Александър Дюма
Двадесет години по-късно (51)

XX. БУНТЪТ СЕ ПРЕВРЪЩА ВЪВ ВЪСТАНИЕ

Кабинетът, където влязоха д’Артанян и Портос, се отделяше от салона, дето беше кралицата, само със завеса. През тая тънка преграда се чуваше всичко, което се говори, а през тесния отвор между двете половини на завесата се виждаше всичко, което става в другата стая.

Кралицата стоеше права в салона, побледняла от гняв; но тя се владееше толкова добре, че не можеше да се познае вълнението й. Зад нея стояха Коменж, Вилкие и Гито; зад тях — жените.

Пред нея беше застанал канцлерът Сегие, същият, който преди двадесет години я преследваше тъй упорито. Той разказваше, че счупили каретата му, че го гонили, че той се спуснал в двореца О …, че веднага нахлули в двореца и го разграбили и опустошили; за щастие той успял да стигне до един кабинет, скрит зад тапетите, където някаква стара жена го заключила заедно с брат му, Моския епископ. Там опасността била толкова голяма, разярените бунтовници се приближили до кабинета с такива закани, че канцлерът мислел, че е дошъл последният му час, и се изповядал на брат си, за да бъде готов, ако го открият. Но за щастие, не го намерили: народът помислил, че той е избягал през някоя задна врата, и се оттеглил, като му дал възможност да излезе. Тогава той се облякъл в дрехите на маркиз дьо … и излязъл от двореца, като прекрачил през трупа на полицейския пристав й двама гвардейци, убити при защитата на входа.

През време на тоя разказ Мазарини влезе, промъкна се безшумно до кралицата и заслуша.

— Е, какво мислите за това? — попита кралицата, когато канцлерът свърши разказа си.

— Мисля, че работата е доста сериозна, всемилостива Господарке.

— Но какъв съвет ще ми дадете?

— Бих дал един съвет на ваше величество, но не смея.

— Осмелете се, осмелете се, господине — каза кралицата с горчива усмивка. — Едно време, при други обстоятелства, вие бяхте много по-смел.

канцлерът се изчерви и промърмори няколко думи. и става въпрос за миналото, а за настоящето — Продължи кралицата. — Вие казахте, че можете да ми А Дете някакъв съвет. Какъв е той?

касае се милостива господарке — нерешително отговори канЦлерът, — освободете Брусел.

Кралицата беше много бледна, но при тия думи побледня още повече и лицето й се измени.

— Да освободя Брусел — извика тя — никога!

В тая минута в съседната зала се чуха стъпки и маршал дьо ла Мейере се появи на вратата без доклад.

— А, ето ви и Вас, маршале! — радостно извика Ана Австрийска. — Надявам се, че вразумихте цялата тая стан. Нали?

— Всемилостива господарке — отговори маршалът, — трима души от отряда ми паднаха в Пон Ньоф, четирима на Халите, шестима на ъгъла на улица дьо л’АрбуСек и двама на вратата на вашия дворец — всичко петнадесет души. Доведох обратно десет-дванадесет ранени. Шапката ми остана не зная де, отнесена от куршум, и по всяка вероятност щях да остана при шапката си, ако не беше господин коадюторът, който дойде навреме и ме освободи.

— А, наистина, щях да се учудя, ако това куче а къси и криви крака не беше намесено във всичко това! — каза кралицата.

— Всемилостива господарке — възрази Ла Мейере със смях, — не говорете лошо за него пред мене, защото е още съвсем прясна услугата, която той ми направи.

— Добре, бъдете му благодарен, колкото желаете — каза кралицата, — но това съвсем не задължава мене. Вие сте здрав и читав — това е всичко, което желаех. Поздравявам ви не само с добре дошъл, но и с благополучното ви завръщане.

— Да, всемилостива господарке, но благополучното ми завръщане беше възможно само при едно условие: да ви предам волята на народа.

— Волята! — намръщи се Ана Австрийска. — Охо, господин маршал, трябва да сте изпаднали в много

голяма опасност, за да се наемете с такава необикновена мисия!

Тия думи бяха казани с известна ирония, която не

се изплъзна от маршала.

