Ник Хорнби
Ега ти животът (21)

Петнайсет

Запознаха ме с Ана. Дик я доведе една вечер, когато Бари го нямаше. Беше дребничка, тиха, учтива, изключително дружелюбна, а Дик съвсем явно я обожаваше. Искаше моето одобрение, а аз с лекота можех да му го дам, и то в изобилие. За какво ми е Дик да е нещастен? За нищо. Исках да е възможно по-щастлив. Исках да покаже на нас, останалите, че е възможно човек да има едновременно и стабилна връзка, и голяма колекция от албуми.

— Няма ли някоя нейна приятелка за мен? — попитах Дик.

Разбира се, нормално не бих се обърнал към Ана в трето лице, защото седеше на една маса с нас, но си имах извинение: въпросът ми е едновременно и одобрение, и намек. Дик го схваща и ми се усмихва радостно, с благодарност и разбиране.

— Ричърд Томсън — обяснява на Ана. — Това е от парче от албум на Ричърд Томсън. „Ай уонт ту сий дъ брайт лайтс тунайт“, нали, Роб?

— Ричърд Томсън — повтори Ана, с глас, който подсказваше, че през последните няколко дни явно е трябвало да попие много бързо доста информация. — Не мога да се сетя той кой беше. Дик се опитва да ме образова.

— Мисля, че още не сме стигнали до него — казва Дик — Няма значение. Той е фолк-рокпевец и най-добрият британски изпълнител на електрическа китара. Така си е, нали, Роб? — Зададе въпроса си по доста нервен начин. Ако Бари беше тук точно в този момент, щеше да му достави особено удоволствие да направи Дик на салата.

— Напълно прав си, Дик — убедително потвърждавам аз. Дик ми кимва в знак на успокоение и задоволство.

— Ана е фен на „Симпъл майндс“ — споделя Дик, набрал кураж от успеха си с Ричърд Томсън.

— А, ясно. — Просто не знаех какво да кажа. Защото за нас, за нашета вселена, това беше направо потресаваща информация. Всички ние мразехме от дън душа „Симпъл майндс“. Те бяха на първо място в класацията ни на „Първи Пет Банди Или Музиканти, Които Трябва Да Бъдат Разстреляни С Идването На Музикалната Революция“. (След „Симпъл майндс“ се нареждаха Майкъл Болтън, „112“, Брайън Адамс и — я виж ти!

„Дженезис“. Бари искаше да застреля „Битълс“, но аз му обърнах внимание, че вече е правено.) Дик и фенка на „Симпъл майндс“?! Абсурд! Просто не можех да си го представя, както не бих могъл да си го представя и с някой член на кралското семейство или на кабинета в сянка: учудващото в случая е не толкова привличането между тях двамата, а как изобщо е било възможно да се срещнат, по дяволите.

— Но мисля, че тя вече започва да разбира защо не бива да им бъде фенка. Нали, Ана?

— Може би. Малко.

Гледат се усмихнато. Като се замисли човек, в цялата тази работа има нещо, от което направо те побиват тръпки на ужас.

Човекът, който успя да ме убеди да престана да звъня непрекъснато на Лора, беше Лиз. Видяхме се и тя здравата ме насоли.

— Престани, наистина, това много я разстройва — каза тя, — пък и него също.

— О, да бе, да, много ми пука за него.

— А би трябвало да ти пука.

— Защо?

— Защото… единственото, което постигаш по този начин, е да ги съюзиш срещу себе си. Преди да започнеш този твой телефонен терор, такъв съюз просто нямаше. Бяхте си трима души в една и съща каша. А сега вече те двамата имат нещо общо, а ти надали искаш то да се задълбочи.

— А тебе пък какво те интересува? Нали ме смяташ за задник, поне така ми каза оня път?

— Така е, но и той също е задник. Дори по-голям от теб, независимо, че още нищо кофти не е направил.

— И защо е задник?

— Много добре знаеш защо.

— Ти пък откъде знаеш, че аз знам защо той е задник?

— Защото Лора ми каза.

— Значи сте си говорили за това какво смятам, че му е обърканото на новото й гадже, така ли? Как пък стигнахте до този въпрос?

— По заобиколния път.

— Карай сега по краткия.

— Няма да ти хареса.

— Хайде де, Лиз, казвай.

