Александър Дюма
Двадесет години по-късно (53)

XXII. СВИЖДАНЕТО

Тая сутрин д’Артанян лежеше в стаята на Портос. Двамата приятели възприеха тоя навик, откак започнаха смутовете Шпагите си държеха под възглавницата, а пистолетите си слагаха на масата така, че да им бъдат под ръка.

Д’Артанян спеше още и сънуваше, че небето е покрито с голям жълт облак, че от тоя облак вали златен дъжд и че той държи шапката си под един капчук.

А Портос сънуваше, че вратичките на каретата му не са достатъчно широки, за да поберат всички гербове, които беше заповядал да нарисуват.

В седем часа ги събуди един слуга без ливрея, който носеше писмо за д’Артанян.

— От кого? — попита гасконецът.

— От кралицата — отговори слугата.

— А! — рече Портос и се надигна в леглото си. — Какво казва?

Д’Артанян помоли слугата да почака в съседната стая и щом вратата се затвори след него, скочи от леглото си и прочете бързо писмото. Портос го гледаше с широко отворени очи, без да смее да запита.

— Приятелю Портос — каза д’Артанян и му подаде писмото, — ето най-после твоята баронска титла и моята капитанска грамота. На, чети и сам съди!

Портос протегна ръка, взе писмото и с разтреперан глас прочете следното:

„Кралицата желае да говори с господин д’Артанян; нека той последва приносителя.“

— Е, какво — рече Портос, — според мене това е нещо Обикновено.

— А според мене е много необикновено — възрази д’АртаНян. — Ако ме викат, значи работите са много заплетени

и Помисли си само каква бъркотия е настъпила в душата на кралицата, за да си спомни за мене след двадесет години.

— Така е — съгласи се Портос.

— Наточи шпагата си, бароне, зареди пистолетите си, дай овес на конете, гарантирам ти, че до утре ще има нещо ново; и… нито дума!

— Слушай, дали не ни поставят клопка, за да се отърват от нас? — попита Портос, ненапускан от мисълта, че бъдещото му величие няма да остави мнозина на мира.

— Ако е клопка, аз ще я надуша, бъди спокоен — отговори д’Артанян. — Ако Мазарини е италианец, аз съм пък гасконец.

И д’Артанян се облече за минута.

Когато Портос, все още легнал, му закопчаваше мантията, на вратата се почука отново.

— Влезте — каза д’Артанян. Влезе друг слуга.

— От негово високопреосвещенство кардинал Мазарини — каза той.

Д’Артанян погледна Портос.

— Работата се усложнява — рече Портос. — От кого

да се почне?

— Всичко се нарежда чудесно — отвърна д’Артанян. — Негово високопреосвещенство ми определя среща след половин час.

— Добре.

— Приятелю — каза д’Артанян, като се обърна към слугата, — кажете на негово високопреосвещенство, че след половин час ще бъда на негово разположение.

Слугата се поклони и излезе.

— Добре че той не видя другия — забеляза д’Артанян.

— Значи ти мислиш, че те двамата не те търсят за една и съща работа?

— Не мисля, а съм уверен в това.

— Хайде, хайде, д’Артанян, бързай! Не забравяй, че кралицата те чака, след кралицата — кардиналът, а след кардинала — аз.;

Д’Артанян повика слугата на Ана Австрийска.

— Готов съм, приятелю — каза той, — водете ме. Слугата го поведе по улица де Пти Шан, след това зави наляво и го въведе през вратичката на една градина която гледаше към улица Ришельо; оттам стигнаха до една тайна стълба и д’Артанян бе въведен в молитвената стая.

Сърцето на лейтенанта се разтупа от известно вълнение, за което не можеше да си даде сметка. Той не беше вече младежки доверчив и опитът му разкри цялата важност на миналите събития. Знаеше какво са благородството на принцовете и величието на кралете, свикна да поставя своята посредственост след блясъка на богатството и знатността. Едно време той би се приближил до Ана Австрийска като млад човек, който поздравява жена. Сега беше другояче: той се яви пред нея като прост войник пред знаменит пълководец.

Лек шум наруши тишината на молитвената стая. Д’Артанян потрепера и видя, че една бяла ръка приповдига завесата; по формата, белотата и хубостта й той позна кралската ръка, която някога му бяха дали да целуне.

Кралицата влезе.

