Александър Дюма
Двадесет години по-късно (80)

XVIII. ЗАВРЪЩАНЕ

Атос и Арамис тръгнаха по пътя, посочен от д’Артанян, бързаха, доколкото им позволяваха силите. Струваше им се, че ще бъде по-изгодно за тях, ако бъдат арестувани близо до Париж, отколкото далеч от него.

Всяка вечер, страхувайки се, че ще ги арестуват през

нощта, те поставяха уговорените знаци или на стената или по стъклата на прозорците. Но всяка сутрин, за свое най-голямо учудване, се събуждаха свободни.

Колкото повече се приближаваха до Париж, толкова повече големите събития, на които бяха присъствували и които бяха потресли Англия, изчезваха като сън; напротив, тия, които през тяхното отсъствие бяха развълнували Париж и цялата страна, се приближаваха към тях.

През шестседмичното им отсъствие във Франция бяха станали толкова много и дребни работи, че те образуваха почти едно голямо събитие. Осъмнали без кралица, без крал, парижаните се разтревожиха много; и дори отсъствието на Мазарини, тъй силно желано, не замести липсата на двамата височайши бегълци.

Когато узнаха за бягството на кралицата и краля в Сен Жермен (ние разказахме вече на читателите как се случи това), парижаните се уплашиха като деца, събудили се през нощта или пък самички. Парламентът се развълнува; беше решено една депутация да иде при кралицата и да я помоли да не лишава по-дълго Париж от кралското си присъствие.

Но кралицата беше още под двойното впечатление на победата при Ланс и гордостта от тъй сполучливо извършеното бягство. Депутатите не само нямаха честта да бъдат приети, но дори ги накараха да чакат на пътя, където канцлерът — същият канцлер Сегие, когото видяхме в романа „Тримата мускетари“ да търси тъй настойчиво едно писмо едва ли не в корсета на кралицата — им връчи ултиматума на двора, който гласеше, че ако парламентът не се смири пред величието на кралската власт и не прекрати всичКи въпроси, довели до разногласие, Париж ще бъде обсаден още утре; че за тая цел херцог д’Орлеан е заел вече моста Сен Клу и че господин принцът, озарен още от славата на победата си при Ланс, държи Шарантон и Сен Дени.

За нещастие на двора, който може би щеше да спечели доста привърженици, ако исканията му бяха по-умерени, тоя заплашителен отговор подействува съвсем не тъй, както се очакваше. Той засегна силно гордостта на парламента. Разбрал, че го подпомага средното съсловие, което почувствува цялата си сила след помилването на Брусел, парламентът отговори, че кардинал Мазарини е безспорен виновник за всички тия безредици, обявяваше го за враг на краля и на държавата и му заповядваше да напусне двора още същия ден, а Франция — до осем дни. Ако кардиналът не замине след изтичането на тоя срок, парламентът дава право на всеки поданик да прави с него, каквото си иска.

Тоя енергичен отговор, който съвсем не се очакваше от двора, поставяше едновременно Париж и Мазарини извън закона. Оставаше само да се чака кой ще надвие — парламентът или дворът.

Тогава дворът почна да се готви за нападение, а Париж — за защита. Гражданите се занимаваха с обикновената си работа, с каквато се занимаваха винаги през време на смут, тоест опъваха вериги и разтуряха настилката на улиците, когато коадюторът им доведе на помощ господин принца дьо Конти, брат на господин принца дьо Конде, и господин херцог дьо Лонгвил, негов зет. От тая минута те се успокоиха, защото към тях се бяха присъединили два кръвни принца и освен това те бяха повече на брой. Беше 10 януари, когато тая неочаквана помощ пристигна на парижаните.

След бурни спорове господин принцът дьо Конти беше назначен за генералисимус на кралските войски извън Париж заедно с херцог д’Елбьоф, херцог дьо Буйон и маршал дьо Ла Мот като генераллейтенанти. Херцог дьо Лонгвил без специално назначение се задоволяваше с длъжността да подпомага шурея си.

