Ник Хорнби
Ега ти животът (5)

4. Чарли Никълсън (1977–1979)

Запознах се с Чарли в колежа по нови технологии. Аз карах курс по медийни изкуства, а тя учеше дизайн. Когато за пръв път я зърнах, разбрах че е точно такъв тип момиче, каквото винаги съм мечтал да срещна, откакто съм стигнал възрастта, когато момчето започва да мисли за запознанства с момичета. Беше висока, с късо подстригана руса коса и изглеждаше различна, вълнуваща и екзотична. (Дори спомена, че някакви нейни приятели били приятели на хора, които пък учели в колежа „Сейнт Мартин“ с приятели на Джони Ротен, но така и не ме запозна с тях.) Дори името й ми изглеждаше вълнуващо, различно и екзотично, защото до този момент бях живял в свят, в който момичетата имаха момичешки, а не момчешки имена и при това не особено интересни. Обичаше да говори, така че не ми се налагаше да се чудя как да запълвам онези дълги, мъчителни моменти на мълчание, май типични за общуването ми с момичетата, с които излизах по онова време. А когато приказваше, говореше все за интересни неща — за нейния курс, за моя курс, за музика, за филми, за книги, за политика…

И ме харесваше. Тя харесваше мен. Тя ме харесваше. Тя ме харесваше. Или поне си мислех, че ме харесва. Мислех си, че ме харесва. Мислех си, че тя ме харесва. И т.н. Никога не съм бил абсолютно уверен какво точно харесват момичетата в мен, но съвсем сигурно знам, че горещото възхищение помага (дори аз съм наясно колко е трудно да устоиш на някого, който те намира за неустоим). Е, аз определено бях горещ. Не се натрапвах като някой лепкав досадник — добре де, поне не и в първите стадии на връзката. Не злоупотребявах с благоразположението на момичето — не и докато все още имаше благоразположение, с което би могло да се злоупотреби. Но пък бях мил и искрен, и внимателен, и тактичен, и всеотдаен, и помнех неща, които бяха важни за нея, и й казвах, че е красива, и й правех малки подаръчета, обикновено свързани с някой наш предишен разговор. Всичко това ми идваше отвътре, естествено, не се насилвах, нито пък го правех с користна цел. Беше ми лесно да помня неща, свързани с нея, защото просто не можех да мисля за нищо друго. За мен тя наистина беше невероятно красива, просто, не можех да се въздържа да не й правя малки подаръчета и не ми се налагаше да имитирам привързаност. Не ми костваше никакви усилия да го правя. И затова, когато веднъж една от приятелките на Чарли, Кейт, направи очарователното изказване, че мечтае да си намери някой като мен, бях изненадан и силно развълнуван. Развълнуван, защото Чарли го чу, което можеше да ми бъде само от полза, но пък и изненадан, защото всичко, което правех, бе продиктувано единствено от личен интерес. А ето че това изглежда беше напълно достатъчно, за да ме прави привлекателен и желан. Откачена работа.

Както и да е. Едно е сигурно обаче: след като се преместих в Лондон, някак си започнах по-лесно да се харесам на момичетата. В родния ми град повечето хора ме знаеха от малък, познаваха родителите ми или пък някой друг, който ме знаеше от малък, и тази заплетена мрежа от познанства ме караше непрекъснато да страдам от някакъв смътен страх, че всеки момент детството ми може да бъде изложено в неблагоприятна светлина пред света. Как да поканиш някое малолетно като теб момиче да пиете по едно нелегално питие, като знаеш, че скаутската ти униформа още виси в килера и че всеки миг някой може да оповести на всеослушание този факт? Защо ще иска да те целуне момиче, което знае (или познава някой, който знае), че само до преди няколко години си се гордеел с пришитите върху якето ти рекламни нашивки от големите магазини за детски играчки? Пък и в дома на родителите ми навсякъде висяха или стояха в рамки мои снимки, където съм с големи уши и в ужасни дрехи, било седнал гордо върху някакъв трактор, било пляскащ с ръце от удоволствие при вида на миниатюрни детски влакчета, наближаващи миниатюрни гари. И въпреки че впоследствие — за мое учудване и потрес — гаджетата ми намираха тези мои снимки за сладки, по онова време детството все още беше някак твърде близко до мен, за да се чувствам удобно и спокойно. От десетата до шестнайсетгодишната ми възраст бяха минали едва шест години и подозирах, че това едва ли е достатъчно дълъг период, за да настъпи в мен някаква промяна от по-особена величина. Та нали, когато вече бях на шестнайсет, онова детско яке с нашивките ми беше умаляло само с два-три размера!

