Ник Хорнби
Ега ти животът (15)

Девет

Това с парите е лесно обяснимо: тя ги имаше, аз ги нямах, гя нямаше нищо против да ми ги даде. Беше няколко месеца, след като си смени работата и банковата й сметка бе започнала малко по малко да набъбва. Даде ми пет бона назаем. Ако не го беше направила, щях да затъна окончателно. Още не съм й ги върнал, защото просто няма откъде да ги взема, а това, че ме е напуснала и че излиза с друг мъж не ме прави с пет бона по-богат. Оня ден по телефона, когато й казах, че ми е преебала живота, тя спомена нещо за тези пари и попита дали ще й се изплащам на вноски, а аз казах, че ще й изплащам по една лира седмично през следващите сто години. Точно тогава ми трясна телефона.

 

Та толкова за парите. Колкото за това, че съм нещастен с връзката ни и че едва ли не вече се оглеждам за друга жена: тя ме принуди да й го кажа. С хитрост ме накара да го кажа. Знам, че не е никакво оправдание, но наистина си беше така. Водихме дъбокосмислен разговор и тя между другото подхвърли, че в момента връзката ни била в една доста нещастлива фаза и аз се съгласих с нея. Попита ме дали някога съм си мислил да започна да излизам с друга жена и аз отрекох подобно нещо, а тя се изсмя и каза, че хората в нашето положение винаги си мислят за подобна възможност. Попитах я дали тя някога си е мислила за това да излиза с някой друг и тя каза, че да, разбира се, и тогава си признах, че понякога и аз също си го мисля. Навремето си въобразявах, че двамата с нея водим един „нека-бъдем-зрели-хора-по-отношение-на-несъвършенството-на-живота“ тип разговор, един абстрактен зрял анализ. Сега вече разбирам, че всъщност говорехме за нея и Иън и за това, че ме подлъга да кажа нещо, което да оправдае постъпката й. Адски гнусен адвокатски номер и аз се хванах на него, защото тя е много по-хитра от мен.

 

Не знаех, че е била бременна — разбира се, че не знаех. Не ми го беше казала, защото бе наясно, че се виждам с друга. (А беше наясно, че се виждам с друга, защото аз й го казах. Въобразявахме си, че подхождаме към въпроса като зрели хора, но всъщност се държахме безобразно наивно, дори детински, щом сме си вярвали, че някой от нас може да кривне от съвместния ни път, да си признае прегрешението и после да продължим все така да си живеем заедно.) Минаха векове, преди да разбера, че е била бременна: имахме един доста продължителен хубав период и веднъж й подхвърлих на майтап нещо, свързано с това да имаме деца, и тогава тя избухна в сълзи. Накарах я да ми каже за какво плаче и тя ми го каза, и после аз доста неблагоразумно избухнах в укори и възмущение от егоистичната й постъпка (обичайните приказки — детето е било и мое също, какво право имаш да постъпваш така, и тъй нататък дрънканици), но по едно време нейното изненадано недоумение и очевидно презрение ме накараха да млъкна.

— Не ти го казах, защото тогава изобщо не вярвах, че си способен на сериозна и отговорна връзка — обясни ми тя. — Пък и не те харесвах особено много. Не исках да имам бебе от теб. Не исках да мисля за всички онези кошмарни разправии за права на посещения и тъй нататък, до които неминуемо щяхме да стигнем, и то много скоро. И не исках да ставам самотна майка. Не ми беше кой знае колко трудно да взема решение какво да правя. И нямаше никакъв смисъл да се съветвам с теб.

Доводите й бяха напълно основателни. В интерес на истината, ако аз бях забременял от мене си, щях да направя аборт по абсолютно същите причини. Не знаех какво да кажа.

По-късно същата онази вечер, след като вече бях премислил цялата тая работа с бременността, я попитах защо се е навила да остане с мен.

Дълбоко се замисли.

