Александър Дюма
Двадесет години по-късно (42)

XI. КАК ПОНЯКОГА НЕЩАСТНИТЕ ВЗЕМАТ СЛУЧАЯ ЗА ПРОВИДЕНИЕ

— Е, какво, Всемилостива господарке? — попита лорд Уинтър. когато кралицата отпрати слугите си.

— Случи се това, което предвиждах, милорд.

— Той отказва?

— Не ви ли казах това предварително?

— Кардиналът отказва да приеме краля, Франция отказва гостоприемство на един нещастен владетел? Но това е нещо нечувано, ваше величество!

— Аз не казах Франция, милорд, аз казах кардинала, а кардиналът не е дори французин.

— Но кралицата, видяхте ли я?

— Няма смисъл — каза кралица Анриет, като поклати тъжно глава. — Кралицата няма да каже никога да, когато кардиналът е казал не. Нима не знаете, че тоя италианец ръководи всички работи, както вътрешните, така и външните? Има нещо друго и аз се връщам на онова, което ви казах: никак не ще се учудя, ако излезе, че Кромуел ни е изпреварил. Докато говореше с мен, кардиналът беше смутен, но държеше твърдо на отказа си. А после забелязахте ли това движение в Пале Роял, тия тичания нагоре-надолу на силно заети хора? Дали не са получили някакви новини, милорде?

— Само не от Англия, всемилостива господарке; аз бързах много и съм уверен, че не са ме изпреварили: тръгнах преди три дни, промъкнах се по чудо през пуританската армия, качих се със слугата ми Тони на пощенската кола, а тия коне, които яздим, купихме в Париж. Освен това, преди да се осмели да предприеме

нещо, кралят, уверен съм в това, ще почака отговора на Ваше величество.

— Съобщете му, милорд — продължи кралицата с отчаяние, — че не мога да направя нищо, че изстрадах не по-малко от него, дори повече; принудена съм да ям хляба на изгнанието и да искам гостоприемство от лъжливи приятели, които се смеят над сълзите ми; той трябва да се принесе великодушно в жертва и да умре като крал. Аз ще дойда да умра заедно с него.

— Всемилостива господарке! Всемилостива господарке извика лорд Уинтър. — Вие се предавате на отчаянието, а може би още не е загубено всичко.

— Нито един приятел, милорд! В целия свят нито един приятел освен вас! О, боже мой, боже мой! — извика кралица Анриет, като повдигна очи към небето. — Нима си взел при себе си всички великодушни сърца, които съществуват на земята?

— Надявам се, че не, всемилостива господарке — замислено отговори лорд Уинтър. — Аз ви говорих за четирима мъже?

— Какво искате да направите с четирима мъже?

— Четирима предани мъже, четирима мъже, готови да умрат, могат да направят много, повярвайте ми, всемилостива господарке, и тия, за които ви говоря, са извършили много на времето си.

— А къде са тези четирима мъже?

— Точно това не зная. От около двайсет години ги изгубих от погледа си, но всеки път, когато кралят беше в опасност, си спомнях за тях.

— И тези мъже бяха ваши приятели?

— Единият от тях държеше живота ми в ръцете си и ми го подари; не зная дали е останал мой приятел, но оттогава аз поне съм му приятел.

— И тези хора са във Франция, милорд?

— Предполагам.

— Кажете как се казват. Може би съм чувала имената им и бих могла да ви помогна да ги намерите.

— Единият от тях се казваше кавалер д’Артанян.

— О, милорде, ако не се лъжа, кавалерът д’Артанян е лейтенант на гвардията, чувала съм това име; но внимавайте, страхувам се, че тоя човек е изцяло предан на кардинала.

— В такъв случай това ще бъде последното нещастие; започвам да вярвам, че сме наистина прокълнати.

— Но другите — каза кралицата, която се улавяше за тази последна надежда, както удавникът за останките от кораба си, — но другите, милорде!

— Вторият (чух случайно името му, защото, преди да се бият с нас, тези четирима благородници ни казаха имената си), вторият се казваше граф дьо Ла Фер. Що се отнася до останалите двама, аз свикнах да ги наричам с измислените им имена и забравих истинските.

