Александър Дюма
Двадесет години по-късно (17)

XVII. ДИПЛОМАЦИЯТА НА АТОС

Д’Артанян си легна не толкова за да спи, колкото за да бъде сам и да поразмисли за всичко видяно и чуто през тая вечер.

Тъй като беше добър по природа и още от самото начало бе почувствувал инстинктивна привързаност към Атос, превърнала се по-късно в искрено приятелство, той остана във възторг, когато намери човек с блестящ ум и в разцвета на силите, а не, както очакваше, затъпял пияница, който спи върху някое бунище. Той призна с готовност превъзходството на Атос над себе си и вместо завист и разочарование, които биха опечалили едно не великодушно сърце, той почувствува само искрена, чиста радост, а с това и най-светли надежди.

Стори му се обаче, че Атос не е напълно откровен и ясен. Кой е тоя младеж, осиновен от него, както казваше, и който толкова много му приличаше? Какво означава това връщане към светския живот и тая прекалена въздържаност, която забеляза на трапезата? Още едно, незначително наглед обстоятелство, отсъствието на Гримо, с когото по-преди Атос не можеше да се раздели и дори името на когото не беше произнесено, въпреки че имаше достатъчно поводи — всички тия неща безпокояха д’Артанян. Значи той не се ползуваше вече с доверието на своь приятел, или Атос е прикован към някаква невидима верига, или пък е предупреден за посещението на стария приятел.

Той си спомни неволно за Рошфор и за това, което чу от него в черквата Нотър Дам. Нима Рошфор го е изпреварил у Атос?

Д’Артанян нямаше време за дълги проучвания. Ето защо реши още на другия ден да пристъпи към обяснение. Ограничеността на богатството, скривана с такава ловкост от Атос, показваше желанието му да блесне и издаваше дремещото му честолюбие, което може лесно да се събуди. Силата на ума и яснотата на идеите правеха Атос по-възприемчив от другите. Той ще участвува в плановете на министъра още по-разпалено, тъй като природната му жажда за дейност ще се удвои от нуждата.

Тия мисли не позволяваха на д’Артанян да заспи въпреки умората му. Той обмисляше плана за нападение и макар да знаеше, че Атос е силен противник, реши да открие настъпателните действия на следния ден след закуската.

Но той си каза също, от друга страна, че на такава нова почва трябва да пристъпва предпазливо, трябва да изучи в продължение на няколко дни познатите на Атос, да проследи новите му навици и да си даде сметка за тях, да се опита да извлече от наивния момък, било като фехтуза с него, било на лов, междинните сведения, които му липсваХа. за да съчетае някогашния Атос със сегашния Атос. А това навярно няма да бъде мъчно, защото учителят трябва Да се е отразил в сърцето и ума на ученика си. Но самият Д’Артанян беше крайно проницателен и разбра веднага колко много ще загуби в случай на непредпазливост или неловкост, ако опитното око на Атос забележи маневрите му.

Най-после, трябва да го кажем, че д’Артанян, готов да прибегне до хитрост срещу лукавството на Арамис и суетността на Портос, се срамуваше да лицемери с Атос, човек откровен и честен. Струваше му се, че Арамис и Портос щяха да го уважават повече, ако го признаят за по-голям майстор в дипломацията, докато Атос, напротив, щеше д го уважава по-малко.

— Ах, защо не е тук Гримо, мълчаливият Гримо? — казваше д’Артанян. — Щях да разбера много неща от мълчанието му. Гримо мълчеше така красноречиво!

Между това всички шумове в къщата утихнаха постепенно; д’Артанян чу как затвориха вратите и капаците на прозорците; после на свой ред замлъкнаха кучетата, след като известно време лаяха в отговор на кучетата в селото; най-после заспа и един славей, загубен в гъстака от дърветата, след като известно време бе изливал в нощния мрак мелодичните си песни. В целия замък само над стаята на д’Артанян се чуваше монотонният шумна равномерни стъпки; навярно там беше стаята на Атос.

„Той се разхожда и размисля — помисли си д’Артанян. Но за какво? Точно това е невъзможно да се узнае. Всичко друго може да се отгатне, но:не и това.“

Най-после Атос си легна, както изглежда, защото угихна и тоя последен шум.

Тишината и умората победиха задружно д’Артанян; т затвори очи и почти веднага потъна в сън.

