Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

II. НОЩЕН ОБХОД

След десет минути малкият отряд излизаше от улица де БонзАнфан, зад театралната зала, построена от кардинал дьо Ришельо за представленията на Мирам1; сега тук, по волята на кардинал Мазарини, който обичаше музиката повече от литературата, се даваха първите оперни представления във Франция.

Градът издаваше всички признаци на силно вълнение; многобройни тълпи обикаляха улиците и въпреки казаното от д’Артанян, се спираха и гледаха минаващите войници с насмешливо заплашителен вид: това показваше, че обикновеното добродушие на гражданите беше отстъпило място на по-войнствени намерения. От време на време откъм квартала на Халите долитаха крясъци. Пушечни гърмежи се разнасяха откъм улица Сен Дени и понякога внезапно, кой знае защо, по прищявка на тълпата, започваше да бие камбана.

Д’Артанян продължаваше пътя си с безгрижието на човек, който никак не изпада под влиянието на такива глупости. Когато насред пътя стоеше тълпа, той караше коня си право в нея, без да извика дори „пази се!“ И тези, от които тя се състоеше, бунтовници или не, сякаш разбираха с какъв човек имат работа, отстъпваха и правеха път. Кардиналът завиждаше на това спокойствие, което той приписваше на навика към опасности; но все пак той чувствуваше към офицера, под заповедите на когото се беше намерил временно, онова неволно уважение, което и самото благоразумие не отказва на безгрижната смелост.

Когато се приближаваха до поста край бариерата де Сержан, часовоят извика:

— Кой е там?

Д’Артанян отговори и след като запита кардинала за паролата, се приближи до часовоя; паролата беше Л у и и Ро кро а.

След като си размениха условните знаци, д’Артанян попита дали господин дьо Коменж не командува поста.

——

1 Мирам — трагедия, автор на която е самият Ришельо. — Б. пр.

 

Тогава часовоят му посочи един офицер, който разговаряше прав с някакъв конник, облегнал ръка върху шията на коня му. Той беше същият, за когото питаше д’Артанян.

— Ето го господин дьо Коменж — каза д’Артанян, като се върна при кардинала.

Кардиналът подкара коня си към тях, докато д’Артанян се отдръпна настрана от скромност; но по начина, по който правият офицер и офицерът на коня свалиха шапките си, той видя, че те бяха познали негово високопреосвещенство.

— Браво, Гито! — каза кардиналът на конника. — Виждам, че въпреки своите шестдесет и четири години вие сте все същият, бдителен и предан. Какво казвате на тоя млад човек?

— Ваше високопреосвещенство — отговори Гито, — казвах му, че живеем в особена епоха и че днешният ден напомня много един от дните на Лигата, за която толкова съм чувал на млади години. Знаете ли, в улиците Сен Дени и Сен Мартен ставаше дума чисто и просто за барикади.

— И какво ви отговори Коменж, мили ми Гито?

— Ваше високопреосвещенство — каза Коменж, — аз му отговорих, че за да се образува Лига, им липсва само едно \нещо, според мене, много съществено — херцог дьо Гиз; но такива неща не се повтарят.

— Наистина, но затова пък те ще създадат Фронда1, както се изразяват — забеляза Гито.

— Какво е това Фронда? — попита Мазарини.

— Ваше високопреосвещенство, така наричат те своята партия.

— И откъде идва това име?

— Май преди няколко дни съветникът Башомон казал в двореца, че всички причинители на смутове приличат на ученици, които фрондират (хвърлят камъни с прашки) по парижките ровове и се разбягват, щом видят полицай, за да се съберат отново, след като той отмине. Те подхванали тая дума,

——

1 La fronde (фр.) — прашка. Фронда се наричало дворянското буржоазно движение във Франция срещу засилването на абсолютизма при малолетието на Луи XIV през XVII в. — Б. пр.

 

както направили брюкселските голтаци, й се нарекли фрондьори (прашкари). От два дни всичко е по фрондьорски — хляб, шапки, ръкавици, маншони, ветрила; но ето, чуйте сам.

Наистина, в тоя миг се отвори някакъв прозорец; един мъж се подаде от него и запя:

Вятър днес задуха, фрондата шепти ни истинска разтуха: „Долу Мазарини!“ Вятър днес задуха, фрондата шепти ни!1

— Безсрамник! — измърмори Гито.

— Ваше високопреосвещенство — каза Коменж, който беше в лошо настроение от раната си и само чакаше случай да отмъсти с рана за буцата на челото, — ще позволите ли да изпратя един куршум на тоя чудак, за да го науча да не пее друг път тъй фалшиво?

И той улови кобура на чичовото си седло.