— Защото никога преди не съм успявала да се задържа особено дълго с когото и да било и защото, когато започнахме да се виждаме, си обещах този път да устискам поне един кризисен период, просто за да видя какво ще стане. Е, видях. Ти беше толкова банално и жалко гузен заради оная кретенка Роузи… — Роузи, четирикратното таковане, едновременните оргазми, влудяващата ме кучка, с която се виждах, когато Лора е била бременна, — …че доста дълго се държеше ужасно мило с мен, а по онова време имах нужда точно от това, някой да бъде мил е мен. Свързват ни доста неща, Роб, пък ако щеш дори само фактът, че сме заедно вече относително дълго време. Така че не ми се щеше да разбутвам нещата и да почвам всичко отначало, освен ако не беше наистина наложително. Та затова останах с теб.

Ами аз защо се бях навил да остана с нея? Определено не по причини тъй благородни и зрели като нейните. (Нима има нещо по-зряло от това да продължиш връзка, която явно се разпада, с надеждата, че ще успееш да я закрепиш? Никога през живота си не съм правил подобно нещо.) Оставих всичко така, както си беше, защото накрая на оная история с Роузи се оказа, че Лора наново започна да ме привлича ужасно силно. Сякаш чрез Роузи се бях опитвал да направя връзката си с Лора малко по-пикантна. Пък и си мислех, че аз съм виновен за всичко и че аз съм сплескал нещата. (Защото по онова време не знаех, че тя си провежда експерименти за личен стоицизъм.) Усещах, че Лора губи интерес към мен и затова полагах неистови усилия да си го възвърна този неин интерес, а когато си го възвърнах, аз пък отново изгубих интерес към нея. Открил съм, че подобно нещо ми се случва доста често. Не знам как да се справя с този проблем. И така я карахме, що-годе до днешна дата. А когато цялата тая тъжна история най-сетне набъбна и се спука като огромен цирей, дори най-късогледият тъпак, дори най-самозаблуденият и самосъжаляващ се зарязан и наранен любовник би видял, че за всичко това си има някаква причина и съответен резултат от нея, и би осъзнал, че и абортите, и Роузи, и Иън, и парите имат пръст в цялата работа, че те просто си принадлежат.

 

Дик и Бари ни питат, мен и Лора, дали искаме да отидем с тях до кръчмата да пием по едно, но е трудно да си представи човек как седим заедно на една маса и се смеем, докато обсъждаме клиента, който беше объркал Албърт Колинс с Албърт Кинг („Не загря, дори като видя логото на «Стакс рекърдс», докато гледаше дали плочата не е одраскана“, отбелязва Бари и клати в недоумение глава заради неподозираните глъбини на човешкото невежество), така че отказвам учтиво. Предположих, че ще иска да отидем до апартамента и затова поемам към спирката на рейса, но Лора ме хваща за ръката и ме насочва към улицата, за да спра такси.

— Аз плащам. Няма да е особено забавно да говорим в рейса, нали?

Логично. Наистина не е нужно да имаме свидетели на разговора, който искаме да проведем — не ни и трябва да ни слушат нито шофьорът на рейса, нито пътуващите кучета, деца и дебелаци с огромни пазарски чанти.

