Ник Хорнби
Ега ти животът (13)

Седем

За една-две години, в края на осемдесетте, бях диджей в един клуб в квартала Кентиш таун. Именно там се запознах с Лора. Всъщност не беше кой знае какъв клуб, а просто стая над кръчма, но за около шест месеца бе страхотно популярен сред една определена категория лондончани — надървени снобари с прилепнали черни дънки и кубинки, дето по цяла нощ се мъкнеха на орди от клуб в клуб. Мисля, че бях добър ди-джей. Или най-малкото, хората поне изглеждаха доволни: танцуваха, стояха до късно, питаха ме къде могат да си купят албумите които пусках и всяка седмица идваха като по часовник. Бяхме крьстили клуба „Гручо“, заради лафа на Гручо Маркс — е, всеки го знае, дето той не искал да бъде член на никой клуб, който бил толкова скапан, че да иска да го приеме за свой член. По-късно разбрахме, че има и друг клуб „Гручо“, някъде в тукашния Уест енд, но май никой не ни бъркаше кой кой е. (Между другото, петте най-пълнещи дансинга на „Гручо“ парчета: „Ит’с ъ гууд фийлинг“ на Смоки Робинсън и „Миръкълс“; „Ноу блоу, хоу шоу“ на Боби Бланд; „Мистър Биг Стъф“ на Джин Найт, „Дъ лав ю сейв“ на „Джексън Файв“; „Дъ гето“ на Дони Хатауей.)

И наистина, обожавах да диджействам. Да гледаш как цяла стая хора поклащат глави в ритъма на музиката, която ти си избрал, е нещо върховно. За тези шест месеца, през които клубът беше популярен, не съм бил щастлив никога. Това бе единственият период, когато изобщо някога съм имал чувството, че съм нещо като властелин на човешкото връховно блаженство — макар по-късно да разбрах, че това чувство е било всъщност фалшиво, защото въпросното човешко върховно блаженство се е дължало не на мен, а на музиката: на хората, платили си, за да се тъпчат като сардели и да слушат любимите си деснспарчета, им е абсолютно все тая кой им ги пуска на уредбата. В края на краищата, предполага се, че денсмузиката по принцип носи върховно блаженство — така че аз явно просто се бях лъгал за ролята си в цялата работа.

И така, с Лора се запознах по онова време, през лятото на 1987-а. Разправя, че вече била ходила в клуба едно три-четири пъти, преди да й обърна внимание, и вероятно е права — тя е джобно гадже, кльощава и хубава, прилича малко на Шиина Истьн, от периода преди Холивуд да я префасонира (въпреки че изглежда доста по-серт от Шиина Истън, с тази нейна гелосана на кичури прическа на адвокат радикал, с ботушите й и с хипнотизиращо острия поглед на бледосините си очи) — идваха и къде-къде по-красиви мацки, а когато човек зяпа лениво тълпата, както го правех аз, то винаги най-готините ловят окото. Та на този трети или четвърти път, тя дойде до малкото ми уж подиумче, заговори ме и аз веднага си паднах по нея: поиска да пусна едно парче, което наистина страшно ме кефеше (в случай че някой го интересува, парчето беше „Гот ту гет ю оф май майнд“ на Соломон Бърк), но пък винаги, когато съм се опитвал да го пусна, дансингът веднага опустяваше.

— Беше ли тук предишния път, когато го пуснах?

— Аха.

— Е, нали видя какво стана. Едва не си тръгнаха.

Сингълът трае три минути и след първата минута и половина ми се наложи да го спра. Вместо него пуснах „Холидей“ на Мадона. От време на време, в кризисни моменти, пусках и нови хитове — така, както на човек, които вярва в методите на хомеопатията, му се налага понякога да ползват услугите на традиционната медицина, колкото и да не я одобрява.

— Тоя път няма да е така.

— Откъде знаеш?

— Щото половината народ тук аз съм го довела, така че ще танцуват.

Пуснах парчето и Лора и приятелите й наистина се изляха на дансинга, но както се изляха, така се и отляха, като поклащаха глави и се смееха. Това парче е трудно за танцуване, с неговия полутакт на ритъм енд блус, с неочакваните паузи и прескачания. Но Лора остана да танцува и макар да ми беще любопитно да разбера дали ще издържи стоически до края, просто се изнервих, като гледах, че другите в клуба не танцуват, та побързах да пуснах „Дъ лав ю сейв“.

