Александър Дюма
Двадесет години по-късно (69)

VI. УАйТХОЛ

Парламентът осъди Чарлз Стюърт на смърт както можеше лесно да се предвиди. Политическата присъда е винаги чиста формалност, защото същите страсти, които диктуват обвинението, диктуват и осъждането. Такава е страшната логика на революциите.

Макар че нашите приятели очакваха тая присъда, тя им причини силна скръб. Д’Артанян, който беше толкова по-находчив, колкото по-критично беше положението, се закле още веднъж, че ще опита всичко, за да попречи на кървавата развръзка на тая трагедия. Но как? Това и сам той не виждаше още ясно. Всичко зависеше от обстоятелствата. До измислянето на окончателен план трябваше непременно да спечели време и да попречи присъдата да се изпълни на следния ден, както съдът постанови. Единственото средство беше да се отстрани лондонският палач. Ако палачът се отстрани, присъдата не можеше да се изпълни. Без съмнение ще изпратят за друг палач в най-близкия град, но с това ще се спечели поне един ден, а в такъв случай един ден може да бъде спасение! Д’Артанян се нагърби с тая просто непосилна задача.

Не по-малко важно беше да се предупреди Чарлз Стюърт, че ще се опитат да го спасят, за да помага

колкото е възможно на спасителите си или поне да не

прави нищо, което може да попречи на усилията им. Арамис се нае с тая опасна работа. Чарлз Стюърт беше поискал да се позволи на епископа Джъксън да го посети в затвора му в Уайтхол. Същата вечер Мордаунт отиде при епископа и му предаде желанието на краля, като каза, че Коомуел е съгласен на това. Арамис реши да изтръгне със сила или с убеждаване от епископа съгласието му да облече той вместо него епископската мантия и да отиде под негово име в двореца Уайтхол.

Най-после Атос се зае да приготви всичко за напускане на Англия в случай на неуспех или на успех.

Нощта настъпи. Приятелите си определиха среща в странноприемницата в единадесет часа и всеки отиде да изпълни опасната си задача.

Дворецът Уайтхол се пазеше от три конни полка, а още повече от безпокойството на Кромуел, който ту идваше, ту си отиваше, ту изпращаше генералите или агентите си.

Сам в стаята си, осветявана от две свещи, осъденият на смърт монарх гледаше тъжно разкоша на миналото си величие, което в последния час на живота му се струваше по-бляскаво и по-пленително от когато и да е.

Пари не напускаше господаря си и след осъждането плачеше непрекъснато.

Опрял лакти на масата, Чарлз Стюърт гледаше един медалион, в който бяха един до друг портретите на жена му и на дъщеря му. Той чакаше Джъксън, а след него — мъченичеството.

Понякога мисълта му се опираше на храбрите френски благородници, които вече му се струваше, че са на сто левги от него, баснословни, химерични, подобни на тия фигури, които се появяват насън и изчезват при събуждането.

Действително понякога Чарлз се питаше дали всичко Случило се с него не беше сън или най-малко трескаво бълнуване.

При тая мисъл той ставаше, правеше няколко крачки, сякаш искаше да излезе от вцепенението си, отиваше до прозореца, но веднага под прозореца виждаше да блестят мУскетите на часовите. Тогава по неволя се убеждаваше, че Не спи и че кървавият му сън е действителност.

Чарлз се завръщаше мълчаливо в креслото си, облягаше лакти на масата, опираше глава на ръката и се замисляше.

„Уви — казваше си той, — ако имах поне за изповедник едно от тия светила на църквата, душата на които е проникнала във всички тайни на живота, във всички дребнавости на величието, може би гласът му би заглушил гласа на скръбта в душата ми! Но не, свещеник ще ми бъде човек с ограничен ум, на когото, за мое нещастие, съм разбил мечтите за кариера и богатство. Той ще ми заговори за бога и за смъртта, както е говорил на други умиращи, без да разбере, че тоя умиращ е крал, който оставя трон за узурпатора, когато децата му нямат вече какво да ядат.“

След това притисна портрета до устните си и прошепна подред имената на всичките си деца.

Както вече казахме, нощта настъпи — мъглива и мрачна. Часовникът на съседната черква заби бавно. Бледата светлина на двете свещи разпръскваше в голямата и висока стая странни отблясъци, прилични на призраци. Тия призраци бяха прадедите на крал Чарлз, които излизаха от златните си рамки; тия отблясъци бяха последните синкави и блещукащи светлинки на гаснещите в камината

въглища.

