Ник Хорнби
Ега ти животът (33)

Двайсет и седем

Пет разговора:

 

1. (Трети ден, излезли сме да ядем къри, Лора плащаше.)

— А на бас, че точно това си направил. Запалил си фас — винаги наблягаше върху думата, когато искаше да покаже, че е против — и си си мислил: „Те това е готино. Така се живее.“ А после си седял и си мъдрил някаква тъпа идея за апартамента… Сетих се, сетих се, преди да се нанеса, се канеше да викаш някакъв тип да рисувал емблеми на звукозаписни компании, нали? А на бас, че си седял там, пушил си фаса си и си си мислел: „Дали още му пазя номера на тоя?“.

Погледнах настрани, за да не ми види усмивката, но нямаше смисъл.

— Господи, колко съм права, нали? Толкова съм права, че чак не мога да повярвам. А после… чакай, чакай… — постави пръсти на слепоочията си, все едно мозъкът й излъчваше някакви образи. — А после си си казал: „Риби много в морето, пък и без това отдавна ми се е приискало нещо ново“, а после си пуснал някаква музика и всичко е било наред в твоя жалък малък свят.

— А после?

— А после си отишъл на работа и нищо не си казал на Дик или на Бари и всичко е било наред до момента, когато Лиз е пуснала котката от торбата, и тогава те е обхванала мания за самоубийство.

— А после спах с друга.

Не ме чу.

— Докато се лигавеше с оня нещастник Рей, аз чуках американска поппевица, която прилича на Сюзан Дей от „Закона на Ел Ей.“

Упорито продължаваше да не ме чува. Просто си отчупи залче хляб и го натопи в кърито си.

— И не се справих зле. Дори добре се справих. Доста добре, даже се справих.

Никаква реакция. Може би трябваше да пробвам пак, този път на глас, а не само наум.

— Всичко знаеш, нали?

Сви рамене, усмихна се и направи самодоволната си гримаса.

 

2. (Седми ден, в кревата, след секс.)

— Не очакваш да ти кажа, нали?

— Защо не?

— Защото каква му е ползата? Мога да ти разкажа всеки миг поотделно, а те не бяха много, и ще се почувстваш наранен, ама пак няма да схванеш поне мъничко какво е наистина важното.

— Не ми пука. Просто искам да знам.

— Да знаеш какво?

— Като как беше.

Изсумтява.

— Беше секс като секс. Като какво друго да бъде?

Дори този отговор беше болезнен за мен. Надявах се изобщо да не е било като секс. Надявах се да е било като нещо много по-отегчително и по-неприятно.

— Като як секс или като кофти секс?

— Има ли значение?

— Знаеш че има.

— Аз тебе не съм те питала как са минали извънкласните ти занимания.

— Пита ме. Много добре си спомням. Пита ме: „Позабавлява ли се, миличък?“

— Това беше риторичен въпрос. Виж, Роб, сега вече всичко е наред. Току-що ни беше хубаво. Да оставим нещата така.

— Добре, добре, но това, което току-що беше хубаво, какво точно хубаво беше? Еднакво хубаво или по-малко хубаво, отколкото това хубаво, което ти е било преди една-две седмици?

Не каза нищо.

— Хайде, Лора, кажи каквото и да е. Излъжи, ако щеш. При всички положения ще се почувствам по-добре и ще престана да задавам въпроси.

— Щях да излъжа, но сега вече не мога, защото щеше да знаеш, че лъжа.

— Защо изобщо трябва да лъжещ?

— За да се почувстваш по-добре.

И тъй нататък, и тъй нататък. Исках да знам (въпреки че, естествено не исках да знам) за многократните оргазми и за десетте свирки на вечер, и за позите, за които дори не бях чувал, но нямах смелостта да попитам, а и тя никога не би ми казала. Знаех, че са го правили и това беше достатъчно лошо. Единственото, което можех да направя, бе да смекча удара. Исках да ми каже, че е било лошо качество, нещо от сорта на „лежа по гръб и си мисля за секс с Роб“, и да ми каже, че Мег Райън си прекарва по-добре на щанда за деликатеси, отколкото тя, Лора, в леглото на Рей. Толкова много ли исках? Облегна се на лакът и ме целуна малко над сърцето.

— Виж, Роб, това вече е минало. И беше добре, че стана. По най-различни причини беше добре, защото тогава с теб заникъде не бяхме, а сега може би сме си намерили посока. И ако якият секс беше толкова важен, колкото си мислиш, то сега нямаше да лежим тук, ако го е имало. И това е последната ми дума по въпроса, ясно?