В таксито бе доста тихо. Разстоянието от „Севън систърс“ до „Крауч енд“ е едва десет минути, но пътуването беше толкова тягосно, напрегнато и тъжно, че имах чувството, че ще го запомня за цял живот. Валеше, а по лицата ни играеха пъстри и разкривени отражения от флоресцентните светлини на уличните лампи и реклами. Таксисаджията ни попита дали денят ни е бил успешен, при което и двамата измънкахме по нещо неотзивчиво, така че той затвори разделителната преградка между предната и задната седалка на колата. Лора се втренчи през прозореца, а аз скришом я погледнах, за да се опитам да разбера по лицето й дали отминалата седмица й се беше отразила някак си. Косата й беше подстригана по обичайния начин, много късо, по модата от шейсетте години, подобно на Мия Фароу, с тази разлика — и не се правя на интересен — че на Лора по й отива такава прическа. Така е, защото косата й е много тъмна, почти черна, и когато е късо подстригана, очите й изпъкват и заемат почти цялото й лице. Не беше гримирана, предполагам в моя чест. Негримирането е най-лесният начин една жена да изрази това, че е обзета от много грижи, и да внуши, че е прекалено нещастна за подобен вид тривиалности. Многозначителна закономерност: когато преди толкова много години й подарих касетката с песента на Соломон Бърк, тя беше силно гримирана, повече от нормалното за нея и повече от предишната седмица, и тогава също знаех или по-точно се надявах, че се е гримирала в моя чест. Така че в началото на една връзка винаги има страшно много грим, за да се покаже, че нещата отиват надобре и че всичко е положително, вълнуващо, а в края й — никакъв грим, като израз на отчаяние. Яко, нали!

(Но по-късно, точно когато завивахме по моята улица и аз започнах да се притеснявам за болезнеността и трудността на наближаващия разговор, видях по тротоара да върви една сама жена, издокарана като за събота вечер, на път да се срещне с някого някъде, с приятели или любовник. Когато живеех с Лора, ми липсваше… какво? Може би това някоя жена да пътува с рейса, с метрото или с такси към мен, да положи усилие да се срещне с мен, може би да е малко по-издокарана, може би да е малко по-нагримирана от нормалното, може би дори да е малко нервна. Когато бях по-млад, знанието за подобно усилие от страна на жената, дори само за разкарването с рейса, ме караше да се чувствам банално благодарен към нея. Когато обаче имаш постоянна връзка с някого, няма нищо подобно: ако Лора искаше да се види с мен, единственото, което трябваше да направи, беше да обърне глава или да отиде от банята до спалнята, а и тя никога не си правеше труда да се издокара специално за целта. А когато си идваше вкъщи, правеше го, защото живееше в апартамента ми и трябваше все пак да спи някъде, а не защото бяхме любовници; когато излизахме заедно, понякога се обличаше по-специално, понякога — не, и в зависимост от това къде отивахме, но цялата тази работа отново нямаше нищо общо с мен. И така, всичко това го казвам в смисъл, че жената, която видях от таксито, за миг ме и вдъхнови и ме утеши: може би още не съм чак толкова стар, че да не мога да съблазня някоя жена да се разкара заради мен от единия до другия край на Лондон. И знаех, че ако някога в живота ми пак имам среща с жена и че сме се уговорили да се видим примерно в Излингтън, за което на нея й се налага да пропътува едно пет-шест километра от Стоук Нюингтън, то ще съм й благодарен от дъното на нещастното ми трийсет и пет годишно сърце.)

Лора плати таксито и аз отключих входната врата, запалих лампата и я пуснах вътре. Спря се в коридора, за да прегледа пощата, оставена на перваза. Предполагам, че го направи по навик, но разбира се, веднага се озова в неудобно положение: докато обръщаше пощенските пликове, попадна на съобщението за телевизионния абонамент на Иън и макар че погледът й се спря само за миг върху него, това бе напълно достатъчно, за да изтрие и последната следа от съмнение в душата ми. Догади ми се.

— Можеш да му занесеш съобщението, ако искаш — подхвърлих й аз, но не посмях да я погледна, нито пък тя мен. — Така ще ми спестиш труда да му го препращам. — Но тя само го остави обратно върху купчината при ресторантските менюта и визитките на таксиметрови компании и се заизкачва по стълбите.

