Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

V. ГАСКОНЕЦ И ИТАЛИАНЕЦ

През това време кардиналът се върна в кабинета си; на вратата го чакаше Бернуен. Мазарини го запита дали не се е случило нещо ново и дали не е дошла някаква новина отвън. След като получи отрицателен отговор, той му даде знак да се оттегли.

Щом остана сам, той отвори вратата на коридора, а след това на чакалнята; д’Артанян, уморен, спеше на една пейка.

— Господин д’Артанян! — каза той тихо. Д’Артанян не се помръдна.

Господин д’Артанян! — повтори той по-високо. А Артанян продължаваше да спи.

Кардиналът се приближи до него и го побутна с пръст по рамото.

Тоя път Д’Артанян потрепера, събуди се и скочи на крака като войник под оръжие.

— Тук! — извика той. — Кой ме вика?

— Аз — каза Мазарини с лице, цъфнало в усмивка.

— Моля ваше високопреосвещенство да ме извини — рече д’Артанян, — но бях толкова уморен …

— Не се извинявайте, господине — прекъсна го Мазарини, — защото вие сте се уморили, докато ми служите.

Д’Артанян остана учуден от любезността на министъра.

— Хм! — процеди той през зъби. — Нима е вярна пословицата, че щастието идва насън?

— Вървете след мене, господине! — каза Мазарини.

— Я виж, я виж — промърмори д’Артанян, — Рошфор е сдържал думата си; само че откъде, по дяволите, е минал?

Той погледна дори в най-скритите ъгълчета на кабинета, но Рошфор го нямаше никакъв.

— Господин д’Артанян — каза Мазарини, като седна и се разположи удобно на креслото си, — аз винаги съм ви смятал за храбър и благороден човек.

„Възможно е — помисли си д’Артанян, — но много време му трябваше, за да ми го каже.“

Обаче това не му попречи да се поклони на Мазарини до земята в отговор на комплимента му.

— Е добре — продължи Мазарини, — дойде време да използуваме вашите дарби и вашата смелост!

В очите на офицера се появи светкавица от радост, но угасна веднага, защото той не знаеше накъде клони Мазарини.

— Заповядайте, ваше високопреосвещенство — каза той, — готов съм да ви се подчинявам.

— Господин д’Артанян — продължи Мазарини, — през миналото царуване вие извършихте някои подвизи…

— Ваше високопреосвещенство е много добър, като си спомня това … Вярно е, аз се сражавах не без успех.

— Аз говоря не за вашите военни подвизи — рече Мазарини. — Разбира се, те вдигнаха шум, но не могат да се сравнят с другите.

Д’Артанян се престори на учуден.

— Е добре, защо не отговаряте? — каза Мазарини.

— Чакам ваше високопреосвещенство да ми каже за какви подвизи желае да говори — поясни д’Артанян.

— Аз говоря За приключението… вие знаете много добре какво искам да кажа.

— Уви, не, ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян съвсем учуден.

— Вие сте скромен, толкова по-добре. Аз говоря за приключението с кралицата, за диамантения накит, за пътуването ви с трима ваши приятели.

„Е-е, дали това не е клопка? — помисли си гасконецът. — Да се държим здраво!“

И той придаде на лицето си такъв израз на смайване, на който биха завидели Мондори и Белроз, двамата най-добри комедианти по онова време.

— Отлично! — каза Мазарини, като се засмя. — Браво’ Добре ми казаха, че вие сте човекът, който ми трябва. Да видим, какво бихте направили за мене?

— Всичко, каквото заповяда ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян.

— Бихте ли направили за мене онова, което сте направили някога за една кралица?

„Положително искат да ме накарат да говоря — си каза д’Артанян, — ама ще видим. Той не е по-хитър от Ришельо, дявол да го вземе!…“

— За една кралица, ваше високопреосвещенство? Не ви разбирам.