— Боже мой! А при това трябва да се намерят бързо, щом мислите, че тези достойни благородници могат да бъдат полезни на краля.

— О, да, защото те са същите. Изслушайте ме, всемилостива господарке, и си спомнете миналото, не сте ли чували, че веднъж кралица Ана Австрийска е била спасена от най-голяма опасност, на която може да се изложи някога една кралица?

— Да, през време на любовната й връзка с господин дьо Бъкингам, заради някакъв диамантен накит.

— Точно така, всемилостива господарке; същите хора я спасиха тогава и аз се усмихвам от съжаление, като си помисля, че ако имената на тия благородници ви са непознати, то е, защото кралицата ги забрави, вместо да ги направи първи сановници в кралството.

— Е, добре, милорде, трябва да се намерят; но какво могат да направят четирима мъже, или по-скоро трима? Защото, повтарям ви, на д’Артанян не може да се разчита.

— Една славна шпага по-малко, но все още остават три други, без да се смята моята; а четири предани хора около краля, за да го пазят от неприятелите му, да го поддържат в боя, да му помагат със съвети, да го придружават в бягството му, са достатъчни не за да го направят победител, но за да го спасят, ако бъде победен, да му помогнат да премине морето, и каквото и да казва Мазарини, щом достигне бреговете на Франция, вашият царствен съпруг ще намери толкова убежище и подслон в нея, колкото морската птица намира през време на буря.

— Търсете, милорде, търсете тези благородници и

ако ги намерите, ако се съгласят да отидат с вас в Англия, аз ще дам на всеки от тях по едно херцогство в деня. когато си възвърнем трона, и толкова злато, колкото е необходимо, за да се купи дворецът на УаЙтаол. Търсете, милорде, търсете, заклевам ви.

— Аз бих ги търсил, всемилостива господарке, и сигурно бих ги намерил, но нямам време: нима ваше величество забрави, че кралят чака отговора ви, и чака с трепет?

— Тогава сме загубени! — извика кралицата в порив на отчаяние.

В тая минута вратата се отвори и влезе младата Анриет. С възвишената сила, която е героизмът на майките, кралицата скри сълзите в дъното на сърцето си и направи знак на лорд Уинтър да промени разговора.

Но всичко това не се изплъзна от младата принцеса; тя се спря на прага, въздъхна и каза на майка си:

— Защо плачете винаги, мамо, когато ме няма? Кралицата се усмихна и вместо да й отговори, каза

на лорд Уиптър:

— Ето, милорде, откакто загубих половината от кралския си сан, поне спечелих едно нещо: децата ми ме наричат мамо, а не ваше величество.

След това се обърна към дъщеря си и продължи:

— Какво искате, Анриет?

— Мамо — отговори младата принцеса, — в Лувър е пристигнал някакъв кавалер и желае да поднесе почитанията си на ваше величество; той идва от армията и носи, казва, писмо за вас от маршал дьо Грамон, струва ми се.

— А — каза кралицата на лорд Уинтър, — това е един от верните ми; но не забелязвате ли, мили лорде, колко сме бедни откъм прислуга? Дъщеря ми сама докладва за посетителите и ги въвежда.

— Всемилостива господарке, имайте милост към мен — каза лорд Уинтър, — вие ми разкъсвате сърцето.

— А какъв е тоя кавалер, Анриет? — попита кралицата.

— Видях го от прозореца, всемилостива господарке; младеж на около шестнадесет години, казва се виконт дьо Бражелон.

Кралицата кимна усмихнато с глава; младата принцеса отвори вратата и на прага се показа Раул.

Той направи три крачки към кралицата, подви коляно и каза;

— Всемилостива господарке, нося писмо на ваше величество от приятеля ми господин граф дьо Гиш, който ми каза, че има честта да бъде един от вашите служители: това писмо съдържа важно известие и е израз на дълбокото му уважение.

При името на граф дьо Гиш червенина заля страните на младата принцеса. Кралицата я погледна с известна строгост.

— Но вие ми казахте, че писмото е от маршал дьо Грамон, Анриет! — каза тя.