— Вие сте, господин д’Артанян — каза тя, като впери в офицера поглед, пълен с нежна меланхолия, — вие сте и аз ви познавам добре. Погледнете ме и вие, аз съм кралицата. Познавате ли ме?

— Не, всемилостива господарке — отговори д’Артанян.

— Но нима не помните вече — продължи Ана Австрийска с тоя омаен тон, който умееше да придава на гласа си, когато поискаше, — че едно време кралицата имаше нужда от млад кавалер, храбър и предан, че тя го намери и макар че тоя кавалер се смята за забравен, тя му отдели място в дъното на сърцето си?

— Не, всемилостива господарке, не зная това — отговори мускетарят.

— Толкова по-зле, господине — рече Ана Австрийска, — толкова по-зле, поне за кралицата, защото днес кралицата има нужда от същата храброст и същата преданост.

— Как — възрази д’Артанян, — кралицата е заобиколена от толкова предани слуги, от толкова мъдри съветници, от толкова големи хора по заслуги и положение… й Удостоява с вниманието си един прост войник! .

Ана разбра тоя скрит укор, който повече я трогна, отколкото я разсърди. Толкова самопожертвувателност и безкористие от страна на гасконския благородник я бяха

карали много пъти да се чувствува унизена, той я победи Във великодушието.

— Всичко, което ми казвате за заобикалящите ме, е

вярно може би, господин д’Артанян — каза кралицата, но аз имам доверие само във вас. Зная, че вие служите на господин кардинала, до бъдете и мой служител и аз ще се погрижа за вашето благосъстояние. Кажете, бихте ли направили днес за мене онова, което направихте едно време за кралицата и благородникът, когото не познавате?

— Ще направя всичко, което заповяда ваше @величес во — отговори д’Артанян.

Кралицата помисли около минута и като видя сдържаността на мускетаря, запита:

— Вие обичате може би почивката?

— Не зная, всемилостива господарке, защото никога не съм почивал.

— Имате ли приятели?

— Имах трима: двамата напуснаха Париж и не зная къде отидоха. Остана само единият, но той е един от онези, които познаваха, струва ми се, кавалера, за когото ваше величество благоволи да ми говори.

— Добре — каза кралицата, — вие и вашият приятел се равнявате на цяла армия.

— Какво трябва да направя, всемилостива господарке?

— Елате пак в пет часа и ще ви кажа; обаче, господине, не говорете абсолютно на никого за срещата, която ви определям.

— Няма да говоря, всемилостива господарке.

— Закълнете се в разпятието.

— Всемилостива господарке, аз не съм изменял никога на думата си; като кажа няма, няма.

Кралицата остана учудена от тоя език, какъвто не беше чувала от устата на придворните си; но тя сметна, че това е добро предзнаменование за усърдието, което д’АртаняН Ще вложи при изпълнението на плана й. Това беше една от хитростите на гасконеца: понякога той криеше голямата си проницателност под привидно честна грубост.

— Кралицата няма ли да ми заповяда нещо друго?

попита той.

— Не, господине — отговори Ана Австрийска, — свободен сте до определения час. Д’Артанян се поклони и излезе. „Дявол да го вземе! — помисли си той, когато прекрачваше прага. — Изглежда, че тук имат голяма нужда от мене.“ .

После, тъй като половиният час беше изтекъл, той мина през галерията и почука на вратата на кардинала.

Бернуен го въведе.

— На ваше разположение съм, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян.

Според навика си той хвърли бърз поглед около себе си и забеляза, че пред Мазарини се намира запечатано писмо. Но то беше поставено с адреса надолу, така че не можеше да се види до кого се изпраща.

— Вие идвате от кралицата? — попита Мазарини, като гледаше втренчено д’Артанян.

— Аз, ваше високопреосвещенство? Кой ви каза това?

— Никой; но го зная.

— Крайно съжалявам, но трябва да кажа на ваше високопреосвещенство, че се лъже — безсрамно отговори гасконецът, верен на обещанието, което току-що даде на Ана Австрийска.

— Аз сам отворих чакалнята и видях, че идвате от края на галерията.

— Защото ме въведоха през тайната стълба.

— Как така?

— Не зная; навярно някакво недоразумение. Мазарини знаеше, че мъчно може да накара д’Артанян да каже онова, което иска да скрие, ето защо той се отказа от опита да открие сега тайната на гасконеца.

