Александър Дюма
Двадесет години по-късно (26)

XXVI. Д’АРТАНЯН ПРИСТИГА НАВРЕМЕ

Д’Артанян получи в Блоа сумата, която Мазарини се реши да му даде за бъдещи услуги, като желаеше да го види по-скоро край себе си.

Обикновен конник изминаваше разстоянието от Блоа до Париж за четири дни. Д’Артанян пристигна на третия ден към четири часа следобед на бариерата Сен Дени. Едно време за това му бяха необходими само два дни. Ние видяхме, че Атос, тръгнал три часа след него, пристигна в Париж двадесет и четири часа по-рано.

Планше беше отвикнал от тия ускорени разходки; д’Артанян го укори за изнежеността му.

— Е, господине, четиридесет левги за три дни! — отвърна Планше. — Според мене това е много хубаво за продавач на захаросани бадеми.

— Наистина ли си станал търговец, Планше, и сериозно ли мислиш сега, когато пак се намерихме, да живуркаш в дюкянчето си?

— Хм, само вие сте създаден за деен живот! — възрази Планше. — Вижте господин Атос: кой би казал, че това е същият смел търсач на приключения, когото познавахме едно време? Сега той живее като истински благородник фермер, като истински селски владетел. И наистина, господине, няма нищо по-завидно от спокоен живот.

— Лицемер! — извика д’Артанян. — Вижда се, че се приближаваш към Париж, а там те чакат въже и бесилка!

И наистина тъкмо при тия думи двамата пътници стигнаха пред бариерата. Планше нахлупи шапка, като се сети, че ще минава по улици, където почти го познават, а д’Артанян засука мустак, като си спомни за Портос, който го чакаше на улица Тиктон. Той мислеше как ще го накара да забрави имението си Брасьо и омировските кухни на Пиерфон.

От ъгъла на улица Монмартър той забеляза на един от прозорците на странноприемницата „Козичка“ Портос с великолепна небесносиня дреха, цялата бродирана със сребро. Портос щеше да си разчекне устата от прозяване и минувачите гледаха с известно почтително учудване този тъй хубав и тъй богат благородник, който изглеждаше толкова отегчен от богатството и величието си.

Щом д’Артанян и Планше се показаха на ъгъла.

Портос също ги позна.

— А, д’Артанян! — извика той. — Слава богу, дойдохте най-после!

— Добър ден, мили приятелю! — отговори д’Артанян.

Много скоро около конете, уловени вече за юздите от слугите на странноприемницата, и около конниците, които разговаряха с вирнати глави, се натрупаха зЯпачи; но едно изскрътцване на д’Артанян и дветри заканителни движения на Планше. добре разбрани от присъствуващите, разпръснаха тълпата, която започваше да става толкова по-гъста, колкото по-малко разбираше защо се е събрала.

Портос беше слязъл вече на прага.

— Ах, мили ми приятелю — каза той, — колко зле са тук конете ми!

— Наистина — отвърна д’Артанян, — съжалявам от все сърце за тия благородни животни.

— А и аз самият не бях по-добре — продължи Портос — и ако не беше съдържателката — прибави той, като се поклащаше самодоволно на краката си, — която е много любезна и разбира от шеги, щях да потърся друго жилище.

Хубавата Мадлен, приближила се през време на тоя разговор, отстъпи крачка назад и побледня като смърт, щом чу думите на Портос — тя мислеше, че ще се повтори сцената с швейцареца. Но за най-голямо нейно учудване, на д’Артанян не му трепна дори окото и вместо да се разсърди, той се засмя и каза на Портос:

— Да, разбирам, мили приятелю, въздухът на улицата в тоя квартал е като в Пиерфонската долина; но бъдете спокоен, ще ви дам възможност да дишате по-добър.

— Кога?

— Ей богу, скоро, надявам се.

— А, толкова по-добре!

Това възклицание на Портос беше последвано от слабо и дълбоко изохкване, което идваше от ъгъла при вратата. Тогава току-що слезлият от коня д’Артанян видя да се очертава на стената огромният корем на Мускетон, от огорчената уста на когото бяха излетели глухите жалби.

— И вие ли, нещастни ми господин Мустон, сте попаднали в тая жалка странноприемница? — попита д’Артанян с присмехулен тон, който можеше да се вземе н за съчувствие, и за подигравка.

— Той намира, че кухнята е отвратителна — отговори Портос.

— Е, добре — каза д’Артанян, — тогава защо не готви сам както в Шантин?

— О, господине, тук няма блатата на господин принца, за да ловя хубавите шарани, нито горите на негово височество, за да ловя с примки младите яребици. Колкото до избата, разгледах я внимателно и право да си кажа, видя ми се доста бедничка.

