, а след това започнах да плувам. Целия тоя ден дъждът не преставаше, но вятърът съвсем утихна.

От 1 до 24 октомври бях зает с превозване на нещата. Плувах до кораба при настъпването на отлива и почвах да плувам обратно, когато започваше приливът. Превозвах нещата със салове. През цялото време валяха дъждове; понякога времето се проясняваше, но не за дълго: сигурно в тукашните места това е периодът на дъждовете.

25 октомври. Цяла нощ и цял ден валеше дъжд и духаше силен, буен вятър. През нощта вълните разбиха кораба на трески; на онова място, където се намираше той, стърчат някакви жалки развалини, но и те се виждат само през време на отлива. Целия тоя ден шетах около нещата: криех ги и ги загъвах, за да не се похабят от дъжда.

26 октомври. Намерих, както ми се струва, подходящо място за жилище. Ще трябва да го оградя с ограда.

От 27 до 30 октомври работих усилено: пренасях имуществото си в новото жилище, макар че почти през цялото време валеше дъжд.

31 октомври. Сутринта се лутах с пушка из острова, като се надявах да застрелям някой дивеч, а покрай това да разгледам околностите. Убих една коза. Козленцето й хукна след мене и ме придружи чак до къщи, но скоро трябваше да заколя и него — то беше толкова малко, че не можеше още да пасе трева.

1 ноември. Направих си на ново място, до самия хълм, голяма палатка.

4 ноември. Разпределих времето си, като си определих часове за лов на дивеч, за работа, за сън и за развлечение. Сутрин, ако няма дъжд, по два-три часа се лутам с пушка из острова, след това до единайсет работя, в единайсет закусвам, от дванайсет до два почивам (понеже това е най-горещото време през деня), от два пак се залавям за работа. Всички работни часове през последните два дни употребих да майсторя масата. Тогава бях още лош дърводелец. Но на какво ли не ни учи нуждата! Аз ставам истински майстор. Няма съмнение, че същото майсторство би постигнал всеки, ако се озовеше в моето положение.

13 ноември. Валеше дъжд. Земята и въздухът чувствително се освежиха и започна да се диша по-леко, но през цялото време гърмеше страшно и святкаше така, че се изплаших да не би да се възпламени моят барут. Когато бурята премина, реших да разделя целия си запас от барут на много малки части и да ги пазя на различни места, та да не се възпламени целият изведнъж.

14, 15 и 16 ноември. През всички тия дни правих сандъчета за барута; във всяко сандъче трябва да се побере от един до два фута барут. Днес разделих всичкия барут в сандъчетата и ги пъхнах в пукнатините на хълма, колкото се може по-далеч едно от друго. Вчера убих една голяма птица. Каква е — не зная. Месото й беше много вкусно.

17 ноември. Днес бях започнал да копая пещера в песъчливия хълм зад палатката, та да подредя по-удобно имуществото си. Но за тая работа са необходими три неща: кирка, лопата и количка или кошница, за да изнасям изкопаната пръст, а пък аз нямам нищо подобно. Трябваше да прекратя работата. Дълго мислих с какво да заменя тия неща или как да си ги направя. Вместо с кирка опитах се да работя с железен лост: той върши работа, само че е твърде тежък. Значи остава да си направя лопата и количка. Без лопата изобщо не може, но аз не мога да измисля как да я направя или с какво да я заменя.

18 ноември. Намерих в гората същото онова дърво (или от същата порода), което в Бразилия наричат „желязно“, защото е необикновено жилаво. С голям труд отсякох едно дърво. Брадвата ми съвсем се притъпи. Отсякох от дънера голям пън и едва го домъкнах до жилището си — толкова тежък се оказа!

Реших да си направя от него лопата. Дървото беше толкова твърдо, че тая работа ми отне твърде много време и труд. Но все пак направих лопата. Дръжката й излезе не по лоша от ония, каквито ги правят у нас в Англия, а самата лопата не беше здрава. Трябваше да я обкова с желязо, но аз нямах ламарина и затова тя не ми служи дълго време. Впрочем отначало я използвах добре за копане, макар че, както ми се струва, нито една лопата в света не е била правена по такъв особен начин, за никоя не е бил изразходван толкова труд.

Липсваше ми още количка или кошница. За кошница не смеех дори да мечтая: за да оплета, трябваха жилави пръчки, а въпреки моите търсения не намерих такива пръчки в гората. Може би щях да успея да измайсторя количка, но за нея бе необходимо колело, а аз нямах никаква представа как се правят колела. Освен това колелото трябваше да се пъхне на желязна ос, каквато също нямах. Принуден бях да се откажа от това си намерение. Вместо количка сковах от дъски малко корито, като ония, в които зидарите държат варта. С това корито изнасях изкопаната пръст.

