Ник Хорнби
Ега ти животът (7)

Едно

Лора си тръгва рано сутринта в понеделник, с чанта и найлонова торбичка в ръка. Наистина е отрезвяващо да видиш колко малко неща отнася със себе си жената, която обожава вещите си, чайниците, книгите, плакатите и гравюрите, както и малката скулптора, която си беше донесла от Индия. Поглеждам чантата и си мисля „Боже, я колко много не иска да живее с мен.“

При входната врата се прегръщаме за кратко, а тя дори се и разплаква мъничко.

— Всъщност дори не знам какво точно правя — казва.

— Е, аз пък виждам какво правиш — отговарям, което е и опит за майтап, но е и съвсем сериозно. — Не е нужно точно сега да си тръгваш. Можеш да останеш докогато искаш.

— Мерси. Но трудното вече мина. Така че мога и да…

— Ами, остани поне тая нощ тогава.

Но тя само прави гримаса и посяга към дръжката на вратата.

Доста нескопосано излизане. И двете й ръце са заети, ама тя пак се опитва да си отвори сама вратата, не успява, естествено, затова аз й я отварям, но пък така й препречвам пътя и ми се налага да изляза на стълбищната площадка, а тя трябва да подпре вратата, защото нямам ключ в себе си, след което аз пък трябва да се промуша някак покрай нея, за да се върна в штартамента, преди вратата да се хлопне. И това беше краят.

Със съжаление трябва да споделя, че в този момент ме обзе едно страхотно чувство, наполовина освободеност, наполовина нервна възбуда, което се надигна някъде откъм петите и ме заля целия, като гигантска вълна. И преди съм го изпитвал и вече много добре знам, че то всъщност не означава кой знае какво — колкото и да е странно, изобщо не означава например, че през следващите няколко седмици ще блея от щастие. Но също така знам, че трябва да се възползвам от появата му и да му се наслаждавам, докато все още го има.

Ето как празнувам завръщането си в Царството на Самотните сърца: сядам във фотьойла (този, който ще си остане тук, при мен) и започвам да скубя власинки от пълнежа на тапицерията по страничните облегалки за ръцете, запалвам цигара, въпреки че още е рано и не ми се пуши, но го правя, защото вече съм свободен да пуша в апартамента по което и да е време, без да ми се налага да водя яростни войни за това мое изконно право. Чудя се дали вече познавам следващата жена, с която ще спя, или е някоя все още непозната за мен. Чудя се как ли изглежда и дали ще го правим тук или у тях и какво й е жилището. Решавам да поръчам да ми изрисуват логото на „Чес рекърдс“ върху стената в хола. (Знам един магазин в Камдън, където ги имат всичките — на „Чес“, „Стакс“, „Мотаун“, „Тройян“… — направени с шаблон върху тухлената облицовка до входа. Изглежда направо супер. Може би ще успея да открия пича, който им ги е нарисувал, за да ми ги направи в умален вариант на стената вкъщи.) Чувствам се спокоен. Чувствам се добре. Решавам да отида на работа.

 

Магазинът ми се казва „Шампионат винил“. Продавам пънк, блус, соул и ритъм енд блус, малко ска, малко инди, малко поп от шейсетте — всичко необходимо за душата на сериозния колекционер на плочи, както сочи надписът на витрината, изписан със старовремски букви. Намира се на глуха уличка в Холоуей, в закътано ъгълче, така че едва-едва привлича погледа на някой от минаващите покрай него непосветени зяпачи. Не ти и трябва да го знаеш, освен ако не живееш наоколо, но пък тия, дето живеят наоколо, май не си падат чак толкоз страхотно много по моите „Литъл фингърс“ на „Стиф“ (бяла обложка, на преференциална цена двайсет и пет лири — през 1986-а я купих за седемнайсет) или по моето моноиздание на „Блонд он блонд“.

Оправям си тотото, благодарение на: 1) маниаците, които всяка събота полагат извънредното усилие да се дигнат и да дойдат да купуват именно оттук — млади мъже, винаги млади мъже, с цайси тип Джон Ленън и кожени якета, награбили вечните квадратни мукавени куфарчета за носене на плочи; и 2) поръчките по пощата — моите реклами са постоянно на гърба па кориците на лъскавите роксписания и получавам купища писма от млади мъже, винаги млади мъже, от Манчестър и Глазгоу, и Отава… Млади мъже, които изглежда прекарват голяма част от времето си в търсене на случайни останки от вече унищожените тиражи на сингълите на „Смитс“ и от отдавна изчерпаните тиражи на албумите на Франк Запа с веревен надпис „Оригинал. Не е преиздаван“. Отчайващи побърканяци.

