Александър Дюма
Двадесет години по-късно (45)

XIV. ОЩЕ ЕДНА КРАЛИЦА ТЪРСИ ПОМОЩ

Още сутринта Атос реши да предупреди Арамис и изпрати с писмо Блезоа, единствения слуга, останал при него. Блезоа завари Базен, когато обличаше черковната си дреха: тоя ден той трябваше да служи в Нотър Дам.

Атос поръча на Блезоа да се помъчи да говори лично на Арамис. Блезоа, снажен и простодушен момък, който помнеше само дадената му заповед, попита за абат д’Ербле н въпреки уверенията на Базен, че той не си е у дома, така настояваше, че Базен се разгневи не на шега. Като видя Базен в черковни дрехи, Блезоа не обърна особено внимание на твърденията му и поиска да влезе вътре, предполагайки, че под тая одежда се крият всички духовни добродетели, тоест търпение и християнска кротост.

Но Базен беше все още слуга на мускетар, когато кръвта преливаше в главата му. Той грабна дръжката на една метла и наложи Блезоа, като казваше:

— Вие оскърбихте църквата, приятелю; вие оскърбихте Църквата.

При тоя необикновен шум се показа Арамис, като открехна предпазливо вратата на спалнята си.

Базен пусна почтително метлата с единия край надолу, както пазачът при НотърДам отпуска алебардата си, а Блезоа погледна с укор цербера, извади писмото от джоба си и го подаде на Арамис.

— От граф ДЬО Ла Фер ли? — попита Арамис. ¦-Добре.

И се оттегли в стаята си, без да попита дори за причината на шума.

Блезоа се върна тъжно в странноприемницата „Гран Роа Шарлеман“. Атос го запита за дадената поръчка. Блезоа разказа всичко, както си беше.

— Глупак — каза Атос със смях, — значи ти не му съобщи, че аз съм те изпратил?

— Не, господине.

— А какво каза Базен, когато узна, че си мой слуга?

— О, господине, започна всякак да се извинява и ме накара да изпия две чаши чудесно мискетово вино с три-четири великолепни сухари. Но все пак той е дяволски груб. Клисар! Пфу!

В десет часа Атос, винаги точен, беше на Лувърския мост. Там се срещна с лорд Уинтър.

Двамата почакаха десетина минути.

Лорд Уинтър започна да се страхува, че Арамис няма да дойде.

— Търпение — каза Атос, като не откъсваше очи от улица дю Бак, — търпение! Ето един абат удря с юмрук минувач и се кланя на жена, това трябва да е Арамис.

Наистина това беше той: някакъв млад гражданин, зазяпал се, бе го опръскал с кал и веднага отлетя на десетина крачки от юмрука на Арамис. В същото време минаваше една от неговите духовни дъщери и тъй като тя беше млада и хубава, Арамис й се поклони с най-любезна усмивка.

След една минута той беше на моста. Можем да си представим как се прегръщаха двамата с лорд Уинтър.

— Къде отиваме? — попита Арамис. — Ще се бием ли, дявол да го вземе? Тая сутрин не взех шпагата си, трябва да се върна за нея у дома.

— Не — отговори лорд Уинтър, — ще направим посещение на нейно величество английската кралица.

— А, отлично! — каза Арамис. — Каква е целта на това посещение? — продължи той, като се наведе към ухото на Атос.

— Ей богу, нищо не зная! Може би искат от нас да засвидетелствуваме нещо.

— Дали не е за оная проклета история? — каза Арамис. — В такъв случай не ми се много ходи; там сигурно ще ни мъмрят, а аз не обичам това, откак сам мъмря другите.

— Ако това е така — рече Атос, — при нейно величество няма да ни води лорд Уинтър, защото и той ще си изпати: той е от нашите.

— А, да, наистина. Тогава да вървим.

Когато пристигнаха в Лувър, лорд Уинтър тръгна напред; впрочем пред вратата стоеше само един портиер. При дневната светлина Атос, Арамис и дори англичанинът можаха да забележат ужасната нищета на жилището, предоставено на нещастната кралица от едно скъперническо милосърдие. Обширни зали без всякакви мебели, попукани стени с оцеляла туктаме старинна позлата, незатварящи се прозорци и без стъкла; нито килими, нито стражи, нито слуги, ето кое веднага порази Атос; той мълчаливо обърна вниманието на спътника си на това, като го побутна с лакът и му показа немотията с очи.

— Мазарини живее по-добре — каза Арамис.

— Мазарини е почти крал — отговори Атос, — а кралица Анриет почти не е вече кралица.

