Александър Дюма
Двадесет години по-късно (40)

IX. ПИСМОТО НА КРОМУЕЛ

В същата минута, когато кралица Анриет напускаше Кармелитския манастир, за да отиде в Пале Роял, един конник слезе от коня си пред вратата на тоя кралски дворец и каза на часовоя, че има да съобщи нещо важно на кардинал Мазарини.

Кардиналът се страхуваше често, но още по-често имаше нужда от съвети и сведения и затова достъпът при него не беше труден. Истинското затруднение започваше не на първата врата, дори и втората се минаваше лесно; но на третата, освен караула и портиерите, бдеше верният БернУен, цербер, когото никаква дума не можеше да склони, Никакво клонче, дори и златно, не можеше да омагьоса.

И така на третата врата трябваше да се подложи на същински разпит всеки, който молеше или искаше да получи аудиенция.

Конникът върза коня си за желязната ограда на двора, изкачи се по главната стълба, обърна се към караулите в първата зала и запита:

— Господин кардиналът Мазарини?

— Вървете нататък — отговориха караулите, без да го поглеждат, наведени кой над картите, кой над заровете, и доволни от случая да покажат, че нямат нищо общо с лакейските задължения.

Непознатият влезе във втората зала. Тя се пазеше от мускетари и портиери. Непознатият повтори въпроса си.

— Имате ли писмо за получаване на аудиенция? — запита един портиер, като се приближи до него.

— Имам, но не от кардинал Мазарини.

— Влезте и попитайте за господин Бернуен. И портиерът отвори вратата на третата стая. Случайно ли или това беше обикновеното му място, Бернуен стоеше прав зад тая врата и беше чул всичко.

— Аз съм този, когото търсите, господине — каза той. — От кого имате писмо до негово високопреосвещенство?

— От генерал Оливър Кромуел — отговори новодошлият. — Бъдете така любезен да кажете това име на негово високопреосвещенство и да го попитате дали може да ме приеме или не.

Той стоеше с мрачен и горд вид, присъщ на пуританите,;

Бернуен изгледа изпитателно младежа от главата до краката, а след това влезе в кабинета на кардинала и му предаде думите на пратеника.

— Човек с писмо от Оливър Кромуел? — каза Мазарини. — А как изглежда?

— Истински .англичанин, ваше високопреосвещенство, руса, червеникава коса, по-скоро червеникава, отколкото руса; сиво-сини очи, по-скоро сиви, отколкото сини; останалото — гордост и непреклонност.

— Нека даде писмото си.

— Негово високопреосвещенство иска писмото — каза Бернуен, след като се върна от кабинета в залата.

— Негово високопреосвещенство няма да види писмото без приносителя — отговори младежът. — Но за да се убедите, че наистина нося писмо, вижте, ето го.

Бернуен погледна печата; като видя, че писмото е наистина от генерал Оливър Кромуел, той се обърна, за да отиде отново при Мазарини.

— Прибавете — каза младежът, — че не съм обикновен писмоносец, а извънреден пратеник.

Бернуен влезе в кабинета и след няколко секунди се върна.

— Влезте, господине — каза той, като държеше вратата

отворена.

Мазарини имаше нужда от всички тия влизания и излизания, за да се съвземе от вълнението, предизвикано от известието за това писмо; но колкото и да беше проницателен, той не можеше да се досети кое беше накарало Кромуел да влезе във връзка с него.

Младежът се появи върху прага на кабинета му; в едната си ръка държеше шапката, а в другата — писмото.

Мазарини стана.

— Господине — каза той, — вие имате едно акредитивно писмо за мене, нали?

— Ето го, ваше високопреосвещенство — отговори младежът.

Мазарини взе писмото, разпечата го и прочете:

„Господин Мордаунт, един от секретарите ми, ще връчи това препоръчително писмо на негово високопреосвещенство кардинал Мазарини, в Париж; освен това той носи второ, поверително писмо за негово високопреосвещенство.Оливър Кромуел“

— Много добре, господин Мордаунт — каза Мазарини, — дайте ми това второ писмо и седнете.