Закъснявам за работа и когато най-сетне пристигам, Дик вече ме чака, облегнал се е на вратата и чете книга. Трийсет и една годишен, дълга черна мазна коса, фланелка на „Соник Ют“, черно кожено яке, което се сили да заблуди света, че е старо почти колкото него, макар да е купено едва преди година, уокмен със смехотворно огромни слушалки, закриващи не само ушите, но и половината лице на Дик. Книгата е евтино издание на биографията на Лу Рийд. Куфарчето за плочи до краката му — което настина беше старо почти колкото и светът — е рекламен продукт на една американска независима звукозаписна компания, напоследък отново излязла на мода със страшна сила. Дик бе положил страхотни усилия, за да се докопа до него, и ставаше върло неспокоен, когато някой от нас го доближеше. Използва го да влачи аудиокасети насам-натам. Слушал е почти всичко, което имаме в магазина, и предпочита да си мъкне нови неща за слушане по време на работа — касети от приятели, пиратски записи, с които се сдобива по пощата, — отколкото да си губи времето да чуе за втори път каквото и да било. („Идваш ли с нас да хапнем в кръчмата, Дик?“, питаме го Бари и аз средно два пъти седмично по обяд.

Той си поглежда скръбно купчинката касети и въздиша: „Ще ми се, ама трябва да изслушам тез тук.“)

— Добр’утро, Ричърд.

Нервно си отмества гигантските слушалки, като междувременно едната се заклещва някъде около ухото му, а другата му скрива напълно окото.

— А, здрасти, Роб.

— Извинявай, че закъснях.

— Няма проблем.

— Как изкара уикенда?

Отключвам вратата, докато той се върти насам-натам, за да си събере партакешите.

— Ами хубаво, аха, дори много. Намерих си първия албум на „Ликуорайс Камфитс“ долу, на Камдън. Нали го знайш, „Дъ тестъмънт ъф Ют“. У нас не са го издавали. Можеш да го намериш само като внос от Япония.

— Супер.

И представа си нямам за какво ми говори.

— Ще ти го драсна на касетка.

— Мерси.

— Щото нали каза, че вторият ти харесал. „Поп, гърлс, етцетера.“ Ония с Хати Джакис на обложката. Впрочем, ти обложката не си я виждал. Имаш само презаписа, дето ти го направих.

Сигурно ми е презаписал албума на „Ликуорайс Камфитс“ и сигурно съм му казал, че ми харесва. Апартаментът ми е задръстен от касетки, които Дик ми е записвал, като повечето от тях никога не съм прослушвал нито веднъж.

— Ами ти? Как изкара? Добре ли? Или не чак толкоз?

Не мога да си представя що за разговор бихме провели, ако разкажа на Дик как е минал уикендът ми. Най-вероятно ще се разпадне на градивните си частици, ако му кажа, че с Лора сме скъсали. Хич не го бива по тия работи. Даже съм сигурен, че ако му кажа каквото и да било, малко от малко с по-личен характер — да речем, че имам майка и баща или че като малък съм ходил на училище — той ще се изчерви до уши, ще започне да заеква притеснено и ще ме попита дали съм слушал новия албум на „Лемънхедс“.

— Горе-долу. И добре, и зле.

Той кимва. Явно съм нацелил правилния отговор.

Магазинът мирише на застоял цигарен дим, влага и пластмасови обложки. Тесен е, овехтял, мръсен и претъпкан, донякъде, защото такъв си го харесвам — точно така трябва да изглеждат истинските музикални магазини, само феновете на Фил Колинс си падат по онези, които са толкова лъскави, чистички, подредени и дезинфекцирани като образцовите тузарски вили от списание „Хабитат“ — пък и защото ме мързи да го позачистя или да го постегна.

Покрай двете странични на входа стени има високи дървени рафтове, чиито подразделения на няколко нива са претъпкани с албуми, като и във витрината има два по-малки, а над тях са окачени остъклени полици за компактдискове и аудиокасети и май това е то цялото място. Общо-взето, магазинът си ни с достатъчно просторен, стига да няма клиенти — следователно, през повечето дни от седмицата си е просто достатъчно просторен. Складовото помещение отзад изглежда по-голямо от самия магазин, но само защото ние всъщност нямаме никаква складирана стока, освен няколко купчини плочи, вече толкова употребявани и издраскани, че изобщо не си струва трудът да им се слагат цени, така че складът ни служи най-вече за киснене в свободното време. Честно казано, вече направо ми се драйфа от тази дупка. Има дни, когато ме е страх, че окончателно ще изперкам, ще смъкна плаката на Елвис Костело, дето виси в рамка от тавана, ще запокитя на улицата рафта „Кънтри Музика (Мъже) А-К“, ще се хвана да бачкам в някой от мега-магазините на „Върджин“ и никога повече няма да стъпя тук.