Коритото направих по-лесно, отколкото лопатата. Но всичко заедно — коритото, лопатата и безплодните опити да направя количка — ми отне най-малко четири дни, с изключение на трите утринни часове, когато ходех с пушката на лов. Изобщо рядко се случваше ден да не изляза на лов и почти нямаше случай да не донеса някакъв дивеч.

23 ноември. Привърших работата над лопатата и коритото. Щом приготвих тия неща, залових се отново да копая пещерата. Копах целия ден, докато имах сили. Беше ми необходимо много широко помещение, което едновременно да ми служи за мазе, за склад, килер, кухня и трапезария.

10 декември. Така работих точно осемнайсет дни и смятах вече работата си за привършена, когато днес изведнъж пръстта се събори от единия край. Сигурно съм направил пещерата твърде широка. Срутването беше толкова голямо, че се изплаших; ако в това време бях в пещерата, сигурно нямаше да имам-нужда от гробар. Тая тъжна случка ми създаде много грижи: трябваше да се изнесе от пещерата всичката съборила се пръст, а главно трябваше да се подпре таванът, иначе никога нямаше да бъда сигурен, че срутването не ще се повтори.

11 декември. От днешния ден се залових за работа. На първо време забих два кола и на всеки от тях по две кръстосани дъски.

17 декември. Окончателно закрепих първите два кола и забих още няколко, също с дъски отгоре, както първите два. Сега вече не се страхувам от никакво срутване. Коловете забих в редица, така че сега те ще ми служат и като преградка в мазето. Тая работа ми отне цяла седмица. От тоя ден до 30 декември нагласявах полици в мазето, зачуквах гвоздеи по преградката и окачвах всички неща, които могат да се окачат.

20 декември. Пренесох в пещерата всички неща и ги наредих по местата им. Сега домакинството ми е в пълен ред. Направих още един стол и заковах няколко малки полички за продукти — стана нещо като бюфет. Остават ми още много малко дъски.

24 декември. Цяла нощ и цял ден валя проливен дъжд. Не съм излизал от къщи.

26 декември. Дъждът престана. Настъпи ясно време. Стана много по-прохладно.

27 декември. Застрелях две козлета: едното убих, а другото раних в крака, така че то не можа да избяга; вързах го и го доведох у дома. В къщи прегледах крака му: той беше счупен и затова го превързах с бинт.

Забележка. Излекувах това козленце: счупеният му крак зарасна и то започна да тича отлично. Но не избяга от мене: толкова дълго бях се грижил за него, че то свикна и не искаше да си отиде. Пасеше на една полянка близо до палатката ми. Когато го гледах, мина ми през ума, че би било добре да си завъдя домашни животни, та да си подготвя прехрана за онова време, когато ми се свършат припасите и барутът.

28, 29, 30 и 31 декември. Силна жега при пълно безветрие. Излизах от дома само вечер на лов. Окончателно поставих в ред цялото си домакинство.

1 януари 1660 година. Горещината не намалява и все пак днес два пъти ходих на лов: рано сутринта и вечерта. На пладне си почивах. Вечерта минах по долината във вътрешността на острова и видях много кози, но те са толкова страхливи, че не можеш да се приближиш до тях. Исках да опитам да отида на лов с куче.

2 януари. Днес взех кучето със себе си и го насъсках срещу козите, но опитът ми не успя: цялото стадо се обърна срещу кучето. Изглежда, че то разбра отлично опасността, която го заплашваше, и затова избяга надалеч и по никакъв начин не искаше да се приближи до козите.

3 януари. Реших да направя ограда, а около нея — насип, защото все още се страхувам от неочаквано нападение на врагове. Ще се опитам да направя насипа колкото може по-широк и по-здрав.

Моята ограда е вече описана на по-първите страници и затова ще пропусна всичко, което се говори за нея в дневника ми.

Заедно с това между другата работа продължавах всеки ден да се лутам из острова, като търсех дивеч, разбира се, когато времето не беше много лошо. По време на тия скитания направих множество полезни открития. Например натъкнах се на една особена порода гълъби, които си вият гнезда не по дърветата, както нашите диви гълъби, а в пукнатините на скалите, така че човек може много по-лесно да ги улови.

Веднъж извадих малки пиленца от гнездото и ги донесох в къщи, за да ги изхраня и опитомя. Много се занимавах с тях, но щом пораснаха и крилете им закрепнаха, отлетяха едно след друго. Впрочем те направиха това може би защото нямах подходяща храна за тях.

След тоя случай често вземах малки пиленца от гнездата, защото бяха много вкусни и можех да си приготвя отличен обед.

През това време постигнах големи успехи в дърводелството и започнах да работя с брадвата и рендето не по-лошо от опитен дърводелец.