И така, Чарли не ме помнеше от времето, когато бях десетгодишен, пък и не познаваше никой, който да знае какъв съм бил като дете. Тя ме познаваше единствено и само като млад мъж. Когато се запознах с нея, вече бях достатъчно голям, за да гласувам. Бях достатъчно голям, за да прекарвам нощта с нея — цялата нощ, в нейното жилище. Вече имах право на лично мнение и избор. Можех да й купувам питие в кръчмата, а фактът, че имам в джоба си шофьорска книжка, неопровержимо доказателство за моята благонадеждност на зрял човек, ми вдъхваше спокойна увереност… Вече бях и достатъчно голям, за да имам интересно минало. У дома нямах минало, а само разни детински истории, които всички и без друго вече знаеха, така че просто не си струваше да бъдат повтаряни.

И все пак, чувствах се като измамник. Нещо като всички онези типове, които в един момент си обръсват главите, а после разправят, че винаги са били пънкари — да бе, били са пънкари още от времето, когато изобщо никой не е и помислял за пънк. Чувствах се така, сякаш всеки момент ще бъда разкрит, непрекъснато очаквах някой да нахлуе изневиделица в колежа, да размаха моя снимка, на която съм в онова яке с нашивките, и да се разкрещи: „Роб е бил малък! Малко момченце!“. И тогава Чарли щеше да узнае истината и да ме зареже. И през ум не ми минаваше, че вероятно в някой шкаф в къщата на родителите й в Сейнт Албанс бяха скрити купища нейни малокалибрени детски книжки и комично-глупави „официални“ роклички. Дотолкова силно бе преклонението ми пред нейната красота, че бях едва ли не убеден, че тя се е родила с огромните си обици на ушите, с правите си като кюнец дънки, барабар с тези нейни невероятни познания и ентусиазъм относно творбите на някакъв тип, който се прочул с това, че цапотел всичко с оранжева боя.

С Чарли ходиме две години и всяка минутка през цялото това време аз имах чувството, че стоя на някакъв опасно тесен ръб над пропаст. Така и не можах да се наместя по-удобно, ако разбираш какво имам предвид, просто нямаше достатъчно пространство, за да се протегна и отпусна. Бях депресиран от безличността на дрехите, които носех. Бях неуверен в способностите си на любовник. Колкото и да ми обясняваше, така и не разбирах какво толкова намира в оня с оранжевата боя. Тревожех се, че никога няма да успея да й кажа нещо интересно или забавно за каквото и да било. Чувствах се потиснат от това, че в курса й по дизайн има и мъже. Бях убеден, че ще ме зареже заради някой от тях. Заряза ме заради един от тях.

А когато това стана, за известно време просто не знаех на кой свят съм. Изпуснах нишката на събитията във филма на моя живот. И не само нишката, ами и смисъла на целия сценарий, музиката, паузите, пуканките ми, надписите и знака за изход. Денонощно следвах Чарли по петите и висях пред жилището й, докато най-сетне едни нейни приятели не ме сгащиха и не ме заплашиха, че ще ме смелят, ако ие престана. Реших да убия Марко (Марко!), оня тип, заради когото ме заряза. Нощи наред кроях как да го направя, но всеки път, когато го срещнех из коридорите на колежа, малодушно измънквах някакъв поздрав и, подвил опашка, се оттеглях. За известен период периодично свивах по нещо от един или друг магазин, макар днес да ме убиеш не мога да си обясня защо го правех. Една вечер се нагълтах със свръхдоза валиум, но само след минута бръкнах с пръст дълбоко в гърлото си, за да го повърна. Пишех й безкрайно дълги писма, като дори й изпратих някои от тях; нахвърлях безкрайни сценарии за разговори с нея, които така и никога не проведохме. А когато най-сетне дойдох на себе си, след няколко месеца тотален мрак, с изненада установих, че междувременно съм зарязал колежа и вече работя на Камдън, в музикален магазин за размяна на плочи и аудиокасети със записи.