Чарлз беше обзет от силна тъга. Той закри челото си с ръце и си помисли за света, тъй привлекателен, когато го напускаме или по-скоро когато той ни напуска, за толкова сладките и приятни милувки на децата, особено когато се разделяме с тия деца завинаги; после за жена си. благородно и смело създание, което го поддържаше до последния миг. Той свали от гърдите си диамантения кръст и ордена на жартиерата, които тя му изпрати по тия самоотвержени французи, и ги целуна; после си помисли, че тя ще види отново тия предмети само когато той ще лежи студен и обезобразен в гроба, и почувствува ледена тръпка, предвестница на смъртта.

И ето в тая стая, която му навяваше толкова спомени от царуването му, през която бяха минали толкова приДворни и толкова ласкателства, сам с един отчаян служител, слабата душа на когото не можеше да поддържа душата му, кралят падна духом, стигна до слабост, мрак, зимен студ; и просто невероятно, кралят, който умря с такова величие, с такова достойнство, с безропотна усмивка на устните, изтри в тъмнината една сълза, която беше паднала масата и трептеше върху покривката със златна бродерия.

Изведнъж в коридорите се чуха стъпки, вратата се отвори, факли изпълниха стаята със задимена светлина и един духовник, облечен в епископски одежди, влезе, последван от двама часови, на които Чарлз даде повелителен знак с ръката.

Двамата часови се оттеглиха; стаята потъна като попреди в мрак.

— Джъксън! — извика Чарлз. — Джъксън! Благодаря ви, последни ми приятелю, вие идвате тъкмо навреме.

Епископът погледна неспокойно с края на окото си човека, който хълцаше до камината.

— Хайде, Пари, престани да плачеш — каза кралят. — Ето господ идва при нас.

— Ако това е Пари — рече епископът, — тогава няма какво да се страхувам. И тъй, всемилостиви господарю, позволете ми да се поклоня на ваше величество и да му кажа кой съм и за какво идвам.

При тая гледка, при тоя глас Чарлз щеше да извика без съмнение, но Арамис сложи пръст на устните си и се поклони ниско на английския крал.

— Кавалерът! — прошепна Чарлз.

— Да, всемилостиви господарю — прекъсна го Арамис, като повиши гласа си, — да, епископът Джъксън, верният кавалер, верният служител на Христос, който се притече при зова на ваше величество.

Чарлз сключи ръце; той позна д’Ербле, остана смаян, съсипан пред тия хора, чужденци, които без всяка подбуда, освен гласа на съвестта си, се бореха така упорито срещу волята на един народ, срещу орисията на един крал.

— Вие — каза той, — вие! Как достигнахте тук? Боже мой, ако ви познаят, вие сте изгубен!

Пари стоеше прав; цялата му външност изразяваше наивно и дълбоко възхищение.

— Не мислете за мене, всемилостиви господарю — продължи Арамис, като все още правеше знак на краля да

мълчи, — мислете само за вас; вие виждате, вашите приятели бдят; аз още не зная какво ще направим, но четирима решителни мъже могат да извършат много. Между другото не затваряйте очи през нощта, не се учудвайте на нищо и бъдете готов на всичко. Чарлз поклати глава.

— Приятелю — каза той, — знаете ли, че нямате време за губене и че ако искате да действувате, трябва да бързате? Знаете ли, че утре в десет часа трябва да умра?

— Всемилостиви господарю, дотогава ще се случи нещо, което ще попречи на екзекуцията.

Кралят погледна учудено Арамис.

В същия миг под прозореца на краля се чу необикновен шум, сякаш разтоварваха кола с дърва.

— Чувате ли? — попита кралят. След тоя шум се разнесе вик от болка.

— Чувам — отговори Арамис, — но не разбирам какъв е тоя шум и особено тоя вик.

— И аз не зная какъв е тоя вик — каза кралят, — но веднага ще ви обясня шума. Знаете ли, че трябва да бъда екзекутиран под тоя прозорец? — прибави Чарлз и протегна ръка към мрачния и пуст площад, по който ходеха само войници и часови.

— Да, всемилостиви господарю, зная — отвърна Арамис.

— Е добре, тоя дървен материал, който докарват, са гредите и дъските за моя ешафод. Навярно някой работник се е наранил при разтоварването.

Арамис изтръпна неволно.

— Виждате ли — продължи Чарлз, — безполезно е да упорствувате повече; аз съм осъден, предоставете ме на участта ми.

— Всемилостиви господарю — каза Арамис, като си възвърна смутеното за момент спокойствие, — те могат да издигнат ешафода, но няма да намерят палач.

— Какво искате да кажете? — попита кралят.

— Искам да кажа, всемилостиви господарю, че в тоя час палачът е отвлечен или подкупен. Утре ешафодът ще бъде готов, но няма да се намери палач; тогава ще отложат екзекуцията за други ден.