Д’Артанян не обичаше да спи много. Едва зората позлати завесите, той скочи от кревата и отвори прозорците. През щорите му се стори, че някой ходи из двора, като се мъчи да не вдига шум. Верен на навика си да не оставя нищо без внимание, д’Артанян погледна предпазливо и позна червената дреха и тъмнокестенявата коса на Раул.

Младежът — тъй като наистина беше той — отвори вратата на конюшнята, изведе дорестия кон. който беше я дил предния ден, оседла го и го заюзди с бързината и ловкостта на най-опитен коняр, след това поведе добичето по дясната алея на зеленчуковата градина, отвори една странична вратичка, пред която имаше пътека, изкара коня навън, затвори вратичката след себе си и д’Артанян видя над стената как той полетя като стрела, навеждайки се под увисналите цъфтящи клони на кленовете и акациите.

Още вчера д’Артанян беше забелязал, че тая пътека води към Блоа.

— Охо — каза гасконецът, — тоя юнак вече върши лудории и май не споделя никак омразата на Атос към прекрасния пол: той не отива на лов, защото е без оръжие и без кучета, не изпълнява поръчка, защото се крие. От кого се крие? … От мене ли или от баща си? … Защото съм сигурен, че графът му е баща … Дявол да го вземе! Колкото за това, ще го узная, защото направо ще запитам Атос. Денят настъпваше; всички звуци, които снощи д’Артанян бе чул да замират постепенно, започнаха да се пробуждат един след друг: запяха птичките, залаяха кучетата, заблеЯха овците; дори вързаните ладии по Лоара сякаш оживяха, като се отделиха от брега и заплаваха по течението на водата. Д’Артанян остана край прозореца, за да не буди никого; после когато чу, че вратите и прозорците на замъка се отварят, той приглади още веднъж косата си, засука мустаците, изчисти по навик с ръкав краищата на шапката си и слезе’ долу. След последното стъпало на външната стълба той забеляза Атос, наведен, като че търси загубена монета в пясъка.

— Е, добро утро, мили домакине! — каза д’Артанян.

— Добро утро, мили приятелю. Добре ли спахте?

— Отлично, Атос; снощната вечеря, креватът, целият ви прием, всичко е отлично. Но какво гледате там тъй внимателно? Да не би случайно да сте станали любител на лалета?

— Дори и така да е, мили ми приятелю, не би трябвало Да ми се подигравате. На село вкусовете се променят много и човек сам не забелязва как започва да обича всички тия хубави неща, които божият поглед изкарва изпод земята и които толкова много се презират в градовете. Аз гледах просто ирисите, които бях сложил край тоя басейн и които са смачкани тая сутрин. Тия градинари са най-небрежните хора на света. Идвали са за вода и не са забелязали, че конят стъпва по лехата.

Д’Артанян се усмихна.

— Така ли мислите? — попита той.

И той поведе приятеля си по алеята, където имаше много следи, подобни на тия, които бяха смачкали ирисите.

— Ето същите следи, струва ми се, погледнете, Атос! — каза той равнодушно.

— Наистина, и съвсем пресни!

— Съвсем пресни — повтори д’Артанян.

— Кой е излязъл оттук тая сутрин? — разтревожено се запита Атос. — Дали не е избягал някой кон от конюшнята?

— Не може да бъде — каза д’Артанян, — защото следите са съвсем еднакви и много правилни.

— Де е Раул? — извика Атос. — И защо не го видях досега?

— Шт! — рече д’Артанян, като сложи усмихнато пръста си на устата.

— Какво е станало? — попита Атос.

Д’Артанян му разказа всичко, което беше видял, като следеше лицето на домакина.

— А, сега разбирам всичко — рече Атос и леко сви рамене. — Клетото момче е отишло в Блоа.

— Защо?

— Е, боже мой! За да види как е малката Ла Валиер Спомняте ли си, това дете, което вчера си навехна крака.

— Мислите ли? — запита д’Артанян недоверчиво.

— Не само мисля, но съм уверен в това — отговорИ Атос. — Нима не забелязахте, че Раул е влюбен?

— Хайде де! В кого? В това седемгодишно дете?

— Мили мой, във възрастта на Раул сърцето е тъй пияно, че е необходимо да се излее на нещо, мечта или действителност. Е добре, неговата любов е половина от едното: половина от другото.