Когато стигнахме до апартамента, беше ми странно да я видя отново в него. Но това, което бе особено объркващо, беше старанието й да избегне нещата, които нормално прави — можех да усетя как се пази да не направи нещо познато. Свали си якето. Нормално го мяташе върху някой от фотьойлите, но тази вечер не го прави. Държа го известно време в ръка, след което аз й го взех и го хвърлих върху един фотьойл. Тръгна към кухнята, за да пусне чайника или за да си сипе чаша вино, после запря и затова учтиво я попитах дали иска чаша чай, а тя също толкова учтиво ме попита дали имам нещо по-силно от чая и когато й казах, че в хладилника има половин бутилка вино, тя успя да не спомене факта, че когато ме напусна, бутилката беше цяла, и то купена от нея. Без значение, вече не беше нейната бутилка или същата бутилка, или нещо такова. Когато седна, избра фотьойла до стериоуредбата — моят фотойл — вместо този до телевизора — нейният.

— Направи ли го вече? — Кимна към полиците с албуми.

— Кое? — знаех кое, разбира се.

— Великата Реорганизация. — Чувах подчертано главните букви.

А. Да. Оная вечер. — Не ми се щеше да й казвам, че го направих вечерта, когато ме напусна, но въпреки това тя пак успя да пусне една дразнеща малка „я-виж-ти?!“ усмивка.

— Какво? — казах. — Това пък какво значи?

— Нищо. Просто, нали знаеш. Не ти отне много време.

— Не мислиш ли, че имаме по-важни неща за говорене от колекцията ми, албуми?

— Да, така е Роб. Винаги съм го мислела.

Би трябвало, от морална гледна точка, да съм в по-изгодната позиция (в края на краищата, тя е тази, която спи със съседите), но нещо не успявах да се възползвам от ситуацията.

— Къде живя през последната седмица?

— Мисля, че знаеш къде — отговори тихо тя.

— Но трябваше сам да се досетя, нали?

Пак ми се догади, и то адски. Не знаех доколко пролича то лицето ми, но внезапно Лора поизгуби самообладание: изглеждаше уморена и тъжна и гледаше с втренчен поглед пред себе си, за да не се разплаче.

— Съжалявам. Някои от решенията ми бяха погрешни. Не бях много справедлива към теб. Затова наминах през магазина днес, защото реших, че е време да бъда по-смела.

— И сега страх ли те е?

— Да, разбира се, че ме е страх. Чувствам се ужасно. Знаеш ли, всичко това е много трудно за мен.

— Радвам се.

Тишина. Не знаех какво да кажа. Имаше цяла камара неща, които исках да попитам, но бяха въпроси, на които всъщност не исках да знам отговорите: кога започна да се виждаш с Иън и дали стана заради, нали знаеш, заради оная работа с продължителните среднощни шумове откъм неговия апартамент, и по-хубаво ли е („Кое?“ щеше да попита тя; „Всичко“, щях да отговоря аз), и това наистина ли е краят или е само някаква фаза и — ето колко уязвим съм започнал да ставам — поне малко не съм ли ти липсвал, обичаш ли ме, обичаш ли го, при него ли искаш да останеш и по-хубаво ли е, по-хубаво ли е, ПО-ХУБАВО ЛИ Е?

— Заради това, което работя ли стана?

Това пък откъде ми дойде? Разбира се, че не е заради тъпата ми работа. Защо й зададох точно този тъп въпрос?

— Боже, Роб, разбира се, че не.

Ето защо й го зададох. Защото се самосъжалявах и исках някакъв вид евтина утеха: исках да чуя „разбира се, че не“, изречено с нежна убеденост, докато ако й бях задал Важния Въпрос, то можех да получа неудобно отрицание или неудобно мълчание или неудобно признание, а не исках никое от тях.

— Това ли си мислиш? Че те напуснах, защото не си достатъчно голяма работа за мен? Моля те, не съм чак толкова лоша.

— Де да знам. Това е едно от нещата, за които се сетих.

— Какви са другите?

— Логичните неща.

— Кои са логичните неща?

— Не знам.

— Значи не са чак толкова логични, нали.

— Не са.

Пак тишина.

— Как вървят нещата с Иън?

— Хайде, Роб. Не ставай дете.