— Ясно. — Е, можеше да има и по-кофти заключителни думи, макар да знаех, че нищо особено не ми казва.

— Но все пак ми се иска пенисът ти да е голям поне наполовина, колкото неговият.

Съдейки по трайността и силата на кикотенето, хиленето и хълцукането от последвалия смях, това беше най-якият лаф, който Лора беше пускала през целия си живот — всъщност беше си изобщо най-якият лаф, който някой някога беше пускал в цялата история на света. Това, предполагам, бе пример за прословутото женско чувство за хумор. Страшно веселие, а?

 

3. (На път сме с колата за къщата на майка й, втория уикенд, слушаме сборна касетка, която Лора беше записвала и която включваше „Симпли ред“ и „Дженезис“ и „Брайт айс“ на Арт Гарфънкъл.)

— Не ми пука — избухва по едно време тя. — Можеш да правиш колкото си искаш гримаси. Това е едно от нещата, които ще се променят отсега нататък. Моята кола. Моят касетофон. Моята сборна касетка. На път сме, за да се видим с моите родители.

За миг оставяме множественото число на „родители“ да виси във въздуха, мярнахме го как се опитва да пропълзи обратно там, откъдето бе дошло, а после забравяме за него. Изчаквам секунда, преди да се върна на бойното поле, за да се втурна отново в разгара на може би най-горчивата от всички горчиви битка сред горчивите битки между мъжете и жените.

— Как можеш да харесваш Арт Гарфънкъл и Соломон Бърк? То е все едно да кажеш, че симпатизираш на израелците и на палестинците.

— Изобщо не е същото, Роб. Арт Гарфънкъл и Соломон Бърк правят попалбуми, а израелците и палестинците — не. Арт Гарфънкъл и Соломон Бърк не са замесени в териториален спор, а израелците и палестинците — да. Арт Гарфънкъл и Соломон Бърк…

— Добре, добре. Но…

— Пък и защо изобщо смяташ, че харесвам Соломон Бърк?

Те това вече беше прекалено.

— Соломон Бърк! „Гот ту гет ю оф май майнд“! Забрави ли, че „Трябва да те забравя“ е нашата песен! Соломон Бърк е виновен за цялата ни връзка!

— Така ли? Дай ми телефонния му номер. Имам нещо да му казвам.

— Не си спомняш, така ли?

— Парчето го помня, и то много добре; бях забравила само кой го изпълнява.

Клатя глава, изпълнен с недоумение.

— Точно в такъв един момент, знаеш, на мъжете им иде да махнат с ръка и да зарежат всичко. Наистина ли не виждаш разликата между „Брайт айс“ и „Гот ту гет ю оф май майнд“?

— Разбира се, че виждам. В едното парче се пее за зайчета, а в другото има брассекция.

— Брассекция? Брассекция?! Но, Лора, това в парчето са медни инструменти! Еби му майката.

— Каквото ще да е. Разбирам защо предпочиташ Соломон пред Арт, наистина разбирам. И ако ме питат кой от двамата е по-добър, отговорът ми винаги ще е Соломон. Защото той е автентичен, и е чернокож, и е легендарен, и всичко останало. Но пък аз харесвам „Брайт айс“. Смятам, че мелодията му е много готина. Пък и освен това, изобщо не ми пука. Има толкова много други и далеч по-важни неща. Знам, че звуча като майка ти, но за бога, та това са само попалбуми! Единият бил по-добър от другия, ами на кой му пука, освен на теб и на Бари и Дик? За мен то е все едно да спориш за разликата между „Макдоналдс“ и „Бъргър кинг“. Сигурна съм, че има разлика, и то не една, но на кой му пука да я търси?

Ужасното обаче е, че аз, естествено, знам каква е разликата и имам сложни и дълбоки виждания по въпроса, изградени въз основа на богатия ми личен опит. Но ако тръгнех сега да споря за различните хранителни и вкусови качества на сандвичите на тези две фирми, то и на двама ни щеше да ни стане ясно, че аз всъщност поддържам нейната гледна точка. Ето защо си затраях.

Но спорът продължи, направи завои, пресече улицата, пак се върна и накрая стигна до място, където никой от двама ни не бе стъпвал преди — поне не денем и на трезва глава.