— Да поговорим за моите работи — каза кардиналът. — Щом не искате да ми кажете нищо за вашите.

Д’Артанян се поклони.

— Обичате ли да пътувате? — продължи кардиналът.,

— Целия си живот прекарах по широките пътища.

— Нищо ли не може да ви задържи в Париж?

— Нищо освен висша заповед.

— Добре. Ето ви едно писмо, което трябва да се занеСе на адреса.

— На адреса, ваше високопреосвещенство? Но на него няма никакъв адрес.

Действително обратната страна на писмото беше ненадписана.

— Това значи, че писмото е с два плика — каза Мазарини.

— Разбирам, трябва да скъсам горния плик, щом пристигна на посоченото място.

— Чудесно! Вземете го и тръгнете. Вие имате един приятел, господин дю Валон, аз го обичам много. Вземете го със себе си.

„Дявол да го вземе! — помисли си д’Артанян. — Той знае, че чухме вчерашния му разговор, и иска да ни отдалечи от Париж.“

— Колебаете ли се? — попита Мазарини.

— Не, ваше високопреосвещенство, тръгвам веднага. Само бих желал едно нещо …

— Какво? Кажете!

— Да отиде ваше високопреосвещенство у кралицата.

— Кога?

— Още сега.

— Защо?

— За да й кажете само тия думи: „Изпращам господин д’Артанян някъде и го карам да тръгне веднага“.

— Виждате ли, вие сте били у кралицата! — каза Мазарини.

— Имах честта да кажа на ваше високопреосвещенство, че тук може би има някакво недоразумение.

— Какво значи това? — попита Мазарини.

— Смея ли да повторя молбата си на ваше високопреосвещенство?

— Добре, отивам. Почакайте ме тук.

Мазарини прегледа внимателно дали не е забравен някой ключ по долапите и излезе.

Минаха десет минути. Д’Артанян се опитваше с всички сили да прочете през горния плик надписа на вътрешния, но напразно.

Мазарини се върна бледен и силно загрижен; той седна край писмената си маса. Д’Артанян почна да го разглежда, както току-що беше разглеждал писмото; но обвивката на лицето му бе почти също тъй непроницаема, както пликът на писмото.

„Ехе! — помисли си гасконецът. — Той като че ли се сърди. Дали не на мене? Мисли. Дали не се готви да Ме изпрати в Бастилията? Но по-полека, ваше високопреосвещенство! При първата дума за затвор аз ще ви удуша и ще стана фрондьор. Ще ме понесат триумфално като господин Брусел и Атос ще ме провъзгласи за френски Брут1. Това би било забавно.“

Пред живото въображение на гасконеца се представиха всички облаги, които той можеше да извлече от такова положение.

Но Мазарини не даде никаква заповед от тоя род, а напротив, почна да се подмазва пред д’Артанян.

— Имахте право, мили господин д’Артанян, вие още не можете да тръгнете.

— А! — рече д’Артанян.

— Върнете ми писмото, моля ви се.

Д’Артанян се подчини. Мазарини провери дали печатът е цял.

— Довечера ще имам нужда от вас — каза той. — Върнете се след два часа.

— Ваше високопреосвещенство, след два часа имам среща, на която не мога да не се явя.

— Не се безпокойте, една и съща среща е.

„Добре — помисли си д’Артанян, — така и подозирах!“

— Значи върнете се в пет часа и доведете със себе си милия господин дю Валон; само оставете го в чакалнята: искам да приказвам с вас насаме.

Д’Артанян се поклони.

Докато се покланяше, той си мислеше:

„Двамата една и съща заповед, двамата в един и същи час, двамата в Пале Роял; досещам се. О, ето една тайна за която господин дьо Гонди би заплатил сто хиляди ливри!“

— Вие мислите нещо! — неспокойно каза Мазарини.

— Да, питам се дали трябва да бъдем въоръжени Или не.

——

един от убийците на Юлии Цезар, който мечтаел за затвърдяването на републиканския строй, разклатен при политическите смутове през I в. преди н. е. — Б. пр.

 

— Въоръжени от главата до краката — отговори Мазарини.

— Добре, ваше високопреосвещенство, ще бъдем. Д’Артанян се поклони, излезе и побърза да съобщи

на приятеля си ласкателните обещания на Мазарини, които страшно много зарадваха Портос.