— Вие се шегувате! Как, това момиченце?

— Нима не видяхте? То е най-хубавото същество на света: сребристоруса коса и сини очи, още отсега живи и неуморни едновременно.

— А какво казвате за тая любов?

— Нищо не казвам, смея се и се подигравам на Раул, но тия първи нужди на сърцето са тъй властни, тия влияния на любовната меланхолия у младите хора са така сладки и тъй горчиви едновременно, че често носят всички признаци на страстта. Спомням си, че когато бях на Рауловата възраст, се влюбих в една гръцка статуя, подарена на баща ми от добрия крал Анри IV, и че едва ли не полудях от скръб, когато ми казаха, че историята на Пигмалион1 е просто басня.

— Това е от безделие. Вие не се занимавате достатъчно с Раул и той сам си търси занимания.

— Точно така е. Ето защо мисля да го отдалеча оттук.

— И добре ще направите.

— Без съмнение. Но това ще разбие сърцето му и той ще страда като от истинска любов. От три-четири години — а тогава той сам беше дете — той свикна да кичи тоя малък идол и да се възхищава от него, а ще свърши с това, че един ден ще започне да го обожава, ако остане тук. Всеки ден тия деца мечтаят заедно и приказват за хиляди сериозни неща като истински влюбени на двадесет години. С една дума. родителите на малката Ла Валиер се усмихваха дълго време на това, а сега, изглежда, започват да се мръщят.

— Детинщина! Но Раул има нужда от разсейване. Отдалечете го по-скоро оттук или, дявол да го вземе, никога няма да направите от него мъж.

— Мисля да го изпратя в Париж.

— А! — рече д’Артанян.

И помисли, че е дошла минутата за неприятелските действия.

— Ако искате — прибави той, — ние можем да устроим бъдещето на тоя младеж.

— А! — на свой ред рече Атос.

— Дори искам да се посъветвам с вас за едно нещо, което ми хрумна.

— Говорете.

— Как мислите, не е ли време да постъпим отново на служба?

— Но нима вие не сте постоянно на служба, д’Артанян?

— Ще се изразя по-точно: на действителна служба. Някогашният ни живот не ви ли съблазнява вече? И ако ви очакваха действителни облаги, не бихте ли се съгласили

——

1 Пигмалион — прочут гръцки скулптор, който изваял прекрасна Жена — Галатея, и я оживил с любовта си. — Б. пр.

 

да възобновите с мене и с нашия приятел Портос подвизите на младостта ни?

— Значи вие ми правите предложение? — попита Атос.

— Направо и откровено.

— Да се заловим пак за оръжието?

— Да.

— За кого и срещу кого? — внезапно запита Атос, като впери в гасконеца ясния си и доброжелателен поглед.

— Ах, дявол да го вземе! Колко сте нетърпелив!

— Преди всичко съм точен. Слушайте, д’Артанян. Такъв човек като мене може да бъде полезен само на едно лице или по-скоро на една кауза: каузата на краля.

— Точно така — каза мускетарят.

— Да, но да се разберем — сериозно продължи Атос. — Ако под кауза на краля вие подразбирате каузата на господин дьо Мазарини, ние няма да се разберем.

— Аз не казвам това — отговори гасконецът смутено.

— Слушайте, д’Артанян, нека престанем да се надхитряме един други. Вашето колебание, вашите извъртания ми казват от чия страна идвате. Наистина онзи, който е прегърнал тая кауза, не смее да признае всичко това и вербува за нея шепнешката, със смутен глас.

— О, мили ми Атос!

— Е, вие знаете добре, че говоря не за вас, който сте бисер на храбрите, смелите хора, говоря ви за тоя долен италиански интригант, за тоя педант, който се опитва да си сложи на главата корона, открадната изпод възглавница, за тая чучула, която нарича партията си партия на краля и която се осмелява да вкарва в затвора принцове по кръв. като не смее да ги убива, както правеше нашият кардинал, великият кардинал; един лихвар, който изрязва покрая златните си екю и все пак крие изрязаните монети от страх да не ги загуби в играта на следния ден, макар и да играе нечестно — най-после един нехранимайко, който, както разправят, се отнася грубо с кралицата; впрочем толкова по-зле за нея! След три месеца тоя нехранимайко ще предизвика гражданска война, за да запази доходите си. Такъв господар ли ми предлагате, д’Артанян? Много благодаря!