Колкото за господин дьо Бофор, той пристигна от Вандомоа, като донесе, според думите на хрониката, знатния си вид, хубава и дълга коса и тая популярност, която му спечели господството на простолюдието.

Тогава парижката армия се организира с тая бързина, която гражданите се превръщат във войници, когато са подтикнати от някакво чувство. На 19 януари тая импровизирана армия се опита да направи излаз, по-скоро за да се увери и да увери другите в собственото си съществуване, отколкото да направи нещо сериозно. Носеше знаме с тоя необикновен девиз: „Ние търсим нашия крал“.

През следващите дни станаха няколко незначителни военни действия, които завършиха с отвличането на няколкото стада и опожаряването на дветри къщи.

Така настъпиха първите дни на февруари, а на първи тоя месец нашите четирима другари бяха слезли в Булон и бяха потеглили за Париж, разделени на две групи.

Към края на четвъртия ден Атос и Арамис заобиколиха грижливо Нантер, за да не попаднат на някой отряд на кралицата.

Всички тия предпазни мерки не се харесваха много на Атос, но Арамис му забеляза правилно, че те нямат право да бъдат безразсъдни, че им е дадено от краля Чарлз последно и свещено поръчение и че това поръчение, получено в подножието на ешафода, ще завърши само в краката на кралицата.

Ето защо Атос отстъпи.

В предградията нашите пътници намериха силна охрана — цял Париж беше въоръжен. Часовоят отказа да пропусне двамата благородници и повика сержанта си.

Сержантът излезе веднага и с крайно важен вид, който обикновено вземат гражданите, когато имат честта да облекат военната униформа, попита:

— Кои сте вие, господа?

— Двама благородници — отговори Атос.

— Откъде идвате?

— От Лондон.

— Какво ще правите в Париж?

— Имаме поръчение до нейно величество английската кралица!

— Я гледай! Днес всички отиват при английската кралица! — отвърна сержантът. — В караулното помещение има вече трима благородници, на които проверяват пропуските и които също отиват при нейно величество. Де са вашите?

— Нямаме пропуски.

— Как, нямате пропуски?

— Не, ние пристигаме от Англия, както вече ви казахме; съвсем не знаем в какво положение са политическите работи, защото напуснахме Париж преди заминаването на краля.

— А — лукаво каза сержантът, — вие сте мазаринисти и искате да се промъкнете при нас, за да ни шпионирате.

— Драги приятелю — намеси се Атос, който дотогава беше оставил Арамис да отговаря, — ако бяхме мазаринисти, тогава, напротив, щяхме да имаме всички възможни пропуски. Повярвайте ми, във вашето положение не трябва да се доверявате именно на тия, които са съвсем редовни.

— Влезте в караулното Помещение — каза сержантът. — Обяснете се с началника.

Той даде знак на часовоя; часовоят се отдръпна; сержантът мина пръв, а двамата благородници го последваха.

Караулното помещение беше натъпкано с хора от средното съсловие и от простолюдието; едни играеха, други пиеха, трети ораторствуваха.

В един ъгъл, почти неизпускани от очи, стояха тримата благородници, които бяха пристигнали първи и на които офицерът проверяваше пропуските. Тоя офицер седеше в съседната стая — неговият чин му даваше право на отделно помещение.

Първото движение на новодошлите и на тримата в ъгъла беше да се изгледат бързо и изпитателно едни други. Тримата в ъгъла бяха с дълги мантии и се криеха грижливо в тях. Единият, по-нисък от другарите си, стоеше назад в сянката.

Когато сержантът влезе и обяви, че по всяка вероятност е довел двама мазаринисти, тримата благородници наостриха уши. Ниският, който излезе две крачки напред, отскочи назад и се намери отново в сянката.