Тя не пожела да танцува на „Джексън файв“, ами наперено се насочи към подиумчето ми, но се усмихваше и повече не ме кара да пускам парчето. Само искаше да знае откъде може да си купи плочата. Казах й, че ако дойде другата седмица, ще й я дам на касетка, което май я изкефи.

Отне ми часове да сглобя записа. За мен правеното на запис е като писането на писмо — свързано е с много изтриване, преосмисляне и започване наново, пък и исках да стане добре, защото… е, честно казано, откак бях започнал да работя като диджей, не бях срещал друга мацка с толкова многообещаващ външен вид, пък нали уж се предполага, че именно свалянето на такива мацки е смисълът на диджейството. Направата на една хубава компилация, подобно на любовните раздели, е мъчителна работа. Трябва да се почне със силно парче, което да привлече вниманието (започнах с „Гот ту гет ю оф май майнд“, но после реших, че тя може и да не изслуша останалата част от касетката, ако още първото парче е това, което всъщност я кефи, така че го зарих някъде към средата на втората страна), да се продължи с нещо малко по-бързо или малко по-бавно от него, ама и не можеш да миксиш черна музика с бяла музика, освен ако бялата не звучи като черна, както не можеш и да записваш едно до друго две парчета на един и същ изпълнител, освен ако, разбира се, не си решил да редиш цялата касета с по две парчета на изпълнител и… ами, има си куп правила в тая магия.

И така, доста труд положих по тази касета, че и до ден днешен имам един-два записа на първоначалните варианти, захвърлени някъде из апартамента, прототипни записи, които впоследствие, като ги преслушах, реших, че не ме кефят. И в петък вечер — най-силната вечер в клуба — когато тя дойде при мен, аз й дадох касетката и оттам насетне нещата си продължиха по реда. Беше добро начало.

Лора беше — всъщност Лора е — адвокат, въпреки че когато се запознах с нея, тя беше друг тип адвокат, различен от този, който е днес: по онова време работеше във фирма за правни консултации (което, предполагам, обяснява редовното купонясване по клубовете и черното кожено рокерско яке, и прическата с гелосани кичури). Сега работи за голяма адвокатска фирма в лондонското Сити (което, предполагам, обяснява скъпите ресторанти и марковите делови костюми, и изчезването на прическата с гелосани кичури, и проявите на язвителен сарказъм). И тази метаморфоза се извърши не защото си беше променила житейските възгледи и се беше преориентирала политически, а защото я съкратиха и не успя да си намери място в друга фирма за правни консултации. Наложи й се да приеме работа, за която годишно й плащаха около четирийсет и пет хиляди лири, само защото не успя да си намери такава, за която годишно щеше да получава под двайсет хиляди лири. Казваше, че този парадокс бил олицетворение на „Тачъризма“ и предполагам, че беше права. Промени се, откакто тръгна на новата си работа. Винаги е била човек с неспокоен дух, вечно като напрегната до краен предел струна, но преди използваше дейно тази своя напрегнатост: тревожеше се, примерно, за правата на наемателите и ги защитаваше срещу некоректните хазяи или за децата от по-бедните квартали, които живеят в нехигиенични жилища без канализация. Сега вече беше тревожна и напрегната само и единствено заради своята работа — колко много работа има, на какъв стрес е подложена, как се справя, какво мислят за нея партньорите във фирмата, и все неща от този род. А когато по изключение не беше тревожна и напрегната заради работата си, то беше тревожна и напрегната заради това, че човек не би трябвало да се чувства тревожен и напрегнат заради работата си, или поне не и заради този вид работа.

Понякога — но напоследък не особено често — успявах да направя или да кажа нещо, което й позволяваше да избяга от самата себе си, и именно в такива моменти си пасвахме най-добре. Често се оплакваше от моята „неуморна тривиалност“, но пък тя понякога вършеше работа.

