Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XVIII. ГОСПОДИН ДЬО БОФОР

Ето какво се беше случило и кои бяха причините, които налагаха завръщането на д’Артанян в Париж.

Една вечер, като отиваше при кралицата както винаги, когато всички се бяха оттеглили, Мазарини минаваше покрай помещението на караулните гвардейци, от което една врата водеше в неговите чакални. Той чу висок говор в тая стая, поиска да узнае за какво приказваха войниците. приближи се с котешки стъпки, както имаше навик, открехна вратата и промъкна глава.

Гвардейците спореха.

— А пък аз твърдя — казваше единият от тях, — че ако Квазел е предсказал това, то е също тъй вярно, както ако се беше сбъднало. Аз не го познавам, но съм чувал, че той не е само аструлог, но и магьосник.

— Пусто да остане, мили мой, ако ти е приятел, внимавай Ти му правиш лоша услуга.

— Защо?

— Защото могат да го дадат под съд.

— Хайде де! Днес вече не изгарят магьосниците.

— Не изгарят ли? Но струва ми се, че немного отдавна покойният кардинал заповяда да изгорят Юрбен Грандие1. Как да не зная това! Аз сам стоях на стража край кладата и го видях как се пече.

— Мили мой, Юрбен Гравдие беше не магьосник, а учен — това е съвсем друго нещо. Юрбен Грандне не предсказваше бъдещето. Той знаеше миналото, а понякога това е много по-лошо.

Мазарини кимна с глава в знак на съгласие; но като желаеше да узнае какво е това предсказание, за което спореха, той не мръдна от мястото си.

— Аз не ти казвам — продължи гвардеецът, — че Коазел не е магьосник, но ти казвам, че ако той разгласи предварително предсказанието си, тогава — сигурно няма да се сбъдне.

— Защо?

— Много е ясно защо. Ако ние двамата се бием и аз ти кажа: „Ще те ударя в гърдите или в слабините“, естествено, че ти ще отбиеш удара. Също така, ако Коазел каже тъй високо, че кардиналът да го чуе: „Едикой си затворник ще избяга преди едикой си ден“, ясно е, че кардиналът ще вземе предпазни мерки и затворникът няма да избяга.

— Е, боже мой! — каза друг гвардеец, който, изглежда, спеше на пейката, но въпреки привидния си сън не беше пропуснал нито дума от разговора. — Е, боже мой, мислите ли, че човек може да избегне съдбата си? Ако е писано отгоре, че херцог дьо Бофор ще избяга, херцог дьо Бофор ще избяга и никакви мерки на кардинала няма да помогнат.

Мазарини потрепера. Той беше италианец, следователно суеверен; той влезе бързо при гвардейците, които прекъснаха разговора си, щом го забелязаха.

— Какво казвахте, господа? — попита той приветливо. — Че господин дьо Бофор избягал, струва ми се?

— О, не, ваше високопреосвещенство! — отговори невярващият войник. — Засега и през ум не му минава това. Казвахме само, че ще избяга.

— А кой казва това?

— Хайде, повторете историята си, Сен Лоран — обърна се гвардеецът към разказвача.

——

1 Юрбен Грандие — свещеник, обвинен в магьосничество и изгорен през 1634 г. Б. пр.

 

— Ваше високопреосвещенство — каза гвардеецът, — разказвах чисто и просто на тия господа това, което чух за предсказанието на някой си Коазел, който твърди, че колкото и да пазят господин дьо Бофор, той ще избяга преди Петдесетница.

— А тоя Коазел мечтател ли е, луд ли е? — продължи кардиналът все тъй усмихнато.

— Съвсем не — отговори упорито вярващият гвардеец, — той е предсказал много неща, които са се сбъднали: например, че кралицата ще роди син, че господин дьо Колини ще бъде убит на дуел с херцог дьо Гиз, най-после, че коадюторът ще бъде произведен кардинал. И какво? Кралицата роди не само един син, но след две години и друг, а господин дьо Колини беше убит.

— Да — каза Мазарини, — но коадюторът още не е кардинал.

— Не още, ваше високопреосвещенство — забеляза гвардеецът, — но ще бъде.

Мазарини направи гримаса, сякаш искаше да каже: „Кардиналската шапка още не е в ръцете му“. После прибави:

— Значи вие сте уверен, приятелю мой, че господин дьо Бофор ще избяга?