— Защо пък дете? Живееш с тоя човек. Просто исках да знам как вървят нещата.

— Не живея с него. Просто останах там за няколко дни, докато реша какво ще правя. Слушай, това си е моя работа и на никой друг. Разбираш, нали?

Винаги го казват. Винаги, винаги казват, че това си е тяхна работа и на никой друг. Бих се хванал на какъвто си щеш бас, че ако в края на „Кратко запознанство“ Силия Джонсън беше офейкала с Тревор Хауард, то и тя щеше да каже на мъжа си, че е нейна работа и на никой друг. Това е закон номер едно на любовните травми. Издадох доста отблъскващ и неподходящо комичен гърлен звук, в израз на моето несъгласие и Лора почти се изсмя, но в последния момент реши да не го прави.

— Напуснах те, защото въобще не се разбирахме, дори не си говорехме много-много и защото съм на възраст, когато човек се опитва да подреди живота си, а не виждах как мога да го направя с теб, защото ти изглежда си неспособен да подредиш дори собствения си живот. И донякъде се интересувах от друг човек, а после нещата се развихриха малко повече от необходимото и затова ми се стори, че моментът е подходящ да си ходя. Но нямам никаква представа какво ще стане занапред с Иън. Вероятно нищо. Може би малко ще пораснеш и може би тогава ще успеем да оправим нещата. Но може пък и никога повече да не се видим. Не знам. Единственото, което знам е, че за мен сега не е подходящо да живея тук.

Още тишина. Защо хората — или по-точно, защо жените — са такива? Няма никакъв смисъл да се разсъждава така, няма никакъв смисъл от цялата тая бъркотия и съмнения, и сивота, и размити линии там, където би трябвало да има ясна и четлива картина. Съгласен съм, че е необходимо човек да си намери нещо ново, за да се освободи от старото — необходимо е да си изключително смел и зрял, та да зарежеш нещо, само защото работите не вървят особено добре. Но не можеш да го правиш така половинчато, както го прави Лора. Когато започнах да се виждам с Роузи — жената симултантен оргазъм, не бях такъв. По мое мнение, тя беше сериозна перспектива, жената, която щеше безболезнено да ме извади от една връзка и да ме въведе в друга, а фактът, че нещата не се развиха точно по този начин и че тя се оказа пълен провал, беше просто въпрос на лош късмет. Поне имах в ума си някакъв план действие, а не се осланях само на всички тия приказки „ех Роб имам нужда от време“.

— Но не си напълно решила окончателно да ме напуснеш, така ли? Все още има някаква възможност пак да се съберем, така ли?

— Не знам.

— Ами, щом не знаеш, значи сигурно има възможност.

— Не знам дали има.

За бога!

— Точно това казвам. Че ако не знаеш дали има възможност, значи трябва да има възможност, нали? То е все едно някой да е в болница, да е сериозно болен и лекарят да каже, че не се знае дали е възможно да бъде спасен или не, но това съвсем не значи, че човекът със сигурност ще умре, нали? А че може и да оживее. Макар и със съвсем малка вероятност.

— Предполагам, че е така.

— Значи е възможно пак да се съберем.

— Ох, млъквай, Роб.

— Искам просто да разбера къде ми е мястото. Какви шансове имам.

— Не знам какви са ти скапаните шансове. Опитвам се да ти кажа, че съм объркана, че от дълго време насам не съм била щастлива, че сме създали ужасна бъркотия и че се срещам с друг. Това са важни неща.

— Предполагам, че да. Но мисля, че ще е добре да ми кажеш поне горе-долу какви шансове имам.

— Добре, добре. Има девет процента вероятност отново да се съберем. Това изяснява ли ти ситуацията? — Вече дотолкова й беше писнало от цялата тази работа, толкова малко й оставаше, за да избухне, че беше стиснала здраво очи, а думите се изливаха от устата й като яростно отровно съскане.

— Сега вече говориш пълни глупости.