— Вие сте станал по-енергичен от преди, да ме прости господ! — каза д’Артанян. — Годините са разпалили вашата кръв, вместо да я изстудят. Кой ви казва, че той е мой господар и че искам да ви го наложа?

„Дявол да го вземе! — си каза гасконецът. — Да не издаваме тайните си на тъй враждебно настроен човек.“

— Но тогава, мили приятелю, какво означават тия предложения? — попита Атос.

— Е, боже мой, нищо по-просто! Вие живеете в имението си и както изглежда, сте щастлив в позлатената си умереност. Портос има петдесет-шестдесет хиляди ливри доход. Арамис има винаги петнадесет херцогини, които се карат за прелата, както се караха за мускетаря; той е още галено дете на съдбата. А какво правя аз на тоя свят? От двадесет години нося ризницата и райтузите, прикован за тоя незавиден чин. без да напредвам, без да отстъпвам, без да живея. Мъртъв с една дума! Е, и когато се представя възможност да възкръсна малко, вие всички ми казвате: „Той е чучула! Той е нехранимайко! Педант! Лош господар!“ Е, дявол да го вземе, аз съм съгласен с вас, но намерете ми друг. по-добър или дайте ми приходи.

Атос помисли няколко секунди и през тия няколко секунди разбра хитрината на д’Артанян, който в началото се беше много увлякъл и сега скъсваше с всичко, за да скрие играта си. Той видя ясно, че направените предложения бяха действителни и щяха да бъдат разяснени докрай, ако беше изказал желание да ги изслуша.

„Добре — помисли си той, — значи д’Артанян е мазаринист“.

От тая минута той стана крайно предпазлив.

Д’Артанян от своя страна поведе играта си съвсем сдържано.

— Но вие казвахте, че ви е хрумнало нещо? — продължи Атос.

— Разбира се. Исках да се посъветвам с всички ви и Да намеря средство да направим нещо, защото всеки от Нас Ще липсва винаги на другите.

— Това е вярно. Вие ми говорихте за Портос. Нима го гонихте да търси богатство? Но той и без това е богат.

— Да той е богат; но човекът е създаден така, че винаги Желае нещо.

— И какво желае Портос?

— Да бъде барон.

— А, вярно, забравих това! — каза Атос и се засмя.

„Вярно? — помисли си д’Артанян. — А откъде го е научил? Дали не си пише с Арамис? О! ако знаех това, щях да зная всичко!“

Тук разговорът се прекъсна, защото точно в тая минута влезе Раул. Атос искаше да му се поскара, но младежът беше тъй опечален, че той не посмя да направи това и го попита какво му е.

— По-зле ли е нашата малка съседка? — попита д’Артанян.

— Ах, господине — отговори Раул, като се задавяше почти от скръб, — падането й е сериозно и макар да няма външни повреди, лекарят се страхува, че тя може да остане куца цял живот.

— Ах, това би било ужасно! — каза Атос.

Д’Артанян беше готов да се пошегува, но като видя как се отнесе Атос към това нещастие, се сдържа.

— Ах, господине — продължи Раул, — особено съм отчаян, че аз съм причината за това нещастие.

— Как вие, Раул? — попита Атос.

— Без съмнение, нали тя скочи от купа дърва, за да дотича при мене?

— Остава ви само едно средство, мили ми Раул: да се ожените за нея и по тоя начин да изкупите вината си каза д’Артанян.

— Ах, господине, вие се шегувате с истинска скръб: това не е хубаво — отвърна Раул.

Той чувствуваше нужда да остане сам, за да се наплаче и отиде в стаята си, откъдето излезе едва за закуската.

Съгласието на двамата приятели не се наруши ни най малко от утринната схватка; те закусваха с голям апетит. като поглеждаха от време на време нещастния Раул, Който седеше с влажни очи и натежало сърце и едва ядеше.

Към края на закуската се получиха две писма. Атос ги прочете с най-голямо внимание, при което неволно потрепера няколко пъти. Д’Артанян, който седеше на другия к край на масата и имаше великолепно зрение, беше готов да се закълне, че е познал дребния почерк на Арамис. А другото писмо беше написано с женски почерк, развлечен и неравен.

