Александър Дюма
Двадесет години по-късно (39)

VIII. ПИСМОТО НА ЧАРЛЗ I

Сега читателят трябва да премине Сена с нас и да ни последва до вратата на Кармелитския манастир на улица Сен Жак.

Часът е единадесет сутринта и благочестивите сестри току-що са отслужили молебен за успеха, който са имали войските на Чарлз I. Една жена и едно младо момиче, облечени в черни дрехи, едната като вдовица, другата като сираче, излязоха от черквата и се върнаха в килиите си.

Жената коленичи на молитвеното столче, г изправеното на няколко крачки от нея младо момиче се е облегнало на един стол и плаче.

Жената е била навярно някога хубава, но се вижда, че сълзите са я състарили. Младото момиче е очарователно, а сълзите му придават още по-голяма хубост. Жената изглежда на четиридесет години, младото момиче — на четиринадесет.

— Господи — молеше се коленичилата, — запази мъжа ми, запази сина ми и вземи моя толкова тъжен ь толкова нещастен живот.

— Боже — казваше младото момиче, — запази майка ми!

— Вашата майка не може да направи вече нищо за вас на тоя свят, Анриет — каза молещата се опечалена жена, като се обърна. — Вашата майка няма вече нито трон, нито мъж, нито син, мито пари, нито приятели; вашата майка, мое нещастно дете, е изоставена от целия свят.

И като падна в прегръдките на притеклата се дъщеря, тя сама потъна в сълзи.

— Мамо, не губете смелост! — каза младото момиче.

— Ах, тая година е нещастна за кралете! — промълви майката, като сложи глава върху рамото на детето. — И никой не мисли за нас в тая страна, защото всеки мисли само за собствените си работи. Докато брат ви беше с нас, той ме поддържаше; но брат ви замина: сега той няма възможност да изпрати известия нито на мене, нито; на баща си. Аз заложих последните си скъпоценности, продадох всички мои и ваши стари дрехи, за да изплатя за, платите на слугите му, които отказваха да го придружават, ако не бях изпълнила тая прищявка. Сега сме принудени да живеем за сметка на христовите годеници. Ние сме пълни сиромаси.

— Но защо не се обърнете към вашата сестра, кралица та? — попита младото момиче.

— Уви, сестра ми, кралицата, не е вече кралица, дете мое, и от нейно име царува друг. Един ден ще разберете

това.

— Е, тогава към краля, вашия племенник. Искате ли да поговоря с него? Мамо, вие знаете колко ме обича.

— Уви, кралят, моят племенник, не е още крал и сам той — вие знаете добре това, Лапорт ни го е казвал много пъти — търпи лишения във всичко.

— Тогава да се обърнем към бога — каза младото момиче.

И коленичи до майка си.

Тия две жени, които се молеха така на едно и също богомолско столче, бяха дъщерята и внучката на Анри IV. жената и дъщерята на Чарлз I.

Те довършваха двойната си молитва, когато една монахиня почука тихо по вратата на килията.

— Влезте, сестро — каза по-възрастната от жените, ка то изтри сълзите си и стана.

Монахинята полуотвори почтително вратата.

— Нека ваше величество благоволи да ме извини, ако прекъснах благочестивите мисли — каза тя. — В приемната чака един чуждестранен благородник, който пристига от Англия и желае да има честта да предаде писмо на ваше величество.

— О, писмо! Писмо от краля може би! Известия от баща ви, без съмнение! Чувате ли, Анриет?

— Да. госпожо, чувам и се надявам.

— Кой е тоя господин?

— благородник на четиридесет и пет-петдесет години.

— Името му? Каза ли си името?

— Милорд Уинтър.

— Милорд Уинтър! — извика кралицата. — Приятелят на мъжа ми! О, поканете го, поканете го!

И като изтича към пратеника, тя му стисна горещо ръката.

Щом влезе в килията, лорд Уинтър коленичи и подаде на кралицата писмо, навито и поставено в златен калъф.

— Ах, милорд — извика кралицата, — вие ни носите три неща, които много отдавна не сме виждали: злато, предан приятел и писмо от краля, нашия съпруг и господар.