— Господин Мустон — каза д’Артанян, — наистина бих ви съжалил, ако не бях зает с друга, много по-неотложна работа.

Той отведе Портос настрана и му каза:

— Мили ми дьо Валоп, много се радвам, че сте напълно облечен, защото ще ви заведа веднага при кардинала.

— Хайде де! Наистина ли? — попита Портос, като облещи очи.

— Да, приятелю мой.

— Ще ме представите?

— Плаши ли ви това?

— Не, но ме вълнува.

— О, бъдете спокоен! Това не е предишният кардинал. Тоя няма да ви смаже с величието си.

— Все едно; вие разбирате, д’Артанян, дворът!

— Е, приятелю мой, сега вече няма двор.

— Кралицата!

— За малко щях да кажа: вече няма кралица. Кралицата? Успокойте се, ние няма да я видим.

— И вие казахте, че ще отидем веднага в Пале Роял?

— Веднага. Но за да не закъснеем, ще ви помоля Да ми дадете един от вашите коне.

— Моля; и четирите са на ваше разположение.

— О, засега имам нужда само от един.

— Ще вземем ли слугите със себе си?

— Да, вземете Мускетон, това няма да попречи.

Колкото до Планше, той си има причини да не се явява в двора.

— А защо?

— Хм! Той не е добре с негово високопреосвещенство.

— Мустон — каза Портос, — оседлайте Вюлкен и Баяр.

— А аз да взема ли Рюсто, господине?

— Не, вземете параден кон, вземете Фебюс или Сюпери: ние отиваме церемониално.

— А — каза Мускетон, като въздъхна с облекчение, — значи става дума само за посещение?

— Е, боже мой, да, Мустон, нищо друго. Само, за всеки случай, сложете пистолетите в кобурите; моите са на седлото ми, заредени.

Мускетон въздъхна: той не разбираше много тия церемониални посещения, които се правят с пълно въоръжение.

— Наистина — каза Портос, като гледаше благосклонно стария си слуга, който се отдалечаваше, — имате право, д’Артанян, Мустон е достатъчен — той има представителна външност.

Д’Артанян се усмихна.

— А вие няма ли да се преоблечете? — попита Портос.

— Не, не, ще остана така, както съм си.

— Но вие сте потънали в пот и прах, ботушите ви са съвсем изкаляни.

— Тия белези от пътуването ще докажат на кардинала колко съм бързал да бъда на негово разположение.

В тая минута Мускетон се завърна с трите оседлани коня. Д’Артанян скочи на седлото, като че ли беше почивал цяла седмица.

— Ей! — каза той на Планше. — Дългата ми шпага …

— А аз взех придворната — рече Портос, като показа една къса парадна шпага с позлатена дръжка.

— Вземете рапирата си, приятелю мой.

— А защо?

— Не зная, но все пак вземете я, повярвайте ми.

— Рапирата ми, Мустон! — каза Портос.

— Но това е стягане за война, господине! — извика Мускетон. — Значи отиваме в поход? Тогава кажете ми го веднага, ще взема необходимите предпазни мерки.

— Вие сам нзаете, Мустон — се обади д’Артанян, — че с нас е Винаги от полза да се вземат предпазни мерки. Или ви е къса паметта, или сте забравили, че нямаме навик да прекарваме нощите си в балове и серенади.

— Уви, това е вярно! — рече Мускетон, като се въоръжи от главата до краката. — Но бях забравил.

Те препуснаха доста бързо и пристигнаха в кардиналския дворец към седем часа и четвърт. По улиците имаше много хора по случай Петдесетница, всички гледаха с учудване тия конници, единият тъй чист, като че ли излизаше от гардероб, а другият тъй изпрашен, сякаш пристигаше от бойно поле.

И Мускетон привличаше погледите на зяпачите, но тъй като романът „Дон Кихот“ беше тогава много на мода, някои казваха, че тойа е Санчо, изгубил господаря си, но в замяна на него намерил други двама.

Като влезе в чакалнята, д’Артанян се намери сред познати. Те бяха мускетари от ротата му, които стояха на караул. Той повика портиера и му показа писмото на кардинала, в което му се заповядваше да се върне, без да губи нито секунда. Портиерът се поклони и влезе при негово високопреосвещенство.

Д’Артанян се обърна към Портос и му се стори, че той трепере. Той се усмихна, наведе се към ухото му и каза:

— По-смело, любезни ми приятелю, не се плашете! Повярвайте ми, орелът е затворил отдавна очи и ние имаме вече работа с прост лешояд. Дръжте се изправено, както на бастиона Сен Жерве, и не се кланяйте много ниско на тоя италианец, иначе ще си състави лошо мнение за вас.