Младежът извади от джоба си второто писмо, подаде го на кардинала и седна.

Обаче потънал в мисли, кардиналът взе писмото и го завъртя в ръцете си, без да го разпечатва; но за да отклони вниманието на пратеника, започна да го разпитва според обичая си, напълно убеден от опит, че малцина ще успеят да скрият нещо от него, когато ги разпитва и гледа едновременно.

— Вие, господин Мордаунт — каза той, — сте много млад за трудната роля на посланик, в която понякога претърпяват неуспех дори най-старите дипломати.

— Ваше високопреосвещенство, аз съм на двадесет и

три години; но ваше високопреосвещенство се лъже, като ми казва, че съм млад. Аз съм по-възрастен от него, макар че не притежавам неговата мъдрост.

— Как така, господине? — попита Мазарини. — Не ви разбирам.

— Аз казвам, ваше високопреосвещенство, че годините на страданията трябва да се смятат двойни, а аз страдам от двадесет години.

— А, да, разбирам — каза Мазарини, — липса на богатство; вие сте беден, нали?

И прибави мислено:

„Тия английски революционери са кръгли голтаци и селяндури“.

— Ваше високопреосвещенство, един ден аз трябваше да получа богатство от шест милиона; но ми го отнеха.

— Значи вие не сте човек от народа? — попита Мазарини учудено.

— Ако носех титлата си, щях да бъда лорд; ако носех името си, щяхте да чуете едно от най-прочутите имена на Англия.

— Значи как се казвате? — попита Мазарини.

— Казвам се господин Мордаунт — отговори младежът и се поклони.

Мазарини разбра, че пратеникът на Кромуел желае да запази инкогнитото си.

Той помълча около една минута, като го гледаше с още по-голямо внимание, отколкото в началото.

Младежът стоеше невъзмутим.

„Дявол да ги вземе тия пуритани! — каза си съвсем ниско Мазарини. — Те са сякаш издялани от мрамор“.

И прибави високо:

— Но вие имате роднини, нали?

— Да, имам един, ваше високопреосвещенство.

— Тогава той ви помага, а?

— Три пъти ходих при него да моля за помощ и трите пъти той заповяда на слугите си да ме изгонят.

— О, боже мой, драги ми господин Мордаунт — каза Мазарини, като се надяваше с престореното си състрадание Да въвлече младежа в някоя клопка, — боже мой, колко ме заинтересува вашият разказ! Значи вие не знаете произхода си?

— Зная го едва отскоро.

— А до момента, когато го узнахте? ….

— Смятах се за подхвърлено дете.

— Тогава вие не сте виждали никога майка си?

— Да, виждал съм я, ваше високопреосвещенство; кога то бях дете, тя дойде три пъти при дойката ми; спомням си последното и посещение, като че ли беше вчера.

— Вие имате добра памет — рече Мазарини.

— О, да, ваше високопреосвещенство — каза младежът с такъв особен тон, че кардиналът усети как тръпки полазиха по гърба му.

— А кой ви възпитаваше? — попита Мазарини.

— Една френска дойка, която ме изгони, когато станах на пет години, защото никой не й плащаше вече. При това ми каза името на роднината, за когото майка ми й говорела често.

— Какво стана след това с вас?

— Тъй като плачех и просех по главните пътища, един пастор от Кингстън ме прибра, възпита ме в калвинистката религия, предаде ми всичките си знания и ми помогна да търся семейството си.

— И тия търсения?

— Бяха безплодни; случаят извърши всичко.

— Вие открихте какво е станало с майка ви?

— Аз узнах, че е била убита от същия тоя роднина с помощта на четирима негови приятели, но аз знаех вече, че кралят Чарлз I ми е отнел благородническата титла и всичките ми имоти.