— Преди май повече се интересуваше от неща като Соломон Бърк — отбелязвам. — Когато се запознахме навремето и ти записах онази касетка, ти беше наистина ентусиазирана. Каза, цитирам: „беше толкова добра, че се засрамих от колекцията ми от плочи“.

— Била съм доста безсрамна, нали?

— В какъв смисъл безсрамна?

— Ами в такъв, че си падах по теб. Ти беше диджей и аз си мислех, че си много готин, нямах гадже, а исках да имам.

— Значи изобщо не си се интересувала от музика, така ли?

— Е, интересувах се малко. Мъничко. При всички положения доста повече, отколкото сега. Но тъй е то в живота, нали?

— Ама, нима не разбираш … музиката, това съм аз. Друго няма. И ако си изгубила интерес към нея, значи си изгубила интерес към всичко, което съм. Но пък тогава, какъв му е смисълът да сме заедно?

— Наистина ли го вярваш?

— Да. Виж ме. Виж апартамента. Какво друго има, освен тави, касети и компактдискове?

— И това харесва ли ти?

Свих рамене.

— Не особено.

— Ето това е смисълът да сме заедно. Ти имаш потенциал. А аз съм тук, за да ти помогна да го разгърнеш.

— Потенциал за какво?

— Имаш всички основни съставки. Когато положиш поне малко старание, си наистина изключително привлекателен. Разсмиваш хората, когато не те мързи, мил и внимателен си, а когато решиш, че харесваш някоя жена, то я караш да се чувства така, сякаш е центърът на света, а това е невероятно секси усещане. Работата е там, че рядко полагаш старание.

— Не е вярно. — Всъщност май е вярно, знам ли, но пък това беше единственото, което ми дойде на ум да й отговоря.

— Ти просто… ти просто не правиш нищо. Задълбаваш се в себе си и седиш по цял ден потънал в размисли, вместо да вземеш да си размърдаш задника и да предприемеш нещо, пък и през повечето време мислиш разни глупотевини. И някак си все успяваш да изпуснеш онова, което наистина се случва.

— Това вече е второ парче на „Симпли ред“ на тази касетка. То и едно е непростимо, но пък две са военно престъпление. Мога ли да я превъртя? — Без да чакам отговор, превъртам песента. Спрях на някаква ужасия на Даяна Рос и изстенах. А тя продължава:

— Чувал ли си за хора, които нарочно не се възползват от възможностите, които имат? Точно такъв човек си и ти.

— И какво се очаква да правя?

— Не знам. Нещо. Работи. Срещай се с хора. Стани водач на някакво обединение на нови банди, поеми някой клуб. Каквото и да е, стига да е нещо повече от това да чакаш животът ти да се промени от само себе си, без да направиш никакъв съзнателен и отговорен избор. Стига да можеше, щеше цял живот да си я караш все така, с много възможности, но без да избереш никоя от тях. А накрая ще лежиш на смъртното си легло, поразен от някоя свързана с пушенето болест и ще се утешаваш с мисълта: „Е, поне не затворих пред себе си пътищата на различните възможности. Никога не направих нещо, от което да не мога да се откажа.“ Но в действителност този твой страх да не би да се прецакаш, да не би да избереш нещо, от което после да не можеш да се измъкнеш, само затваря пътищата пред теб. Сега си на трийсет и шест, а все още нямаш деца. Кога ще имаш? Когато станеш на четирийсет? На петдесет? Да речем, че на четирийсет. Но я си представи, че синът ти, примерно, реши, че също не иска деца, докато той не стане на трийсет и шест. Това значи, че ще трябва да живееш доста повече от нормално полагащия ти се живот, за да можеш дори само да зърнеш внуците си. И това е само един от многото примери за това как сам се лишаваш от толкова много прекрасни неща в живота. Разбираш ли сега?

— Явно всичко се свежда до това.

— До кое?

— Да имаме деца. Иначе ще скъсаме. Възможно най-старата заплаха на жената към мъжа.

— Разкарай се, Роб. Не казвам това. Не ми пука дали искаш деца или не. За себе си знам, че искам, но не знам дали искам да ги имам от теб и не знам дали ти изобщо искаш да ги имаш. Ще трябва това сама да го решавам. Просто се опитвам да те събудя. Казвам, че е минал половината ти живот, но имайки предвид това, което си постигнал, то можеше съвсем спокойно да си на деветнайсет, и не ти говоря за пари, собственост или мебели.