— Извинете, всемилостива господарке — рече той, — аз не съм адвокат, аз съм военен и затова може би не разбирам добре значението на думите. Трябваше да кажа желанието, а не волята на народа. А що се отнася до отговора, с който ме удостоихте, вие искахте да кажете, струва ми се, че съм се уплашил.

Кралицата се усмихна.

— Е, да, всемилостива господарке, аз се уплаших; това е за трети път в живота ми, а съм участвувал в дванадесет големи сражения и не зная в колко схватки и престрелки. Да, аз се уплаших и предпочитам да стоя пред ваше величество, колкото и да е страшна усмивката ви, отколкото пред тия пъклени дяволи, които ме придружиха дотук и които не зная откъде излизат.

— Браво! — съвсем меко каза д’Артанян на Портос. — Чудесно отговори.

— Е, добре, какво е желанието на моя народ? — попита кралицата, хапейки устните си, докато придворните се споглеждаха учудено.

— Да му се върне Брусел, всемилостива господарке — отвърна маршалът.

— Никога! — каза кралицата. — Никога!

— Както обича ваше величество — рече Ла Мейере, като се поклони и направи крачка назад.

— Къде отивате, маршале?

— Да предам отговора на ваше величество на тия, които го чакат.

— Останете, маршале, не искам да помислят, че водя преговори с бунтовници.

— Всемилостива господарке, аз дадох дума — възрази маршалът,

— Тоест …

— Ако вие не заповядате да ме арестуват, аз трябва

да отида.

Мълнии изскочиха от очите на Ана Австрийска.

— О, няма никакво значение, господине! — каза тя. — Арестувала съм и по-важни от вас. Гито!

Мазарини се спусна.

— Всемилостива господарке — каза той, — ако на свой ред смея да ви дам един съвет …

— Също да върна Брусел, господине? В такъв случай не си правете труда.

— Не — рече Мазарини, — макар че съветът ми не е по-лош от другия.

— Какъв е той?

— Повикайте господин коадютора.

— Коадютора! — извика кралицата. — Тоя етрашев раздорник1 — Та именно той е организирал тоя бунт!

— Толкова по-добре — каза Мазарини. — Ако той го е уредил, той може и да го прекрати.

— И ето удобен случай, всемилостива господарке — забеляза Коменж, който гледаше от един прозорец. — Ето той раздава благословиите си на площада на Пале Роял.

Кралицата се спусна към прозореца.

— Наистина — каза тя. — О, лицемер! Вижте!

— Виждам, че всички коленичат пред него, макар че е само коадютор — рече Мазарини. — А ако бях на неговото място, биха ме разкъсали, макар че съм кардинал. И така, аз настоявам на моето желание (Мазарини наблегна на тая дума) ваше величество да приеме коадютора.,

— Защо не кажете и вие: моята воля? — тихо отговори кралицата.

Мазарини се поклони.

Кралицата се замисли за минута. След това вдигна глава и каза:

— Господин маршал, идете да намерите господин коадютора и ми го доведете.

— А какво да кажа на народа? — попита маршалът.

— Да потърпи — отвърна Ана Австрийска. — И аз търпя.

Гордата испанка каза това с такъв заповеднически тон, че маршалът не възрази нищо; той се поклони и излезе. Д’Артанян се обърна към Портос.

— Как ще свърши всичко това? — рече той.

— Ще видим — отвърна Портос с обикновения си спокоен вид.

През това време Ана Австрийска се приближи до Коменж и му заговори тихо.

Мазарини гледаше неспокойно към страната, където бяха д’Артанян и Портос.

Останалите присъствуващи полугласно си разменяха думи.

Вратата се отвори отново; появи се маршалът, последван от коадютора.

— Всемилостива господарке — каза той, — ето господин дьо Гонди, който побърза да се постави на ваше разположение.

Кралицата направи няколко крачки към него и се спря

студена, строга, неподвижна и презрително издала напред долната си устна.

Гонди се поклони почтително.

— Е, господине, какво ще кажете за тоя бунт? — попита кралицата.

— Ще кажа, че това не е вече бунт, всемилостива господарке, а въстание — отговори коадюторът.