Дик пуска плоча, някаква психоделична музика от източното крайбрежие на Щатите, и ни прави кафе, пък аз се заемам да прегледам пощата. После пием кафето; после той се опитва да вмести някакви плочи в и без това претъпканите деления по рафтове, а пък аз опаковам някои от поръчките за изпращане по пощата; после хвърлям едно око на кръстословицата в „Гардиън“, а пък той се зачита в някакво вносно американско роксписание; после той хвърля едно око на кръстословицата в „Гардиън“, а пък аз се зачитам във вносното американско списание и не щеш ли, вече ми е дошъл редът да правя кафе.

Някъде към единайсет и половина, в магазина с препъване се намъква един ирландски пияндур на име Джони. Навестява ни около три пъти седмично и посещенията му вече са се превърнали в нещо толкова рутинно и така добре отработено до най-малки подробности, че нито той, нито аз желаем каквито и да било промени. В заобикалящия ни толкова враждебен и непредвидим свят, ние разчитаме един на друг да си осигуряваме взаимно нещо стабилно и предвидимо.

— Разкарай се Джони — му казвам аз.

— К’во бе, мангизите ми да не са заразни, а? — отвръща той.

— Ти нямаш мангизи. Пък и ние нямаме нищо, което да поискаш да си купиш.

Това е знак за Джони да запее ентусиазирано „Всичко от всичко“ („Ол кайндс ъф евритинг“), което пък е знак за мен да се измъкна иззад касата и да го поведа към вратата, което пък е знак за Джони да се хвърли към някой от рафтовете, което пък е знак за мен да отворя с една ръка вратата, а с другата да го дръпна от рафтовете и да го избутам навън. Стъпките ги отработихме преди около две години, така че понастоящем ги правим от раз и в пълен синхрон.

Джони е единственият ни клиент преди обяд. Това нашето не е работа за болезнено амбициозни.

 

Бари никакъв го няма чак до следобедната почивка, което обаче не е нещо ненормално. И Дик, и Бари са назначени на половин работен ден, три пъти седмично, но скоро след като ги взех на работа, те и двамата започнаха да идват всеки ден, включително и в събота. Просто не знаех какво да направя по вьпроса — не ми се щеше да го повдигам открито, защото се боях, че ако те наистина нямаха къде другаде да отидат и какво друго да правят, само щях да раздухам проблема, а не исках да…, да предизвикам, знаеш, някаква тяхна душевна криза така че просто им вдигнах малко заплатите и оставих всичко както си беше. Бари обаче изтълкува увеличението като намек, че трябва да се върне към старото си работно време, което и направи, аз пък се върнах към първоначалната му заплата и оттогава си караме така. Това стана преди четири години и той никога и думичка не обели по въпроса.

Та, сега Бари влиза в магазина, тананикайки си някакво парче на „Клеш“. Всъщност „тананикайки“ не е точната дума — той просто имитира звук на китара, както го правят всички малки момченца, получава се като изпъчиш устни, стискаш зъби и процеждаш през тях „Дъ-дъ-дъ!“ Бари е на трийсет и три години.

— Как е, момчета? Ей Дик, к’ва е таз музика бе, човек? Пълна смрад! — Прави погнусена гримаса и се хваща за носа: — Буааа.

Дик много се притеснява от Бари — до такава степен, че рядко казва каквото и да било, когато Бари е в магазина. Намесвам се единствено в случаите, когато усещам, че Бари наистина става прекалено груб, ето защо сега просто проследявам с поглед как Дик протяга ръка към стереоуредбата и спира касетката.

— Слава тебе, господи! Като дете си, Дик. Човек по цял ден трябва да те държи под око. Само не разбирам, ’що все аз да го правя. Роб, ти не го ли чуваш к’во пуска? Какви ги мислиш бе, човек?

Плямпа непрекъснато, но кажи речи всичко, което казва, са пълни дивотии. Говори много за музика, но също толкова много и за книги (Тери Пратчет и каквото и да било друго, свързано с чудовища, планети и тям подобни), и за филми, и за жени. Поп, момичета, и прочие, както са го казали и „Ликуорайс Камфитс“. Но всичките му разговори са само и единствено изброяване и статистика — ако е гледал хубав филм, например, няма да разкаже за какво се разказва в него или как го накарал да се почувства, ами ще посочи на кое място го нарежда в класацията си за най-добри филми на годината или за най-добри филми на десетилетието, или за най-добри филми на всички времена — Бари разсъждава и говори в десетици и петици, в резултат на което Дик и аз неусетно също свикнахме да го правим. На всичкото отгоре, все ни кара да пишем непрекъснато разни листи с класации: „Добре, пичове. Пишете сега петте най-добри филми на Дъстин Хофман.“ Или на китарни сола, или на албуми на слепи музиканти, или на шоута на Джери и Силвия Андерсън („Просто не мога да повярвам, че слагаш Капитан.Скарлет на първо място, Дик. Тоя наистина беше безсмъртен! К’во му е смешното?“) или на насипни бонбони („Ако някой от двама ви постави «Плодов крем» в челната петица, напускам още сега.“).

