Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XXV. УМЪТ И СИЛАТА

Сега да преминем от оранжерията в ловджийския павилион.

В дъното на двора, където зад портик с йонийски колони се виждаха кучкарниците, се издигаше продълговата сграда, която сякаш протягаше ръка към другата ръка,: оранжерийния павилион, и образуваше с нея полукръг, обхващащ парадния двор.

Именно в тоя павилион, в приземния етаж, бяха затворени Портос и д’Артанян, като споделяха дългите часове на пленничеството си, еднакво омразно и на двамата.

Д’Артанян се разхождаше като тигър, с неподвижен поглед, и от време на време ръмжеше глухо, като минаваше покрай решетката на един широк прозорец, който гледаше към задния двор.

Портос седеше мълчаливо, все още под впечатлението на разкошния обяд, остатъците на който току-що бяха прибрани.

Единият сякаш не беше с ума си, а размисляше; другият наглед размисляше дълбоко, а всъщност спеше. Само че сънят му бе кошмарен, което можеше да се забележи по тежкото му прекъслечно хъркане.

— Ето денят преваля — каза д’Артанян. — Навярно е към четири часа. Скоро ще станат сто осемдесет и три часа, откак сме тук.

— Хм! — промърмори Портос вместо отговор.

— Чувате ли, вечен сънливецо? — каза д’Артанян, раздразнен, че някой може да спи денем, когато самият той

едва можеше да заспи нощем.

— Какво? — попита Портос.

— Това, което казах.

— А какво казахте?

— Казвам, че скоро ще станат сто осемдесет й три часа, откак сме тук — повтори д’Артанян.

— Сам сте виновен за това — каза Портос.

— Как? Аз ли съм виновен?

— Да, предлагах ви да си отидем.

— Като махнем едно от железата на решетката или издъним някоя врата?

— Разбира се.

— Портос, хора като нас не си отиват просто и обикновено.

— Бога ми — каза Портос, — аз бих си отишъл просто и обикновено, макар че вие презирате много тая простота и обикновеност.

Д’Артанян сви рамене.

— И после — рече той — не е достатъчно само да излезем от тая стая.

— Мили приятелю — каза Портос, — днес май че сте в малко по-добро настроение от вчера. Обяснете ми защо не е достатъчно само да излезем от тая стая?

— Защото, като нямаме оръжие, като не знаем паролата, няма да направим и петдесет крачки в двора, без да се сблъскаме с някой часовой.

— Е, какво? Ще убием часовоя и ще вземем оръжието му.

— Да, но преди да умре (швейцарците не умират лесно), той ще извика или най-малкото ще изохка, което ще привлече войниците от караулното помещение; ще ни преследват и ще ни уловят като лисици, нас, лъвовете, и ще ни хвърлят в някой подземен затвор, където дори няма да имаме утехата да виждаме това ужасно сиво небе на Рюей, което толкова прилича на тарбското небе, колкото луната на слънцето. Дявол да го вземе! Ако имахме някой човек навън, който да ни даде сведения за нравствената и физическата топография на тоя замък, за това, което Цезар наричал „нрави“ и „местности“, както са ми разказвали … Е, като си помисли човек, че в продължение на цели двайсет години, през които не знаех какво да правя, не ми хрумна нито веднъж да употребя малко от свободното си време за изучаване на Рюей!

— Какво от това? — каза Портос. — Все пак можем да си отидем.

— Мили мой, знаете ли защо майсторите сладкари не работят никога собственоръчно?

— Не — отговори Поргос, — но ще ми бъде драго да узная.

— Защото се страхуват да не би пред чираците си да препекат някои торти или да развалят някои кремове. После? — После ще станат за подигравка, а майсторите сладкари не трябва да стават никога за подигравка.

— А какво общо имат майсторите сладкари с нас?

— Това, че в нашите приключения ние не трябва да претърпяваме никога неуспех и да даваме повод за подигравки. Последния път в Англия се провалихме, бяхме разбити и това е петно за доброто ни име.

— А кой ни разби? — попита Портос.

— Мордаунт.

— Да, но ние удавихме господин Мордаунт.

— Зная го добре и това ще ни реабилитира малко в очите на потомството, ако обаче потомството се заеме с нас. Но слушайте, Портос: макар че господин Мордаунт не беше за пренебрегване, господин Мазарини ми се струва много по-силен от господин Мордаунт и ние няма да го удавим толкова лесно. Следователно да си отваряме очите на четири и да пипаме здраво, защото — прибави д’Артанян с въздишка — ние двамата струваме може би колкото осем други, но не струваме колкото ония четирима, които познавате.

— Така е — потвърди Портос, като отговори с въздишка на д’Артаняновата въздишка.

— И така, Портос, правете като мене, разхождайте се надлъж и нашир, докато получим известие от приятелите ни или ни хрумне някоя добра идея. Но не спете вечно, както правите: нищо не затъпява ума така, както сънят. Колкото за това, което ни чака, то може би не е тъй

лошо, както мислехме в началото. Не вярвам, че господин Мазарини смята да ни отсече главите, защото не могат да ни отсекат главите без процес, а процесът ще вдигне

шум, шумът ще привлече нашите приятели и тогава те

ще спрат плановете на господин Мазарини.

— Колко добре разсъждавате! — каза Портос с възхищение.

— Да, не лошо — отговори д’Артанян. — И после, знаете, ако не ни дадат под съд, ако не ни отсекат главите, трябва да ни пазят тук или да ни преместят на друго място.

— Да, непременно трябва — рече Портос.

— В такъв случай невъзможно е тая опитна хрътка Арамис и тоя умен благородник Атос да не открият убежището ни; тогава, бога ми, ще бъде време да действуваме.

— Да, още повече, че тук не е съвсем лошо; с изключение на едно нещо обаче.

— Какво?

— Забелязахте ли, д’Артанян, че три дни подред ни дават овнешко печено?

— Не, но ако това се случи четвърти път, ще се оплача; бъдете спокоен.

— А понякога ми е жал, че не съм си у дома; доста отдавна не съм виждал замъците си.

— Ех, забравете ги временно; после ще ги намерим, само ако господин Мазарини не заповяда да ги сринат.

— Мислите ли, че е способен на тая тирания? — разтревожено попита Портос.

— Не, такива неща можеше да прави само предишният кардинал. Сегашният е много малодушен, за да се реши на такова нещо.

— Вие ме успокоявате, д’Артанян.

— В такъв случай помъчете се да изглеждате весел като мене; да се шегуваме с пазачите; да заинтересуваме войниците, щом не можем да ги подкупим; ласкайте ги повече, Портос, когато се приближат до решетките ни. Досега вие им показвахте само юмрука си и колкото по-внушителен е той, Портос, толкова по-малко е привлекателен за тях. Ах, всичко бих дал, за да имам само петстотин луидора!

— И аз бих дал сто пистола — каза Портос, като не желаеше да остане назад от д’Артанян по щедрост.

Точно на това място в разговора влезе Коменж, предшествуван от един сержант и двама души, които носеха вечерята в една кошница, пълна със съдове и чинии.