— Въстание е за тия, които мислят, че народът ми може да въстане! — извика Ана Австрийска, неспособна да се прикрива пред коадютора, когото смяташе, с пълно основание може би, за подбудител на целия тоя бунт. — Въстание, така наричат това движение ония, които сами са го създали и желаят въстание; но почакайте, почакайте, кралската власт ще сложи добър ред.

— Всемилостива господарке, нима ваше величество ми направи честта да ме повика само за да ми каже това? — студено попита Гонди.

— Не, мили коадюторе — обади се Мазарини, — за да ви поиска мнението за неприятната обстановка, в която се намираме.

— Наистина ли нейно величество ме повика за съвет? — попита дьо Гонди, като се престори на учуден.

— Да — каза кралицата, — така поискаха. Коадюторът се поклони.

— И така нейно величество желае …

— Да й кажете какво бихте направили на нейно място — побърза да отговори Мазарини.

Коадюторът погледна кралицата, която направи утвърдителен знак.

— На мястото на нейно величество не бих се колебал — студено отвърна Гонди, — бих върнал Брусел.

— А ако не го върна — извика кралицата, — какво мислите, че ще стане?

— Мисля, че утре в Париж няма да остане камък върху камък — каза маршалът.

— Питам не вас, а господин дьо Гонди — забеляза кралицата сухо и без да се обърне.

— Ако ваше величество пита мене — отговори коадюторът със същото спокойствие, — ще ви кажа, че съм напълно съгласен с господин маршала.

Лицето на кралицата пламна, хубавите й очи сякаш искаха да изскочат навън; карминовите и устни, сравнявани от всички поети на онова време с цъфнал нар, побледняха и затрепераха от яд: тя почти уплаши дори Мазарини, който все пак беше свикнал с домашните сцени на това неспокойно семейство.

— Да върна Брусел! — извика тя най-после със страшна усмивка. — Хубав съвет, няма що! Ясно се вижда, че идва от свещеник!

Гонди остана невъзмутим. Днешните оскърбления сякаш се плъзгаха по него като вчерашните сарказми; но омразата и отмъщението се трупаха мълчаливо и капка по капка в дъното на сърцето му. Той погледна студено кралицата, която буташе Мазарини, за да каже нещо на свой ред.

Но обикновено Мазарини мислеше много и говореше малко.

— Ехе! — каза той. — Добър съвет, приятелски съвет. Аз също бих го върнал, тоя добряк Брусел, жив или мъртъв, и всичко би било свършено.

— Ако вие го върнете мъртъв, всичко би било свършено, както казвате, ваше високопреосвещенство, но не тъй, както си мислите.

— Нима казах жив или мъртъв? — продължи Мазарини. — Начин на говорене. Вие знаете, че аз си служа много лошо с френски език, на който вие, господин коадютор, говорите и пишете тъй добре.

— Я гледай какъв държавен съвет! — каза д’Артанян на Портос. — Нашите съвети в Ла Рошел, с Атос и Арамис, бяха по-добри.

— В бастиона Сен Жерве.

— И там, и на други места.

Коадюторът преглътна всичко това и продължи все със същото невъзмутимо спокойствие:

— Ако съветът ми не се харесва на ваше величество, то е без съмнение, защото ви е даден по-добър; аз зная много добре мъдростта на кралицата и на съветниците й, за да предположа, че столицата ще бъде оставена в такова вълнение, което може да доведе до революция.

— И така значи, според вас — насмешливо подзе испанката, като си хапеше устните от яд, — вчерашният бунт,

преминал Днес във въстание, Може да се превърне утре в революция.

— Да, всемилостива господарке — сериозно отговори коадюторът.

— Но, господине, като ви слуша, човек наистина може да си помисли, че народите са загубили всяка спирачка.

— Тая година е лоша за кралете — забеляза Гонди и поклати глава. — Вижте какво става в Англия, всемилостива господарке.

— Да, но у нас, във Франция, за щастие няма Оливър Кромуел — отговори кралицата.

— Кой знае — каза Гонди. — Тия хора са като гръм: виждаш го само когато поразява.

Всички потрепераха и настъпи минутно мълчание.