Всичко се случи с такава бясна скорост. Някак си се бях надявал, че процесът на съзряването ми и преходът към статуса на възрастен ще бъдат дълги, питателени и с постепенно натрупване на познания, а то… Цялата тази работа приключи в рамките на онези две години. Понякога имам чувството, че всички изживявания и всички хора, с които съм се сблъсквал впоследствие, са просто някакви бледи сенки, със съвсем незначителен отпечатък върху живота ми. Някои хора така и не успяват да се откъснат от незабравимите си изживявания през шейсетте години, или по време на войната, или вечерта, когато тяхната група е подгрявала „Д-р Фийлгууд“ в клуба „Хоуп енд Анкър“… Не успяват да превъзможнат спомените си и прекарват остатъка от живота си в сянката на миналото. Аз всъщност така и никога не успях да превъзмогна раздялата си с Чарли. Защото именно тогава се случиха всички онези най-важни неща — нещата, които ме определиха като личност.

Някои от любимите ми песни: „Единствено любовта може да нарани сърцето“ на Нил Уънг; „Нощес сънувах, че някой ме обича“ на „Смитс“; „Обади ми се“ на Арета Франклин; „Не ми се говори за това“ не помня на кого. И още: „Любовта боли“, и „Когато любовта свърши“, и „Нима може да се излекува разбито сърце“, и „Скоростта на звука на самотата“, и „Тя си тръгна“, и „Просто не знам какво да правя със себе си“, и…

Всички тези песни ги слушах средно по веднъж седмично (триста пъти през първия месец, оттогава насетне, само от време на време), откак навърших шестнайсет или осемнайсет, или двайсет и една. Нима е възможно всичко това да не ти остави все някакъв белег? Как да не се превърнеш в човек, готов да се разпадне на парченца, когато нещата с първата му любов не потръгнат? Кое беше първо — музиката или нещастието? Защото бях нещастен ли слушах музика? Или бях нещастен, защото слушах музика? Дали всичките тези записи не те превръщат в един меланхоличен човек?

Хората се притесняват от това, че децата си играят с оръжия и че тийнейджърите гледат видеофилми с насилие. Страхуваме се, че ще бъдат покварени от някаква форма на култура, проповядваща насилие. Но никой не се притеснява от факта, че хлапетата слушат хиляди — буквално хиляди — песни за разбити сърца и за отхвърляне, и за болка, и за нещастие, и за загуба. Най-нещастните хора сред моите познати — най-нещастни в любовта имам предвид — са тези, които най-много харесват и най-много слушат попмузика. Не знам дали попмузиката е причината да са нещастни, но знам, че те слушат тъжни песни много по-дълго време, отколкото продължават дните им на нещастни изживявания.