— Не, не! — извика Мазарини. — Diavolo!2 Всичко ще развалите, мили ми приятелю; напротив, работите се развиват чудесно! Познавам вашите французи, като че ли всичките, от първия до последния, са мои създания: те пеят, следователно ще платят. По време на Лигата, за която говореше преди малко Гито, са пели само литургии и всичко е вървяло от лошо към по-лошо. Елате, Гито, елате да видим дали на Кенз Вен караулът е също тъй добър, както на бариерата де Сержан.

И като поздрави с ръка Коменж, той се приближи до д’Артанян, който отново застана начело на малкия отряд. След него тръгнаха Гито и кардиналът, а подир тях — останалите.

— Точно така — промърмори Коменж, докато гледаше как кардиналът се отдалечава, — аз забравих, че на него му трябва само едно: да плащат.

Те тръгнаха по улица Сент Оноре, като разпръсваха непрекъснато тълпите; в тия тълпи се говореше само за новите укази.

——

1 Стиховете в книгата са също превод на Любен Велчев. .

2 Diavolo! (итал.) — По дяволите!

 

съжаляваха младия крал, който разоряваше народа си, без сам да знае това; хвърляха цялата вина върху Мазарини; говореха да се отнесат до херцог д’Орлеан и до господин принца; превъзнасяха Бланменил и Брусел.

Д’Артанян яздеше безгрижно сред тия тълпи, като че той и конят му бяха от желязо; Мазарини и Гито приказваха съвсем тихо; мускетарите, които най-после бяха познали кардинала, ги следваха мълчаливо.

Пристигнаха на улица Сен Тома дю Лувър, където беше постът на Кенз Вен. Гито повика един младши офицер, който дойде да докладва.

— Е, как е? — попита Гито.

— О, господин капитан — отговори офицерът, — тук всичко е наред; само в тоя дворец, струва ми се, нещо става.

И той посочи с ръка един великолепен дворец, издигащ се на мястото, където по-късно бе построен театър Во-девил.

— В тоя дворец ли? — повтори Гито. — Но това е дворецът Рамбуйе.

— Не зная дали е дворецът Рамбуйе или не — продължи офицерът, — зная само, че със собствените си очи видях как там влязоха много хора, и то подозрителни.

— Хайде де! — извика Гито, като прихна да се смее. — Те са поети.

— Слушай, Гито — каза Мазарини, — бъди така любезен да говориш с по-голямо уважение за тия господа! Сигурно не знаеш, че и аз съм бил поет на младини и съм писал стихове по маниера на господин дьо Бансерад1.

— Вие ли, ваше високопреосвещенство?

— Да, аз. Искаш ли да ти издекламирам?

— Напразно, ваше високопреосвещенство. Аз не разбирам италиански.

— Да, но разбираш френски, нали, мой мили и храбри Гито? — продължи Мазарини, като сложи приятелски ръка върху рамото му. — И каквото и да ти заповядат на тоя език, ти ще го изпълниш, нали?

——

Бансерад — френски поет от XVII в. — Б. пр.

 

— Без съмнение, ваше високопреосвещенство, както винаги досега, стига само заповедта да идва от кралицата.

— Да, да! — каза Мазарини и захапа устни. — Зная, че ти си й напълно предан.

— Повече от двадесет години аз съм капитан на гвардията й …

— Тръгвайте, господин д’Артанян — продължи кардиналът, — тук всичко е наред.

Д’Артанян поведе отряда, без дума да продума, с онова сляпо подчинение, което е характерна черта на стария войник.

Те тръгнаха по улиците Ришельо и Вилдо към възвишението Сен Рок, където беше третият пост. Той беше най-усамотеният, защото почти граничеше с укрепленията, и тук градът беше слабо населен.

— Кой командува тоя пост? — запита кардиналът.

— Вилкие — отговори Гито.

— По дяволите! — изруга Мазарини. — Поговорете сам с него; знаете, ние сме скарани, откак ви се възложи да арестувате господин херцог дьо Бофор; той твърдеше, че тая чест принадлежи по право на него като капитан на кралската гвардия.

— Зная и сто пъти съм му казвал, че греши; кралят не можеше да му даде тая заповед, защото тогава беше едва на четири години.

— Да, но аз можех да му дам тая заповед, Гито, а предпочетох вас.

Без да отговори, Гито подкара коня си напред, каза на часовоя кой е и заповяда да повикат господин дьо Вилкие.

Вилкие се яви.

— А, вие ли сте, Гито? — каза той със своя вечно недоволен вид. — По дяволите, защо сте дошли?

— Дойдох да ви попитам дали тук няма нещо ново.

— Какво искате да има? Викат: „Да живее кралят!“ и „Долу Мазарини!“ Това не е ново; напоследък ние навикнахме на тия викове.

