Ник Хорнби
Ега ти животът (23)

Седемнайсет

Пени беше лесна. Нямам предвид, знаеш, лесна (ако беше така, нямаше да ми се налага да се срещам с нея, за да си говорим за ръбене и за Крис Томсън, защото щях да съм я ръбил преди него и той нямаше да има за какво да се репчи онази сутрин в класната стая). Имах предвид, че беше лесна за откриване. Майка ми се вижда с нейната майка доста често и преди време ми беше дала телефонния номер на Пени и ми каза да поддържаме връзка, а пък нейната майка й беше дала моя номер и макар че двамата не направихме нищо по въпроса, аз все пак си запазих номера й. А че беше изненадана да ме чуе — беше. Последвалата дълга пауза ми напомняше мислещ компютър, докато се опитваше да разбере кой беше този с това име, но после пък се позасмя някак всезнаещо — не мисля, че имаше някакъв оттенък на неудоволствие — и се уговорихме да се срещнем, да отидем на кино — на някакъв китайски филм, който трябвало да гледа служебно, а после и да хапнем заедно.

Филмът не беше лош, дори беше по-хубав, отколкото очаквах — разправяше се за една жена, която живее с някакъв пич, а той вече си имал цяла камара съпруги и всичко се въртеше около това как мацето се справя със съперниците си и цялата работа загрубява. Нормално. А Пени имаше една от онези специални химикалки за филмови критици, които имат лампичка на връхчето си (въпреки че тя не беше филмова критичка, а само журналистка в радио БиБиСи), и през цялото време нещо си записваше, светлинката от химикалката й играеше наоколо и хората непрекъснато се обръщаха и се побутваха един друг, а пък аз се чувствах доста глупаво, седнал до нея. (Трябва да отбележа, макар да звучи негалантно, че тя и без специалната химикалка изглеждаше доста смешно: винаги е била момиче, което си пада по скромни, благоразумни дрехи, но това, което бе облякла тази вечер — дълга рокля на цветчета, бежов шлифер — надхвърляше всякакви граници на скромност и благоразумие. „Какво ли прави оня готин пич с коженото яке с по-голямата сестра на шефката на партията на консерваторите“, си мислеше публиката. Така поне предполагам.)

След филма отидохме в едно италианско заведение, което тя познаваше, и където и нея я познаваха. Там келнерите правеха разни направо вулгарни номера с мелницата за чер пипер, които обаче изглежда й бяха забавни. Често явление е хора, които взимат работата си насериозно, да се заливат от смях на глупави шеги. Сякаш страдат от остра недостатъчност на хумор, което пък води до синдром на преждевременна смехова еякулация. Но в интерес на истината, Пени беше много готина. Свястна, умна и разбираща и ми беше лесно да разговарям с нея за Крис Томсън и за ръбене. Просто директно си дойдох на думата, без каквито и да било по-особени предисловия.

Започнах да излагам моето виждане за онова, което се случи с нас навремето с хумор и доста себеукорително (ставаше дума за мен, а не за нея и него), но тя беше ужасена, направо отвратена: остави на масата вилицата и ножа си и погледна настрани, виждах, че едвам възпира сълзите си.

— Копеле — казва. — По-добре да не я беше изравял от пепелта цялата тази гадост.

— Съжалявам. Просто си мислех, нали знаеш, беше отдавна и тъй нататък.

— Явно на теб не ти се струва чак толкова отдавна.

Имаше право.

— Не. Но си мислех, че сигурно съм откачен.

— И откъде се появи тази внезапна необходимост да говориш с мен, а?

Свивам рамене.

— Не знам. Просто…

А после й доказах, че напротив, много добре знаех откъде. Разказах й за Лора и Иън (въпреки че не й споменах за Мари, нито за пари, аборти и вбесяващата ме Роузи) и за Чарли, може би за Чарли дори малко повече, отколкото й се искаше. И се опитах да й обясня, че се чувствах тотално отхвърлен и сбъркан поради това, че Чарли пожела да спи с Марко, а не с мен, и че Лора пожела да спи с Иън, а не с мен, и че Алисън Ашуърт, дори и тя преди толкова много години, пожела да се натиска с Кевин Банистър, а не с мен (въпреки че й споделих наскорощното си откритие за непреодолимата сила на съдбата), а също и поради това, че самата тя, Пени, пожела да спи с Крис Томсън, а не с мен… И изразих надежда, че може би ще ми помогне да разбера защо все така става, сякаш съм обречен да бъда зарязван.

Тя пък ми разказа, честно казано направо с отровен глас, своите спомени за станалото: че била луда по мен; че искала да спи с мен, но някога по-късно, не и когато е само на шестнайсет; че когато съм я бил разкарал — „Когато ме разкара — повтори тя с истинска ярост, — защото съм била, според тогавашния ти чаровен начин на изразяване, «циция», плаках, плаках и те мразех. А после онова лайно ме покани на среща и бях прекалено изтощена от мъка и плач, за да се боря с него, и въпреки че не беше изнасилване, защото аз се съгласих, всъщност не беше и много далече от изнасилване. И тогава така дълбоко се отвратих и толкова я намразих цялата тази работа, че не съм правила секс с никого, чак докато не завърших университета. А сега ти ми искаш да те утешавам, защото все те зарязвали. Еби си майката, Роб!“

Та така отпадна още една, за която да се притеснявам. Как не съм се сетил да го направя още преди години…