Никога не съм бил луд по нея, а това ме караше да се тревожа за перспективността на съвместното ни бъдеще: мислех си примерно — а като имам предвид как в крайна сметка се развиха нещата между нас, сега май си го мисля повече отвсякога — че всички интимни връзки се нуждаят от подобна „лудост“, която да им даде един мощен първоначален тласък, първо, за да потръгнат, а после — и за да преодоляват пречките по пътя си. А когато енергията от този тласък се изчерпи и взаимоотношенията стигнат до нещо като замряла уравновесеност, човек може да се огледа и да види какво всъщност се е получило от тази връзка. Може да е нещо съвършено различно от първоначалното, или нещо подобно, но по-умерено и по-спокойно, а може и да е просто едно голямо нищо.

По време на живота ми с Лора, за известно време си промених възгледите относно целия този процес. И двамата се спасихме от безсънните нощи, липсата на апетит и агонизиращото чакане до телефона. Ние просто си я карахме все така, както в началото, и понеже нямахме пара за изпускане, никога и не спирахме, за да се поогледаме и да видим какво всъщност има във връзката ни — защото това, което имахме, бе същото, което винаги бяхме имали. Тя не ме караше да се чувствам нещастен или тревожен, или не на мястото си, а когато си лягахме, аз нито се паникьосвах, нито се излагах, ако разбираш какво имам предвид — а мисля, че много добре разбираш точно какво имам предвид.

Излизахме често насам-натам, пък и тя идваше всяка седмица в клуба, а когато я изгониха от апартамента й, просто се нанесе при мен и всичко си беше съвсем наред — и си остана така в продължение на години. Ако разсъждавах кретенски и повърхностно, щях да кажа, че парите промениха всичко: когато си смени работата, тя изведнъж се оказа с много пари, а когато аз пък загубих работата си в клуба и икономическата криза по някакъв странен начин внезапно направи магазина ми невидим за минувачите, нямах и пукнат петак. Разбира се, тези и други подобни събития усложняват живота и тогава се появяват най-различни неща за пренагласа и преосмисляне, битки за водене и граници за очертаване. Но честно казано, проблемът не беше в парите. Беше в мен. Както каза Лиз, аз съм един скапан задник.

Предполагам, че вечерта, преди деня, в който двамата с Лиз се бяхме уговорили да се видим в кръчмата в Кандъм, тя и Лора излезли, за да хапнат някъде заедно, и тогава Лиз нападнала Лора заради Иън, но Лора и думичка не обелвала в своя защита, защото това според нея би означавало да нападне пък мен, а тя понякога проявява силно развито и не особено разумно чувство за лоялност. (Аз, например, нямаше да устоя на изкушението да я клъвна.) Но вероятно Лиз попрекалила, така че в един момент Лора не издържала и тогава вече всичко, което й се било насъбрало срещу мен, изригнало и тя си изляла душата, а после двете се разплакали и Лиз се заизвинявала, че е говорила, без всъщност да знае как точно стоят нещата. Ето защо на другия ден била напълно изперкала, звъняла ми в магазина, а после влетя в кръчмата и с две думи ме сложи на място. Разбира се, нищо от това не го знам със сигурност. Откакто се разделихме, изобщо не съм се виждал с Лора, а с Лиз имах само онази една-единствена кратка и злополучна среща. Но пък не е и нужно да се правят кой знае какви дълбокомислени анализи на характерите на Лиз и Лора, за да се сети човек какво се е случило.

Не знам какво точно е казала Лора, но най-вероятно е споделила с Лиз поне две, ако не и всичките четири, от следните факти:

1) Че й изневерих, когато тя беше бременна.

2) Че моята сексуална забежка стана причина за решението й да направи аборт.

3) Че, вече след аборта, взех от нея голяма сума пари назаем и още не съм й ги върнал.

4) Че малко преди да ме напусне, й бях казал, че не съм щастлив с връзката ни и че аз, един вид, се оглеждам за друга.

Наистина ли съм направил и казал всичко това? Да, направих го, казах го. Имам ли някакви смекчаващи вината обстоятелства? Всъщност не, освен ако не приемем, че всички обстоятелства (сиреч — контекстът на връзката ни) могат да се смятат за смекчаващи. Но преди да ме съдите — въпреки че по всяка вероятност вече сте го направили — вземете и напишете четирите най-ужасни неща, които сте причинили на партньора си, дори ако — особено пък ако — той или тя не знае за тях. Не ги разкрасявайте, не се опитвайте да им търсите обяснения или оправдания. Просто ги изредете с възможно най-простички думи. Свършихте ли? Е, добре, кой сега е скапан задник?