През това време кралицата притискаше ръце към гърдите си; виждаше се, че тя сдържа силното биене на сърцето.

— Портос — прошепна д’Артанян, — вижте хубаво тоя свещеник.

— Добре, виждам го — отвърна Портос. — Е, какво?

— На, това е човек!

Портос погледна учудено д’Артанян; ясно беше, че не разбира ни най-малко какво иска да каже приятелят му.

— И така — безмилостно продължи коадюторът, — ваше величество ще вземе съответните мерки. Но предвиждам, че те ще бъдат ужасни и ще раздразнят бунтовниците още повече.

— Е, тогава вие, господин коадютор — иронично каза кралицата, — вие, който имате такава власт над тях и който сте наш приятел, ще ги усмирите с благословиите си.

— Може би ще бъде много късно — възрази Гонди все със същия леден тон, — може би тогава самият аз няма Да имам влияние над тях; а като им върне Брусел, ваше величество ще пресече корена на размирието и ще има право да накаже жестоко всеки по-нататъшен опит за въстание.

— А нима нямам това право? — извика кралицата.

— Ако го имате, възползувайте се от него — отговори Гонди.

— Пусто да остане! — каза д’Артанян на Портос. — такъв характер обичам. Защо той не е министър и защо

аз не Съм негов д’Артанян, вместо да бъда на това нищожество Мазарини! О, пусто и върло, чудеса бихме извършили ние двамата!

— Да — съгласи се Портос.

Кралицата даде знак на двора да се оттегли, с изключение на Мазарини. Гонди се поклони и поиска да излезе с другите.

— Останете, господине — каза кралицата. „Добре — помисли си Гонди, — тя ще отстъпи.“

— Тя ще нареди да го убият — каза д’Артанян на Портос. — Но във всеки случай не аз ще изпълня такава заповед. Напротив, кълна се в бога, ако го нападнат, аз ще се хвърля върху нападателите.

— И аз също — рече Портос.

— Добре — промърмори Мазарини, като сядаше на един стол, — сега ще видим нещо ново.

Кралицата изпрати с поглед излизащите. Когато вратата се затвори след последния, тя се обърна. Виждаше се, че прави невероятни усилия, за да укроти гнева си; вееше си с ветрилото, поднасяше към носа си кутийка с благовоние, ходеше назад-напред. Мазарини седеше на стола и сякаш мислеше. Гонди, който започваше да се безпокои, гледаше изпитателно тапетите, опипваше ризницата под расото си и от време на време Проверяваше дали му е подръка дръжката на един здрав испански нож, скрит под късата му наметка.

— Сега — каза кралицата, като се спря най-после, — сега, когато сме сами, повторете съвета си, господин коадютор.

— Ето го, всемилостива господарке: мека ваше величество се престори, че сте обмислили добре всичко, нека признае публично грешката си — в това е силата на силните правителства, — нека пусне Брусел от затвора и нека го върне на народа.

— О, да се унизя до такава степен? — извика Ана Австрийска. — Кралица ли съм аз или не? Цялата тая сган, тая ревяща тълпа — това поданици ли са ми или не? Нима нямам приятели, гвардия? О, кълна се в света Богородица, както казваше кралица Катерина — продължи тя, като се разпалваше от собствените си думи, — по-скоро

ще удуша със собствените си ръце тоя проклет Брусел, отколкото да им го върна!

И тя се спусна със стиснати юмруци към Гонди, когото в тая минута мразеше, без съмнение, не по-малко от Брусел.

Гонди не се помръдна; нито един мускул на лицето му не трепна; само леденият му поглед се кръстоса като меч с яростния поглед на кралицата.

— С тоя човек е свършено, ако при двора имаше някой Витри, който да влезе сега — каза гасконецът. — Но аз ще убия такъв Витри, преди той да нападне тоя славен прелат, и то без да му мисля! Господин кардиналът Мазарини ще ми бъде безкрайно благодарен за това.

— Шт! — рече Портос. — Слушайте.

— Всемилостива господарке! — извика кардиналът, като улови Ана Австрийска за ръката и я затегли назад. — Всемилостива господарке, какво правите?