Като узнаха, че новодошлите нямат пропуски, всички в караулното помещение завикаха, че не трябва да влязат в столицата.

— Напротив — каза Атос, — много е вероятно, че ще влеземг защото имаме работа, струва ми се, с разумни хора. Много лесно е да се разреши целият въпрос: достатъчно е да се предадат имената ни на нейно величество английската кралица; и ако тя отговаря за нас, надявам се, че няма да имате вече повод да ни спирате.

При тия думи вниманието на скрития в сянката благородник се удвои и дори той направи такова движение на изненада, че шапката му, бутната от мантията, с която се зави още по-грижливо отпреди, падна. Той бързо се наведе и я вдигна.

— О, боже мой! — каза Арамис, като побутна Атос с лакът. — Видяхте ли?

— Какво? — попита Атос.

— Лицето на ниския благородник?

— Не.

— Стори ми се… Но не, това е невъзможно…

В тая минута сержантът, отишъл да получи заповеди в стаята на началника, излезе, посочи тримата благородници, на които предаде някакъв лист, и каза:

— Пропуските са в ред. Пуснете тия трима господа да минат.

Благородниците кимнаха с глава и побързаха да се възползуват от позволението и от пътя, който след заповедта на сержанта се отваряше пред тях.

Арамис ги проследи с очи и силно стисна ръката на Атос, когато ниският минаваше пред него.

— Какво ви е, мили мой? — попита Атос.

— Аз… навярно е въображение.

След това Арамис се обърна към сержанта и запита:

— Кажете ми, господине, познавате ли тримата благородници, които току-що излязоха?

— Познавам ги по пропуските: те са господа дьо Фламаран, дьо Шатийон и дьо Брюи, трима благородницифрондьори, които отиват при господин херцог дьо Лонгвил.

— Чудно — рече Арамис, като отговори по-скоро на собствената си мисъл, отколкото на сержанта, — стори ми се, че познах самия Мазарини.

Сержантът избухна в смях и каза:

— Той да се осмели да дойде при нас, за да го обесят? Не е толкова глупав!

— А, може да съм се излъгал — промърмори Арамис. — Нямам безпогрешното око на д’Артанян.

— Кой говори тук за д’Артанян? — попита офицерът, който в същата минута се показа върху прага на стаята си.

— О! — извика Гримо и облещи очи.

— Какво? — попитаха едновременно Арамис и Атос.

— Планше! — продължи Гримо. — Планше със значка!

— Господа дьо Ла Фер и д’Ербле! — извика офицерът. — Вие се върнахте в Париж! О, колко се радвам, господа! Няма съмнение, че вие идвате да се присъедините към господа принцовете!

— Както виждаш, драги Планше — отговори Арамис, докато Атос се усмихваше, като виждаше какво важно място в гражданската войска заема бившият другар на Мускетон, Базен и Гримо.

— А господин д’Артанян, за когото говорихте преди малко, господин д’Ербле, смея ли да ви попитам дали имате известия от него?

— Ние се разделихме с него преди четири дни, драги ми приятелю, и всичко ни кара да вярваме, че е пристигнал в Париж преди нас.

— Не, господине, уверен съм, че не е влизал в столицата; може би е останал в Сен Жермен.

— Не вярвам, ние имаме среща в „Козичка“.

— Днес се отбих там.

— И хубавата Мадлен нямаше ли известия от него? — попита Арамис с усмивка.

— Не, господине, дори няма да скрия от вас, че тя изглеждаше много обезпокоена.

— Всъщност — каза Арамис — още имаме време, защото бързахме много. И така, позволете ми, мили Атос, без да разпитвам повече за нашия приятел, да поднеса поздравленията си на господин Планше.

— Ах, господин кавалер! — отвърна Планше с поклон.

— Вече лейтенант! — каза Арамис.

— Лейтенант, но ми е обещан чин капитан.

— Много хубаво — продължи Арамис. — А как се посипаха тия почести върху вас?

