Ник Хорнби
Ега ти животът (34)

Двайсет и осем

Около две седмици по-късно, след много приказки и много секс и търпимо количество спорене, отидохме на вечеря у приятелите на Лора, Пол и Миранда. Това на теб може да не звучи вълнуващо, но за мен беше голяма работа: това беше вот на доверие, одобрение, жест към света, че щях да съм тук поне за няколко месеца. Лора и аз много не се разбирахме по отношение на Пол и Миранда, въпреки че никога не се бях срещал с тях. Лора и Пол започнаха работа в кантората по горе-долу едно и също време и добре се разбираха и затова, когато тя беше поканена (както и аз) у тях, аз отказах. Не ми харесваше това, което си представях за него, нито и ентусиазма, с който Лора говореше за него, въпреки че, след като разбрах за съществуването на някаква Миранда, стана ми ясно, че се държах глупаво и затова си измислих разни други неща. Казах, че звучеше като типичен представител на сорта хора, с които щеше вече непрекъснато да се среща предвид новата й тузарска работа, а аз оставах в сянката на тези хора и тя се ядоса, затова вдигнах малко мизата и всеки път когато произнасях името му, поставях пред него нарицателни от сорта на „тоя“ и „путьо“, а и също така му приписах и префърцунен глас и цял комплект интереси и нагласи, които по всяка вероятност нямаше и тогава наистина се ядоса и отиде сама. Предвид че толкова пъти го бях наричал „путьо“, имах чувството, че Пол и аз нещо не започнахме добре запознанството си и затова, когато Лора ги покани у нас, аз излязох и се върнах чак в два, въпреки че знаех, че имаха дете и щяха да са си тръгнали до единайсет и половина. И затова, когато разбрах, че отново са ни поканили, знаех, че е голяма работа, не само защото значеше, че беше готова да пробва всичко наново, но и защото значеше, че е говорила разни работи за това, че отново живеем заедно, а нещата, които беше казала не можеше да са все лоши.

Докато стояхме пред входа на къщата им (нищо чак толкова надуто, три спални и тераса в Кенсал грийн) играех с копчето на панталоните си, нервен тик, който Лора силно не удобряваше, по може би обясними причини. Но този път ме погледна и ми се усмихна и леко стисна ръката ми (другата ръка, не тази, която обезумяло чешеше слабините ми) и преди да можех да разбера какво става, вече бяхме в къщата сред порой от усмивки и целувки и представяния.

Пол беше висок и хубав, с дълга тъмна коса (балъшки дълга тъмна коса, „мързи ме да се подстрижа“ дълга, зубрачески дълга, а не фризирано дълга), и уморена осанка. Беше облечен в стари, кафяви джинси и фланелка на магазинерската верига „Боди шоп“, с нещо зелено — гущер или дърво или някакъв зеленчук — изобразено върху нея. Щеше ми се някое друго копче на дюкяна ми да беше разкопчано, за да не се чувствам прекалено формално облечен. Миранда, подобно на Лора беше облечена в широк пуловер и клин и носеше доста яки цайси без рамки; беше руса и закръглена и хубава, не точно закръглена, като Доун Френч, но достатъчно закръглена, за да ти направи веднага впечатление. Така, че не се чувствах кофти от дрехите, къщата или хората, защото те бяха толкова мили с мен, че за миг ме беше страх, че щях да се разцивря. И на най-неуравновесените щеше да стане ясно, че се радваха на присъствието ми или защото бяха решили, че съм Добро момче или защото Лора им беше казала, че е щастлива с нещата, както са (а ако бях разбрал неправилно, значи бяха добри актьори, а на кой му пука, когато актьорите играят добре?).

Нямаше разни „как би нарекъл кучето си“ приказки, защото от една страна, всеки знаеше с какво се занимаваха другите (Миранда беше лектор по английски в колеж), от друга страна, защото вечерта дори и за миг не беше такава. Питаха за бащата на Лора и Лора им каза за кремацията или поне отчасти, както и някои неща, които не знаех — като това, че за момент усетила леко вълнение, преди болката и скръбта и всичко останало да я погълне — беше все едно: господи, това е най-зрялото нещо, което някога ми се случило.