Знаех, че не говореше за това. Говореше за подробностите, за баластрата, за всичко онова, което те задържа да не полетиш напосоки.

— Лесно ти е на теб да го кажеш, нали, госпожице Лондон-ски-адвокат-голяма-работа? Аз не съм виновен, че нещата с магазина не вървят надобре.

— Боже, господи!

Смени скоростите с особена ярост и известно време не ми продума. Знаех, че почти бяхме стигнали до нещо изключително важно. Знаех, че ако ми стискаше, щях да й кажа, че е права, и мъдра, и че имам нужда от нея, и че я обичам, и щях да й предложа да се оженим или нещо такова. Ама, знаеш, пак исках да си оставя вратичка за измъкване, пък и без това нямаше време, защото тя явно още не беше свършила с мен.

— А знаеш ли какво наистина ме побърква?

— Ъхъ. Това, дето ми го каза преди малко, за измъкването и отворените вратички и разните други работи.

— Освен него?

— А стига вече!

— Побърква ме това, че аз мога да ти кажа точно, ама съвсем точно, какъв ти е проблемът и какво трябва да направиш, за да го решиш, а ти и представа си нямаш как стоят нещата при мен. Нали?

— Имам.

— Казвай тогава.

— Писнало ти е от работата ти.

— И това ми е проблемът, а?

— Горе-долу.

— Виждаш ли? И представа си нямаш.

— Дай ми малко време. Съвсем отскоро живеем отново заедно. Сигурно ще се сетя и за нещо друго след една-две седмици.

— Изобщо не ми е писнало от работата. Даже ми доставя удоволствие.

— Казваш го само за да ме правиш на глупак.

— Не, не го казвам, за да те правя на глупак. Работата ми доставя удоволствие. Стимулира ме, харесвам хората, с които работя, свикнах с парите… Но пък не ми харесва това, че я харесвам. Обърква ме. Защото това, което съм, не е човекът, който исках да бъда, когато бях малка.

— Каква искаше да бъдеш?

— Не и сухарка в скъп делови костюм, с лична секретарка и близка перспектива да стане съдружник във фирмата. Исках да съм правна консултантка, с гадже диджей, но всичко се обърка.

— Ами, намери си диджей. Какво очакваш да направя?

— Не искам нищо да правиш. Искам просто да разбереш, че животът ми не се припокрива изцяло с нашата връзка. Това, че оправяме връзката си не значи, че съм оправила и себе си. Защото аз си имам и други съмнения, страхове и амбиции. Не знам какъв живот искам да водя, нито в каква къща искам да живея, а парите, които ще изкарвам след две-три години ме плашат и…

— Но защо просто не си ми ги казала преди всички тези неща. Аз откъде да ги знам? Откъде да знам, по дяволите? Какво толкова ги пазиш в тайна?

— Не ги пазя в тайна. Просто отбелязвам, че това, което става с нас, не е всичко. И че аз продължавам да съществувам дори и когато не сме заедно.

След време сигурно и сам щях да се досетя за всичко това. Щях да разбера, че само защото аз самият откачам, когато съм самотен, и се сривам в бездната на безизходното отчаяние поради липсата на истинска партньорка в живота, това не значи, че и с останалите хора е така.

 

4. (Пред телевизора, на следващата вечер.)

— …на някое прекрасно място. В Италия. В Щатите. Може дори на Карибските острови.

— Страхотна идея. А да ти кажа ли как ще осигуря парите за това пътешествие? Още утре ще изровя отнякъде цял кашон със суперзапазени плочи на Елвис от ’78-а, издадени от „Сън“, — Сещам се за жената със забягналия мъж и страхотната колекция от сингъли и за миг ме хваща яд на себе си.

— Предполагам, че това беше някаква саркастична шега, която само мъжете — колекционери на плочи — разбират.

— Знаеш колко съм на червено.

— Знаеш, че аз ще платя. Нищо, че още ми дължиш пари. Какъв е смисълът да имам тази толкова печеливша работа, ако трябва да прекарам почивката си на палатка?

— Да бе, да. Пък дори на палатка да ходим, аз откъде да извадя пари за моята половин палатка?

Гледахме как Джак Дакърт се опитва да скрие от жена си петдесетачката, която е спечелил на конни надбягвания, в сериала „Коронейшън стрийт“.

— Знаеш, че парите не са от значение. Не ме интересува колко изкарваш и дали изобщо изкарваш нещо. Просто искам да си по-щастлив с работата си. Оттам насетне можеш да правиш каквото си искаш.