— Най-напред знаете ли, господа, че аз спасих господин дьо Рошфор?

— Да, разбира се! Той ни разказа това.

— При тоя случай Мазарини за малко щеше да ме обеси, а, естествено, това ме направи още по-популярен.

— И благодарение на тая популярност…

— Не, благодарение на нещо по-добро. Вие знаете, господа, че служих в пиемонския полк, където имах честта да бъда сержант.

— Да.

— Е, един ден, когато никой не можеше да строи тълпа въоръжени граждани, защото едни започваха да маршируват с левия крак, а други с десния, аз успях да ги накарам да тръгнат с един и същ крак. И ме произведоха лейтенант още на маневреното поле.

— Това е обяснението — каза Арамис.

— Така че сега много благородници са с вас, нали? — попита Атос.

— Разбира се! С нас, първо, както навярно ви е известно, са господин принц дьо Конти, господин херцог Дьо Лонгвил, господин херцог дьо Бофор, господин херцог д’Елбьоф, херцог дьо Буйон, херцог дьо Шеврьоз, господин дьо Брисак, маршал дьо ла Мот, господин дьо Люин, маркиз дьо Витри, принц дьо Марсийак, маркиз дьо Ноармутие, граф дьо Фиеск, маркиз дьо Лег, граф дьо Моитрезор, маркиз дьо Севинье и още много-много други.

— А господин Раул дьо Бражелон? — развълнувано попита Атос. — Д’Артанян ми каза, че ви го препоръчал при тръгването си, добри ми Планше.

— Да, господин граф, като собствен син, и мога да ви кажа, че нито за минута не съм го губил от очи.

— Тогава добре ли е? — извика Атос с разтреперан от радост глас. — Нищо ли не му се е случило?

— Нищо, господине.

— Де живее?

— Все там, в странноприемницата „Гран Шарлеман“.

— И прекарва времето си…

— Ту у английската кралица, ту у госпожа дьо Шеврьоз. Той и граф дьо Гиш са неразделни.

— Благодаря, Планше, благодаря! — каза Атос и си подаде ръката.

— О, господин графе! — рече Планше, като се допря до ръката му с върха на пръстите си.

— Какво правите, графе? — забеляза Арамис. — На бивш слуга!

— Приятелю — отвърна Атос, — той ми дава известия за Раул.

— А сега, господа — запита Планше, който не беше чул забележката на Арамис. — какво смятате да правите?

— Ще се върнем в Париж, ако обаче вие ни дадете разрешение, драги господин Планше — отговори Атос.

— Как! Ако ви дам разрешение! Вие се подигравате с мене, господин граф! Аз съм само ваш покорен слуга.

Той се поклони.

След това се обърна към хората си и каза:

— Пуснете тия господа да минат, познавам ги: те са приятели на господин дьо Бофор.

— Да живее господин дьо Бофор! — извика целият пост в един глас, като направи път на Атос и Арамис.

Само сержантът се приближи до Планше и попита тихо:

— Как, без пропуск?

— Без пропуск — отговори Планше.

— Обърнете внимание, господин капитан — продължи той, като величаеше предварително Планше с обещаната му титла, — обърнете внимание, че един от тримата мъже, които излязоха преди малко, ми каза съвсем тихо да не се доверявам на тия господа.

— А аз — отвърна Планше с величие, — аз ги познавам и отговарям за тях.

След това той стисна ръката на Гримо, който сякаш,стана много доволен от тая чест.

— И така довиждане, господин капитан — каза Арамис с насмешливия си тон. — Ако ни се случи нещо, ще кажем, че се познаваме с вас.

— Господине — отговори му Планше, — и тогава, и във всички други случаи съм ваш покорен слуга.

— Тоя хитрец е умен, и то много — каза Арамис, като се качваше на коня си.

— Как няма да е умен — забеляза Атос, като също сядаше на седлото, — след като толкова дълго време е четкал шапките на господаря си?