Но все пак имаше такива неща, които не успях да измайсторя. Например бъчвички. Както казах вече, аз имах две-три бъчвички от кораба, които можеха да ми служат за образец, но колкото и да се мъчех, не можах да направя нищо, макар че изгубих няколко седмици за тая работа. Не можах нито да поставя дъно, нито да сглобя дъсчиците толкова плътно, че да не пропущат вода. И затова зарязах тая работа.

Много трудно ми беше без свещи. Често пъти, щом се стъмни (а стъмваше се към седем часа), бях принуден да си лягам. Често си спомнях за онова парче восък, от което заедно с Ксури правехме свещи през време на нашите скитания край бреговете на Африка, Но аз нямах восък и единственото, което можах да измисля, бе да се възползвам от маста на ония кози, които убивах на лов. И наистина си нагласих кандилце от козя мас: паничката направих собственоръчно от глина и я опекох хубавичко на слънце, а фитил направих от кълчища, които взех от старо въже. Кандилцето светеше много мъждиво, много по-лошо от восъчна свещ. При това често мигаше и гаснеше.

Веднъж, когато бях зает с всички тия работи около уредбата на моето домакинство, тършувах в склада, за да намеря нещо необходимо, и ми попадна малка торбичка с ечемик; това беше същият оня ечемик, който носехме на кораба, за да храним гъските и кокошките. Всички зърна, които бяха останали още в торбата, бяха наядени от плъхове; поне когато погледнах в торбата, стори ми се, че там има само смет. Понеже торбата ми бе необходима за барута, изнесох я на двора и я изтърсих на земята близо до пещерата.

Това беше малко преди да започнат проливните дъждове, за които споменах вече в дневника си. Отдавна забравих за тоя случай, не помнех дори на кое място бях изтърсил торбата.

Но ето мина около месец и под хълма до самата пещера видях няколко зелени стръка, току-що поникнали. Отначало мислех, че това е някаква тукашна тревичка, която по-рано не съм забелязал. Но минаха няколко дни и с учудване видях, че зелените стъбълца (те бяха десет-дванайсет, не повече) изкласиха и скоро се оказаха класове на обикновен ечемик, какъвто расте у нас в Англия. Невъзможно е да предам колко много ме развълнува това откритие. От радост разумът ми се помъти и в първия миг помислих, че е станало чудо, че ечемикът е израснал от само себе си, без семена, за да поддържа живота ми в ужасната пустиня!

Тая глупава мисъл ме покърти и заплаках от умиление. Но чудото не свърши само с това: скоро между класовете на ечемика се показаха стъбълца на друго растение, а именно ориз: познах ги лесно, защото, докато живеех в Африка, често бях виждал ориз по полетата.

Не само бях уверен, че тоя ориз и тоя ечемик са ми изпратени от самия господ бог, който се грижи за изхранването ми, но не се съмнявах и в това, че на острова са приготвени за мене още много такива класове. Претършувах всички кътчета на моя остров, надничах под всяка ботруна, под всяка могилка, но никъде не намерих нито ориз, нито ечемик.

Едва тогава най-после си спомних за торбата с ечемика, която бях изтърсил на земята близо до пещерата си. В тая торба е имало здрави зърна, от които бяха поникнали тия класове. „Чудото“ се обясняваше много просто!

Може да си представите колко грижливо събирах класовете когато узряха (това беше в края на юли). Събрах до едно всички зрънца от земята, и ги скрих на сухо и сигурно място. Реших да оставя за семе цялата реколта от първата година: надявах се след време да събера такъв запас от зърна, че той да ми стигне за семена и за хляб.

Но едва на четвъртата година можах да си позволя да отделя една част от зърната за храна, и то съвсем малко. Въпросът е там, че почти цялата ми реколта от първия посев бе изгубена: бях пресметнал неправилно времето, засял бях преди самата засуха и много семена не поникнаха. Но за това ще разкажа, когато му дойде времето.

Както казах вече, освен ечемика бяха ми поникнали двайсет-трийсет стъбла ориз. Обрах и ориза също тъй грижливо, като оставих целия пръв добив за семена. След това, когато събрах достатъчно ориз, си приготвях от него не хляб (нямаше къде да го пека), а по-скоро колачета, които заменяха хляба. Впрочем скоро след това измислих начин да пека истински хляб.

Но връщам се към дневника.

На 14 април оградата бе съвсем завършена и затрупана отвън с пръст. Запуших напълно входа, понеже реших, че за по-сигурно ще влизам и ще излизам с подвижната стълба, та отвън да не личи, че зад оградата има човешко жилище.

16 април. Привърших стълбата. Прекачвам се през стената и всеки път махвам стълбата. Сега съм ограден от всички страни. В моята крепост е доста просторно и в нея може да се влезе само през стената.

Ала на другия ден, след като запуших окончателно оградата, се случи едно събитие, което страшно ме изплаши: целият ми труд за малко не пропадна нахалост, пък и самият едва оцелях.

Ето как стана това.