— Ако вие бихте пожелали да бъдете остроумен, Атос — рече Арамис, — уверен съм, че бихте надминали клетия господин дьо Воатюр.

Атос се усмихна.

Както изглежда, кралицата ги чакаше с нетърпение, защото щом чу шум в залата пред стаята си, сама се появи на прага, за да посрещне приятелите в нещастието си.

— Влезте, господа, и бъдете добре дошли — каза тя.

Благородниците влязоха и останаха прави; но кралицата ги покани със знак да седнат и Атос пръв даде пример на подчинение. Той беше сериозен и спокоен; но Арамис се вбеси от това кралско бедствие: очите му изучаваха всеки нов знак на немотията.

— Вие разглеждате разкоша ми? — запита кралица Анриет, като обгърна с тъжен поглед стаята.

— Всемилостива господарке, моля ваше величество да

ме извини — отговори Арамис. — Но аз нямам сили да скрия негодуванието си, като виждам как при френския двор постъпват с дъщерята на Анри IV.

— Господинът не е ли военен? — се обърна кралицата към лорд Уинтър.

— Господинът е абат д’Ербле — отговори лордът. Арамис се изчерви.

— Всемилостива господарке, наистина аз съм абат, но против собственото си желание. Никога не съм чувствувал призвание към расото, а и то едва се държи на мене; аз съм готов винаги да стана отново мускетар. Днес сутринта, като не знаех, че ще имам честта да видя ваше величество, аз се натруфих с тия дрехи, но при все това ваше величество ще намери в мене най-предан слуга, готов да изпълни всяка ваша заповед.

— Господин кавалерът д’Ербле — забеляза лорд Уинтър — е един от тия храбри мускетари на негово величество крал Луи XIII, за които говорих на ваше величество.

После се обърна към Атос и продължи:

— А господинът е благородният граф дьо Ла Фер, чиято висока репутация е добре известна на ваше величество.

— Господа — каза кралицата, — преди няколко години аз бях заобиколена с благородници, съкровища, войска; по един знак на ръката ми всичко това беше готово да ми служи. А вижте с какво съм заобиколена сега! Това навярно ще ви изненада; но за изпълнението на плана, който трябва да ми спаси живота, ми остана само лорд Уинтър, приятел от двадесет години, и вие, господа, които виждам за първи път и които зная само като мои съотечественици.

— Това е достатъчно, всемилостива господарке — рече Атос и се поклони ниско, — ако животът на трима души може да спаси вашия.

— Благодаря ви, господа. Но изслушайте ме: аз съм не само най-окаяната кралица, но и най-нещастната майка, най-злочестата съпруга. Децата ми, поне две от тях, херцог Йоркски и принцеса Чарлът, са далеч от мене, във властта на честолюбци и врагове; кралят, съпругът ми, влачи в Англия такова жалко съществуване, че съвсем

слабо казано, търси смъртта Като избавление. Ето, господа, писмото, което той ми прати по лорд Уинтър. Четете. Атос и Арамис почнаха да отказват.

— Четете — повтори кралицата.

Атос прочете с висок глас познатото ни вече писмо, в което крал Чарлз питаше дали ще бъде приет във Франция.

— Е, и какво? — попита Атос, след като свърши четенето.

— Той отказа — отвърна кралицата.

Двамата приятели си размениха презрителна усмивка.

— А сега какво трябва да направим, всемилостива господарке? — каза Атос.

— Значи вие сте трогнати от моето нещастие? — запита кралицата покъртена.

— Аз имах честта да попитам ваше величество какво желаете да направим с господин д’Ербле за вас; ние сме готови.

— Ах, господине, вие наистина сте благороден човек! — извика кралицата с чувство на признателност, докато лорд Уинтър я гледаше и сякаш искаше да каже: „Нима не отговарях за тях?“

— А вие, господине? — се обърна кралицата към Арамис.

— Аз, всемилостива господарке, ще последвам графа навсякъде, където отиде, дори на смърт, без да питам защо; но когато става дума за служба на ваше величество — прибави той, като гледаше кралицата с младежки Жар, — ще тръгна пред господин графа.

— Добре, господа — каза кралицата, — щом е така, Щом желаете да услужите на една нещастна кралица, изоставена от цял свят, ето какво трябва да се направи за мене. Кралят е сам с няколко благородници, които всеки ден се страхува, че ще загуби, сред шотландци, на които не се доверява, макар и сам да е шотландец. Откак лорд Уинтър го остави, аз умирам от страх, господа. Е добре, аз искам твърде много може би, защото нямам никакво право да искам; идете в Англия, присъединете се към краля, бъдете негови приятели, негови пазачи, вървете от Двете му страни при сражение, придружавайте го в къщата, където непрекъснато се крият засади, по-опасни от

всички рискове на войната; и в замяна на тая жертва ви обещавам, господа, не да ви възнаградя — тая дума би ви оскърбила, — но да ви обичам като сестра и да ви предпочитам пред всичко друго, освен мъжа ми и децата ми, кълна се за това пред бога!