Както и да е. Да продължим нататък. Ето как не се планира кариера: а) скъсваш с гаджето си; б) зарязваш колежа; в) започваш работа в музикален магазин; г) оставаш в музикални магазини до края на живота си. Гледаш онези снимки с жителите на Помпей и си мислиш: шантава работа — решаваш да хвърлиш едни зарове след следобедния чай и така си и оставаш; именно така, със зарове в ръка, ще те запомнят хората през следващите няколко хиляди години. Ами, ако това е първата игра на зарове в живота ти? Ами, ако единствената причина да играеш на зарове е била тази, че приятелят ти Август те е помолил да му правиш компания? Ами, ако само минути преди играта на зарове си завършил великолепна поема или нещо такова? Нима няма да те е яд, че оставаш в историята като играч на зарове? Понякога гледам моя магазин — (Да не си мислиш, че през последните четиринайсет години съм седял със скръстени ръце и само съм зяпал как никне тревата? Преди десетина години взех пари назаем и открих свой собствен музикален магазин!) — с неговите редовни съботни посетители и съвсем точно знам как се чувстват онези жители на Помпей, ако изобщо могат да чувстват нещо (но пък в техния случай това, че не могат, е един вид смисъл на съществуванието им). Заклещен съм в тази си роля, завинаги замръзнал в ролята си на управител на музикален магазин само и само, защото за период от няколко къси седмици през 1979-а леко се бях побъркал. Предполагам, че можеше да бъде и по-зле. Можеше да попадна в някое поделение на армейски доброволци или в най-близката кланица. Но все едно, чувствам се така, сякаш в миг на ядрен катаклизъм съм направил отвратителна гримаса и сега ми се налага да прекарам остатъка от живота си със същата физиономия.

Постепенно спрях да пращам писмата. Няколко месеца по-късно спрях и да ги пиша. Продължавах да кроя планове как убивам Марко, но представите за убийствата ставаха все по-кратки (отпусках му един миг да осъзнае какво става и после набързичко БАМ!) — вече не си падах толкова по психарските сцени на „бавна смърт“. Започнах отново да преспивам с момичета, макар да възприемах всяка от тези афери просто като случайна забежка, за мен всички те бяха незначителни еднодневки — нищо, което би могло да се отрази по някакъв начин па окаяната ми същност. (И също като героя на Джеймс Стюарт във филма „Шемет“ се нацелих към точно определен „тип“ момичета: къса руса коса, артистични, шеметни и бъбриви, което доведе до няколко катастрофални грешки.) Спрях да пия толкова много; спрях да слушам така всеотдайно песни, чиито текстове бяха обсебени от мрачно отчаяние. (За известен период смятах почти всяка песен, в която се пее как някой загубил някого, за някак призрачно свързана с мен и като се има предвид, че подобни бяха текстовете на почти цялата поппродукция, а аз работех в музикален магазин, то през повечето време се чувствах все призрачно.) Спрях и да съчинявам убийствени реплики, които да карат Чарли да се гърчи, смазана от чувство на вина и себеомраза.

И все пак, правих всичко възможно никога и в нищо да не затъвам прекалено много, било то в работа или във връзки с момичета: самозалъгвах се, че Чарли може да ми се обади всеки миг и затова трябва да съм винаги готов за незабавно действие. Дори се колебаех дали изобщо да отварям собствен магазин, защото можеше да стане така, че Чарли да ми се обади и да поиска да замина с нея в чужбина, а аз да нямам време да ликвидирам бързо бизнеса си и да тръгна веднага. И дума не можеше да става за женитба, ипотеки и бащинство. На всичкото отгоре бях и реалист — от време на време се осведомявах за промените в живота на Чарли, като живо си представях поредицата от катастрофални за мен събития (Живее с Марко! Купили са си апартамент! Омъжила се е за него! Бременна е! Родила е момиченце!), само и само за да съм винаги нащрек, защото всяко от тези събития в нейния живот изискваше да обмисля и да се подготвя за поредица преустройства и промени в моя, с които да подхранвам фантазиите си. (Няма да има към кого да се обърне, когато скъсат! Наистина няма да има къде да живее, когато се разделят, и тогава трябва да съм готов да я издържам финансово! Бракът ще й отвори очите! Когато приема като свое детето й от другия, ще разбере колко съм готин!) Нямаще промяна в живота на Чарли, чиито последици да не бях готов да посрещна. Нищо от онова, което се случваше в съвместния им живот с Марко, не бе в състояние да ме убеди, че не става дума просто за преходен стадий, за поредния етап от пътя им към неизбежната раздяла. Доколкото знам, двамата все още са заедно, а аз и до ден днешен съм все така необвързан.