— А, сега разбирам защо служите на господин Кромуел. Вие мразите краля.

— Да, ваше високопреосвещенство, мразя го! Мазарини видя с учудване дяволския израз, с който младежът изрече тия думи: обикновените лица почервеняват от кръв, а неговото лице се оцвети от злъч и стана смъртно бледо.

— Вашата история е ужасна, господин Мордаунт, и ме трогна дълбоко; но за ваше щастие. вие служите на всемогъщ господар. Той трябва да ви помогне в търсенията ви. Ние, имащите власт, имаме толкова много средства да се доберем до истината!

— Ваше високопреосвещенство, на доброто породисто

куче е достатъчно да се покаже най-малката следа, за да намери онова, което е нужно.

— А не искате ли да поговоря с тоя ваш роднина? — попита Мазарини, като искаше да се сдобие с приятел при Кромуел.

— Благодаря ви, ваше високопреосвещенство, аз ще му говоря сам.

— Но вие казахте, че той се е отнесъл зле с вас?

— При следната среща той ще се отнесе добре.

— Значи имате средство да го смекчите?

— Имам средство да го накарам да се страхува от мене.

Мазарини гледаше младежа, но светкавицата в очите му го накара да наведе глава; като не знаеше как да продължи тоя разговор, той разпечата писмото на Кромуел.

Полекалека очите на младежа потъмняха и станаха стъклени както винаги, и той изпадна в дълбока замисленост. След като прочете първите редове, Мазарини се реши да погледне крадешката дали Мордаунт не следи израза на лицето му; но виждайки равнодушието му, сви едва забележимо рамене и промърмори:

— Възлагайте работите си на хора, които същевременно вършат и своите! Да видим какво ще каже това писмо.

Предаваме го дословно:

„До негово високопреосвещенство господин кардинал Мазарини.

Аз бих желал, ваше високопреосвещенство, да узная намеренията ви относно сегашното положение на нещата в Англия. Двете кралства са толкова близко едно до друго, че Франция не може да не се интересува от нашето положение, както и ние се интересуваме от положението във Франция. Англичаните въстанаха почти единодушно срещу тиранията на крал Чарлз и на неговите привърженици. Общото доверие ме направи глава на това движение и аз мога да съдя по-добре от всеки друг за естеството и за последиците му. Сега водя война и се готвя да дам решително сражение на краля Чарлз. Аз ще го спечеля, защото с мен са надеждите на народа и благостта божия. Когато спечеля това сражение, кралят няма да намери подкрепа нито в Англия, нито в Шотландия; и ако не падне в плен или не бъде убит, той ще се опита да бяга във Франция, за да завербува войници и да намери оръжие и пари. Франция прие вече кралица Анриет и по тоя начин започна да поддържа неволно, без съмнение, огнището на неугасимата гражданска война в отечеството ми; но кралица Анриет е дъщеря на Франция и Франция е длъжна да й даде това гостоприемство. Що се отнася до краля Чарлз, въпросът е съвсем друг: като го приеме и като му даде помощ, Франция ще изрази неодобрението си от действията на английския народ и ще навреди тъй съществено на Англия и особено на правителството, което тя смята да установи, че такава постъпка би била равносилна на най-резки неприятелски действия …“

В тоя миг, силно обезпокоен от обрата на писмото, Мазарини отново престана да чете и погледна крадешката младежа.

Той седеше дълбоко замислен.

Мазарини продължи:

„Ето защо, ваше високопреосвещенство, аз трябва да зная веднага как гледа Франция на това: интересите на това кралство и интересите на Англия, макар и да са насочени в различни страни, се съвпадат все пак до немай-къде. Англия има нужда от вътрешно спокойствие, за да изгони напълно краля си. Франция има нужда от същото спокойствие, за да затвърди @тро на на младия си монарх; както вие, така и ние, имаме нужда от тоя вътрешен мир, който ние вече достигаме благодарение на енергията на нашето правителство.