И кралицата вдигна бавно и тържествено очи към небето.

— Кога трябва да заминем, всемилостива господарке? — попита Атос.

— Значи сте съгласни? — радостно извика кралицата.

— Да, всемилостива господарке. Само че вие сте твърде щедри, като ни обещавате дружба, която стои над нашите заслуги. Ние служим на бога, всемилостива господарке, като служим на един тъй нещастен крал и на такава добродетелна кралица. Всемилостива господарке, ние сме ваши телом и духом.

— О, господа — извика кралицата, трогната до сълзи, — това е първата минута на радост и надежда от пет години насам. Да, вие служите на бога; властта ми е много слаба и не може да ви възнагради; вас ще ви възнагради бог, който знае колко е пълно сърцето ми с благодарност към вас и към него. Спасете съпруга ми, спасете краля и макар че земната награда за великодушната постъпка не ви блазни, позволете ми да се надявам, че ще ви видя отново и ще имам възможност да ви благодаря лично. Между това аз оставам тук. Имате ли някаква молба към мене? Отсега нататък аз съм ви приятелка; и тъй като вие се заехте с моите работи, аз трябва да се заема с вашите.

— Всемилостива господарке, аз ви моля само да се молите за нас — каза Атос.

— А аз съм сам на света — рече Арамис — и няма кому другиму да служа.

Кралицата им протегна ръката си, която те целунаха, и каза тихо на лорд Уинтър:

— Ако ви дотрябват пари, милорде, не се колебайте нито минута, счупете скъпоценните украшения, които ви дадох, извадете диамантите от тях и ги продайте на някой евреин: за тях ще получите петдесет-шестдесет хиляди ливри; изразходвайте ги, ако е необходимо, но нека тия

благородници живеят така, както заслужават, тоест кралски.

Кралицата беше приготвила две писма: едното беше написала сама, а другото — дъщеря й, принцеса Анриет. Двете бяха адресирани до краля Чарлз. Тя даде едното на Атос, а другото на Арамис, за да може всеки от тях да се представи с нещо пред краля, ако съдбата ги раздели. След това те се оттеглиха.

Долу на стълбата лорд Уинтър се спря.

— Вървете в една посока, господа — каза той, — а аз ще тръгна в друга, за да не събудим подозрения. Довечера в девет часа ще се срещнем при арката Сен Дени. Най-напред ще тръгнем с моите коне, докато им държат силите, а после ще вземем пощенските. Още веднъж ви благодаря, мили приятели, от мое име и от името на кралицата.

Тримата благородници си стиснаха ръцете. Лорд Уинтър тръгна по улица Сент Оноре, а Атос и Арамис останаха заедно.

— Е, какво ще кажете за това, мили графе? — попита Арамис, когато останаха сами.

— Лоша работа, много, лоша — отговори Атос.

— Но вие се заехте за нея с ентусиазъм?

— Както и винаги бих се заел със защитата на един велик принцип, мили д’Ербле. Кралете могат да бъдат силни само чрез дворянството, но и дворянството може да бъде мощно само чрез кралете. Значи като поддържаме монархиите, ние поддържаме самите себе си.

— Там ще ни убият — каза Арамис. — Аз мразя англичаните, те са груби като всички хора, които пият бира.

— А по-добре ли е да останем тук — възрази Атос — и да се поразходим до Бастилията или до Венсенската кула за съдействието ни при бягството на господин дьо Бофор? Наистина, Арамис, повярвайте ми, няма за какво да съжаляваме. Ние избягваме затвора и действуваме като герои — изборът е лесен.

— Така е; но за каквото и да се заловим, мили мой, не можем да избегнем един въпрос, много глупав, зная, но много необходим: имате ли пари?

— Около стотина пистола, които ми изпрати арендаторът, преди да замина от Бражелон; но петдесет от тях

трябва да оставя на Раул: един млад благородник трябва да живее прилично. Следователно имам около петдесет пистола. А вие?

— Аз? Уверен съм, че ако обърна всички джобове и претърся всички чекмеджета, няма да намеря и десет луидора. За щастие лорд Уинтър е богат.

— Лорд Уинтър е разорен засега, защото доходите му получава Кромуел.

— Ето кога щеше да ни бъде полезен барон Портос — забеляза Арамис.