— А не трябваше да е така. Когато се запознахме, бяхме еднакви. А сега не сме и…

— В какъв смисъл сме били еднакви?

— Ти беше от хората, които идваха в „Гручо“ да слушат музика, а аз бях от хората, които пускаха музиката. Ти носеше кожено яке и фланелка и аз също носех кожено яке и фланелка. Аз и сега си ги нося, а ти не.

— Защото не ми дават да ги нося. Вечерно време ги обличам.

Опитвах се да намеря друг начин, по който да й кажа, че вече не сме същите като преди, че се бяхме отдалечили един от друг, и тъй нататък, и тъй нататък, но се чувствам твърде изтощен за подобно усилие.

— „Не сме същите като преди. Отдалечили сме се един от друг.“

— Що говориш с този идиотски глас?

— За да замества кавичките. Опитвах се да намеря нов начин, по който да го кажа. Така, както ти се опитваше да намериш нов начин, по който да ми кажеш, че или да имаме деца, или скъсваме.

— Не съм.

— Майтапя се.

— Значи да зарежем всичко, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш, защото, ако е това, почвам да губя търпение.

— Не, но…

— Но какво?

— Но защо това, че вече не сме същите, да няма значение?

— Първо, държа да отбележа, че ти нямаш никаква вина.

— Благодаря.

— Ти си си напълно същият, какъвто беше и преди. Не си сменил и чифт чорапи за всичките години, откакто те познавам. Ако сме се отдалечили един от друг, то аз съм тази, която се е отдалечила. Въпреки че единственото, което направих, беше да си сменя работата.

— И прическата, и дрехите, и отношението към живота, и приятелите, и…

— Не е честно, Роб! Знаеш, че не можех да ходя на работа с щръкнала от гел коса, както ходех преди. И вече мога да си позволя да си купувам по-често и по-хубави дрехи. А през последната година и нещо се запознах с един-двама души, които наистина харесвам. Значи остава отношението към живота.

— По-жилава си.

— По-уверена, може би.

— По-твърда.

— По-малко невротична. Ти такъв ли смяташ да останеш цял живот? Същите приятели или липсата на такива? Същата работа? Същото отношение към живота?

— И така съм си добре.

— Да, добре си, но не си идеален и определено не си щастлив. И какво толкова, ако се превърнеш в щастлив и да, знам, че това е заглавие на албум на Елвис Костело и го казах нарочно, за да привлека вниманието ти, за глупачка ли ме смяташ? Значи ли, че трябва да скъсаме, защото съм свикнала да те виждам нещастен? Но в такъв случай какво ще стане, ако примерно, знам ли, ако основеш собствена звукозаписна компания и тя се окаже успешна? Ще ми е време да си хвана някое ново нещастно гадже, така ли?

— Май наистина си глупачка.

— Така ли? Би ли ми казал каква е разликата между това ти да основеш своя собствена звукозаписна компания и моето преместване от малката агенция за правни консултации в голямата адвокатска фирма?

Не се сещах за никаква разлика.

— Единственото, което казвам, е, че ако изобщо вярваш в дълготрайните моногамни връзки, то трябва да позволяваш различни неща да се случват или да не се случват на партньора ти. Иначе какъв е смисълът?

— Няма смисъл.

Казвам го престорено хрисимо, но определено бях сразен — от интелекта й, от яростта й, от начина, по-който непрекъснато беше права.

 

5. (В леглото, нещо средно между преди и по време на, ако разбираш какво имам предвид, две нощи по-късно.)

— Не знам. Извинявай. Мисля, че е, защото се чувствам неуверен в себе си.

— Съжалявам, Роб, но това изобщо не го вярвам. Мисля, че е, защото си доста пиян. И преди сме имали такъв проблем и винаги е било заради това.

— Не и този път. Този път е заради неувереността ми. — Имах проблем с думата „неувереност“, която по време на прозвучаването си стана на „неуференост“, което не помогна много на твърдението ми.

— И защо си неуверен?

Издадох едно късо и тъжно „Ха!“, което перфектно демонстрираше колко добре владея изкуството на кухия смях.

— Продължавам да не схващам.

— Заради „Прекалено съм уморена, за да не съм с теб.“ Заради всичко това. И заради Рей. И имам чувството, че… ми се сърдиш, непрекъснато. Сърдиш ми се, защото съм безнадежден случай.