Занимавах се с оградата отвъд палатката, до самия вход на пещерата, когато изведнъж от тавана на пещерата, в края, тъкмо над главата ми, се посипа пръст и предните колове, които бях поставил, за да крепят тавана, се счупиха с ужасен трясък. Изплаших се много, но не разбрах какво бе станало. Стори ми се, че таванът се бе срутил поради рохкавата почва, както бе станало и по-рано.

„Ако остана тука, вътре в оградения двор — помислих, — ще бъда затрупан от това ново срутване. Трябва да избягам оттук, за да не се събори върху мене могилата!“

Грабнах стълбата и се прекачих през стената. Но още преди да сляза на земята, стана ми ясно, че причината за срутването тоя път беше земетресение. Земята се люлееше под краката ми и за няколко минути усетих три такива силни труса, от които би се съборило и най-здравото здание. Видях как върхът на скалата край морето се откъсна и се сгромоляса с такъв грохот, какъвто не бях чувал през живота си.

Цялото море страшно се вълнуваше и пенеше:

струва ми се, че подземните трусове в морето бяха дори по-силни, отколкото на сушата.

По-рано не бях чувал за такова нещо и сега бях изумен и разтревожен. От друсането на земята добих морска болест както при люлеенето на кораба. Започнах да повръщам. Струваше ми се, че умирам.

В това време със страшен грохот се срути скалата. Съзнанието ми се върна и през ума ми мина ужасна мисъл: какво ще стане с мене, ако хълмът се срути върху палатката ми и погребе завинаги нещата и продуктите ми — всичко, без което не мога да живея тук? И сърцето ми отново замря.

След третия трус настъпи затишие. Започнах да идвам на себе си, почувствах се много по-бодър, но все пак ми липсваше смелост да се върна в жилището си. Изпаднал в дълбоко униние, аз дълго седях на земята и не знаех какво да реша, какво да предприема.

Междувременно небето се покри с облаци, потъмня като пред дъжд. Задуха ветрец, отначало слаб, почти неуловим, а след това все по-силен и по-силен и след половин час се разрази ураган. Морето се разпени, закипя и с бесен рев започна да се удря о брега. Бурята изскубваше дърветата с корените. Така продължи близо три часа. Никога не бях виждал такава яростна буря. След това бурята започна да утихва постепенно. След два часа настъпи пълна тишина и веднага заваля пороен дъжд.

Целия следващ ден, 18 април, седях в къщи, защото дъждът валеше непрестанно. Успокоих се постепенно и започнах да обмислям трезво положението си. Разсъждавах така: повече не мога да живея в пещерата, това е много опасно; щом на острова се случват земетресения, рано или късно хълмът непременно ще се срути и аз ще бъда жив погребан; значи трябва да пренеса палатката си нейде на открито място, а за да се запазя от нападенията на диваци и зверове, ще трябва отново да построя висока стена.

Следните два дни, 19 и 20, от сутринта до вечерта търсех ново място за жилище. Постепенно ми стана ясно, че за преместването ще трябва много време и че засега все пак трябва да се помиря с опасността от срутване, защото е още по-страшно да живея в неоградено място. Все пак, без да губя време, мислех да се заловя да построя ограда на новото място, та отпосле, когато тя бъде завършена, да пренеса палатката си в нея. На 21 април окончателно реших да се заловя за работа.

От 23 до 27 април. Цялата сутрин на 22 април обмислях как да осъществя плана си. Главната трудност беше в липсата на инструменти. Имах три големи брадви и множество малки (бяхме ги взели за разменна търговия), но отдавна всички се бяха нащърбили и притъпили, защото бях сякъл предимно много твърди чепати дървета. Наистина имах точило, но сам човек не можеше да се справи с това точило, защото трябваше друг да привежда камъка в движение.

Мисля, че нито един министър, когато си е блъскал главата над важен политически въпрос, не е изразходвал толкова умствени сили колкото изгубих аз, размишлявайки над голямата задача: как да въртя точилото без участие на ръцете.

В края на краищата измайсторих такова колело, което с помощта на ремък се поставяше в движение с крак и въртеше точилния камък, като оставяше свободни и двете ми ръце. С това приспособление се занимавах цяла седмица.

Забележка. Дотогава никога не бях виждал точило, което се върти с крак, пък дори и да бях виждал, не съм обръщал внимание как е направено; но отпосле се убедих, че в Англия такива точила са много разпространени, само че там точилният камък обикновено е по-малък от моя: моят беше много голям и тежък.

28 и 29 април. И днес, и вчера цял ден точих инструментите; моето приспособление за въртене на точилния камък работи отлично.

30 април. Днес забелязах, че са ми останали твърде малко сухари. Ще трябва голяма пестеливост. Преброих всички торби и реших да изяждам само по един сухар на ден. Това е печално, но няма как.