— Ето кога съжалявам за д’Артанян — каза Атос.

— Каква натъпкана кесия!

— Каква смела шпага!

— Тогава да ги примамим.

— Тая тайна не е наша, Арамис; повярвайте ми, не трябва да я доверяваме на никого. Освен това като постъпим тъй, ще излезе, че се съмняваме в собствените си сили. Нека съжаляваме в себе си, но да не говорим.

— Имате право. Какво ще правите до довечера? Аз съм принуден да отложа две работи.

— А могат ли да се отложат тия две работи?

— Ех, налага се?

— А какви са?

— Най-напред дуел с коадютора, когото срещнах снощи у госпожа дьо Рамбуйе и който се опита да държи особен тон с мене.

— Пфу! Свада между свещеници! Дуел между съюзници!

— Какво да се прави, мили мой. Той е свадлив, аз също; той тича по жени, аз също; расото му тежи, а и на мене ми омръзна; понякога ми се струва, че той е Арамис, а аз съм коадюторът — толкова много си приличаме. Тоя Созий ми дотяга и ме засенчва; освен това той е безразсъден човек, който ще погуби партията ни. Убеден съм, че ако бих му ударил плесница като на оня гражданин, който днес сутринта ме изпръска с кал — тогава работите биха взели съвсем друг обрат.

— А аз мисля, мили Арамис, че това би изменило само лицето на господин дьо Рец — спокойно отговори Атос. — Затова послушайте ме: оставете работите така, както са си; сега вие двамата поотделно не принадлежите на

себе си; вие принадлежите на английската кралица, а той — на фрондата. И така, ако вашата втора работа, за която съжалявате, че не можете да изпълните, не е по-важна от първата…

— О, тя е много важна.

— Тогава свършете я веднага.

— За нещастие не е в моята власт да я изпълня, когато си искам. Тя е определена за вечерта, късно вечерта.

— Разбирам, посред нощ — усмихнато забеляза Атос.

— Почти.

— Какво да се прави, мили мой? Тия работи могат да се отлагат и вие ще ги отложите, още повече че след завръщането си ще имате подходящо извинение …

— Да, ако се завърна.

— А ако не се завърнете, не е ли все едно? И така, бъдете малко разумен. Хайде, Арамис, вие не сте вече на двадесет години, мили приятелю.

— За най-голямо съжаление, дявол да го вземе! Ах, ако бях на двадесет!

— Да, тогава сигурно щяхте да извършите доста лудории! Но време е да се разделим: аз трябва да направя две посещения и да напиша едно писмо. Елате да ме вземете в осем часа или не е ли по-добре да ви чакам за вечеря в седем часа?

— Много добре. Аз трябва да направя двадесет посещения и да напиша също толкова писма.

С това те се разделиха. Атос посети госпожа дьо Вандом, разписа се у госпожа дьо Шеврьоз и написа на д’Артанян следното писмо:

„Мили приятелю, заминавам с Арамис по важна работа. Бих искал да се сбогувам с вас, но нямам време. Не забравяйте, че ви пиша, за да ви повторя колко много ви обичам.

Раул отиде в Блоа и не знае нищо за заминаването ми. Наглеждайте го през отсъствието ми, доколкото ви е възможно, и ако до три месеца не получите известия от мене, кажете му да разпечата пакета на негово име, който ще намери в Блоа в бронзовата ми касичка. Изпращам ви ключа от нея.

Прегърнете Портос за мене и за Арамис. Довиждане, а може би — сбогом.“

И той изпрати писмото с Блезоа.

В определения час пристигна Арамис: беше облечен като кавалер, със старата limara отстрани, която вадеше толкова често и която сега беше готов да вади повече от когато и да е.

— Знаете ли — каза той, — струва ми се, че не направихме добре, дето заминаваме, без да оставим нито един ред за сбогом на Портос и д’Артанян.

— Всичко е вече направено, мили приятелю — отговори Атос. — Аз помислих за това и се сбогувах с двамата за вас и за мене.

— Вие сте чуден човек, мили графе, нищо не забравяте.

— Е какво, примирихте ли се с това пътешествие?

— Напълно; и сега, като поразмислих, дори се радвам много, че напускам Париж в тоя момент.

— И аз също — отвърна Атос. — Само съжалявам, че не успях да прегърна д’Артанян; но тоя демон е толкова хитър, че веднага би се досетил каква е работата.

В края на вечерята се върна Блезоа.

— Господине, ето отговора на господин д’Артанян — каза той.

— Но аз не ти казах да дочакаш отговор, глупако — рече Атос.

— Аз си тръгнах, без да чакам, но той ми заповяда да се върна и ми даде ето това.