— Е, и после? — каза кралят.

— Утре през нощта ние ще ви отвлечем.

— По какъв начин? — извика кралят, по лицето на когото неволно блесна радост.

— о, господине — промърмори Пари със сключени ръце,

бъдете благословени, вие и всички ваши близки.

— По какъв начин? — повтори кралят. — Трябва да

знаЯ за да ви помагам, ако стане нужда.

— И аз сам не зная, всемилостиви господарю — отговори Арамис. — Но най-ловкият, най-храбрият и най-преданият от нас четиримата ми каза, като се разделяхме: „Кавалере, кажете на краля, че утре в десет часа вечерта ще го отвлечем.“ А щом каза това, той ще го извърши.

— Кажете ми името на тоя великодушен приятел — рече кралят, — за да му бъда вечно благодарен независимо

от това дали ще успее или не.

— Д’Артанян, всемилостиви господарю, същият, който насмалко щеше да Ви спаси, когато полковник Харисън влезе тъй не навреме.

— Вие сте наистина удивителни хора! — каза кралят. — И ако някой ми беше разказал такива неща, не бих му повярвал.

— А сега, всемилостиви господарю — продължи Арамис, — изслушайте ме. Не забравяйте нито за миг, че ние се грижим за вашето спасение. Следете всичко, слушайте всичко, мъчете се да разберете всичко — най-малкото движение, най-малката мелодия, най-малкия знак на тия, които се приближават до вас.

— О, кавалере! — извика кралят. — Какво мога да ви кажа? Никаква дума, дори и излязла от дъното на сърцето ми, не може да изрази моята признателност. Ако успеете, аз няма да ви кажа, че спасявате крал; пред ешафода, както виждам, кралската власт е нещо нищожно, заклевам

ви се; но вие ще върнете един мъж на жена му, един баЩа на децата му. Кавалере, вземете ръката ми, тя е ръката на приятел, който ще ви обича до последния си дъх. Арамис поиска да целуне ръката на краля, но кралят! Улови ръката му и я притисна към сърцето си.

В тоя миг влезе един човек, без дори да почука на вратата. Арамис поиска да отдръпне ръката си, но кралят, я Задържа.

— Какво искате, господине? — го попита кралят.

— Желая да зная дали се свърши изповедта на Чарлз Стюърт — каза влезлият.

— Какво ви интересува това? — забеляза кралят. — Ние не сме от едно вероизповедание.

— Всички хора са братя — отвърна пуританът. — Един от братята ми ще умре и аз идвам да го напътя към

смъртта.

— Стига — каза Пари, — кралят няма нужда от вашите напътствия.

— Всемилостиви господарю — прошепна Арамис, — не го дразнете: това е навярно някой шпионин.

— След преподобния епископ ще ви изслушам с удоволствие, господине — рече кралят.

Подозрителният човек се оттегли, като погледна внимателно Джъксън, което не се изплъзна от краля.

— Кавалере — каза кралят, когато вратата се затвори, — мисля, че имате право и че тоя човек дойде с лоши намерения. Когато си отивате, пазете се да не ви се случи някое нещастие.

— Всемилостиви господарю — отвърна Арамис, — благодаря ви, но ваше величество може да бъде спокоен: под това расо имам ризница и нож.

— Вървете, господине, и бог да ви закриля със светата си десница, както казвах, когато бях крал.

Арамис излезе. Чарлз го изпрати до прага. Арамис даде благословията си, при което часовите наведоха глави, мина величествено през пълните с войници чакални, качи се в каретата си, където го последваха двамата му пазачи, и се върна отново в епископията — където те го оставиха.

Джъксън го чакаше с мъчителна тревога.

— Е, какво? — попита той, като видя Арамис.

— Е, всичко стана така, като желаех; шпиони, часови, спътници, всички ме взеха за вас и кралят ви благославя, като очаква и вашата благословия.

— Бог да ви закриля, сине мой, защото вашият пример ми вдъхна едновременно надежда и бодрост.

Арамис облече отново дрехите си, сложи си мантията и излезе, като предупреди Джъксън, че ще прибегне още веднъж до помощта му.

Щом измина десетина крачки по улицата, той забеляза че след него върви един, човек с голяма мантия. Веднага извади ножа си и се спря. Човекът се приближи направо до него. Беше Портос.

— Мили приятелю! — каза Арамис и му протегна ръка.

— Виждате ли, мили мой — отвърна Портос, — всеки от нас си имаше задача; моята беше да ви пазя и аз ви пазех. Видяхте ли краля?