Бари бръква в джоба на коженото си яке, измъква някаква касетка, мушва я в уредбата и надува звука. След секунда магазинът се тресе от баслинията на „Уокинг он съншайн“ на „Катрина енд дъ уейвс“. Февруари е. Студено е. Мокро е. Лора я няма. Не искам да слушам „Ходя под слънчевите лъчи“. Някак не подхожда на настроението ми.

— Спри я, Бари — виквам като капитан на спасителна лодка по време на буря.

— Не може по силно.

— Не казах „усили“, шибаняк такъв. Казах „спри“.

Изсмива се и влиза в склада, като дъдъка духовата партия: „Дъ, дъ! Дъ, дъ, дъ, дъ, дъ-дъ, дъ-дъ, дъ-дъ, дъ-дъ!“. Сам спирам касетката, при което Бари се връща в магазина.

— К’во правиш?

— Не ми се слуша „Ходя под слънчевите лъчи“!

— Това е новата ми касета. Касетата ми за понеделник сутрин. Снощи я записах. Специално.

— Да, ама вече е понеделник следобед. Да си станал по-рано.

— Ама ти и сутринта нямаше да ми дадеш да я слушам, нали?

— Нямаше. Но сега поне си имам извинение.

— Не искаш ли нещо, което да те развесели? Нещо, което да влее малко топлинка в застаряващите ти кокали?

— Не.

— А к’во обичаш да слушаш, като ти е криво?

— Не и „Ходя под слънчевите лъчи“.

— Хубаво де. Ще превъртя нататък.

— Кое следва?

— „Литъл Латин Лупи Лу“.

Изстенах.

— На „Мич Райдър енд дъ Детройт Уийлс“ ли ? — пита Дик.

— Нищо подобно — отсича Бари. — На „Дъ Райтиъс брадърс“. — В гласа му обаче с долавя нотка на неувереност. Явно никога не е слушал версията на Мич Райдър.

— Е, няма значение — Дик никога не би посмял да каже, че Бари се е осрал, но намекът в интонацията му беше повече от очевиден.

— К’во бе? — наежва се Бари.

— Нищо.

— Кажи, де, кажи. К’во им има на „Дъ Райтиъс брадърс“?

— Нищо. Просто предпочитам другата версия — кротко отвръща Дик.

— Глупости.

— Как може изразът на лично предпочитание да се нарече „глупости“? — питам йезуитски аз.

— Ако предпочитанието е грешно, значи е глупаво.

Дик свива рамене и се усмихва.

— К’во бе? К’во? К’во толкова се кефиш?

— Остави го на мира, Бари. Няма значение. Нали и тъй, и тъй не слушаме проклетата „Литъл Латин Лупи Лу“, така че просто престани.

— А бе, откога в тоя магазин има фашистки режим?

— Откакто внесе в него тази твоя ужасна касета.

— Единствено се опитвам да се поразвеселим малко. Това е. Съжалявам много. Хубаво, слушайте си колкото щете скапаните тъжовни песни на някой дърт копелдак. Хич не ми пука.

— Не ми се слушат и тъжовни песни на дърти копелдаци. Искам просто нещо, което мога и да не слушам.

— Супер! Те туй му е готиното да бачкаш в музикален магазин! Да ти се пуска музика, която да можеш и да не слушаш. Пък аз си мислех, че тая касета ще стане… един вид… повод за разговор. Щях да ви питам за вашите пет най-добри албума за слушане в дъждовни понеделници и тъй нататък, а ти взе, че развали всичко.

— Ще го направим другия понеделник.

— И к’ъв ще му е смисълът тогаз?

И тъй нататък, и тъй нататък, вероятно до края на трудовия ми живот. Ще ми се да направим класация на петте най-добри албума, които те правят абсолютно безчувствен. Така Дик и Бари ще ми направят огромна услуга. А аз вероятно ще си пусна „Битълс“, като се прибера вкъщи. Най-вероятно „Аби роуд“, но ще програмирам плейъра да прескочи „Съмтинг“. За мен „Битълс“ бяха размяната на картинки от дъвки с техните образи и „Хелп“ в киното събота сутрин, и пластмасовите китари играчки и пеенето на „Йелоу събмарин“ с пълно гърло от последния ред на рейса по време на ученически екскурзии. Те бяха мои, не на мен и Лора, или на мен и Чарли, или на мен и Алисън Ашуърт, а само мои. И макар че ме карат да чувствам, никога не ме карат да чувствам нещо лошо.