Той подаде малка кожена торбичка, кръгла и звънтяща.

Атос я отвори и извади най-напред бележката със следното съдържание:

„Мили графе,

Когато пътува човек, и особено за три месеца, парите никога не са му много. Спомням си годините на нашето безпаричие и ви изпращам половината от моята наличност: тия пари успях да измъкна с голяма мъка от Мазарини.

Затова, моля ви, не ги употребявайте за Нищо и никакво.

Що се отнася до това, че няма да се видим вече, не вярвам нито дума; с вашето сърце и вашата шпага не се загива никъде.

И така довиждане, а не сбогом.

Не ще и дума, че от деня, когато видях Раул, аз го обикнах като свой син; впрочем от все сърце моля бога да не ставам негов баща, макар че бих се гордял с такъв син.

Ваш д’Артанян“

 

П. П. — От само себе си се разбира, че петдесетте луидора, които ви изпращам, са както за вас, така и за Арамис, както за Арамис, така и за вас.

Атос се усмихна и прекрасните му очи се замрежиха от сълзи. Значи д’Артанян, когото винаги бе обичал нежно, все още го обичаше, макар че беше станал мазаринист.

— Наистина, ето петдесетте луидора — каза Арамис, като ги изсипа на една маса, — всичките с лика на крал Луи XIII. Е добре, какво смятате да правите с тия пари, графе? Ще ги задържите или ще ги върнете?

— Ще ги задържа, Арамис, дори и да нямах нужда от тях, пак щях да ги задържа. Това, което се предлага с чисто сърце, трябва да се приеме с чисто сърце. Вземете двадесет и пет за себе си, Арамис, и ми дайте останалите двадесет и пет.

— Чудесно, много се радвам, че сте на едно мнение с мене. А сега да тръгваме ли?

— Ако желаете. Но нямате ли слуга?

— Не, това говедо Базен има глупостта да стане клисар и сега не може да напусне Нотър Дам.

— Добре, вземете Блезоа, когото не зная какво да правя, защото имам вече Гримо.

— На драго сърце — отговори Арамис. В тая минута на прага се появи Гримо.

— Готово — рече той с обикновения си лаконизъм. — И така, да тръгваме — каза Атос.

 

Двамата слуги

слава богу! Пристигам

Наистина конете бяха вече оседлани. също бяха готови за път.

На ъгъла на кея те срещнаха Базен, който тичаше запъхтян.

— Ах, господине — извика той, навреме.

— Какво има?

— Господин Портос току-що беше у вас и ви остави ето това, като каза, че то е много бързо и че трябва да ви се предаде преди заминаването.

— Добре — каза Арамис, като взе една кесия, която му подаваше Базен, — какво е това?

— Чакайте, господин абат, има и писмо.

— Ти знаеш, казах ти вече веднъж, че ако ме наречеш другояче, а не кавалер, ще ти строша кокалите. Дай писмото.

— Но как ще четете? — попита Атос. — Тъмно е като в рог.

— Чакайте — каза Базен.

Той секна огън и запали една усукана свещичка, с която палеше вощениците си. При светлината на тая свещичка Арамис прочете:

„Мили д’Ербле,

Узнах от д’Артанян, който ми предаде поздрав от вас и от граф дьо Ла Фер, че тръгвате в експедиция, която ще продължи два-три месеца. Тъй като зная, че не обичате да искате от приятелите си, предлагам ви сам: ето двеста пистола, с които можете да разполагате и които ще ми върнете, когато ви е възможно. Не се страхувайте, че това ще ме затрудни: ако ми дотрябват пари, аз ще заповядам да ми донесат от някой мой замък. Само в Брасьо имам двадесет хиляди ливри злато. Не ви изпращам повече само от страх, че няма да приемете много голяма сума.

Обръщам се към вас, защото, както знаете, все се стеснявам малко от граф дьо Ла Фер, макар че го обичам от все сърце; от само себе си

се разбира, че това, което предлагам на вас, предлагам в същото време и на него.

Ваш предан — в което, надявам се, не се съмнявате —

Дю Балон дьо Брасьо дьо Пиерфон“

— Е, какво ще кажете на това? — попита Арамис.

— Ще кажа, мили д’Ербле, че е почти светотатство да се съмняваме в провидението, когато имаме такива приятели.

— И така?

— И така, да си разделим пистолите на Портос, както си разделихме луидорите на д’Артанян.

След подялбата при светлината на Базеновата свещичка двамата приятели тръгнаха на път.

Четвърт час по-късно те бяха край арката Сен Дени, където ги чакаше лорд Уинтър.