Лорд Уинтър се поклони отново, но не можа да отговори — толкова дълбоко беше развълнуван.

— Милорд — каза кралицата и посочи писмото, — вие разбирате, че бързам да узная съдържанието на това

писмо.

— Аз ще се оттегля, всемилостива господарке — рече лорд Уинтър.

— Не, останете — възрази кралицата, — ще го прочетем пред вас. Не разбирате ли, че искам да ви питам за хиляди неща?

Лорд Уинтър отстъпи няколко крачки и застана мълчаливо.

Между това майката и дъщерята се оттеглиха при отвора на един прозорец — дъщерята се облегна върху ръкаТа на майка си — и двете зачетоха следните редове:

„Кралице и мила съпруго,

Ето ни пред развръзката. Всички сили, които ми е оставил бог, са съсредоточени в лагера при Нейзби, откъдето ви пиша набързо. Тук очаквам армията на моите разбунтувани поданици и ще воювам за последен път срещу тях. Ако изляза победител, борбата ще продължи; ако бъда победен, загубен съм безвъзвратно. В тоя последен случай (уви, при положението, в което се намирам, трябва да се предвиди всичко!) ще се опитам да достигна бреговете на Франция. Но ще могат ли, ще поискат ли да приемат там един нещастен крал, който ще донесе такъв гибелен пример в страна, вълнувана вече от граждански раздори? Вашата мъдрост и вашата любов ще ми бъдат водач. Носителят на това писмо ще ви каже, кралице, онова, което не мога да доверя на прищявката на случая. Той ще ви обясни какво очаквам от вас. Поръчвам му да предаде също благословията ми на моите деца и безкрайната ми любов на вас, кралице и мила съпруго.“

Писмото беше подписано вместо „Чарлз, крал“ — „Чарлз, още крал“.

Лорд Уинтър, който следеше израза на лицето у кралицата, докато четеше това тъжно послание, забеляза все пак, че в очите й светна лъч от надежда.

— Нека не бъде вече крал! — извика тя. — Нека бъде победен, изгонен, заточен, но само да е жив! Уви, сега тронът е много опасно място, за да желая да остане на него. Но кажете ми, милорде — продължи кралицата, — не крийте нищо от мене. Какво е положението на краля? Наистина ли е така безнадеждно, както си мисли той?

— Уви, всемилостива господарке, дори по-безнадеждно, отколкото сам си мисли. Доброто сърце на негово величество не разбира омразата; честната му душа не подозира измяната. Англия е обзета от умопомрачение, което, страхувам се, няма да мине без кръв.

— Но лорд Монтрос? — отговори кралицата. — Аз чувах за големи и бързи успехи, за победи при Инвър

лаши1, Олдон2, Олфърт3 и Килсит. Чувах, че той отива към границата, за да се присъедини към краля.

— Да, всемилостива господарке, но на границата срещнал Леели. Той дотегнал на победата със свръхчовешки дела: победата го изоставила. Разбит при Филипо, Мон трос бил принуден да разпусне остатъка от войските си и да бяга, преоблечен като лакей. Сега е в Берген, в Норвегия.

— Бог да го пази! — каза кралицата. — Все пак е утешително да се знае, че ония, които толкова пъти са рискували живота си за нас, са в безопасност. А сега, милорде, когато виждам истинското положение на краля, тоест, че то е отчаяно, кажете ми какво имате да ми съобщите от моя царствен съпруг.

— Е добре, всемилостива господарке — рече лорд Уинтър, — кралят желае да се постараете да разберете как са разположени към него кралят и кралицата.

— Уви! — отговори кралицата. — Вие знаете това: кралят е още дете, а кралицата е жена, и то много слаба. Всичко е в ръцете на господин дьо Мазарини.

— Нима той иска да играе във Франция същата роля, която Кромуел играе в Англия?

— О, не! Той е гъвкав и хитър италианец, който може би мечтае за престъпление, но никога не ще посмее да го извърши. В пълна противоположност на Кромуел, който разполага с две камари, Мазарини се опира в борбата си с парламента само на кралицата.