После прибави на испански:

— Ана, полудяхте ли? Вие се карате тук като обикновена гражданка, вие, кралицата! Нима не виждате, че в лицето на тоя свещеник прелат, пред вас стои целият парижки народ, който не бива, опасно е да се обижда в тоя момент, и че ако тоя свещеник поиска, след един час вие няма да имате вече корона? Престанете, по-късно, при други обстоятелства, вие ще бъдете твърда и непоколебима, но сега не му е времето; сега ласкайте и бъдете нежна, или вие не сте кралица, а проста жена.

При първите думи, казани от кардинала на испански, Д’Артанян улови ръката на Портос, като я стискаше все по-силно и по-силно; после, когато Мазарини млъкна, той прошепна:

— Портос, не говорете никога пред Мазарини, че зная испански; иначе съм загубен, а и вие също.

— Добре — каза Портос.

Това строго смъмряне, проникнато от красноречие, което характеризираше Мазарини, когато говореше италиански или испански, и което съвсем изчезваше, когато говореше френски, беше казано с такова непроницаемо лице, че Гонди, колкото и да беше добър физиономист, го смета За просто предупреждение да бъде по-сдържана. След това нагрубяване кралицата омекна изведнъж;

огънят в Очите й угасна, кръвта се оттегли от страните й и от устните и престанаха да се леят гневни думи. Тя седна, уморено отпуснала ръце, и каза с треперещ от сълзи глас:

— Извинете ме, господин коадютор, и отдайте това избухване на страданията ми. Като жена, и следователно подчинена на слабостите на моя пол, аз се плаша от гражданската война; като кралица, и свикнала да ми се подчиняват, аз кипвам при първата съпротива.

— Всемилостива господарке — каза дьо Гонди и се поклони, — вие се лъжете, като наричате съвета ми съпротива. Поданиците на ваше величество ви почитат и ви се подчиняват. Народът се сърди не на кралицата — той иска Брусел, и нищо повече; той ще бъде щастлив да живее под закрилата на ваше величество, ако обаче ваше величество му върне Брусел — усмихнато прибави Гонди.

При думите: „народът се сърди не на кралицата“ Мазарини наостри уши, като мислеше, че коадюторът ще заговори за виковете „Долу Мазарини!“ Той беше много признателен на Гонди за това премълчаване и затова каза с най-копринения си глас и най-милото си лице:

— Всемилостива господарке, повярвайте на коадютора, който е един от нашите най-добри политици; първата вакантна кардиналска шапка сякаш нарочно е направена за неговата благородна глава.

„А, значи имаш нужда от мене, хитра лисицо!“ — помисли си дьо Гонди.

— А какво ще обещае на нас, когато поискат да убият Гонди? — каза д’Артанян. — Пусто да остане, ако той раздава така шапки, тогава да бъдем готови, Портос, и още утре да си поискаме по един полк! Ай да му се не види, ако гражданската война продължи само една година, аз ще заповядам да позлатят за мене шпагата на главнокомандуващ.

— А за мене? — попита Портос.

— На тебе ще дам маршалския жезъл на господин дьо Ла Мейере, който сега, изглежда, не е в голяма милост.

— И така, господине — каза кралицата, — вие се страхувате сериозно от народно въстание?

— Сериозно, всемилостива господарке — отговори ГондИ учуден, че не е напреднал повече. — Страхувам се, че пороят ще причини ужасни опустошения, ако пробие бента.

— А аз смятам, че в такъв случай трябва да му се противопоставят нови бентове — каза кралицата. — Идете си, ще си помисля.

Гонди погледна учудено Мазарини. Мазарини се приближи до кралицата, за да поговори с нея. В тая минута на площада на Пале Роял се разнесе страшен шум.

Гонди се усмихна, погледът на кралицата пламна, Мазарини побледня.

— Какво става пак? — извика той.

В същата минута Коменж се втурна в салона.

— Извинете, всемилостива господарке — рече той с влизането си, — но народът смаза часовите в желязната ограда и сега разбива вратите. Какво ще заповядате?

— Слушайте, всемилостива господарке — каза Гонди. Бученето на вълните, тътнежът на гръм и бумтенето

на вулкан не можеха да се сравнят ни най-малко с бурята от викове, която се издигна в тая минута чак до небесата.