— Толкова уверен — каза войникът, — че ако ваше високопреосвещенство ми предложи сега мястото на господин дьо Шавини, тоест комендант на замъка Венсен, няма да го приема. О, на другия ден след Петдесетница, то е друго нещо!

Няма нищо по-убедително от силното убеждение; то действува дори на скептиците; а Мазарини не само не беше скептик, но беше дори, както казахме, суеверен. Той се оттегли замислен.

— Стипца! — каза гвардеецът, който се беше облегнал на стената. — Престори се, че не вярва на вашия магьосник, Сен Лоран, само за да не ви даде нищо; а щом се върне в къщи, веднага ще се възползува от предсказанието ви.

Наистина, вместо да отиде при кралицата, Мазарини се върна в кабинета си, повика Бернуен и заповяда на другия ден още в зори да доведат тъмничния надзирател, поставен при господин дьо Бофор, и да го събудят веднага, щом пристигне.

Без да подозира, гвардеецът беше се допрял до най-болното място на кардинала. От пет години насам, откак господин дьо Бофор седеше в затвора, ден не минаваше, в който Мазарини да не мисли, че рано или късно той ще излезе оттам. Не можеше да се държи затворен цял живот един внук на Анри IV, особено ако тоя внук на Анри IV е едва на тридесет години. Но както и да излезеше от затвора, колко омраза трябва да е натрупал той през време на затворничеството си срещу оня, който беше виновен за това, срещу оня, който го беше уловил него, богатия, храбрия, славния, любимеца на жените, страшилището за мъжете, за да му отнеме най-хубавите години от живота, защото да бъдеш в затвора, не значи да живееш! Между това Мазарини засилваше надзора над господин дьо Бофор. Той приличаше на скъперника от баснята, който не може да спи край съкровището си. Често нощем се стряскаше, сънуваше, че са му задигнали господин дьо Бофор. Тогава той се осведомяваше за него и всеки път чуваше с прискърбие, че затворникът играе, пие и пее до немай-къде; но че и играейки, пиейки и пеейки, той се кълне, че Мазарини ще заплати скъпо за всички тия удоволствия, към които го принуждават да прибягва във Венсен.

Тая мисъл тревожеше силно министъра по време на съня му; ето защо, когато в седем часа сутринта Бернуен влезе да го събуди, първата му дума беше:

— Е, какво? Господин дьо Бофор избягал ли е от Венсен?

— Не вярвам, ваше високопреосвещенство — отговори Бернуен с неизменното си официално спокойствие. — Във всеки случай ще получите ей сега известия за него, защото надзирателят Ла Раме, за когото изпратихте тая сутрин във Венсен, пристигна и чака заповедите ви.

— Отворете и нека влезе — каза Мазарини, като наместваше възглавниците така, че да го приеме седнал в леглото си.

Офицерът влезе. Той беше висок, пълен, бузест и имаше хубав вид. От него лъхаше спокойствие и това обезпокои Мазарини.

„Тоя хубостник ми се вижда голям глупак“ — промърмори той.

Надзирателят стоеше мълчаливо край вратата.

— Приближете се, господине — каза Мазарини. Надзирателят се подчини.

— Знаете ли какво говорят тук? — продължи кардиналът.

— Не, ваше високопреосвещенство.

— Е, добре, разправят, че господин дьо Бофор ще избяга от Венсан, ако не е вече избягал.

Върху лицето на офицера се изписа най-дълбоко учудване. Той отвори едновременно малките си очи и голямата си уста, сякаш желаеше да разбере по-добре шегата, с която кардиналът го удостояваше; после, като не можеше повече да запази сериозен вид при такова предположение, избухна в смях, и то така, че дебелите му членове се разтресоха като от силна треска.

Мазарини остана във възторг от това немного почтително излияние, но при все това запази сериозния си вид.

Като се насмя до насита и си изтри очите. Ла Раме си помисли, че е Бреме най-после да заговори и да се извини за неуместната си веселост.

— Ще избяга ли, ваше високопреосвещенство? — каза той. — Ще избяга? Но значи ваше високопреосвещенство не знае къде е господин дьо Бофор?

— Как не, господине, зная, че е във Венсенската кула.

— Да, ваше високопреосвещенство, в стая със седем фута дебели стени, с решетки на прозорците, където всяка пръчка е дебела колкото ръката.

— Господине — каза Мазарини, — с търпение могат да се пробият всички стени, а с пружина от часовник може да се изпили всяка решетка.

— Но ваше високопреосвещенство не знае значи, че при него има осем пазачи: четирима в преддверието и четирима в стаята му; тия пазачи не го оставят сам нито за минута.