— Да; и всичко е наред. А де са нашите приятели?

— Определихме си среща в единайсет часа в странноприемницата.

— Тогава нямаме време за губене — рече Арамис. Действително на черквата Сейнт Пол удари десет и половина часа.

Двамата приятели побързаха и пристигнаха първи. След тях влезе Атос.

— Всичко е наред — каза той, без да дочака приятелите му да го запитат.

— А какво направихте? — попита Арамис.

— Наех една малка фелука, тясна като пирога, лека като ластовица; тя… ни чака в Грийнуич, срещу Кучешкия остров; екипажът и се състои от собственика й и четирима души; срещу петдесет лири стерлинги те ще бъдат изцяло на наше разположение три нощи подред. Като седнем заедно с краля в нея, ние ще се възползуваме от прилива, ще се спуснем по Темза и след два часа ще излезем в открито море. Тогава като истински пирати ще заплуваме покрай брега, ще се крием зад скалите или ако морето е свободно, ще поемем към Булон. Ако бъда убит, запомнете, че собственикът се казва капитан Роджър, а фелуката — „Светкавица“. Като знаете това, ще ги намерите лесно. Носна кърпичка с четри възли на краищата е условният знак.

След една минута влезе и д’Артанян.

— Изпразнете джобовете си — каза той. — Трябва да се съберат сто лири стерлинги. Що се отнася до моите …

И д’Артанян обърна съвсем празните си джобове. Сумата се събра за миг. Д’Артанян излезе и след малко Се върна.

— Готово! — каза той. — Свърши се. Уф, не беше лесно! — Палачът напусна ли Лондон? — попита Атос.

— Как не! Това не беше много сигурно. Той можеше да Излезе през едната врата и да влезе през другата.

— А де е? — Попита Атос.

— В избата.,

— В каква изба?!

— В избата на нашата странноприемница. Мускетон седи на прага, а ето ключа от нея.

— Браво! — каза Арамис. — Но как убедихте тоя човек

да се скрие?

— Както се убеждава на тоя свят — с пари; това ми излезе скъпо, но той се съгласи.

— А колко ви излезе, приятелю? — попита Атос. — Вие разбирате, сега ние не сме вече съвсем бедни мускетари, голи като пушка, и всичките разноски трябва да бъдат

общи.

— Това ми излезе дванайсет хиляди лири — отвърна

д’Артанян.

— Че отде ги намерихте? — продължи да разпитва

Атос. — Нима имахте такава сума?

— А знаменитият диамант на кралицата? — каза д’Артанян с въздишка.

— Ах, наистина — рече Арамис, — познах го, като го

видях на пръста ви.

— Значи вие го откупихте от господин дезЕсар? —

попита Портос.

— Е, боже мой, да! — отвърна д’Артанян. — Но писано е там горе да не бъде мой. Какво да се прави? Разправят, че диамантите като хората си имат своите симпатии и антипатии. Изглежда че тоя ме мрази.

— Добре — забеляза Атос, — да речем, че работата е уредена със самия палач; но за нещастие всеки палач има помощник, слуга, доколкото зная.

— Да, и тоя имаше; но ние имаме късмет.

— Как така?

— В момента, когато си мислех, че ме чака втора работа, донесоха моето гълъбче със счупено бедро. От престараване.е той придружил до прозорците на краля колата с гредите и дъските; една от гредите паднала на крака му и го счупила.

— А, значи той извика, когато бях в стаята на краля! —

забеляза Арамис.

— Сигурно — каза д’Артанян. — Но тъй като е здравомислещ човек, той обещал да изпрати вместо себе си четирима опитни и сръчни работници, за да помогнат на тия, които вече работят; и като се върнал при господаря си, ранен, за да изпълни обещанието си, написал веднага писмо на ТомЛоу, един от приятелите си дърводелци, да отиде в Уайтхол. Ето писмото, което той изпрати със специален човек за десет пенса и което тоя човек ми продаде за един лУидор.

— Че за какво ни е това писмо? — попита АтоС.

— Не се ли досещате? — каза д’Артанян с хитра усмивка.

— Не, честна дума!

— Е, мили Атос, вие говорите английски като самия Джон Бул! Вие сте Том Лоу, а ние сме вашите трима другари. Разбирате ли сега?

Атос извика от радост и възхищение, изтича до гардеробната и извади оттам работнически дрехи, които четиримата приятели облякоха веднага. След това те излязоха от странноприемницата: Атос носеше трион, Портос — клещи, Арамис — брадва, а д’Артанян — чук и гвоздеи.

Писмото от помощника на палача удостоверяваше пред главния дърводелец, че това са наистина очакваните хора.