— Някъде дълбоко в себе си знаех, че не тя говори пълните глупости, а аз. На едно определено равнище разбирах, че тя не осъзнава, че всичко между нас е вятър и мъгла работа. Но това не ми помага особено много. Кое е най-лошото, когато те зарежат? Липсата на контрол е най-лошото. Ако можех да контролирам кога и как ме зарязват, тогава нещата нямаше да изглеждат чак толкова зле. Но пък тогава нямаше и да съм зарязан, нали? Раздялата щеше да е плод на взаимно съгласие. Щеше да е заради различия в музикалните ни вкусове. Щеше да е напускане с цел развитие на солова кариера. Знаех колко банално детински беше да упорствам и да я притискам по този начин, за да получа някакво уверение, но то беше единственото, което можех да направя, за да си възвърна какъвто и да било контрол над ставащото.

 

Когато видях Лора да ме чака пред магазина, разбрах — абсолютно без никакво съмнение — че искам тя да се върне при мен. Вероятно, защото именно тя ме заряза и си тръгна. Ако успеех да я убедя, че има поне минимална възможност да закърпим нещата, то това щеше да ми помогне много: ако не ми се налагаше да съм вечно наранен и безсилен, и нещастен, то щях да мога да се справям и без нея. С други думи, бях нещастен, защото тя не ме искаше. Ако успеех да убедя себе си, че поне малко ме иска, то щях да съм добре, защото тогава аз пък нямаше да я искам, и щях да мога да продължа нататък в търсенето си на друга жена.

Лора направи гримаса, която през последните няколко месеца ми беше станала до болка позната, и ми отправи поглед, затаил едновременно израз на безкрайно търпение и безнадеждно отчаяние. Това, че е изобретила специално за мен този поглед, не ме караше да се чувствам особено добре. Преди нямаше нужда да гледа така. Издиша тежко, облегна глава на ръката си и зяпна в стената.

— Добре, може и да оправим нещата. Възможно е да се случи нещо подобно. Не казвам, че е много вероятно, а просто че има някаква вероятност да стане.

— Супер.

— Не, Роб, не е супер. Нищо не е супер. Всичко е ужасно кофти.

— Но няма повече да е така, ще видиш.

Тя поклаща глава, най-вероятно в знак на недоверие.

— Прекалено се уморих за нещо повече от това. Знам, че искам много, но би ли се върнал в кръчмата при другите, докато си прибера някои неща? Необходимо ми е да мога да мисля, докато го правя, а ако ти си тук няма да мога да мисля.

— Няма проблем. Ако ми позволиш да ти задам само един въпрос.

— Добре. Един.

— Звучи глупаво.

— Няма значение.

— Няма да ти хареса.

— Просто… го задай.

— По-хубаво ли е?

— По-хубаво ли е кое? Кое да е по-хубаво от кое?

— Ами. Секса, предполагам. По-хубаво ли е, когато правиш секс с него?

— Боже господи, Роб. Това ли те тормози наистина?

— Разбира се, че ме тормози.

— Наистина ли мислиш, че би имало някакво значение каквото и да отговоря?

— Не знам.

Наистина не знаех.

— Ами, истината е, че и аз не знам. Още не сме го правили.

Да бе, да!

— Никога?

— Не. Не съм имала желание.

— Дори и преди, когато той живееше на горния етаж?

— Много ти благодаря. Не. Ако си спомняш, тогава живеех с теб, нали?

Почувствах се малко засрамен и не казах нищо.

— Спали сме заедно, но не сме правили любов. Не още. Но едно нещо ще ти кажа. С него спането заедно е по-хубаво.

Да! Да! Това бяха чудесни новини! Господин Шейсетминутков все още не беше успял да си запише точки на таблото! Целунах я по бузата и отидох до кръчмата, за да се видя с Дик и Бари. Почувствах се като нов човек. Всъщност почувствах се толкова по-добре, че направо излязох и преспах с Мари.