— Но той излиза От стаята си, играе на май1, играе на топка!

— Ваше високопреосвещенство, тия игри са позволени на затворниците. Но ако ваше високопреосвещенство желае, може да му се отнемат.

——

1 Май — стара игра с дървени топки, които се удрят с пръчки. Б. пр.

 

— Не, не — отговори Мазарини, като се страхуваше, че отнемайки му тия удоволствия, затворникът щеше да излезе (ако някога излезеше от Венсен) още по-озлобен срещу него. — Само ще попитам с кого играе.

— Ваше високопреосвещенство, той играе с дежуржия офицер, с мене или с другите затворници.

— Но не се ли приближава никак до стените, когато играе?

— Нима ваше високопреосвещенство не познава тия стени? Те са шестдесет фута високи и се съмнявам толкова да му е омръзнал животът на господин дьо Бофор, че да скочи от такава височина и да се пребие.

— Хм! — рече кардиналът, който започна да се успокоява. — Значи казвате, мили ми господин Ла Раме…

— Че ако господин дьо Бофор не намери начин да се превърне в птичка, отговарям за него.

— Внимавайте, вие сте много самонадеян — продължи Мазарини. — Господин дьо Бофор е казвал на гвардейците, които са го отвеждали във Венсен, че е мислил често за възможността да бъде затворен и че изнамерил четиридесет начина да избяга от затвора.

— Ваше високопреосвещенство, ако поне един от тия четиридесет начина беше добър — отговори Ла Раме, — той отдавна щеше да бъде на свобода.

„Хм, не си тъй глупав, както си мислех“ — промърмори Мазарини.

— Освен това, ваше високопреосвещенство забравя, че господин дьо Шавини е комендант на Венсен — продължи Ла Раме, — а господни дьо Шавини не е от приятелите на господин дьо Бофор.

— Да, но господин дьо Шавини отсъствува понякога.

— Когато отсъствува, оставам аз.

— А когато и вие отсъствувате?

— О, когато аз отсъствувам, замества ме един такъв човек, който се стреми да стане надзирател на негово величество и който пази до немай-къде добре. От три седмици служи при мене и мога да го укоря само за едно — прекалено строг е към затворника.

— Кой е тоя цербер? — попита кардиналът.

— Някой си господин Гримо, ваше високопреосвещенство.

— Ас какво се е занимавал, преди да постъпи при вас във Венсен?

— Живеел в провинцията, както ми каза този, който ми го препоръча; извършил някаква опасна работа поради твърдоглавието си и сега, струва ми се, не ще има нищо против да избегне наказанието под кралската униформа.

— А кой ви препоръча тоя човек?

— Управителят на господин херцог дьо Грамон.

— Значи мислите, че може да му се има доверие?

— Като на мен самия, ваше високопреосвещенство.

— Не е ли бъбрив?

— Боже господи! Аз дълго време мислех, ваше високопреосвещенство, че е ням: говори и отговаря само със знаци; изглежда, че предишният му господар го е обучил така.

— Тогава кажете му, мили ми господин Ла Раме — продължи кардиналът, — че ако бъде добър и верен пазач, ще се погледне през пръсти на пакостите му, ще му се даде униформа, която ще накара всички да го уважават, а в джобовете на тая униформа ще се сложат няколко пистола, за да пие за здравето на краля.

Мазарини беше много щедър на обещания — пълна противоположност на славния господин Гримо, хвален от Ла Раме, който говореше малко и вършеше много.

Кардиналът зададе още куп въпроси за затворника: как го хранят, как е настанен, кога си ляга. На всички въпроси Ла Раме отговори толкова задоволително, че кардиналът го отпрати почти съвсем успокоен.

После, тъй като беше девет часът сутринта, той стана, напарфюмира се, облече се и отиде при кралицата, за да й съобщи причините, които са го задържали. Кралицата се страхуваше от господин дьо Бофор не по-малко от кардинала и беше почти толкова суеверна; тя го накара да повтори дума по дума всичко казано от Ла Раме и всички похвали относно помощника му; след това, когато кардиналът свърши, каза полугласно:

— Уви, защо нямаше по един Гримо при всеки принц!

— Търпение — отвърна Мазарини с италианска усмивка, — може би и това ще стане един ден; а през това време …

— А през това време?

— Аз ще взема предпазни мерки.

И той писа на д’Артанян да се върне веднага в Париж.