— Не разбирате ли, че имам нужда от вас и от вашите трима приятели?

— Какви приятели, ваше високопреосвещенство?

— От вашите трима някогашни приятели.

— Някога, ваше високопреосвещенство, имах не трима приятели, а петдесет — отговори д’Артанян. — На двадесет години всички наричаш свои приятели.

— Добре, добре, господин офицер! — каза Мазарини. — Дискретността е хубаво нещо; но днес бихте могли да се разкаете, че сте били твърде дискретен.

— Ваше високопреосвещенство, Питагор е карал учениците СИ Да мълчат по пет години, за да ги научи на мълчание.

— А ВИе мълчахте двадесет, господине. Петнадесет години н Повече от един философпитагореец, което ми се струва достатъчно. Днес вие можете да говорите — кралицата ви освобождава от вашата клетва.

— Кралицата! — извика д’Артанян с учудване, което тоя път не беше престорено.

— Да, кралицата! И за доказателство, че говоря от нейно име, тя ми каза да ви покажа тоя диамант, който, както уверява, ви е познат и който откупила от господин дезЕсар.

И Мазарини протегна ръка към офицера, който въздъхна, като позна пръстена, подарен му от кралицата вечерта на бала в кметството.

— Това е вярно! — каза д’Артанян. — Познавам тоя диамант, който принадлежеше на кралицата.

— Добре виждате, че ви говоря от нейно име. Затова отговаряйте ми, без да разигравате повече комедии. Казах ви вече и ви го повтарям: става дума за вашето благополучие.

— Наистина, ваше високопреосвещенство крайно необходимо е да се погрижа за благополучието си. Ваше високопреосвещенство ме забрави тъй дълго време!

— Достатъчни са само осем дни, за да се поправи това. И така, вие сте тук, налице, но де са вашите приятели?

— Не зная нищо, ваше високопреосвещенство.

— Как, нищо ли не знаете?

— Не, ние се разделихме отдавна, защото тримата напуснаха службата.

— Но де ще ги намерите?

— Дето и да са. Това е вече моя работа.

— Добре! Вашите условия?

— Пари, ваше високопреосвещенство, толкова пари, колкото бъдат необходими за нашите предприятия. Много добре си спомням колко много понякога липсата на пари ни свързваше ръцете и без тоя диамант, който бях принуден да продам, ние щяхме да останем на сухо.

— Дявол да го вземе! Пари — и то много! — каза Мазарини. — Колко лесно я карате, господин офицер! Знаете ли, че в кралската каса няма пари?

— Тогава направете като мене, ваше високопреосвещенство: продайте диамантите на короната; повярвайте ми, не заслужава да се пазарим, големите дела не се вършат с малки средства.

— Е добре — каза Мазарини, — ще се помъчим да ви задоволим.

„Ришельо — помисли си д’Артанян — щеше да ми даде вече петстотин пистола аванс.“

— Значи вие ще бъдете мои?

— Да, ако приятелите ми са съгласни.

— Но ако те откажат, бих ли могъл да разчитам на вас?

— Аз никога нищо добро не съм вършил сам — каза д’Артанян, като поклати глава.

— Тогава вървете да ги намерите.

— Какво да им кажа, за да ги склоня да служат на ваша светлост?

— Вие ги познавате по-добре от мене. Обещайте на всеки в зависимост от неговия характер.

— Какво да обещая?

— Нека ми служат, както са служили на кралицата, и признателността ми ще бъде безподобна.

— Какво ще вършим?

— Всичко, защото, както изглежда, вие умеете да вършите всичко.

— Ваше високопреосвещенство, когато някой има доверие в хората и когато иска и те да имат доверие в него, той трябва да ги осведомява по-добре, не така както правите вие.

— Когато дойде време да се действува — възрази Мазарини, — бъдете спокоен, вие ще узнаете всичко.

— А дотогава?

— Чакайте и търсете приятелите си.