— А вие им пригласяте, нали? — отговори Гито със смях.

— Бога ми, понякога имам голямо желание! Намирам, че те имат право, Гито; на драго сърце бих се отказал от заплатата си за пет години, която и без това не получавам, за да бъде кралят с пет години по-голям.

— Наистина, а какво щеше да стане, ако кралят беше с пет години по-голям?

— Ами това, че кралят, като пълнолетен, щеше да дава заповеди сам, а по-приятно е да се подчиняваш на внука на Анри IV, отколкото на сина на Пиетро Мазарини. За краля, дявол да го вземе, готов съм да умра с удоволствие; но да умра за Мазарини, както днес вашият племенник за малко щеше да стане жертва, никакъв рай на оня свят не би ме утешил, колкото и добро място да ми дадат там.

— Добре, добре, господин дьо Вилкие — каза Мазарини. — Бъдете спокоен, ще доложа за вашата преданост на краля.

После се обърна към отряда си и продължи.

— Хайде да се върнем, господа, тук всичко е наред.

— Я гледай — каза Вилкие, — Мазарини бил тук! Толкова по-добре: отдавна вече имах желание да му кажа в лицето какво мисля за него; вие ми доставихте случай, Гито; и макар че едва ли сте имали най-добри намерения, все пак ви благодаря.

Той се завъртя на токовете си и отиде в караулното помещение, като свиреше с уста една фрондьорска песен.

Мазарини се завръщаше дълбоко замислен. Онова, което беше чул от Коменж, Гито и Вилкие, затвърдяваше мисълта му, че в случай на важни събития за него ще бъде само кралицата; а кралицата тъй често изоставяше своите приятели, че поддръжката й се струваше понякога на министъра много несигурна и много съмнителна, въпреки взетите от него предпазни мерки.

През цялото това нощно пътуване, тоест в продължение на около един час, кардиналът, като изучаваше подред Коменж, Гито и Вилкие, не преставаше да наблюдава един човек. Тоя човек, който беше останал невъзмутим пред заплахите на народа и окото на когото не бе мигнало нито при шегите на Мазарини, нито при шегите за сметка на Мазарини, му се струваше особено същество, закалено достатъчно за развиващите се събития и особено за тия, които можеше да се очакват.

Освен това името д’Артанян не му беше съвсем непознато; Мазарини беше дошъл във Франция едва през 1634– 1635 година, тоест седем-осем години след събитията, разказани в предишната история; но той помнеше, че е чувал това име; беше позабравил подробностите, но помнеше, че д’Артанян е проявил при някакъв случай необикновена смелост, ловкост и преданост.

Тая мисъл толкова завладя ума му, че той реши да си я изясни без никакво отлагане; но сведенията за д’Артанян не трябваше да търси от самия д’Артанян. По някои думи, произнесени от лейтенанта на мускетарите, кардиналът разбра, че той е гасконец; а италианци и гасконци се познават много добре и си приличат много: те няма да си повярват един на друг, ако работата ги засяга лично.

Ето защо, когато се приближиха до стената, която обграждаше градината на Пале Роял, кардиналът почука на една вратичка, която се намираше почти на същото място, където сега е кафене дьо Фоа, поблагодари на д’Артанян, помоли ю да почака в двора на Пале Роял и направи знак на Гито да го последва. Двамата слязоха от конете, подадоха юздите на лакея, който беше отворил вратичката, и изчезнаха в градината.

— Любезни Гито — каза кардиналът, като се облегна върху ръката на стария гвардейски капитан, — преди малко вие ми казвахте, че вече от двадесет години сте на служба у кралицата, нали?

— Да, вярно е това — отговори Гито.

— И тъй, любезни Гито — продължи кардиналът, — аз забелязах, че освен вашата храброст, която не подлежи на съмнение, и много пъти доказаната ви вярност, вие имате превъзходна памет.

— Вие забелязали ли сте това, ваше високопреосвещенство? — каза гвардейският капитан. — Дявол да го вземе, толкова по-зле за мене!

— Как така?

— Без съмнение едно от първите достойнства на придворния човек е умението да забравя.

— Но вие не сте придворен, Гито, вие сте един храбър войник, един от ония неколцина капитани, които са останали от времето на крал Анри IV и които, за съжаление, ще изчезнат скоро.

— Пусто да остане, ваше високопреосвещенство! За това ли ме доведохте, за да ми разкажете моя хороскоп?

— Не — отговори Мазарини със смях, — доведох ви, за да ви попитам дали сте забелязали нашия лейтенант на мускетарите.

— Господин д’Артанян ли?

— Да.

— Няма нужда да го забелязвам, ваше високопреосвещенство, аз го познавам отдавна.