— Добре, добре — отговори Портос. Портиерът се върна.

— Заповядайте, господа — каза той. — Негово високопреосвещенство ви чака.

Наистина Мазарини седеше в кабинета си и беше зает със задраскването на колкото се може повече имена в един списък на лица, които получават пенсии и бенефиции1. Той забеляза, че д’Артанян и Портос влязоха, и макар че погледът му светна от радост, когато ги видя престори се на изненадан.

——

1 Бенефиции — доходни места. Б. пр.

 

— А, вие ли сте, господин лейтенант? — каза той. — Хубаво направихте, че побързахте. Добре дошли.

— Благодаря, ваше високопреосвещенство. На вашите услуги съм, така както и господин дю Валеж, един от старите ми приятели, който криеше благородството си под името Портос.

Портос се поклони на кардинала.

— Великолепен кавалер — каза Мазарини. Портос си обърна главата надясно и наляво и с достойнство размърда раменете си.

— Най-добрата шпага в кралството, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — това го знаят много хора, но не го казват, защото не могат да го кажат.

Портос се поклони на д’Артанян.

Мазарини обичаше почти толкова снажните войници, колкото Фридрих Пруски ги обикна по-късно. Той загледа с възхищение яките ръце, широките рамене и твърдия поглед на Портос. Струваше му се, че вижда пред себе си в плът и кръв спасението на своето министерство и на кралството. Това му напомни, че по-преди съюзът на мускетарите се състоеше от четирима души.

— А другите ви двама приятели? — попита Мазарини. Портос отвори уста, като мислеше, че сега е време и той да каже нещо. Но д’Артанян му смигна.

— Другите ни приятели са възпрепятствувани сега — каза той — Те ще се присъединят към нас по-късно.

Мазарини се покашля леко.

— А господинът е по-свободен от тях и е съгласен да постъпи отново на служба, нали? — попита той.

— Да, ваше високопреосвещенство, и то от чиста преданост, защото господин дьо Брасьо е богат.

— Богат? — повтори Мазарини. Това беше единствената дума, която винаги имаше привилегията да му вдъхва голямо уважение.

——

Бенефиции — доходни места. — Б. пр.

 

— Петдесет хиляди ливри доход — каза Портос. Това бяха първите му думи.

— От чиста преданост? — продължи Мазарини с тънката си усмивка. — От чиста преданост значи?

— Ваше високопреосвещенство като че ли не вярва много на тая дума, а? — попита д’Артанян.

— А вие, господин гасконецо? — възрази Мазарини, като се облакъти на масата и опря брадичката си на ръцете.

— Аз ли? — каза д’Артанян. — Аз вярвам на предаността, както на името, дадено при кръщението, което, естествено, трябва да се последва от името на владение. Разбира се, човек е по природа повече или по-малко предан; но винаги в края на една преданост трябва да има нещо.

— А вашият приятел например какво би желал да има в края на своята преданост?

— Е добре, ваше високопреосвещенство, моят приятел има три великолепни имения: дю Валон в Корбей, дьо Брасьо в Соасоне и дьо Пйерфон във Валоа. И тъй. ваше високопреосвещенство, той би желал едно от тия три имения да стане баронство.

— Само това ли! — каза Мазарини, очите на когото светнаха от радост, когато видя, че може да награди предаността на Портос, без да развързва кесията. — Само това ли? Е, то може да се нареди!

— Аз ще бъда барон! — извика Портос, като направи крачка напред.

— Аз ви казвах — подзе д’Артанян, като го спря с ръка — и негово високопреосвещенство го потвърждава.

— А вие, господин д’Артанян, какво желаете?

— Ваше високопреосвещенство, сега през септември ще се навършат двадесет години, откак господин кардиналът дьо Ришельо ме направи лейтенант.

— Да, и вие бихте искали кардинал Мазарини да ви направи капитан.

Д’Артанян се поклони.

— Е, добре, всичко това не е невъзможно. Ще видим, господа, ще видим. Сега, господин дю Валон, каква служба предпочитате? В града или извън града? Портос отвори уста да отговори.

— Ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — господин дю Валон е като мене, той обича необикновената служба, тоест предприятия, смятани за безумни и невъзможни.

Тая гасконщина допадна на Мазарини. Той се замисли.

— А аз, признавам си, ви повиках, за да ви дам заседнал пост. Някои неща ме безпокоят. Е, какво е това. — каза Мазарини.

В чакалнята се чу силен шум и почти в същото време вратата на кабинета се отвори; в стаята се втурна един човек, покрит с прах, като викаше:

— Господин кардинала! Де е господин кардиналът? Мазарини помисли, че искат да го убият, и се отдръпна назад заедно с креслото си. Д Артанян и Портос застанаха между новодошлия и кардинала.