Вашите свади с парламента, вашите шумни разпри с принцовете, които днес воюват за вас, а утре ще воюват срещу вас, упоритостта на на; рода, ръководен от коадютора, председатели Бланменил и съветника Брусел, най-после цялото това безредие във всички среди на държавата ви карат да гледате с безпокойство на една евентуална външна война, защото тогава Англия, възпламенена от ентусиазма на новите идеи, може да се съюзи с Испания, която търси вече тоя съюз. Ето защо, ваше високопреосвещенство, като зная вашето благоразумие и личното ви положение сред сегашните събития, аз мисля, че ще предпочетете да съсредоточите силите си във вътрешността на френското кралство и да предоставите на новото английско правителство да направи същото. Тоя неутралитет се състои само в недопускането на краля Чарлз на френска територия и в неподпомагането на тоя крал, съвсем чужд на вашата страна, нито с оръжие, нито с пари, нито с войски.

Писмото ми е строго поверително и затова ви го изпращам по човек, който се ползува с пълното ми доверие; то предшествува, и ваше високопреосвещенство ще оцени това чувство, мерките, които ще взема в зависимост от обстоятелствата. Оливър Кромуел мисли, че е по-добре да се обърне с обяснение към един бележит ум, какъвто е Мазарини, отколкото към една кралица, надарена с дивна твърдост без съмнение, но твърде много подчинена на празните предразсъдъци относно рождението си и божествената си власт.

Сбогом, ваше високопреосвещенство, ако в продължение на петнадесет дни не получа отговор, ще смятам писмото си за недействително.

Оливър Кромуел“

— Господин Мордаунт — каза кардиналът, като повиши гласа си, сякаш искаше да събуди замислилия се пратеник, — отговорът ми на това писмо ще бъде толкова по-задоволителен за генерал Кромуел, колкото повече бъда уверен, че никой няма да знае за него. Идете да чакате отговора в БулонсюрМер и обещайте ми да тръгнете утре сутринта.

— Обещавам ви това, ваше високопреосвещенство — отговори Мордаунт, — но колко дни трябва да чакам вашия отговор?

— Ако не го получите до десет дни, можете да заминете.

Мордаунт се поклони.

— Това не е всичко, господине — продължи Мазарини, — вашите лични приключения ме трогнаха живо; освен това писмото на господин Кромуел ви прави в очите ми важен като посланик. И така, повтарям въпроса си: какво мога да направя за вас?

Мордаунт помисли малко и след явно колебание се приготви да заговори, но в тая минута влезе бързо Бернуен, наведе се към ухото на кардинала и му каза съвсем тихо:

— Ваше високопреосвещенство, в тоя момент в Пале Роял влиза кралица Анриет, придружена от един английски благородник.

Мазарини подскочи в креслото си; това не се изплъзна от младежа и го накара да подтисне признанието, което сигурно щеше да направи.

— Господине — каза кардиналът, — вие чухте, нали? Определих ви Булон, защото мисля, че за вас всички градове на Франция са еднакви; ако предпочитате друг, кажете; но вие ще разберете лесно, че тъй като съм подложен на различни въздействия, от които се изплъзвам само чрез предпазване, аз желая никой да не знае за присъствието ви в Париж.

— Ще замина, ваше високопреосвещенство — рече Мордаунт и направи няколко крачки към вратата, откъдето беше влязъл.

— Не, не оттам, господине, моля! — живо извика кардиналът. — Бъдете тъй любезен да минете през тая галерия, която ще ви изведе в преддверието. Желая да не ви видят, когато излизате, нашето свиждане трябва да остане в тайна.

Мордаунт тръгна след Бернуен, който го преведе през съседната зала и го предаде на един лакей, като му посочи една изходна врата.

След това Бернуен побърза да се върне при господаря си, за да въведе при него кралица Анриет, която минаваше вече през стъклената галерия.