— Хайде да идем във фехтовалната зала, това ще ви поразвлече — каза д’Артанян на Раул, като видя, че Атос желае да остане сам, за да отговори на писмата или да ги обмисли.

Младежът погледна Атос, който му кимна в знак на съгласие.

Двамата отидоха в една ниска зала, където висяха рапири, маски, ръкавици, нагръдници и други принадлежности за фехтуване.

— Е, как е? — попита Атос, като дойде при тях след четвърт час.

— Ръката му е вече като вашата, мили ми Атос — отговори д’Артанян, — и ако е хладнокръвен като вас, мога само да го поздравя …

Младежът се чувствуваше малко засрамен. Наистина той беше засегнал един-два пъти д’Артанян в ръката и бедрото, но в замяна бе получил двадесет удара право в гърдите.

В тая минута влезе Шарло и подаде на д’Артанян много бързо писмо, току-що донесено от пратеник.

Сега дойде ред на Атос да поглежда крадешката.

Д’Артанян прочете писмото без никакво видимо вълнение, леко поклати глава и каза:

— Ето какво значи служба, мили ми приятелю, и бога ми, вие сте много прав, че не искате да служите повече: господни дьо Тревил се е разболял и ротата не може без мен; така че отпуската ми пропадна.

— Вие се завръщате в Париж? — запита Атос живо.

— Е, боже мой, да! — отговори д’Артанян. — А вие няма ли да идете там?

Атос се изчерви слабо и отвърна:

— Ако отида, ще ми бъде много приятно да ви видя.

— Ей, Планше! — извика д’Артанян от вратата. — След десет минути тръгваме: дайте овес на конете.

После се обърна към Атос и продължи:

— Струва ми се, че ми липсва нещо тук, и наистина много съжалявам, че ви напускам, без да се види с добрия Гримо.

— Гримо? — каза Атос. — А, вярно! Дори се чудех, че не ме питате за него. Дадох го временно на един мой приятел.

— Който ще разбере знаците му? — запита д’Артанян.

— Надявам се — отговори Атос.

Двамата приятели се прегърнаха сърдечно. Д’Артанян стисна ръката на Раул, накара Атос да обещае, че ще го посети, ако отиде в Париж, и че ще му пише, ако не отиде, и се качи на коня си. Планше, точен както винаги, беше вече на седлото.

— Няма ли да дойдете с мене? — запита той Раул и се засмя. — Аз ще мина през Блоа.

Раул се обърна към Атос, който го задържа с едва забележим знак.

— Не, господине — отговори младежът, — ще остана при господин графа.

— В такъв случаи сбогом на двамата, мили ми ПриЯтели — каза д’Артанян, като им стисна ръката за последен път, — и бог да ви пази! Както си казвахме всеки път, когато се разделяхме по времето на покойния кардинал.

Атос му махна с ръка, Раул се поклони — и д’Артанян и Планше тръгнаха.

Графът ги проследи с очи, облегнал ръка върху рамото на младежа, който беше висок почти колкото него. Но щом се скриха зад стената, той каза:

— Раул, довечера тръгваме за Париж.

— Как! — извика младежът и побледня.

— Можете да отидете да се сбогувате с госпожа дьо Сен Реми от мое и ваше име. Ще ви чакам тук в седем часа.

Младежът се поклони със смесен израз на тъга и признателност и отиде да оседлае коня си.

А д’Артанян, щом се скри от погледа им, извади писмото от джоба си и го прочете още веднъж:

„Върнете се веднага в Париж.

Дж.“

— Писмото е сухо — промърмори д’Артанян — и ако нямаше послепис, може би нямаше да го разбера; но за щастие има послепис.

И прочете тоя знаменит послепис, който го караше да гледа през пръсти сухотата на писмото:

„П. П. — Отбийте се при кралския ковчежник в Блоа. Кажете му името си и му покажете това писмо: ще получите двеста пистола.“

— Положително обичам тоя вид проза — каза д’Артанян — и кардиналът пише по-добре, отколкото си мислех. Хайде, Планше, хайде да направим посещение на господин кралския ковчежник, а после ще вървим.

— Към Париж ли, господине?

— Към Париж.

И двамата препуснаха с най-голяма скорост.