— Тогава кажете, какъв човек е той?

— Какъв човек ли? — извика Гито, учуден от въпроса. — Гасконец!

— Да, зная това; но исках да ви попитам дали може човек да му се довери.

— Господин дьо Тревил го уважава много, а господин дьо Тревил, както знаете, е един от най-добрите приятели на кралицата.

— Бих желал да зная дали е доказал с нещо своите способности.

— Ако ме питате за храброст, мисля, че мога да ви отговоря утвърдително. При обсадата на Ла Рошел, при Сюз, в Перпинян той, както съм чувал, извършил повече, отколкото изисквал дългът му.

— Но вие знаете, Гито, че често ние, бедните министри, имаме нужда понякога от друг вид хора, не само от храбреци. Имаме нужда от ловки хора. Не е ли бил замесен д’Артанян по времето на кардинала в някаква интрига, от която, според мълвата, се е измъкнал много ловко?

— Ваше високопреосвещенство, по тоя повод — каза Гито, който разбра, че кардиналът иска да го накара да заговори, — принуден съм да ви кажа, че зная за това от мълвата не повече от вас. Никога не съм се месил в интриги за самия себе си и ако понякога са ми доверявали тайните на другите, тия тайни не са мои и ваше високопреосвещенство ще се съгласи, разбира се, че аз съм длъжен да ги пазя.

Мазарини поклати глава.

— Ах — каза той, — честна дума, има щастливи министри, които узнават всичко, което искат да знаят.

— Ваше високопреосвещенство — отвърна Гито, — тия министри не мерят всички хора с една и съща мярка и се обръщат към военни по военни дела и към интриганти за интриги. Обърнете се към някой интригант от времето, за което говорите, и от него ще узнаете всичко, каквото искате… като заплатите, разбира се.

— Ей богу… — възрази Мазарини с гримаса, която се появяваше винаги на лицето му, когато ставаше дума за пари в тоя смисъл, в който ги помена Гито — ще се заплати … ако не може другояче.

— Сериозно ли желае ваше високопреосвещенство да му посоча човек, който е замесен във всички сплетни от онова време?

— Per Bacco!1 — продължи Мазарини, който започваше да губи търпение. — От един час вече ви искам само това, твърдоглавецо!

— Има един човек, който е напълно подходящ в това отношение, ако само поиска да говори.

— Това е вече моя работа.

— Ах, ваше високопреосвещенство, не винаги е лесно да накараш човек да каже онова, което не иска да каже.

— Е, с търпение всичко се постига. И така, кой е той?

— Граф дьо Рошфор.

— Граф дьо Рошфор?

— За нещастие той изчезна преди четирипет години и не зная какво е станало с него.

— Аз пък зная, Гито — каза Мазарини.

— Тогава защо преди малко ваше високопреосвещенство се оплакваше, че не знае нищо?

— Значи — каза Мазарини — вие мислите, че Рошфор …

— Той беше беззаветно предан на кардинала, ваше високопреосвещенство; но предупреждавам ви, че това ще ви струва скъпо; кардиналът беше крайно щедър към своите любимци.

— Да, да, Гито — каза Мазарини, — той беше велик човек, но имаше тоя недостатък. Благодаря ви, Гито, ще се възползувам от съвета ви, и то още тая вечер.

В това време двамата събеседници бяха пристигнали до двора на Пале Роял; кардиналът поздрави Гито с ръка и

1 Per Bacco! (итал.)

——

— Кълна се в Бакхус.

 

като забеляза един офицер, който се разхождаше напред-назад, се приближи до него.

Това беше д’Артанян, който чакаше кардинала да се върне, както му бе заповядано.

— Елате, господин д’Артанян — каза му Мазарини с най-сладък глас. — Искам да ви дам една заповед.

Д’Артанян се поклони, тръгна след кардинала по тайната стълба и след малко се намери отново в кабинета, от който беше излязъл. Кардиналът седна край писмената си маса, взе един лист и написа няколко реда на него.

Прав и невъзмутим, д’Артанян зачака без нетърпение и без любопитство: той беше станал военен автомат, действуващ като пружина, или по-скоро подчиняващ се на пружина.

Кардиналът сгъна писмото и сложи печата си.

— Господин д’Артанян — каза той, — ще занесете веднага тая заповед в Бастилията и ще доведете лицето, за което се говори в нея; вземете карета, конвой и пазете грижливо затворника.

Д’Артанян взе писмото, отдаде чест, направи кръгом не по-зле от най-добрия сержантинструктор. излезе и след миг се чу как командува с отсечен и монотонен глас:

— Четири души конвой, една карета, конят ми.

След пет минути колелата на каретата и подковите на конете затракаха по настилката на двора.