— Така мислех, всемилостива господарке… — измънка младото момиче.

— Вината е моя, всемилостива господарке — рече Раул, — наистина казах да доложат, че идвам от страна на маршал дьо Грамон; но той е ранен в дясната ръка и не може да пише сам, затова граф дьо Гиш му послужи за секретар.

— Значи имало е сражение? — попита кралицата, като направи знак на Раул да стане.

— Да, всемилостива господарке — отговори младежът, като подаде писмото на лорд Уинтър, който се приближи да го вземе и го предаде на кралицата.

Като чу, че е имало сражение, младата принцеса отвори уста, за да зададе въпроса, който я интересуваше без съмнение; но устата й се затвори, без да изрече нито дума, а червенината по страните и започна да изчезва постепенно.

Кралицата видя всичко това и навярно майчиното й сърце разбра каква е работата, защото тя се обърна отново към Раул и запита:

— С младия граф дьо Гиш не се е случило никакво нещастие, нали? Защото той не само е един от нашите служители, както ви е казал, господине, но и един от нашите приятели.

— Не. всемилостива господарке — отвърна Раул. — Напротив, в тоя ден той се покри с голяма слава и има честта да бъде прегърнат от господин принца на бойното поле.

Младата принцеса запляска с ръце, но веднага се засрами от тъй силно проявената радост, обърна се на

половина и се наведе над една ваза с рози, като се престори, че ги мирише.

— Да видим какво ни съобщава графът — каза кралицата.

— Аз имах честта да кажа на ваше величество, че той пише от името на баща си.

— Да, господине.

Кралицата разпечата писмото и започна да чете:

„Всемилостива господарке и кралице. Тъй като не мога да имам честта да Ви пиша лично поради една рана, получена в дясната ръка, пиша Ви с ръката на моя син, господин граф дьо Гиш, който, както знаете, е също тъй ваш предан служител, както и баща му, за да Ви съобщя, че ние спечелихме сражението при Ланс и че тая победа ще засили неизбежно влиянието на кардинал Мазарини и на кралицата върху делата на Европа. Нека Ваше величество, ако благоволи да послуша съвета ми, се възползува от тоя момент и поговори с правителството в полза на височайшия си съпруг. Господин виконт дьо Бражелон, който ще има честта да Ви връчи това писмо, е приятел на сина ми, на когото по всяка вероятност е спасил живота. Той е благородник, на когото Ваше величество може да се довери напълно, ако желае да ми предаде някоя заповед устно или писмено. Оставам с най-дълбоко почитание…

Маршал дьо Грамон“

Когато ставаше дума за услугата, която беше направил на графа, Раул обърна неволно глава към младата принцеса и прочете в очите й израз на безкрайна признателност към него. Нямаше никакво съмнение: дъщерята на крал Чарлс I обичаше приятеля му.

— Сражението при Ланс е спечелено! — каза кралицата. — Те са щастливи тук, те печелят сраженията. Да, маршал дьо Грамон има право, това ще даде друг ход на работите им; но страх ме е, че това няма да ни принесе полза, дори може да ни навреди. Тая новина е съвсем прясна, господине — продължи кралицата, — благодаря ви много за бързината, с която ми я донесохте; без вас, без това писмо, щях да я науча едва утре, или може би другиден, щях да я науча последна в Париж.

— Всемилостива господарке — отвърна Раул, — Лувър е вторият дворец, в който е получена тая новина; още никой не я знае; и аз се заклех на господин граф дьо Гиш, че ще предам това писмо на ваше величество, преди дори да прегърна настойника си,

— Вашият настойник също ли е Бражелон? — попита лорд Уинтър. — Някога аз познавах един Бражелон, жив ли е още?

— Не, господине, той умря и от него, струва ми се, ь моят настойник, негов близък роднина, е наследил това имение и това име.

— А как се казва вашият настойник, господине? — попита кралицата, която прояви неволно интерес към тоя хубав момък.

— Господин граф дьо Ла Фер, всемилостива господарке — отговори младежът и се поклони.

Лорд Уинтър трепна от изненада; кралицата го погледна радостно.