И Миранда поговори малко за смъртта на майка си, а Пол и аз я питахме разни работи свързани с това, а после Пол и Миранда питаха за моите родители и оттам някак си стигнахме до стремежи, до кой какво искаше и от какво не бяхме доволни и… не знам. Може би звучи глупаво, но въпреки нещата, за които говорихме, наистина хубаво прекарах — не се чувствах неудобно от никого и хората взимаха на сериозно всичко, което казвах и усетих от време на време, как Лора привързано ме гледаше, което ми даваше сила. Не че някой беше казал нещо особено запомнящо се или мъдро или силно. Беше повече свързано с настроението. За пръв път в живота си имах чувството, че участвах в епизод на „Трийсет и няколко“, а не в епизод на… на някакъв сериал за едни трима, които работят в магазин за плочи и по цял ден говорят за плънки на сандвичи и саксофонни сола и обожавах това. И знаех, че „Трийсет и няколко“ беше много лигаво и клише, и американско и глупаво, това го разбирах. Но когато седиш в двустаен апартамент в „Крауч енд“ и бизнеса ти пропада, а гаджето ти е избягала със съседа от горния етаж, главна роля в „Трийсет и няколко“, със все децата и браковете, и работата, и барбекютата, и компакт-дисковете, които влизат в това, изглеждаше като най-прекрасния възможен живот.

Първият път, когато хлътнах по някого, беше четири-пет години преди Алисън Ашуърт да се появи на хоризонта. Бяхме на почивка в Корнуол и една двойка, която си караше медения месец, имаше места на нашата маса в стола. Запознахме се и аз се влюбих и в двамата. Не беше заради някой от тях поотделно, а заради тях, като сплотена единица. (А като се замисли човек, може би тези двамата имаха точно толкова вина, колкото и Дъсти Спрингфийлд за нереалистичните ми очаквания от отношенията между мъжете и жените). Мисля, че и двамата се опитваха, както нормално се прави от хора, които са се току-що оженили, да покажат, че отлично се справят с деца, че от тях щеше да станат прекрасен баща и страхотна майка и от това намазах: водеха ме да плуваме и ме черпиха и когато си тръгнаха, не можех да го преживея.

Нещо подобно усещах и тази вечер с Пол и Миранда. Влюбих се и в двамата — в това, което имаха, в начина, по който се отнасяха един с друг и начина, по който ме накараха да се почувствам, като новия център на техния свят.

Едва в края на вечерта осъзнах, че бях измамен. Миранда беше горе при детето им. Пол беше отишъл да провери дали не се криеха някакви остатъчни аперативи в шкафа, за да накладем допълнително огъня, който тлееше в стомасите ни.

— Виж им плочите — каза Лора.

— Не е необходимо. Напълно съм способен да оцелея, без да си тикам носа в музикалните колекции на хората, ако искаш да знаеш.

— Моля те, направи го.

И така, отидох до полицата, наклоних главата си настрана, присвих очи и наистина, беше пълна трагедия, бяха насъбрани дискове, толкова отровно ужасни, че беше най-добре да ги поставят в стоманен контейнер и да ги извозят до някое бунище в третия свят за ядрени отпадъци. Всичките бяха там: Тина Търнър, Били Джоул, Кейт Буш, „Пинк Флойд“, „Симпли Ред“, „Битълс“ и разбира се Майк Олдфийлд („Камбани“ I и II), „Мит Лоуф“… Нямах време, за да разглеждам плочите, но видях, че имаше една-две на „Игълс“ и зърнах нещо, което подозрително изглеждаше като албум на Барбара Диксън. Пол влезе в стаята.

— Май не одобряваш нищо от това, а?

— А, защо? „Битълс“ бяха добра банда.

Изсмя се:

— Не сме много в час, за съжаление. Ще трябва да дойдем в магазина, за да ни обучиш.

— Всеки със своето, както се казва.

Лора ме погледна.

— За пръв път те чувам да кажеш това. Мислех, че „всеки със своето“ беше от тоя сорт девизи, които бяха достатъчни, за да те обесят в Света на новия ред на Флеминг.

Успях криво да се усмихна и вдигнах чашата си за бренди, която беше пълна с някакво забравено „Драмбуе“, сипано от лепкава бутилка.

— Нарочно го направи — казах й на път за вкъщи. — През цялото време си знаела, че ще ги харесам. Изигра ми номер.

— Да, бе. Изиграх те да се запознаеш с хора, които биха ти харесали много. Чрез моя измама изкара една приятна вечер.

— Знаеш какво имам предвид.

— На всеки вярата се нуждае от изпитание от време на време. Мислих, че ще е забавно да те запозная с някой, притежаващ албум на Тина Търнър, за да видя дали пак ще мислиш по същия начин.

Със сигурност мислех по същия начин. Или поне щях по-късно отново да мисля по същия начин. Но тази вечер трябваше да призная (но само на себе си, разбира се), че може би, при наличието на вероятно невъзможни за повтаряне странни, изродски обстоятелства, не това, което харесваш беше важно, а това какъв си. Но нямаше да съм човекът, който щеше да обяснява на Бари как това беше възможно.