— Е, господине, какво има, та влизате тук като в кръчма? — попита Мазарини.

— Две думи, ваше високопреосвещенство — каза офицерът, към когото се отнасяше тоя укор. — Бих искал да ви говоря веднага и насаме. Аз съм господин дьо Поан, караулен офицер, на служба във Венсенската кула.

По бледното и разстроено лице на офицера Мазарини разбра, че той носи важно известие, и даде знак на д’Артанян и Портос да направят място на пратеника.

Те се оттеглиха в ъгъла на кабинета.

— Говорете, господине, говорете по-скоро! — каза Мазарини. — Какво има?

— Ваше високопреосвещенство, господин дьо Бофор току-що избяга от замъка Венсен.

Мазарини извика, побледня по-силно от офицера, който му донесе тая новина, и се отпусна почти съсипан в креслото си.

— Избягал! — повтори той. — Господин дьо Бофор избягал!

— Ваше високопреосвещенство, аз бях горе на терасата и го видях как бяга.

— И вие не стреляхте по него?

— Куршумът не можеше да го стигне.

— Но какво правеше господин дьо Шавини?

— Той отсъствуваше.

— А Ла Раме?

— Намериха го вързан в стаята на затворника, с желязна круша в устата и нож край него.

— А тоя човек, който му беше помощник?

— Бил съучастник на херцога и избягал с него. Мазарини изпъшка.

— Ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, като направи крачка към кардинала.

— Какво? — попита Мазарини.

— Струва ми се, че ваше високопреосвещенство губи ценно време.

— Как така?

— Ако ваше високопреосвещенство заповяда затворникът да бъде преследван, може би още ще го настигнат. Франция е голяма и най-близката граница е на шестдесет левги.

— А кой ще го преследва? — извика Мазарини.

— Аз, да му се не види!

— И вие ще го заловите?

— Защо не?

— Вие ще задържите херцог дьо Бофор, въоръжен, заобиколен от съучастници?

— Ако ваше високопреосвещенство ми заповяда да уловя дявола, ще го хвана за рогата и ще му го доведа.

— И аз също — прибави Портос.

— И вие също? — каза Мазарини. като гледаше учудено тия двама мъже. — Но херцогът няма да се предаде без отчаяна съпротива.

— Е добре, тогава ще се бием! — отвърна д’Артанян и очите му пламнаха. — Отдавна не сме се били, нали, Портос?

— Ще се бием! — извика Портос.

— И вие се надявате да го настигнете?

— Да, ако конете ни са по-добри от неговите.

— Тогава вземете всички часови, които намерите тук, и препускайте.

— Вие давате заповед ли, ваше високопреосвещенство?

— Дори писмена, с моя подпис — каза Мазарини, като взе един лист и написа няколко реда.

— Прибавете, ваше високопреосвещенство, че можем да вземаме всички коне, които срещнем по пътя.

— Да, да — рече Мазарини, — в служба на краля! Взимайте и препускайте!

— Добре, ваше високопреосвещенство.

— Господин дю Валон — каза кардиналът, — вашето баронство е на седлото зад херцог дьо Бофор; остава само да го уловите. А пък на вас, мили ми господин д’Артанян, не обещавам нищо, но ако вие го доведете, жив или мъртъв, можете да искате от мене всичко, което желаете.

— На коне, Портос! — извика д’Артанян и улови ръката на приятеля си.

— Готов съм — отговори Портос с непоколебимото си хладнокръвие.

Те слязоха по парадната стълба, като вземаха със себе си всички срещнати по пътя войници и викаха; „На коне! На коне!“

Събраха се десетина души.

Д’Артанян и Портос скочиха, единият на Вюлкен, другият на Баяр. Мускетон яхна Фебюс.

— След мене! — извика д’Артанян.

— Напред! — прибави Портос. И те забиха шпорите в слабините на чистокръвните си коне, които се понесоха като вихър по улица Свети Оноре.

— Е, господин барон — каза д’Артанян, — бях ви обещал упражнение и както виждате, изпълних обещанието си.

— Да, капитане — отговори Портос.

Те се обърнаха. Мускетон, изпотен повече от коня си, се държеше на почтително разстояние. След него галопираха десетте войници.

Смаяни, гражданите излизаха по праговете на вратите си, а уплашените кучета летяха след конниците и лаеха.

При ъгъла на гробищата Сен Жан д’Артанян събори някакъв човек; но това беше много дребно събитие, за Да спре тъй бързащи хора. Галопиращият отряд продължи Да се носи напред така устремно, сякаш конете имаха крила.

Уви! На тоя свят няма дребни събития и ние ще видим, че това едва не свали монархията.