— Какво ще заповядам! — рече кралицата.

— Да, времето не търпи отлагане.

— Колко хора приблизително имате в Пале Роял?

— Шестстотин души.

— Поставете сто при краля, а с останалите очистете Цялата тая сган.

— Какво правите, всемилостива господарке? — извика Мазарини.

— Вървете! — каза кралицата.

Коменж излезе с пасивното подчинение на войник. В тая минута се чу страшен трясък; една от вратите започваше да отстъпва.

— Е, всемилостива господарке — отново извика Мазарини, вие погубвате всички нас, краля, себе си и Мене.

При тоя вик, изтръгнал се издън сърцето на уплашения кардинал, Ана Австрийска се уплаши също и повика коменж назад.

— Много късно! — каза кардиналът, като си скубеше косата. — Много късно!

Вратата отстъпи и се чу радостният рев на народа. Д’Артанян взе шпагата в ръка и даде знак на Портос да направи същото.

— Спасете кралицата! — извика Мазарини, като се обърна към коадютора.

Гонди се спусна към прозореца, отвори го и позна Лувиер, който беше начело на една тълпа от три-четири хиляди души може би.

— Нито крачка напред! — извика той. — Кралицата подписва.

— Какво говорите? — извика кралицата.

— Истината, всемилостива господарке — отговори Мазарини, като й подаваше перо и хартия, — така трябва.

И прибави:

— Подпишете, Ана, моля ви се, аз искам това! Кралицата падна в едно кресло, взе перото и подписа. Възпиран от Лувиер, народът не направи нито крачка

напред, но страшният ропот, издаващ гнева на тълпата, все още продължаваше. Кралицата написа:

„Началникът на затвора Сен Жермен да пусне на свобода съветника Брусел.“

И се подписа.

Коадюторът, който следеше жадно с очи всичките й движения, грабна хартията веднага, щом бе подписана, върна се отново на прозореца, размаха листа и каза:

— Ето заповедта! Цял Париж сякаш извика от радост; после се чуха викове: „Да живее Брусел! Да живее коадюторът!“

— Да живее кралицата! — извика коадюторът. Няколко гласове подзеха вика му, но те бяха слаби

и редки.

Може би коадюторът извика нарочно това, за да каже на Ана Австрийска нейната слабост.

— А сега, когато постигнахте онова, което искахте, можете да си вървите, господин Гонди — каза тя.

— Когато кралицата има нужда от мене — каза коадюторът и се поклони, — ваше величество знае, че съм винаги на ваше разположение.

Кралицата кимна и Гонди се оттегли.

— А, проклет свещеник! — извика Ана Австрийска и протегна ръка към току-що затворилата се врата. — Един ден ще те накарам да допиеш отровата, която ми поднесе днес.

Мазарини поиска да се приближи до нея.

— Оставете ме! — каза тя. — Вие не сте мъж! И излезе.

— А вие не сте жена — промърмори Мазарини. След като помисли малко, той си спомни, че д’Артанян

и Портос са тук и следователно са видели и чули всичко. Намръщи се, отиде право към завесата и я повдигна; кабинетът беше празен.

При последните думи на кралицата д’Артанян улови Портос за ръката и го завлече в галерията.

Мазарини влезе също в галерията и видя там двамата приятели, които се разхождаха.

— Защо излязохте от кабинета, господин д’Артанян? — попита той.

— Защото кралицата заповяда на всички да се оттеглят — отговори д’Артанян — и аз помислих, че заповедта се отнася и до нас, както и до другите.

— Значи сте тук от…

— От около четвърт час — каза д’Артанян, като погледна Портос и му направи знак да не го опровергава.

Мазарини забеляза тоя знак и се убеди, че д’Артанян е видял и чул всичко; но той му беше благодарен за лъжата.

— Положително, господин д’Артанян, вие сте такъв човек, какъвто търсех, и заедно с вашия приятел можете Да разчитате на мене.

След това се поклони на двамата приятели с най-чаровна усмивка и се върна в кабинета си по-спокоен, защото при излизането на Гонди врявата престана като по Магия.