— Граф дьо Ла Фер! — извика тя. — Нали това име ми казахте?

Лорд Уинтър не вярваше на ушите си.

— Господин граф дьо Ла Фер! — извика той на свой ред. — О, господине, отговорете ми, моля ви се: граф дьо Ла Фер не е ли същият, когото познавах едно време? Красив и смел, той беше мускетар на Луи XIII и сега трябва да е на четиридесет и седем-четиридесет и осем години?

— Да, господине, същият е.

— Той служеше под измислено име.

— Под името Атос. Съвсем наскоро чух как приятелят му. господин д’Артанян. го наричаше с това име.

— Той е, всемилостива господарке, той е. Слава богу! И той е в Париж? — запита той Раул.

След това се обърна отново към кралицата и прибави:

— Надявайте се, надявайте се — самото провидение е с нас, щом ми помогна да намеря отново тоя смел благородник по такъв чуден начин. А, моля ви се, господине, къде живее той?

— Господин граф дьо Ла Фер живее на улица Генето, в странноприемницата „ГранРоаШарлеман“.

— Благодаря ви, господине. Предупредете тоя достоен приятел да си бъде в къщи: ще отида веднага да го прегърна.

— Господине, с голямо удоволствие ще изпълня желанието ви, ако нейно величество ми разреши да се оттегля.

— Вървете, господин виконт дьо Бражелон — каза кралицата, — вървете и бъдете уверен в нашето разположение към вас.

Раул се поклони учтиво на кралицата и принцесата, поздрави лорд Уинтър и излезе.

Лорд Уинтър и кралицата продължиха известно време да приказват ниско, за да не ги чуе младата принцеса; но тая предпазливост беше излишна, защото принцесата беше заета с мислите си.

Когато лорд Уинтър се приготви да си отива, кралицата каза:

— Слушайте, милорде, аз запазих тоя диамантен кръст, останал от майка ми, и тая звезда на Сен Мишел, подарък от съпруга ми; те струват около петдесет хиляди ливри. Аз се бях заклела да умра по-скоро от глад, отколкото да се разделя с тия скъпоценни залози. Но сега, когато тия две скъпоценности могат да бъдат полезни на съпруга ми и на защитниците му, всичко трябва да бъде принесено в жертва на тая последна надежда. Вземете ги; ако дотрябват пари за вашето предприятие, продайте ги без страх, милорде, продайте ги. Но ако намерите средство да ги запазите, знайте, милорде, че по тоя начин ще ми направите най-голямата услуга, каквато може да направи благородник на една кралица, и че онзи, който в дните на благополучието ми донесе тая звезда и тоя кръст, ще бъде благословен от мен и от децата ми.

— Всемилостива господарке — отвърна лорд Уинтър, — вие имате в мое лице най-предан служител. Ще занеса веднага тия предмети на сигурно място; не бих ги взел, ако ни беше останало нещо от предишното ни богатство; но нашите имоти са конфискувани, наличните ни пари са изразходвани и сме принудени да извличаме средства от всичко, което притежаваме. След един час ще бъда у граф дьо Ла Фер, а утре ваше величество ще получи окончателен отговор.

Кралицата му протегна ръка, която той целуна почтително.

— 1Милорде — каза тя, като се обърна към дъщеря си, — вие бяхте натоварен да предадете нещо на това дете от страна на баща му.

Лорд Уинтър остана учуден; той не знаеше какво иска да каже кралицата.

Тогава младата Анриет пристъпи усмихната и почервеняла и подаде челото си на благородника.

— Кажете на баща ми — каза тя, — че крал или беглец, победител или победен, могъщ или беден, той ще намери винаги в мое лице най-покорна и най-любеща дъщеря.

— Зная това, ваше височество — отговори лорд Уинтър и допря устните си до челото на Анриет.

След това излезе и мина сам, без да бъде изпровождан, през пустите, мрачни и големи зали, като триеше сълзите си: макар и преситен от петдесет години живот при двора, той не можеше да ги задържи, виждайки това кралско нещастие, тъй достойно и тъй голямо едновременно.