— Хубаво. Каза ми, че когато си почнал да се бъзикаш с Иън, още когато сте живели заедно… именно тогава тя решила да те напусне.

— Ама този тип хора просто си го просят бе, Лиз. С тая негова тъпа прическа тип Лео Сейър, и с тъпите му маркови дънкови гащеризони, и с вечното му тъпо хилене, и с чекиджийското му „я скив колко съм отворен“ държание, и с…

Лиз се разсмива:

— Значи Лора не преувеличава. Явно наистина не си падаш по него.

— Не мога да го понасям тоя скапаняк.

— Нито пък аз. По същите причини.

— Добре де, тя пък какво толкова се трофка?

— Каза, че дребнавите ти заяждания с Иън й показали колко… кисел беше думата, която употреби… колко кисел си станал. Каза, че те обикнала заради ентусиазма и заради топлотата ти, а те вече били изчезнали. Бил си престанал да я караш да се смее и си почнал ужасно да я депресираш. А сега вече я и плашиш. Знаеш ли, би могла да се обади на полицията, ако иска.

Полицията. Боже. В един момент танцувате из кухнята под звуците на Боб Уилс и „Тексаските плейбои“ (Ха! Та нали с това я разсмях, а то беше само преди няколко месеца!), а в следващия иска да те опандизи. Дълго време нищо не казах. Просто не ми хрумваше нищо, което да не звучи кисело. Щеше ми се да я питам: „Как да излъчвам топлота? Откъде да взема ентусиазъм? Как да разсмиваш човек, който иска да насъска полицията срещу ти?“

— Защо непрекъснато й звъниш? Защо толкова много искаш да се върне?

— А ти как мислиш?

— Не знам. И Лора не знае.

— Ами, щом тя не знае, какъв смисъл има да говорим?

— Винаги има смисъл. Ако щеш дори само за да не се наврете и следващия път в подобна каша.

— Следващия път. Мислиш ли, че ще има следващ път?

— Хайде, Роб. Не ставай жалък. Току що ми зададе три въпроса, за да избегнеш необходимостта да ми отговориш на един.

— И кой беше той?

— Ха, ха. Виждала съм мъже като теб във филмите на Дорис Дей, но никога не съм и предполагала, че ги има и в истинския живот. — И продължава като преправя гласа си така, че да звучи патетично, гърлено и нафукано, като по американските филмови реклами. — Мъжете, които не могат да се задържат на едно място; които не могат да кажат „обичам те“, дори когато искат да го направят и тогава започват да кашлят, да заекват и да сменят темата. Но ето: един жив, дишащ екземпляр. Уникално.

Знаех за кои филми говореше и те наистина бяха глупави. Такива мъже не съществуват. Да кажеш „Обичам те“ е ташак-работа и кажи-речи всички мъже, които познавам, непрекъснато го казват. На два-три пъти ми се беше случвало да се преструвам, че не мога да го кажа, въпреки че не знам точно защо. Може би защото ми се е искало да придам на момента точно такъв тип фалшива романтика, да го направя по-запомнящ се, отколкото наистина беше. Нали знаеш, когато си с някоя жена и понечиш да кажеш нещо, но запираш леко и тогава тя казва „Какво?“, а ти казваш „Нищо“. И тя казва „Моля те, кажи го“, и ги казваш „Не, ще прозвучи глупаво“ и после тя те накарва да го изплюеш, макар че ти всъщност през цялото време и без това си възнамерявал да го кажеш, но тя го намира за още по-ценно, защото го е постигнала с труд. Възможно е тя през цялото време да е била наясно, че играеш игрички, но да няма нищо против. То е като да използваш цитат на филмово поведение: повечето от нас, мъжете, се държат „като на кино“ именно през няколкото дни, когато си решил, че харесваш някоя жена достатъчно, за да й кажеш, че я обичаш, и не искаш да развалиш мига с използването на груба, пряма, прекалено сериозна искреност.

Нямах никакво намерение да обяснявам всички тези неща на Лиз. Нямаше да й кажа, че подобно поведение е начин за вьзвръщане на контрола, нито това, че не знаех дали обичам Лора или не, а нямаше как да го разбера, докато тя живее с друг. Предпочитах Лиз да ме мисли за някое от онези отявлени клишета на глуповати и несловоохотливи мъже които постепенно разбират истината. Предполагах, че това в края на краищата не би могло да ми навреди кой знае колко.