— Ваше високопреосвещенство, те не са може би в Париж; това е дори вероятно; в такъв случай ще трябва да се пътува. Аз съм само един много беден мускетарски лейтенант, а пътуванията са скъпи.

— Аз съвсем не желая да се появявате с голям шум — каза Мазарини, — моите планове имат нужда от тайна и разкошът би им попречил.

— И все пак, ваше високопреосвещенство, аз не мога да пътувам със заплатата си, защото от три месеца не съм я получавал; не мога да пътувам и със спестяванията си, за Двадесет и две години служба съм натрупал само дългове.

Мазарини се замисли, като че ли в него ставаше силна борба, после се приближи до един шкаф с тройна ключалка, извади от него една кесия, подруса я два-три пъти в ръката си, преди да я даде на д’Артанян, и каза с въздишка:

— Вземете, ето ви за път.

„Ако вътре има испански дублони или поне златни екю — помисли си д’Артанян, — тогава бихме могли още да работим заедно.“

Той се поклони на кардинала и мушна кесията в широкия си джоб.

— И така, решено — продължи кардиналът, — вие ще пътувате…

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Пишете ми всеки ден, за да бъда в течение на вашите преговори.

— Непременно, ваше високопреосвещенство.

— Много добре. Тъкмо се сетих, как се казват вашите приятели?

— Как се казват моите приятели ли? — повтори д’Артанян с известно безпокойство.

— Да, докато вие ги търсите, аз, от своя страна, ще направя също справки и може би ще науча нещо.

— Господин граф дьо Ла Фер, иначе наричан Атос; господин дю Валон — иначе Портос, и господин кавалер д’Ербле , сега абат д’Ербле — иначе Арамис.

Кардиналът се усмихна.

— Млади представители на древни родове — каза той, които са се записали мускетари под измислени имена, за да не излагат семействата си. Дълги шпаги и леки кесии — известна работа.

— Ако бог пожелае тия шпаги да минат в служба на ваша светлост — каза д’Артанян, — осмелявам се да из кажа едно желание: кесията на ваше високопреосвещенство да олекне и тяхната да стане тежка; с тия трима мъже и с мене ваше високопреосвещенство може да разклати цяла Франция и дори цяла Европа, ако му е угодно.

— Тия гасконци съперничат почти на италианците в хвалбите си — каза Мазарини и се засмя.

— Във всеки случай — отвърна д’Артанян и се усмихна също като кардинала — те ги превъзхождат в ударите с шпаги.

И той излезе, след като помоли да бъде освободен, на което Мазарини се съгласи с най-голяма готовност.

Щом се намери в двора, той се приближи до един фенер и погледна бързо в кесията.

— Сребърни екю! — каза той с презрение. — Така си и мислех. О, Мазарини, Мазарини! Ти нямаш доверие в мене! Толкова по-зле! Това ще ти донесе нещастие!

През това време кардиналът си потриваше ръцете.

— Сто пистола — промърмори той, — сто пистола! За сто пистола се сдобих с тайна, за която господин дьо Ришельо би заплатил двадесет хиляди екю. Без да се смята тоя диамант — прибави той, като хвърли любовен поглед на пръстена, който беше задържал, вместо да го даде на д’Артанян, — без да се смята тоя диамант, който струва най-малко десет хиляди ливри.

И кардиналът се върна в стаята си, извънредно доволен от тая вечер, която му бе донесла такава хубава печалба. Той сложи пръстена в едно ковчеже, пълно с най-различни видове брилянти, и повика Бернуен да го съблече, без да обръща повече внимание на виковете, които продължаваха да разтърсват прозорците му, и на пушечните гърмежи, които все още се разнасяха в Париж, макар че минаваше вече единадесет часа.

В това време д’Артанян вървеше към улица Тиктон, където живееше в странноприемница „Козичка“.

Да кажем няколко думи как д’Артанян беше спрял избора си на това жилище.