— Отказваме ли се? — Имаше предвид правенето на любов, а не разговора или връзката ни.

— Предполагам.

Търкулвам се до нея, обгръщам я с ръка, лежа и зяпам в тавана.

— Знам. Съжалявам, Роб. Не бях много… В действителност аз не го правя нарочно.

— И защо мислиш, че става така?

— Чакай малко сега. Ще ми се да ти го обясня съвсем ясно. Добре. Мислех си, че двамата с теб сме свързани с една-единствена тъничка нишка, с нашата интимна връзка, и че ако я скъсам, то това ще е краят. Добре, скъсах я, но това не беше краят. Защото се оказа, че не е само една нишка, а стотици, хиляди, навсякъде, накъдето и да се обърнех — начинът, по който Джо се умълча, когато й казах, че сме скъсали; и това, че се почувствах много особено на рождения ти ден; и това, че се чувствах особено… не по време на секс с Рей, а след това; и защото буквално ми прилоша, когато пуснах една от касетите, които ми беше записал; и непрекъснато се чудех как си; и… ох, хиляди неща. А и ти го прие много по-тежко, отколкото очаквах, и това направи нещата още по-трудни… А после, на погребението… Аз исках да дойдеш, не майка ми… мисля, че тя се зарадва на присъствието ти,… но никога не ми и мина през ума да поканя Рей. И тогава изведнъж се почувствах безкрайно уморена. Просто нямах сили да полагам усилия да бъда далеч от теб. Не си заслужаваше, само и само за да ти правя напук.

Позасмива се леко.

— И онази фраза беше най-милият начин да ми го кажеш, така ли?

— Знаеш, че не ме бива много по сантименталните приказки. — Целуна ме по рамото.

Чу ли го това? Не я бивало много?! А мен не само че изобщо не ме бива, ами цялата тази работа представлява огромен проблем — както впрочем и за всеки друг мъж, който е слушал Дъсти Спрингфийлд да пее „Дъ лук ъф лав“, когато е бил все още силно впечатлителен пубер. Така си представях брачния живот (навремето му виках „брачен“, днес му викам „съвместен“ или „улегнал“). Очаквах да има секси жена, със секси глас и секси грим, а сияйната й преданост към мен да избликва от всяка нейна пора. Пък и наистина съществува такова нещо като „поглед на любовта“ — в това отношение Дъсти не ни беше подвел, — но той просто не беше това, което очаквах да бъде. Погледът на любовта не идеше от огромните секси очи, излъчващи сладостен копнеж някъде откъм средата на двойно легло с подканящо отметнати завивки. Оказа се, че погледът на любовта може да изразява и благосклонната всеотдайност на майка към нейното дете, или доброжелателно закачлива укоризненост, или болезнена загриженост. А къде остана погледът на любовта, за който пее Дъсти Спрингфиълд? Забрави! Той е просто един блян — нещо също толкова примамливо и невероятно, колкото и екзотичното секси бельо за ежедневна употреба.

Жените не са прави, когато се оплакват от образа на жената, който медиите създават. Мъжете разбират, че не всички могат да имат гърдите на Бардо, шията на Джейми Ли Къртис или задника на Фелисити Кендъл и това не ги притеснява. Много ясно, че бихме избрали Ким Бейсинджър пред Хати Джейкс, така както те биха предпочели Киану Рийвз пред Бърнард Манинг, но не тялото е това, което е важно, а нивото на унижение. Много бързо установихме, че момичетата от филмите за Джеймс Бонд бяха извън нашета категория, но разбирането, че жените никога няма да ни гледат така, както Урсула Андрес гледаше Шон Конъри, или дори така, както Дорис Дей гледаше Рок Хъдсън, отне доста повече време за повечето от нас. В моя случай не бях сигурен дали изобщо някога го бях схванал.

Започнах да свиквам с идеята, че може би Лора е жената, с която щях да прекарам живота си (или поне бях започнал да свиквам с идеята, че бях толкова нещастен без нея, че просто не си заслужаваше да мисля за алтернативи). Но беше много по-трудно да свикна с идеята, че детската ми представа за романтика, с неглижетата и вечери на свещи у дома и дълги, пронизващи погледи, нямаше нищо общо с действителността. Ето за какво трябваше да се ядосват жените. Ето защо не можехме да функционираме правилно във взаимоотношенията си с тях. Не заради целулита или бръчките под очите. А заради тяхната пренебрежителност.