— Тогава толкова повече основания има да покровителствува един крал, преследван от двете камари.

Кралицата поклати огорчено глава.

— Ако съдя по отношението му към мен, милорд — каза тя, — кардиналът няма да направи нищо или може би Ще бъде дори срещу нас. Моето присъствие и присъствието на дъщеря ми във Франция му тежат вече: толкова повече ще му тежи присъствието на краля. Милорд — прибави Анриет с меланхолна усмивка, —

——

’ Грешка в оригинала. Не е Инвърлаши (Inverlashy), а Инвърлоки (Inverlochy). — Б. пр.

2 Пак грешка. Не е Олдон (Auldone), а Олдърн (Auldearn). — Б. пр.

3 Грешка. Не е Олфърт (Alfort), а Олфърд (Alford). — Б. пр.

4 Грешка в оригинала. Не е Lesly, a Lesley — Леели. — Б. пр.

 

тъжно и почти срамно е да кажа, но ние прекарахме зимата в Лувър без пари, без бельо, почти без хляб, и често не ставахме от леглото по липса на отопление.

— Ужасно! — извика лорд Уинтър. — Дъщерята на Анри IV, жената на крал Чарлз! Защо не се обърнахте, всемилостива господарке, към някого от нас?

— Ето какво гостоприемство дава на една кралица министърът, от когото един крал се готви да иска гостоприемство.

— Но аз чувах да се говори за брак между негово височество принц Уелски и принцеса д’Орлеан — каза лорд Уинтър.

— Да, за минута се надявах на това. Децата се обичаха; но кралицата, която в началото покровителствуваше тая любов, възприе друго становище; а господин херцог д’Орлеан, който гледаше благосклонно началото на сближаването им, забрани на дъщеря си да мисли повече за тоя съюз. Ах, милорд — продължи кралицата, като не помисли дори да изтрие сълзите си, — по-добре е да се воюва, както направи кралят, и да се умре, както може би ще направи той, отколкото да се живее с просия като

мене.

— Смелост, всемилостива господарке, смелост! Не се отчайвайте. Интересите на френската корона, тъй разклатена в тая минута, диктуват да се потуши въстанието в съседния народ. Мазарини’е държавник и ще разбере тая необходимост.

— Но уверен ли сте — каза кралицата със съмнение, —

че не са ви изпреварили?

— Кой ще ме изпревари? — попита лорд Уинтър.

— Джойсовци, Приджовци1, Кромуеловци.

— Шивач! Колар! Пивовар! О, всемилостива господарке, надявам се, че кардиналът няма да влезе в съюз с такива хора.

— А какъв е самият той?

— Но за честта на краля, за честта на кралицата …

— Хайде, нека се надяваме, че той ще направи нещо за тая чест. Един приятел е винаги тъй красноречив,

——

1 Грешка на оригинала. Не е Приджовци (les Pridge), а Прайдовци (les Pride). — Б. пр.

 

милорде, че вие ме успокоявате. Дайте ми ръката си и да отидем при министъра.

— Всемилостива господарке — каза лорд Уинтър и се поклони, — аз съм смутен от тая чест.

— Но ако той откаже — каза госпожа Анриет, като се спря, — и кралят изгуби сражението?

— Тогава негово величество ще намери подслон в Холандия, където, както чувах, се намира негово височество принц Уелски.

— И в случай на бягство на много ли служители като вас може да разчита негово величество?

— Уви, не, всемилостива господарке! Но тоя случай е предвиден и аз дойдох да търся съюзници във Франция.

— Съюзници! — каза кралицата и поклати глава.

— Всемилостива господарке — отговори лорд Уинтър, — ако мога да намеря отново старите си приятели от едно време, отговарям за всичко.

— Тогава да вървим, милорде — каза кралицата със съмнение, присъщо на хората, които дълго време са били нещастни, — да вървим и господ да ви чуе!

Кралицата се качи в каретата си, а лорд Уинтър, на кон, последван от двама лакеи, тръгна успоредно с каретата.